Иван Янев
Симаргал (22)

22.

Ангела, съпругата на Боби, се суетеше около него. Наскоро се беше подстригала късо, въпреки съпротивата на мъжа си. С твърдост и непреклонност, тя управляваше домакинството им. Носеше обеци, колие и гривна, които Боби й беше подарил. Когато бяха сами, Боби често ходеше с ръце, протегнати напред, знаейки, че Ангела е около него. Целта му беше така да докосне гърдите на жена си. Тя избухваше веднага, защото смяташе, че подобни неща са за пубертети като сина им. Тялото на Ангела бе слабо и издължено, така че представляваше за Боби немалък интерес. А той беше висок и атлетичен. Любимото му къщно занимание беше именно да се „боричка“ с жена си. Ангела, макар и да се противеше, също обичаше тази игра. В тези моменти и двамата приличаха на онези тийнейджъри, които се свалят в задния двор на училището.

Марио, синът им, слушаше силно музика на слушалките си, които огласяха целия хол. Той имаше стегнато тяло, беше русоляв и сините му очи гледаха разсеяно и незаинтересовано. Преди да започне да спортува редовно, теглото му беше стигнало до опасни размери. Но след като Ангела рязко му заяви, че трябва да се вземе в ръце, той се замисли.

Боби се възстанови изненадващо бързо, след като го транспортираха. Тържествено се беше заклел, разбира се, да не спортува известно време. Всичко би казал, само да се измъкне от проклетата болница. Вита, неговото куче водач, лежеше в краката му, а той я чешеше по корема. Тя беше много щастлива, ако се съдеше по позата, наподобяваща нагънат персийски килим. Боби лежеше в креслото. Ангела реши да останат известно време в апартамента, докато се възстанови напълно. Той не искаше да кисне между четири стени, но с жена може ли да се спори. На Марио сякаш му беше все тая къде ще е, стига да има интернет.

— Марио, утре на училище ли си? — запита го майка му.

— Ъ? — каза Марио и още нещо измрънка, но никой не го разбра.

— Питам те дали си на училище утре?

— Ох, мамо, точно сега ли трябва да говорим за уроци и оценки?

— Марио!

— О, добре, де. Добре. Да, на училище съм и к’во от това. И с него, и без него, все е тая. Само си губя времето.

— Е, вие докато си говорите, аз да взема да изляза и да разходя Вита — каза Боби.

— Никъде няма да ходиш! Първо, защото си болен. И второ, защото заради тебе Марио е такъв.

— Първо, не съм болен. И второ, защо заради мен да е такъв? И трето, какъв е всъщност? Момчето си е супер! Пубертетът го тресе, ама това е нормално.

— Не мога вече! Ето с такива думи го правиш неконтролируем.

— А, ясно. Ти искаш да го контролираш. Не ти ли стигам аз, че и него — Боби се шегуваше с жена си, знаеше, че тя бързо пали по тая плоскост. Марио се забавляваше от сърце, даже беше спрял и музиката. Ангела скочи и заяви:

— Гледайте си работата! Заради вас няма да полудявам. Кой както иска да се оправя. Но ти няма да излизаш с Вита, аз ще я разходя.

— А не — отговори Боби — вече е 10 вечерта, така че моята сладка женичка сама никъде няма да ходи. Имам нужда да проветря главата си, така че и ти, и Марио си побъбрете, а аз ще изляза малко. Нали, миличка? — каза Боби, обръщайки се към кучето, което веднага скочи и щастливо размаха опашка.

— Тате, сигурен ли си? Мога и аз да я разходя.

— Не, тате, имам нужда да изляза малко.

— И сигурно няма да позволиш да я взема в планината, а?

— Каква планина? — изстреля веднага въпроса си Ангела.

— Мамо, имаме бушкрафтски кръжок. Всъщност това е единственото смислено нещо в тъпото училище. Школата по оцеляване, в която се записах сега, е топ.

— Защо не? Може да вземеш Вита, ако мислиш, че има такава възможност.

— Страхотно! Ще спи при мен, в палатката. Дали мога да я науча да ми носи стрелите обратно?

— Значи ще мъкнете лъковете, защото ще стреляте, така ли? — попита Боби. От известно време Марио тренираше стрелба с лък.

— О, да. Но няма да носим спортните лъкове, с които тренираме, а ще стреляме с традиционни, което е мега!

— Чичо ти Ян стреля отлично с лък — каза Ангела.

— Знам. Много ми се иска да се посъстезавам с него — след кратка пауза Марио продължи: — За школата по оцеляване и за предстоящото ходене в планината, инструкторът ни каза да си вземем нож и някои неща, от които ще си съставим комплекта за оцеляване. Избрах си нож. Много е як. Обаче е скъп, но ако ми дадете пари да си го купя, не искам подарък за рождения ден.

