Иван Янев
Симаргал (16)

16.

Вероника продължаваше борбата с вятърните мелници, отказвайки да се признае за победена. А и това й даваше шанс да избяга от себе си. От своята същност, която сега беше опустошена повече от всякога. Въпреки че тя имаше не един мъж след Ян в живота си, така и не срещна повече сродна душа. Инстинктивно сравняваше всеки с него и все повече се убеждаваше, че след като не пожела да се потопи в изпепеляващата вечна любов, която я връхлетя, сега вече беше късно. А освен че отблъсна тази неземна обич, тя фактически го изпрати в небитието. Осъзна, че е загубила навеки нещо, което нямаше как да има втори път. Защото истинската любов веднъж навестява човека.

Не си спомняше откога не беше спала или яла като нормален човек. Опитваше се да се държи както обикновено, но беше очевидно, че не й се получава.

Не можеше да обясни нито мъката, нито болката, нито вината, с които живееше и с които се саморазрушаваше. Само поредната доза истеричен смях, после сълзи и накрая тишина. Така или иначе от известно време непрекъснато редуваше тези емоционални състояния. Но момичето всячески се опитваше да не дава външен белег на бурята, бушуваща вътре в нея. Вече беше започнала така да задобрява в ролята, че този път, като отиде да повръща, никой не разбра.

Излезе и чистият въздух разсея буцата, но онези неспирни сълзи отново заромоляха по бузите й.

Казвали са й, че е силна…

Да бе, да, беше силна! Вече почти приличаше на ходеща развалина.

Тръгна си. С всеки метър сърцето й все повече се свиваше. В последно време сълзите й караха хората вероятно да я мислят за луда, но не й пукаше, надяваше се скоро да спре… Почти стигна… Червените страни на лицето й все така бяха влажни. Четеше поредното писмо, а заоблените й скули лъщяха на нощните светлини.

Овладя се. Гледаше някъде напред и нагоре. Изправи тялото си до парапета като гепард, който точи ноктите си на сухо дърво. От стойката й се излъчваше женственост и енергичност. Леко, почти незабележимо се наведе напред. Той протегна дясната си ръка и обгърна нежния й кръст. Не разбра дали я притегли, или тя го привлече като магнит. Хубаво им беше и на двамата да стоят притиснати до входните стълби на улицата.

Нейните ръце бяха отпуснати, а главата й вече беше леко наведена, полузатворените й мигли процеждаха умния поглед, който все така продължаваше да е вторачен в него. Лявата му ръка се вдигна и леко докосна нейната коса. Погали я с трепереща ръка, не можеше, а и не искаше да крие страстта си. Ръката му започна да се спуска надолу. Погали меката шия, в която жадуваше да потопи устни и да отхапе като сладолед на клечка парче от нея. Момичето все така стоеше.

Озоваха се в малка тъмна стая и тя се излегна върху него, сякаш тялото й беше създадено за това. Лявата му ръка продължи надолу. Разкопча копчето на блузата. Бръкна по-надълбоко. Гърдите й плавно се повдигаха и отпускаха. Той разбра, че иска да тактува заедно със сърцето й цяла вечност. Отмести надолу сутиена и загреба плътно гърдата й. Започна да я гали и все по-удобно се разположи върху постелята на своето щастие. Момичето се изпъна и повдигна малко главата си, все едно искаше да види какво има отвъд хоризонта. Той отмести и другата презрамка, вече галеше и двете гърди. Косъмчетата му се наелектризираха до корена си. Играеше си със зърната, а те му се отблагодаряваха, порастваха като сладки ягоди през юни. Не можеше да им се насити, а те набъбваха още и още. Спусна лявата си ръка от кръста й по-напред. Повдигна блузата и я положи върху гладкия й корем. Обходи пъпчето й и се спусна надолу. Вероника не му попречи. Той се престраши. Беше стигнал до копчето на дънките, преодоля го и ръката му легна удобно. Продължи бавно, много бавно, милиметър по милиметър да се приплъзва надолу. Стигна до бедрата, притиснати едно в друго. Погали с навлажнените си пръсти меката им част и…

— Клиент номер 89, заповядайте — в кабинет 3 на етаж 2!

Тя се сепна. Изведнъж стреснато се огледа. Осъзна, че тя беше именно този клиент. Стана от меката мебел в чакалнята и пое по коридора към стълбите. Изкачи се до втория етаж и застана пред кабинет 3. Ако някой я наблюдаваше внимателно, може би щеше да си помисли, че е изправена пред гилотина. Преглътна и почука плахо. Завъртя топката и бутна вратата. Влезе и внимателно затвори. В кабинета нямаше много мебели, но очите й се стрелнаха веднага към паравана.

— Добър ден! — достигна до нея приятен мъжки глас. След секунда, тя фокусира младо момче, за което не знаеше дали е лекар, или стажант. Момичето каза:

— Добър ден! Предполагам, че не е необходимо да обяснявам надълго и нашироко.

— Разбира се, сега ще проверя Вие за какво сте. — Младежът взе мишката и защрака на клавиатурата. След секунди вдигна обърканото си лице: — Вероятно има някаква грешка.

— Каква грешка? — остро запита момичето.

— Вие ли сте Вероника?

— Да — отговори момичето.

— Тук пише, че клиент номер 89 е за аборт.

— Не е грешка — каза тихо момичето.

— Но… Сигурна ли сте? Бременността ви е първа. Един аборт може да доведе до трайна увреда на вашата репродуктивност. Не вярвам, че го искате. Тоест… — запъна се младият лекар. — Мисля, че не сте съвсем наясно за евентуалните последици. Искате ли, преди да решите окончателно, да ви дам няколко брошур… — докторът не можа да довърши.

— Дошла съм при вас за тази манипулация и очаквам от вас да не говорите излишно — Вероника изпадаше в полуистерично състояние. Лекарят разбра, че му предстои сложен казус.

Бедрата започнаха да се раздалечават. Нежните, но напористи пръсти си проправяха път в нея. Във всяко негово движение тя усещаше безграничната му нежност и страст. Ръката му вече милваше входа до меките й устни. Тя повече нито можеше, нито искаше да се сдържа. Дясната му ръка все така безотказно галеше гърдите й и караше пъпките им да сочат право напред.

— Питаш ме дали съм щастлив. Ще ти отговоря. И отговорът е много лесен. Да, щастлив съм. Щастлив съм тогава, когато хората, които обичам са щастливи. Това ми стига, дори това е повече от всичко, което мога да си пожелая. Щастлив съм, Вероника, когато знам, че се усмихваш. От друго нямам нужда.

Момичето се пробуди. Лежеше на болнично легло. Нищо не помнеше, но се чувстваше добре. Инстинктивно плъзна ръка към корема си. Няма ли го вече? Всичко ли беше приключило толкова бързо, че тя не помнеше? Дълго гледаше и галеше корема си, докато не осъзна, че все още тупти живот в него. Младият лекар влезе. Тя го погледна. Медикът не можа да разбере дали Вероника е объркана, или гневна. Вчера той разбра, че тя не беше в състояние да мисли трезво, ето защо истеричният й пристъп улесни ситуацията. Бяха й сложили инжекция с успокоително и вечерта момичето прекара в болницата.