Иван Янев
Симаргал (14)

14.

— Не мога точно да ти опиша как се чувствам. Дори не знам дали искам да го сторя. И въпреки това, ще ти кажа. Чувствам се изтощена — емоционално, духовно и енергийно. Сама съм си съвсем достатъчна, нямам необходимост от друг. Сигурно искаш да чуеш, че ще опитам да намеря някакъв път към теб. И ще ти кажа, че нито искам, нито ще опитвам. Още повече че допреди съвсем малко те смятах за жител на онзи свят. Изведнъж се появяваш и хоп — трябва веднага да се отзова на повикването ти. И не трябва да ти казвам Ян, а как беше?… А да, Симаргал — младата жена говореше спокойно и без никакво вълнение. Той се почуди дали тя не е на успокоителни. Тя знаеше, а и той повече от всеки друг чувстваше, че тази жена е онази, с която можеше да изживее тънкостите на живота. Но на нея нещо й пречеше — дали инатът, дали предразсъдъците, човек можеше само да предполага. Беше се възстановила напълно след катастрофата.

— Вероника, скъпа, ти знаеш какво си за мен, така че нито ще ти го казвам за пореден път, нито ще ти досаждам с това.

— Да, да. Знам. За теб съм твоята сродна душа. За теб съм оная, в която си влюбен. За теб съм оная греда в живота ти, която ще го осмисли и ще го поддържа стабилен. Но запита ли се, какво си ти за мен?

— Позволи ми, скъпа, да ти кажа, че аз не съм влюбен в теб — това отдавна отмина. За мен си всичко онова, което бих искал от живота — да, сродна душа, защо не и носеща греда на нашия живот? Какво съм аз за теб? Вероятно от нищото появил се глупак, който ти показва, че има любеща и искрена същност. Защото, ако той не обича жената, с която иска да остарее, то тогава надали е истински мъж.

— От твоята гледна точка, сигурно е просто, но от моята никак не е. Знам, че за теб съм нещо специално. Признавам, че се обърках първоначално, когато ти казах, че ще ти мине. Но не искай от мен да ти съдействам. Няма да получиш подкрепа от мен.

— Както кажеш, скъпа, за мен твоите желания са най-важното и винаги съм се съобразявал с тях. Разбира се, няма как да спра да те обичам, а и ти едва ли би поискала това от мен, нали, скъпа? — мъжът обгърна с две ръце голото, топло тяло на жената, зарови пръсти в косите й, помилва ги нежно и блажено отпусна лице върху гърдите на любимата. Съзнаваше, че тя, въпреки че не го показваше, беше шокирана от неговата поява. Спомни си как тръгна към нея, а тя го зяпаше невярващо. Хвана я за ръката и я поведе към стоянката, таксито ги докара пред нейната квартира. Ян, или Симаргал, не искаше да си спомня, че уж завинаги беше оставил Вероника в миналото. Оказа се, че за пореден път е сбъркал и се върна при нея. Но дали щеше да е за кратко, или не, нямаше представа в този момент.

* * *

— Тези ръце не са създадени за работа — каза й, приближавайки отзад. Хвана я внимателно за китката с едната си ръка, а с другата нежно разтвори изящните пръсти, които стискаха дръжката на полупълната кофа.

— Не съм кифла. И не се дръж към мен като с такава — каза тя и скръсти ръце. Той вече беше направил няколко крачки, а при нейната реплика остана с единия крак във въздуха, но така и не направи следваща стъпка. Преднамерено с усилие се наведе и остави кофата на земята. Обърна се. Приближи се. Хвана я с една ръка през кръста и я притисна към себе си. С другата я погали по бузата, а след това по косата.

— Зная, че не си кифла, Вероника. Не се нервирай. Ти си тирамису. Неустоимо. В началото твърдо, но после сладко, омекотено и както е значението му на италиански — извисяващо. Само като си помисля за теб и кръвната ми захар се повишава неколкократно. А като те докосна, нивата й скачат още повече. А като те целуна, изпадам директно в хипергликемия^[1] и се нуждая от твоята спешна помощ.

С мъка се отдели от нея на крачка и се загледаха мълчаливо. И двамата знаеха, че я желае. И въпреки това не посегна да я прегърне, нито да й каже, че блузата й е страхотна, но би била още по-прекрасна, захвърлена далеч от тялото й. А дънките биха изглеждали също красиво в компанията на блуза. Отдавна беше минал този етап, когато със своето нетърпение и всепоглъщащо желание почти я пропъди от себе си. Не, сега беше различно. Той щеше да чака толкова, колкото е необходимо, ако се наложи и цял живот, а дори и повече. Радваше се, че бяха заедно, че попиваше всяка нейна дума, че тембърът на нейния глас галеше слуха му.