* * *

Д-р Халил седеше в кабинета си и се ослушваше. Знаеше, че го чака много и трудна работа. Каза на д-р Младенов, че няма нужда от него. Че всичко е спокойно и да не се притеснява. Бяха му се обадили преди половин час. Инструкциите бяха кратки: „Има ситуация. Сърцето“. Чу линейката. Стегна се вътрешно. Не знаеше какво ще види. Но знаеше, че ако не свърши работата както трябва, заплашваше го наказание, а може би и животът му зависеше от това. Тези хора не се шегуваха.

— Д-р Халил, спешно има нужда от вас. — Медицинската сестра с почукването беше отворила и вратата, без да дочака отговор.

— За какво става дума, сестра? — бавно и спокойно запита докторът.

— Нападнат и жестоко пребит мъж, който е разхождал кучето си.

— И?

— Колегата в линейката смята, че състоянието му е критично.

— А кучето?

— Не знам, д-р Халил, но… Човекът бере душа.

— Какво ще кажеш аз да поставям диагнози?

— Разбира се, д-р Халил. Извинете ме! Странното е…

— Какво е странното, сестра?

— Човекът е незрящ и е разхождал кучето си водач, не е носел нищо ценно, не е било обир. Доста странен случай.

— Вие да не сте прекалили с „От местопрестъплението“, сестра, или искате да се преквалифицирате? Свят широк, случаи всякакви. Идвам.

Мъжът лежеше на носилката. Чаршафите бяха подгизнали от кръв. Д-р Халил огледа спокойно лежащия. Беше в безсъзнание.

— Скенер! — нареди лекарят.

След малко му докладваха. Пострадалият имаше черепно-мозъчна травма. По другите части на тялото нямаше и драскотина. Халил разбра. Убийците бяха инструктирани да удрят в главата. Д-р Халил излезе в коридора. Видя един полицай, една незряща жена и един юноша.

— Докторе! — обърна се към него полицаят.

— Моля ви, положението е деликатно и трябва бързо да действаме. После ще си говорим.

— Докторе! — повтори полицаят, като препречи пътя на Халил. — Това са съпругата и синът на пострадалия. Няма ли да им кажете нещо? — Халил ги погледна пак и сърцето му се сви. Сълзите на жената течаха, а младежът беше стиснал здраво зъби, но си личеше, че малко му трябва да избухне и той в плач.

— Направихме скенер. Има черепно-мозъчна травма. Положението е сериозно. Нищо повече не мога да кажа засега. Правим всичко по силите си.

— Надявам се, че е така, докторе. Надявам се да направите и невъзможното за човека — гласът дойде зад гърба на Халил и докторът подскочи. Имаше нещо познато в този глас. Нещо, което го ужасяваше. Обърна се рязко и видя един мъж, който гледаше покрай него и търсеше лицата на жената и младежа. Приближи се. Стисна ръката на момчето и прегърна жената:

— Спокойно, Ангела! Всичко ще бъде наред.

Жената се разхлипа.

— Ян, кой го направи? Боби на никого нищо не е сторил лошо. Защо, Ян?

— Обещавам ти, че който и да го е направил, ще съжалява много. Толкова много, че ще поиска да не се е раждал, вярвай ми. — В гласа му имаше някаква злокобност и Халил преглътна сковано. Имаше чувството, че се намираше между чук и наковалня — ако отбегне чука, щеше да попадне на наковалнята. Ян се обърна към полицая, който се представи:

— Комисар Дурков.

Ян го погледна внимателно. Лицето му беше сериозно и не изразяваше никакви мисли.

— Аз съм Симаргал.

— Значи така да те наричаме вече? — обади се учудено Ангела, после млъкна, след като следователят я изгледа.

— Мхм… Сменили сте си името от…? А близък ли сте на…?

— Много близък. Боби ми е като брат, а семейството му е и мое семейство. Преди бях Ян, отскоро държа да ме наричат Симаргал.

— Ясно — замислено каза Дурков.

— Докторе, надявам се, че ще направите всичко по силите си, че и повече, за да спасите Боби — втренчил поглед в лекаря, процеди Симаргал.

— Вие… — понечи да попита дали го заплашва, но този глас… Тръпки го побиваха от него. — Ще направя всичко възможно, така че сега ме извинете, трябва да отида при пострадалия.

— Разбира се, д-р Халил. Но после… Ще ви се обадя. Всяка подробност ме интересува. И още нещо. Приятелят ми не е давал разрешение за донорство. — Халил потръпна, но тръгна, без нищо да отговори на забележката на Симаргал. Разбра, че този мъж знае, но какво?

