Иван Янев
Симаргал (25)

25.

— Слушам! — Менгеленски седеше на шезлонга си, а Бени му беше сервирала кафе, любимия му коктейл и бисквитите, които тя правеше за него, с много какао и кокос. Слагаше мед, но не прекаляваше. Тя постоянно му угаждаше. Той беше нейният спасител.

— Шефе, съдбата е с нас.

— Гюле, бъди по-ясен.

— Извинявай, шефе, много съм радостен. Палката ми се обади току-що.

Йоан Менгеленски се напрегна. Но спокойно попита:

— За какво ти се е обадил?

— Нали го пратих да се навърта около болницата и да държи нещата под контрол. Дадох му още трима, защото с този, който го заловихме… ъъъ… приятелят… на дъщеря ви.

— Това не й е приятел — раздразнено каза професорът.

— Да, шефе, извинете ме!

— И какво за Палката?

— Палката ми се обади, че са проследили онзи шибаняк Симаргал. Бил тръгнал към полицейското управление. Палката се притеснил да не би това отиване да е свързано с вас. И е решил на своя глава.

— Какво е решил? Да не го е убил? Искам го жив това копеле.

— Не, не. Не го е убил, макар че много се е изкушавал, както ми каза. Заловил го е, но му е струвало някои наранявания. — Менгеленски от напрежение беше станал от шезлонга, който беше само на метър от морските вълни. Усмихна се широко, видя едно малко тъмносиньо камъче на пясъка, взе го и гърлото му изхриптя радостно. След това смачка камъчето в юмрука си и го хвърли навътре в морето.

— Казахте ли нещо, шефе? — дочу в слушалката думите на Гюлето.

— Не, не. Това е прекрасна новина. Подготви „Вълшебната вила“ за много специални гости. Предполагам, че и Палката пътува към вилата?

— Да, идват. След малко и аз ще бъда там и ще подготвя всичко.

— И аз ще дойда скоро. И ще водя скъпи гости, така че ще трябва да се погрижим и за тях.

— Всичко, каквото кажете, ще бъде направено, шефе.

* * *

Този път нямаше издънки и Стойцев достави пратката, състояща се от двете момичета. Лично отиде на мястото на срещата със „Следовници на истинската вяра“. Детето беше упоено. С дъщерята на Симаргал нямаше трудности. Както тичаше сутринта в парка, изведнъж пред нея се появи влюбена двойка. Момичето, набрало скорост, не успя да спре и се блъсна в прегръщащите се. Не усети убождането. Извини се и затича отново. Или поне се опита. След няколко крачки залитна, а влюбената двойка я чакаше. Колата беше наблизо, зад волана беше Стойцев. Мислеше си, че това е последната му поръчка, която изпълнява за Професора, вече остаряваше за тези неща. Но не можа да удържи на финансовия стимул. Погледна мъжа и жената, които носеха младото упоено момиче. Настаниха го на задната седалка, а те седнаха от двете й страни. Колкото по-малко бяха замесени, толкова по-малък шанс имаше за провал. А и на по-малко хора трябваше да плаща.

Стигнаха до пустия кей. Натовариха момичето на яхтата. Прибраха я в каютата, където вече се намираше и детето. И двете същества бяха упоени и щяха да останат така дотогава, докато професорът не пожелаеше друго. Детективът не искаше да мисли за тяхната по-нататъшна съдба. Искаше възможно по-скоро да се отърве от тези две момичета, да си прибере тлъстия хонорар и за известно време да изчезне от хоризонта. Лодката имаше и платна, но сега Стойцев бързаше и включи мощния двигател. Двамата му помощници го придружаваха — да охраняват товара.

* * *

— Е, любителю на девици, ще ми кажеш ли къде е?

— Не знам. — Ударите отново започнаха, като се редуваха няколко бързи с няколко бавни. Камшикът, кожен и разделен на няколко ресни, огнено се впиваше в плътта и от триенето месото димеше. Фигурите в края на ресните бяха направени от пластмаса, за да причиняват болка, но да не раздират кожата бързо. Мъжът, увиснал на метална рамка, стоеше там от часове. Инквизиторът беше нисък, набит, много як, с ниско чело и една вежда, минаваща над очите му. Ако го видеше Чезаре Ломброзо^[1], без колебание щеше да заключи, че си има работа с престъпник.

Ръцете на мъченика бяха вдигнати нагоре и закопчани с белезници на хоризонталната греда на вертикалната рамка. С механизъм тялото, по желание на мъчителя, можеше да се изтегля нагоре или да се спуска надолу. В момента единият крак на клетника беше стегнат с метална гривна, която беше свързана с въже до долната хоризонтална греда — друг механизъм за опъване на тялото. Инквизиторът спря да нанася удари с камшика и натисна едно копче. Долният механизъм придърпа още малко въжето, а кракът на човека изхрущя и щеше да се скъса. Той изцвили от болка, но мъчителят не се впечатли. Чу се изпукване като скършване на кочан царевица.

— Е? — отново запита едновеждият.

— Защо ви е да знаете? — изхриптя разпънатият. Без да каже нищо, инквизиторът сложи гривна и на другия глезен. Натисна друго копче и тялото започна да се движи. Мъжът отново изкрещя. Ставите на ръцете всеки момент щяха да увиснат само на кожата.

— Моля Ви! Ще кажа всичко — мъжът, целият потен, въпреки студа в подземието, не можеше повече да издържа. Тялото на Матей беше опънато до посиняване. Върху кожата на корема му мъчителят беше изписал името на Аксиния.