Ето това е. Това е, от което има нужда човек като мен — да е близо до нея, да я слуша, дори когато мълчи, помисли си Ян, докато момичето правеше сутрешното кафе.

Вероника усещаше, че имаше промяна. Вече не напираше като самец, а му стигаше и едно докосване, за да види сиянието, което пламваше у него. В началото си помисли, че той е изстинал към нея и сякаш се натъжи. Но разбра, че я обича все така силно, както преди. Разликата се състоеше в това, че обичта помежду им се намираше в онзи възвишен стадий, в който най-важното е другият да бъде добре. Щом разбра, че са преминали етапа на тийнейджърската любов, означаваше, че освен минало, тяхната връзка има бъдеще, стига и двамата да го пожелаят. По-скоро аз да го пожелая, защото той винаги е искал да бъдем заедно, помисли си момичето и постави чашата с току-що направено кафе пред него с думите:

— Заповядай! Все още ли го пиеш чисто?

— Обикновено да, но бих го пил всякакво, след като ти си го приготвила.

— Все такъв непоправим ласкател си оставаш.

— Просто съм искрен — сви рамене той, — знаеш, че винаги съм именно такъв с теб, което, ако не се лъжа, доста главоболия ми е донесло.

— Какво имаш предвид? — невинно запита момичето, усмихвайки се.

— Един психолог разправяше, че колкото повече се обясняваш на една жена в любов, толкова повече я отдалечаваш от себе си. Изглежда, това правило поне при нас сработи стопроцентово, за моя жалост.

— Ти затова ли спря да ми се обясняваш?

Мъжът замълча. След малка пауза момичето продължи:

— Не знам, а и не искам да коментирам този психолог, но ще ти кажа, че на една жена винаги й е приятно, когато към нея са насочени романтични послания. Особено когато идват от мъж, който не й е безразличен.

— Благодаря ти, Създателю! — каза той и театрално вдигна лице и ръце нагоре.

— За какво му благодариш?

— Ако не се лъжа, ти току-що заяви, че не съм ти безразличен. Колко години трябваше да минат, за да го чуя от тези прекрасни устни.

— Не се надувай чак толкова. Никоя жена не е застрахована понякога да говори и глупости — Вероника му се усмихна широко, а Ян се пресегна и погали отпуснатата върху масата нежна ръка.

Много време мина от онази вълшебна нощ. Той и тя се връщаха в мислите си постоянно към нея, но въпреки това бяха разделени. Тя му каза, че не бива да си подхранва илюзиите, нямало смисъл. Мачът е свирен и тя има друг в живота си.

— Ало, здрасти! — каза в слушалката. — Как си? Какво правиш?

— Здрасти. Нищо. Добре съм — лаконично отвърна Вероника.

— Болна ли си?

— Да — още по-кратко му отговори.

— Защо? — още докато произнасяше това, си каза, че е голям дървеняк. Биваше го да задава тъпи въпроси, които него го изнервяха, а за момичето… не смееше и да си представи.

Все съм такъв, когато говоря с нея. А колко години минаха и не съумявам да се държа непринудено, така както го правя с всички останали — а на глас Симаргал каза:

— Трябва да се лекуваш.

Няма такъв смотаняк, честно, продължи да констатира наум своето поведение, което в съзнанието му изглеждаше от дебилно по-дебилно.

— Нямам време. Имам толкова много работа. А сега започвам и нов проект, така че просто не обръщам внимание и то ще отмине.

— Дано да си права! — А наум си каза — Сега започни да й нареждаш как да се лекува, дай й някой и друг бабин илач, кажи й, че е много важно здравето и още куп дивотии. — Хайде да се видим!

— Нямам време. А и мисля, че всичко сме си казали.

— Добре, може би по-нататък.

— Може би — отговори Вероника и затвори телефона.

Той те обича, защото ти си онова, което съчетава детето и жената в едно. Знаеш, че това го подлудява, че заради това той е готов на всичко, включително и на престъпление като отвличане, с което те е заплашвал толкова пъти. А защо да ме е заплашвал? Та аз май го искам, май искам вече да зарежа всички скапани предразсъдъци. Знам, че никога няма да срещна друг, който да ме обича така, но аз дали мога да отговоря на любовта му? Този въпрос дали вече не е остарял? Дали вече не съм направила своя избор? Мамка му, като че ли жребият е хвърлен. И няма значение дали се казва Ян, Симаргал или нещо друго, важното е, че е Той.