— Здравейте — Ина поздрави групичката и се загледа по отдалечаващия се лекар. Ян я беше помолил да дойде колкото е възможно по-скоро, за да помогне за успокояването на Ангела и Марио. В крайна сметка, тя беше психолог, от една страна, а, от друга, беше колежка на Боби и Ангела в „Чудеса на тъмно“.

— Здрасти, Ина. Благодаря ти!

— Моля те, Симаргал — намигна му психоложката.

— Добре, извинявай! Това е комисар…

— Комисар Дурков — представи се униформеният.

— О, приятно ми е — каза Ина.

— Ина е моя приятелка и близка на семейството на Боби. Ще остане с Ангела и Марио, за да не са сами.

— Да, точно така, но ние със Симаргал не сме гаджета, така че — и стъпи накриво, залитайки. Полицаят я хвана и тя добави — можете и Вие да ми правите компания. — Всички дори и Ангела се усмихнаха. Ина си разбираше от работата. Неслучайно беше добър психолог. — Отиваме ли да пием по едно кафе? Много ми се пие кафе.

— Да, отивайте да пиете кафе, аз имам да свърша някои неща и после ще се обадя да видя къде сте — каза Симаргал и пое по коридора, по който преди малко тръгна Халил.

Симаргал стигна до врата с надпис „Реанимация“, понечи да влезе, но се оказа, че вратата е с топка от външната страна и не успя. През стъклото видя медицинска сестра, махна й. Тя се приближи и отвори. Пое си въздух да му каже нещо, но той и направи знак да мълчи, отстрани я от вратата и влезе. „Нямате право“, чу зад гърба си, „Охрана!“, но Симаргал вече се скри зад ъгъла. Полута се известно време, докато не видя в една стая д-р Халил, наведен над Боби. Сърцето му се сви. Приближи се тихо и просъска:

— Докторе, ако Боби не оживее, теб ще те държа отговорен. Няма да ти помогне никой. Рано или късно ще докопам Менгеленски и тогава се моли да не си от неговите хора, защото ще ти откъсна топките. Внимавай, ако искаш да оцелееш! Животът ти е в собствените ти ръце.

— А ти кой си? — прошепна Халил.

— Аз ли?… Наричай ме Симаргал. Аз съм въоръженото добро. И ако си почтен, няма от какво да се притесняваш.

В този момент вратата на реанимацията се отвори и на прага застана д-р Младенов. Познаха се, но нищо не си казаха.

— Тук не е място за външни лица, моля да напуснете или ще извикам охрана.

Симаргал тръгна и, минавайки покрай новодошлия лекар, каза:

— Докторе, това е изключителен човек. Спасете го!

 

 

Д-р Младенов си беше тръгнал по настояване на д-р Халил, но забеляза бясно движещата се линейка, която отиваше към Първа частна болница. Усети, че ще се случи нещо ужасно, затова реши, че няма как да се прибере. Халил присви очи, когато видя Младенов, но се намираше в нещо като ступор след разговора с познатия непознат.

Симаргал излезе в коридора и откри, че към Ангела, Марио, Ина и Дурков се беше присъединила още една млада жена. Тя беше висока, мургава, с черни очи, огненооранжеви плътни устни и дълга въгленова коса, стигаща до под кръста. Беше красавица на около трийсет. Ако Ина беше висока около 180 см, тази не й отстъпваше. Симаргал я сканира за секунда и разбра, че стегнатото силно тяло на тази жена е причинило множество безсънни мъжки нощи.

— Здравейте, аз съм комисар Мехмед. Айше Мехмед — каза чаровницата.

— Здравейте, аз съм Симаргал.

— Симаргал! Странно име. — След като нищо не каза, за да я просвети в етимологията на името, Айше продължи: — Забавих се, но трябваше да закарам кучето спешно на ветеринар. Току-що разказвах, че Вита е извадила голям късмет. Има наранявания, но нищо обезпокоително. Ще се оправи.

— Комисар Мехмед е натоварена с този случай — намеси се в разговора комисар Дурков.

— Предполагам, че нямате нищо против да си оставите координатите, за да се свърже с вас, когато приключа разговора си с дамата и младежа.

— Разбира се — и той подаде листче с телефонния си номер на хубавата полицайка.

Ина стоеше леко встрани, но Симаргал го усети. Между двете жени имаше някаква интимна вибрация. Знаеше, че Ина е имала връзки с жени и това не я притесняваше ни най-малко. Очевидно и комисарката нямаше нищо против широко да крачи по двата бряга. Симаргал наблюдаваше Дурков и неговия влажен поглед, насочен към колежката му.