Гюлето искаше бързо информация за дъщерята на Професора, но инквизиторът изпитваше сексуално удоволствие, като гледаше някой да се гърчи от болка. Все по-рядко задаваше въпроса „Къде е?“, а по-често се почесваше небрежно по топките. Мъчителят отново с досада се присети, че трябва да измъкне нещо от този. Но после… После му бяха обещали този скорошен труп само за него. А свърши ли с него, като го сложи в цветното сандъче — заливаше го с бетон, забождаше отгоре я божур, я лайка и го люсваше в някоя река.

Симаргал гледаше инквизитора и неговата жертва. Не можеше да повярва, че това се случва в днешния цивилизован свят. По едно време реши, че сънува някакъв кошмар. Съзнанието му отказваше да възприеме какво се случва на това човешко същество. Симаргал беше овързан като сламена бала и не можеше да помръдне никоя от своите 206 кости в тялото си. Устата му, здраво запушена, не можеше да напсува животното с камшика. Мученето единствено пречеше на собственото му затруднено дишане. Бяха го сложили на колене, глезените му бяха здраво стегнати за китките му отзад. Под брадичката се намираше съоръжение, представляващо нещо като стойка, завършваща с три остри зъба. Единият го подпираше точно в костта на брадичката, а останалите два удобно се разполагаха по-навътре под челюстта. „Възглавничка за сън“, както го нарече мъчителят и после му пожела лека нощ. Можеше да държи главата си единствено права, отзад имаше бодлива тел. Няколко пъти усети острите шипове и разбра, че вече кръвта му се стича.

— Ще говоря, ще говоря, ще говор… — викаше обезумяло Матей, като се опитваше да се успокои и да си поеме дъх.

Инквизиторът отпусна малко дибата, след което потърка слабините си и дрезгаво се засмя. Взе едно чукче и метална плоча с дръжка, хвана палеца на левия крак на Матей и рязко го удари. Матей проплака, кървави слюнки течаха от устата му. Мъчителят въздъхна облекчено, седна на стола отсреща и избърса ръцете си със сиво-лилава кърпа:

— Сега те слушам, приятелче. Хайде, че нямам време. Ето там ме чака още едно сладурче — и той махна към Симаргал. Знаеше, че има камера и всичко се записва, така че не трябваше да се старае да запомни какво му казва Матей. Изобщо не му дремеше за щерката на професора.

Инквизиторът донесе цветното сандъче, сложи го под Матей, който едва си поемаше дъх. Симаргал не беше сигурен дали въобще е в съзнание. Клетникът едва успя да произнесе няколко думи, които бяха толкова трудноразбираеми. Инквизиторът освободи двете глезенни гривни, натисна копчето и Матей рязко се издигна на около метър. Изпъшка, но не отвори очи, най-вероятно бе в безсъзнание. Бетонобъркачката заработи. Инквизиторът взе един широк маркуч, върна се до сандъчето, натисна копчето и бетонът започна да се излива. Спря го. Започна да спуска отпуснатото тяло точно в центъра на сандъчето. Скриха се най-напред ходилата на Матей, после подбедриците и накрая тялото спря своето движение. Инквизиторът взе маркуча и отново потече бетон в сандъка. След това изродът придърпа кошницата с цветя и започна своята декорация. Държеше винаги цветята да са свежи и ароматни. Женският писък го стресна и инквизиторът рязко се извърна.

— Какво искаш, кой си ти? — избоботи той и стана.

Когато я видя, се усмихна като дете. Тръгна към момичето и тихо нашепваше: „Мац-пис-пис-писи-пис…“. Искаше я, беше достатъчно възбуден след мъченията. Погледна към стената, на която висеше огромен дървен фалос с две ръкохватки отзад. С него проверяваше първо дълбочината на вагината. Момичето стоеше и не можеше нищо да стори, все едно се намираше в транс, а инквизиторът се приближаваше и венецът над зъбите му се показваше застрашително. Една лига провисна от зъбите му и той изсъска: „Колко ти е дълбока вагината, а?“. Протегна ръце да провери издръжливостта на гърдите й — имаше, разбира се, уред и за това.

— Не мърдай, кретен! Ти побърка ли се бе, тъпак? — инквизиторът спря изведнъж. Ако някой го респектираше, то това беше Гюлето, който се появи зад момичето съвсем навреме. Гюлето знаеше, че инквизиторът не е човек, той е изрод.

— Бени, защо си тук? — зачуди се Гюлето.

— Професорът ме изпрати да разбера дали има сведения за дъщеря му. И… поиска да те намеря, за да ти кажа да му заведеш в заседателната зала Симаргал — момичето не можа да продължи, избухна в плач и избяга.

— Абе, скапаняк, защо не си се заключил? — пристъпи Гюлето към Инквизитора и с мощен плесник го прати на циментовия под. — Това е любовницата на шефа, бе, олигофрен. Щеше всичките да ни пратиш на майната ни, бе, капут. — Гюлето неслучайно имаше такъв прякор, беше силен като слон, но изглеждаше с една идея по-интелигентен от инквизитора. След изчезването на Бухалката, Гюлето беше станал довереникът на професора.

— А ти, бе? Доста ядове ни образува, ама сега… — Гюлето доволно стоеше пред Симаргал и го подритваше по коленете.

— Нали видя всичко, котенце! Сега си ти наред, но с теб няма да бързаме — изквича радостно от циментовия под изродът.