Искаше да я види. Само за миг, за да се увери, че е добре наистина. Не знаеше как ще постъпи, но реши да отиде в един бар, който знаеше, че тя харесва. Първо щеше да се подкрепи с водка-две, а после ще види нататък.

Влизайки в бара, той разбра, че с него е свършено. Момичето беше там. Тя беше сред компания, а до нея седеше младеж. Нещо в сърцето го жегна. Но се овладя и се насочи с не особено прилежния си вид към свободна маса. Поръча си водка и се загледа в своята любов. На пръв поглед тя изглеждаше весела, но той я познаваше. Тя все пак не беше от ония празноглави кифли, които се смеят на всичко и всеки мъж може да забърше навсякъде. Виждаше, че момичето не беше щастливо. Но въпреки това не му се сториха приятни жестовете на младежа, който седеше до нея. Той постоянно я приканваше да правят наздраве и уж неволно я докосваше по бедрото. Покани я на танц, а тя като че ли в началото се поколеба, но после танцува с тоя шибаняк. Симаргал не понасяше вече тоя мухльо.

Добави лед във водката си, след което взе едно голямо парче и го сложи в устата си. Защо да реагирам негативно, та нали, ако тя е щастлива, това е достатъчно за мен. Та нали заради нейното щастие съм готов на всичко. Та нали я обичам истински. Но си признавам, че изпитвам тежест, като я виждам и не й давам аз радостта, а някой друг. Не, тъпанарино, просто тя е излязла малко да се разсее — кръц! зъбите по кристалното парче лед. Тя ще те обича или вече те обича, защото преди се чудеше, но сега вече тя ти повярва и разбра, че ти си оня, на когото може спокойно да се обрече — мислите му се трошаха също както замразеното блокче в устата му. Но заслужавам ли я? — един от резците му изтръпна по-скоро от този въпрос, отколкото от полепналите ледени трохи. Да, скапаняк, продължавай да се хвърляш от крайност в крайност и да се измъчваш. Ето вече спряха да танцуват, онзи я държи приятелски за ръката, а по време на танца я притискаше повече от приличното — зъбите му застинаха и усети небцето си студено. Ще му откъсна топките, само да разбера, че на нея не й е приятно — изведнъж започна да дъвче учестено и усети остра болка в челюстта, но не спря. Ще го проследя и ще му ги откъсна, а после ще му ги поднеса да си ги изяде, даже без сол, мамка му скапана, нещастно копеленце — преглътна тежко останалите едри парченца лед и отпи обилно от водката. А къде е рехабилитаторът? Дали го е разкарала, или ги върти по няколко — облиза жадно устните си Симаргал.

Вероника стана да си ходи, а мухльото веднага скочи да я изпраща. Той побърза да си плати и ги последва. Тя вървеше, а оня се опитваше да държи нейното темпо, даже искаше да я хване за ръка, но Вероника категорично си я отдръпна — Симаргал се усмихна при гледката. Чуваше как мухльото приглушено й говори, но не можеше да разбере думите. Момичето видя такси и се насочи към него, отвори вратата и се качи. Нещастникът понечи да я последва, но тя затвори вратата и таксито тръгна. Оня остана като напикан на тротоара. Симаргал се приближи към него и му каза:

— Ей, приятел, какво стана, отсвири ли те?

— Да го духа, кучка тъ…!

Още не беше довършил изречението и се намери на земята. Удари го по-злобно, отколкото възнамеряваше. Започна да го рита и да му обяснява, че тези думи не са подходящи за една дама.

— Виж, приятелче, така няма как да се отнасяш с порядъчните момичета. Само с ония леките, макар че и те трудно биха обърнали внимание на скапаняци като теб. Схващаш ли, копеле? Това е дама от най-чиста проба, разбираш ли, леке долно?

— Да, моля те, не исках да кажа нищо такова, просто не знам какво ми стана.

Мухльото се гърчеше на настилката, а той продължаваше умереното си възпитание на това нищожество. Ритна го за последно и му каза:

— Скъпи свалячо, повече никога, ама никога не се доближавай до това момиче, защото ще ти откъсна топките и ще ти ги дам да си ги изядеш. И това не е всичко, ще ти ги поднеса сурови и без подправки, разбра ли?

— Да, да. Господине, всичко разбрах, никога повече няма да се доближа до тази… ъъъъъъъъ… дама — изрече внимателно клетникът.

— А така, това е дама, дама от най-висша класа и ако случайно забравиш, ще се върна и тогава…