— Комисар Мехмед, надявам се, че ще можем да се видим скоро, защото има вероятност внезапно да отпътувам по важни лични дела — допълни Симаргал.

— Да, разбира се. И какво съвпадение, аз също има вероятност да отпътувам по спешност. — Погледна го изпитателно, но той запази непроницателността си. Тя остана разочарована, че рентгеновият й поглед беше принуден да се разбие в тленната му обвивка.

— Е, какво стана? Тръгваме ли да пием кафе? — обади се Ина. Айше я погледна и се усмихна.

— Защо не! Идеята е чудесна — повдигна вежда полицайката. И обръщайки се към колегата си, му каза: — А ти тръгвай към управлението и подготви документите за заминаването ми. — Дурков остана само с отворена уста. След секунда мълчание Айше се обърна към Симаргал: — И ако може, Вие също отидете с колегата и му разкажете всичко, което знаете за този брутален инцидент.

* * *

Халил не беше мигнал цяла нощ. Д-р Младенов изцяло пое случая, а Халил нито можеше, нито искаше да се съпротивлява. Осъзнаваше, че все повече затъва и пропада в клопката на Менгеленски. И се питаше колко опустошителен е този ад. Трябваше да докладва за неуспеха.

— Да — гласът прозвуча заплашително неутрално.

— Здравейте, професоре! Халил ви безпокои.

— Знам кой ме безпокои. Въпросът е защо ме безпокоиш? — Халил стисна телефона още по-силно, а ръката му вече беше потна.

— Страхувам се, че имаме някои затруднения.

— Бъди по-конкретен и по-стегнат. Нямам време да слушам пискливия ти глас.

— Пациентът… — запъна се Халил.

— Хайде! Трябваше вече да си организирал пътуването на сърцето към реципиента. Хората чакат.

— Да, но… Дойде полиция и…

— Е, и? Какво, като е дошла полиция? Ти си лекарят и можеш да го нагласиш, глупако, хиляди пъти сме го преговаряли!

— Да, но дойде и още един човек, който ми каза, че ако пациентът умре, ще имаме големи неприятности. Също каза, че ще ви намери, където и да сте. — Тишината продължи доста, а Халил се зачуди дали линията все още е активна.

— Каза ли кой е?

— Да, казва се Симаргал. И също каза, че е въоръженото добро, каквото и да значи това.

— Прати ми видео от камерите в болницата, за да го видя този натрапник.

— Веднага — изстреля Халил, но професор Менгеленски беше прекъснал връзката.

— Слушам, шефе! — избоботи мутренски глас.

— Гюле, май нашият човек отново ни се мотае и този път го искам на всяка цена.

— Разбира се, шефе! На Вашите заповеди.

— Има ли нещо ново за Бухалката?

— Не, шефе. Пуснали сме уши навсякъде, но засега нищо.

— А какво става с ухажора на Аксиния?

— Проучихме го. Някакъв калиграф. Изглежда чист.

— Продължавайте да го държите под око.

— Слушам!

— Добре. Взимай Палката и тръгвайте към болницата на Халил.

Професор Йоан Менгеленски се изтегна в шезлонга и се загледа в морските вълни. Взе камбанката и я разклати. Момичето се появи по изрязан бански. Застана до шезлонга и мигаше небрежно към мъжа.

— Бени, много си хубава, знаеш ли?

— Благодаря ви, професоре! — Момичето разбра, че е може би в добро настроение. Рядко му се случваше напоследък.

— Донеси ми една диня, но този път без горнището си.

Въпреки брадата, той позна от видеозаписите, че това е Ян, новоизлюпилият се Симаргал. Този път нямаше да му се изплъзне.

— Ела, Бени! Ела, седни до мен. Но първо махни и този парцал — посочи долнището на банските. Харесваше да гледа как големите й, леко виснали гърди се залюляват. Ловко тя събу бикините си и ги хвърли на пясъка. Приближи се грациозно и приседна на ръба на шезлонга. Професорът протегна ръка и я хвана за бедрото. Започна да я гали ту по едното, ту по другото. Тя разтвори бедрата си — знаеше, че трябваше да предугажда всяко негово желание, защото можеше да настъпи рязка и опустошителна промяна в настроението му. Ръката му стигна до цепката и започна плавно, но силно да я проучва. С палец и показалец разтвори устните, хвана клитора и го дръпна навън. Масажираше го и леко го пощипваше. Отмести ластика на боксерките си и се облегна назад:

— Какво чакаш? — изпъшка нервно Менгеленски.