Иван Янев
Симаргал (10)

10.

Децата си играеха тихо на пода. Валери се занимаваше със смяна на батериите на количката си, а двегодишната Нели драскаше по лист с моливи. Стаята представляваше трапезария и всекидневна. В едната страна беше кухнята, следваха висока маса и столове, а в другия край ъглов диван със стъклена ниска масичка отпред, на която Нели пошляпваше с ръце и моливи. До всекидневната имаше тераса, на която също имаше маса със столове. Кристина обаче не седеше, а права пушеше до парапета. Правеше го тайно, за да не виждат децата. Откакто узна за смъртта на съпруга си, започна да припалва. Последните събития разпиляха живота на семейството й, а тя с наслада очакваше бъзването на запалката и мириса на тютюн. Не и излизаше от ума защо Стайко не беше споменал, че иска да бъде донор в случай на смърт. И каква беше тази жена, която е била на мотора при него по време на инцидента. Това бяха неизвестни за нея. Но едно беше сигурно — че тя остана сама, а децата й — без баща. Стайко беше добър, отговорен и отдаден съпруг и родител. Трудно можеше да се намери такъв човек… Но сега го загуби… Завинаги. Сълзите и отново намокриха бледите бузи и се стекоха по тънката шия. „Защо, Господи?“ — прошепна в тишината Кристина. Но абсолютът мълчеше.

— Мами? — Като чуеше това гласче, всичко останало минаваше по-назад. Момиченцето стоеше на прага на вратата. С едното краче беше стъпило на терасата, а другото все още опираше ламината в хола.

— Да, мами! Играеш ли си, Нели?

— Даа. Мами, зъни.

— Кой звъни, мами?

— Там — детето посочи към вътрешността на апартамента. Зад Нели се показа и Валери.

— Мамо, звъни се. Да отворя ли? — попита я синът й, като я гледаше внимателно. Той отгатна, че майка му отново е плакала, както често напоследък, особено когато наближаваше вечерта. Въпреки че тя всячески се стараеше да не я виждат децата, нямаше как те да не усетят мокрия и врат, когато ги прегръщаше.

— Идвам, Валери. Аз ще отворя. Нали помниш, че никога и по никакъв повод не бива да отваряш входната врата, когато звъни непознат?

— Помня, мамо. Но аз не съм питал кой е. Може и да е познат.

— Хайде да проверим кой звъни — каза Кристина и се насочи към вратата. Нели продължаваше да стои неподвижно в очакване. Майка й я погали по главичката и се опита да мине покрай нея, но момиченцето се обърна и се затича към входната врата. Отдалечеността на терасата, дългият коридор и работещият телевизор в хола не бяха позволили на жената да чуе звънеца. Кристина си спомни как Стайко обмисляше поставянето на звънеца в по-централна зона на апартамента, за да се чува отвсякъде. Но после като че ли тази идея мина по-встрани. Сега вече няма кой да я осъществи — помисли си жената, хващайки капачето на шпионката. Може би трябва изцяло да го изключа. За какво ми е този звънец?

Погледна през дупчицата на вратата. Не видя много, но достатъчно. Отвори леко, без да маха веригата. Не беше страхлива, но сега цялата отговорност за децата тегнеше върху нея.

— Здравейте, Кристина.

Той знае името ми, мина й през ума и стисна устни.

Лицето му, твърдо и застинало като лава, не можеше да направи онези резки движения, наречени „усмивка“. Под гъстата четина около устата му се криеха белези. Един от тях издайнически се подаваше изпод лявата страна на мустака. Косата му беше подстригана първи номер. Носът му, счупен при мъченията, беше зараснал накриво, но това въобще не го интересуваше. Гъстите тъмни вежди сякаш всеки момент щяха да се сборичкат — само дълбоката, изопната бръчка между тях ги укротяваше като рефер. Очите му бяха толкова тъмни, че човек не можеше вече да каже какъв цвят са. Въпреки това, ако човек се вгледа по-внимателно, ще открие в зениците блясъка и топлотата от погледа на Ян.

Мъжът стоеше спокойно, дори отпуснато. В лявата си ръка държеше хартиена торба, а дясната, леко пъхната в джоба на дънките, очевидно си почиваше. Фланелката с българския герб му стоеше доста добре, но не можеше да скрие силния гръден кош и рамене. На каква ли възраст беше? Както можеше да е на 35, така можеше и да е на 45.

— С какво мога да съм ви полезна? — Попита Кристина, като се опита да прикрие напрежението, което я беше обзело. Дали беше поредният полицай или друг, интересуващ се от катастрофата? — запита се наум жената. Мислеше си, че всички, които можеха, бяха минали и бяха я разпитвали многократно. Всеки подобен разговор беше като сесия от инквизицията — трябваше й много време след това, за да си върне психическото равновесие. Време, което никой не й даваше, защото Нели и Валери не можеха да чакат нито секунда. Те вече нямаха баща и тя трябваше да бъде и двамата родители.

— Не съм от никоя институция — каза мъжът, сякаш прочел мислите й — но моето идване е свързано със съпруга ви. Извинявайте, че отново ви връщам към тази трагедия — допълни той, след като видя, че жената леко пребледня.

— Да ме връщате към трагедията — каза като на себе си Кристина. — Не може да ме върне никой към нещо, от което не съм излязла.

— Простете, но аз познавах Стайко, не сме се виждали от много години — преглътна тежко и започна да мачка дясната си ръка. — Стайко е убит — знаеше, че това е грубо, но беше единственият вариант да стигне до съзнанието на жената.

— Това аз най-добре го знам — продума Кристина — надали е нужно да ми го напомняте. Един ненормалник с камион остави мен и децата без любимия ни човек.

