Иван Янев
Симаргал (1)

1.

Ранният час по нищо не си личеше. Хората на летището не се интересуваха, че по това време една значителна част от човечеството все още се намираше в леглото. Младата жена си проправяше път сред множеството. Раницата, пристегната на гърба й, очевидно тежеше на крехките й рамене. Впитите дънки и леката тънка блузка подчертаваха грацията и. Не един мъж я разсъблече с очи. И не една жена и хвърли недотам дружелюбен поглед. Тежкият грим, който покриваше лицето й, показваше или излишна суетност, или най-обикновена надутост. Само че тя го беше сложила, за да прикрие изтерзаното, хубаво лице. Тя знаеше, че за сетен път вижда света, изгрева и всичко, с което вече беше свикнала. Само не успя за последно да зърне най-любимото си същество. Но щеше да го спаси. Нейният живот беше цената, която трябваше и щеше сега да плати.

Очите на малкото момиче вперено следяха огромния монитор.

Хората пъплеха във всички посоки. Търкаляха куфари, носеха сакове, бутаха колички. Стори му се вълнуващо, но само в първите секунди. След това загуби интерес. В момента, когато на монитора в близък план се показа едно лице, детето оформи устни и шепнешком произнесе „ма“. Но дали това беше първата, или втората сричка на най-скъпата дума за всеки човек — „мама“, никой не можеше да каже. Опита се да стане от фотьойла, но една ръка отново го притисна плътно към облегалката. Ръката не изразяваше нито грубост, нито враждебност, а само непреклонност. Момичето не продължи с опитите си да стане. Мониторът отново даваше обща картина на летището. А младата жена продължаваше да се придвижва уверено в своята посока. Момиченцето я откри сред тълпата. Устните й отново се оформиха, но този път не излезе дори и шепот.

Свинските опашки здраво стягаха крайниците му. Столът, специално изработен за подобни приложения, имаше висока облегалка, която завършваше с нещо като улей за главата. През шията и челото му също минаваха свински опашки така, че нямаше никаква възможност за движение. Погледът му, умело насочен към монитора, се взираше в раницата. Предполагаше какво става, но въпреки това се надяваше, че интуицията му този път греши. Безизразното лице на жената ясно му подсказа, че нещо не е наред. Виждаше я как върви, като че ли беше от друг свят. Ян разбра. Бяха я натъпкали с разни боклуци — наркотици, успокоителни и кой знае още с какво. За пореден път изпъна мускули. И за пореден път нищо не постигна. Краката му висяха на около педя от пода, всеки стегнат с по две свински опашки: веднъж при глезена и втори път под коляното. Ръцете му — спуснати надолу… не можеше да ги помръдне ни на милиметър. Една свинска опашка като гривна обрамчваше китката, а втора опасваше при лакътя. Осъзнаваше, че сам няма шанс да се освободи. Засега и не можеше да си представи, че някой ще го стори, тъй като никой от тези, които биха му помогнали, не знаеше, че се намира в цайтнот^[1].

Времето му изтичаше, а той нямаше възможност да направи каквото и да е. Ян разбра, че цялото безславие на живота му щеше да го покрие като покров. Трябваше само още мъничко да има търпение и кротичко да продължи да виси като насекомо в паяжина. Цъкането вървеше към края си.

* * *

Топлото челце на дъщеричката му още пареше ръката му. Мотоциклетистът с нетърпение очакваше зелената светлина на светофара. Кракът му нервно потракваше по скоростния лост. Две минути имам до аптеката й още 7–8 обратно, значи след десетина минути свещичките ще са при Нели — повтаряше си наум той. Зеленият сигнал се включи. Той рязко натисна газта и се изстреля покрай колите. Навлезе в кръстовището, което след секунда щеше да е зад него. С периферното си зрение обаче забеляза ярка светлина. Направи опит рязко да завие, почти му се удаде. Но за негова изненада, камионът също зави и го връхлетя. Управляваше го мутра с гъсти вежди, които плътно засенчваха очите и сплескания му нос. Съществото беше нискочело и приличаше на човекоподобна маймуна. Мотористът нямаше никакъв шанс за измъкване. Последното нещо, което чу, беше истеричният писък на жена. А последното нещо, което мина през ума му, беше: „Още ми пари на ръката… по дяволите!“.

* * *

Амира безмълвно продължаваше да гледа монитора. Търсеше лицето на майка си и щом го зърнеше, нейното се отпускаше. Малкото момиченце не си даваше сметка за луксозния фотьойл, както и за крещящо модерната стая, в която се намираше. Килимът, дебел и мек, прегръщаше ходилата до глезените. Стените, пълни със старинни картини, шепнеха на скъпарски език. Въпреки бликащото богатство, личеше си, че не беше само парвенющина. Имаше мисъл, ергономичност и своеобразна елегантност в помещението.

Внезапно майчиното лице изчезна от монитора. Екранът се изпълни с пушек. Детето понечи да скочи, но една ръка го притисна към облегалката, а друга, държаща спринцовка, се насочи към лявата ръчичка. Последва убождане, а секунди по-късно насълзените невинни очи се затвориха. По същото време, но под земята влагата се просмукваше навсякъде. Вързаният мъж върху стола също видя как изчезва женското лице от монитора и на негово място пушекът постла своята всепоглъщаща пелена. Нямаше звук, така че не чу взрива и настаналата паника. Беше сигурен, че в момента на летището е нещо страшно. Отново изду мускули, но… Отново свинските опашки издържаха.