— Не, нямам предвид това. Неговото убийство е планирано, а този кретен е само най-обикновен извършител на престъплението. Но… Това не е разговор, който да го водим пред вратата ви. Ако ме погледнете и усетите, че няма опасност от мен, моля ви да ме пуснете и да поговорим по темата, въпреки болката, която изпитвате.

— Болка… Какво знаете Вие за болката? Вие знаете ли, че Стайко беше всичко за нас? — Тя осъзна, че сълзите щяха да я победят отново, и тръсна глава. — Извинявайте!

— Няма нищо. Това е нормално. Имам предвид, че е нормално да страдаме и да изпитваме болка за любимите си хора. Що се отнася дали съм изпитвал болка… — Мъжът направи пауза, след която каза: — Уверявам ви, че съм изпитвал неистова болка, която продължава и досега, която ще продължи, докато съм жив. Вие сте загубила съпруг, аз съм загубил син. Син, който беше убит от същата тъмна сила, която ви причини тази мъка.

— Кой сте вие?

— Наричайте ме Симаргал. Мисля, че това е достатъчно засега. — Симаргал, повтори тя наум. Беше й познато, кошмарно познато, но откъде, не можеше да си спомни.

— Ще ми разрешите ли да дам по нещичко на децата? Донесох им скромни подаръчета. — Децата любопитно наблюдаваха госта. След секундно колебание, тя беше махнала веригата от вратата и беззвучно го покани.

— Нямам нищо против. Да предложа вода, кафе, чай или друго, ако желаете?

— Кафе, ако не ви затруднявам прекалено. Благодаря! — Вдигна хартиената торба, която беше оставил до дивана, и бръкна в нея.

— Валери, тъй като Нели е дама и е по-малка, нали си съгласен най-напред тя да получи подаръчето си? — Валери не очакваше да го заговорят и леко се смути, но се съвзе и каза:

— Да. Съгласен съм.

Мъжът бръкна в торбата и извади друга, по-малка хартиена торба, която подаде на малкото момиченце:

— Заповядай, Нели! Това е за теб. Дано да не съм объркал нещо и да ти хареса. — Той се усмихваше през цялото време, докато чакаше момиченцето да набере кураж и да се приближи. То погледна към майка си, после към батко си и като видя, че няма предупреждение от тях, пристъпи към мъжа. Пое торбичката и бързо се затича към другия край на стаята, където седна на пода и започна да рови в нея. Мъжът бръкна още веднъж в плика:

— Заповядай, Валери! А това е за теб. Когато бях малък, това ми беше любимата приключенска история. Чел съм я и съм я гледал безброй пъти. Надявам се и на теб да ти хареса.

— Заповядайте! — каза Кристина, поставяйки чашата с кафе пред него. — Мляко, сметана, захар?

— Благодаря Ви! Пия го чисто.

Децата бяха се преборили с торбичките си и любопитно разглеждаха подаръците, донесени от непознатия. Нели изпадна в неконтролируема радост, защото подаръкът й се състоеше от десетки най-различни части — кухненско, холово и спално оборудване. Имаше и кукличка, за която беше предназначено всичко това. Валери, погълнат от книгата и илюстрациите в нея, издаваше „ууу“, „аааа“, „уооо“ „уаау“. Книгата, придружена и с филм, разказваше историята на Робинзон Крузо.

— Много странно име имате. Бегло ми е познато… — каза Кристина, след като отпи първата си глътка от кафето. Мъжът я погледна, усмихна се и каза:

— Знаете ли, че някои историци смятат, че думата „българи“/„булгар“ означава „бунтовник“, „борец“?

— Ако е така, значи малко хора сега могат да се нарекат българи. А тези, които наистина заслужават това звание, биват прегазени буквално, като съпру… — Кристина усети влагата по врата си отпреди малко и я забърса с ръка.

— Едва ли бих могъл да споря с вас за това. Аз обаче бих искал да остана борец, доколкото е възможно. Симаргал е славянски бог, пазител на доброто и гонител на злото. Славяните са вярвали, че той защитава реколтата им и изобщо плода на техните усилия, като противодейства на мракобесните сили. След асимилирането на славяните от прабългарите, славянският пантеон и вярвания са изтласкани встрани и…

— Използването на името на това божество не ви прави борец — прекъсна го вдовицата и се облегна назад.

— Така е… — понечи да противоречи, но разбра, че жени като Кристина човек може да убеди само с действия. — Имам нещо и за вас, ако ми позволите — бръкна в полупразната хартиена торба и извади книга.

— Заповядайте! Тази книга е за вас. Ако я прочетете, ще видите, че болката, нещастието и трагедията са спътници и на други хора. Но също ще видите, че винаги има надежда. Винаги може да се продължи напред и да се живее.

— Това да не е някаква книга за усъвършенстването, за управление на емоциите, за себеконтрол и прочее дивотии?

— Не, не се притеснявайте. Това е роман. Роман, написан от неизвестен автор.

Тя прочете на глас:

— „Феникс“ от Иван Янев. Да, неизвестен ми е този автор.

Зачете се в анотацията.

— Изглежда, че е интересна тази история. Мисля, че ще я прочета. Макар че не виждам какво общо би могло да се намери между тази жена, която е мюсюлманка, нейното дете и онзи мъж, който очевидно е християнин.

— За исляма, християнството и прочее не знам. Но с търговията на органи…

— Какво искате да кажете? И всъщност няма ли най-после да ми обясните вашето посещение и вашите намеци?

— На някои въпроси най-изчерпателните отговори се дават с мълчание.