Иван Янев
Симаргал (31)

31.

Симаргал вървеше бавно по тротоара. Животът му причиняваше неудобства. Понякога се точеше толкова бавно, а друг път препускаше като състезателен кон. Моника, неговата бивша съпруга, която толкова обичаше, вече имаше ново семейство и очакваше дете. Вероника, жената, която обикна безмерно и заради която се раздели с Моника, също имаше свой живот и също очакваше своя рожба. Сега и Габриела вече започва да си има свой интимен живот, и то с Халил. Каква неприятна изненада беше в началото за Симаргал. Но после докторът се оказа почтен човек. Мюсюлманин и християнка щяха да бъдат заедно, както той и Лейла бяха заедно навремето. Лейла. Жена, която обикна и която загуби при атентата на летището от „Следовници на истинската вяра“. Тя му показа, че животът продължава да има смисъл, но сега без нея какво остана?

Защо го правеше? Защо имаше толкова много жени в живота си? Какво запълваше с тях? Толкова много обичаше и Вероника, и Лейла… Защо не се получиха нещата. Той толкова много искаше да има някоя от тях до себе си? А може би желаеше да е влюбен, за да може да не забелязва грозния свят около себе си — всичките несправедливости и злодеяния… Може би ако се научеше да намира красотата около себе си и в себе си, щеше да намери и покой в любовта. Симаргал реши за първи път от много време да си даде почивка от жените. Знаеше, че човек трябва винаги да има нещо, към което да се стреми, да преследва и да постига. В противен случай се превръща в аморфна маса. Човек без цел, е като кола без гориво. Но той нямаше вече желание за каквото и да е. Беше стигнал до някаква нулева зона, от която нямаше потребност да излезе. Нямаше цел, а и не искаше да има повече. Полугласно си каза: „Симаргал — въоръженото добро, вече е мъртъв. Останките на Ян все още вегетират, но докога?“. Трябваше нещо да се промени. Но дали начинът беше, както постъпваше досега. Не. Не можеше вече да запълва празнината в себе си с жени и героизъм за другите. Време беше да помисли от какво има нужда, а не от кого, за да бъде пълноценен. В крайна сметка, да направиш себе си щастлив, е най-голямото геройство, на което човек е способен, защото така даваш пример на другите посивяло размазани физиономии по улицата.

— Пфф, ще бъде мъка. Най-тежката ми битка — каза на глас Ян и зад гърба си чу:

— Усмихни се бе, човек. Не е толкова трудно: дърпаш единия край на устата и другият ще го последва сам — искрено се засмя бездомникът на ъгъла до пешеходния светофар. — Кхи-кхи-кхий.

Ян го огледа. Върна се назад и му подаде 20 лева в ръката.

— Заслужаваш много повече, знаеш ли? — тихо му каза Ян.

— Знам, ама нямаше да съм толкова богат, колкото сега — развалените зъби на скитника се откриха в усмивка и под степаното му мръсно яке се показа малко кученце. Той небрежно остави парите до босите си крака и взе кученцето в ръце: — А, събуди ли се, Злати? — бозавото кученце потрепери от радост.

Вървеше забързано и за малко да се блъсне в бездомното куче пред полицейското управление. Влезе и го насочиха към една зала на партера. В нея, в единия край на елипсовидната маса, седяха комисар Айше Мехмед и някакъв мъж. Останалите места бяха празни. Полицайката се изправи и представи другия:

— Здравей, това е прокурор Дончев. С него работим по случая.

Здрависаха се двамата и Ян се отпусна на един от столовете.

— Кой е случаят, госпожо комисар? — попита незаинтересовано Ян.

— Първо, въпросите задавам аз и второ, съм госпожица, ясно ли е? — Прокурорът го погледна, както му се стори, със съжаление.

— Ясно е. Нали ти си полицаят.

— Какво ще правим с теб? Положението ти е всякакво друго, ама не и розово.

— Каквото кажеш, госпожице комисар. — Стори му се, че Дончев се усмихва.

— Правиш се на шут, но от това няма полза, уверявам те.

— Виж какво, Айше, прави каквото искаш и каквото трябва. Нямам никакви претенции и желания. Всичко ти казах при разпита. Нищо не спестих, така че това е.

Младата жена го погледна внимателно и усети, че на този човек наистина не му пукаше. Каквото и да се случеше с него, нямаше изобщо да го впечатли. Тя и прокурорът разполагаха с неговите показания, които стигаха да тикнат в затвора много народ, включително и самия него. Вярно е, че Менгеленски беше потънал някъде, но рано или късно вероятно щяха да го открият. Този човек беше убил двама души на онзи концерт. И то високопоставени. Тя разбираше, че това бяха престъпници, облечени във власт. Осъзнаваше, че не можеше да се довери на никого, освен на Дончев, с когото бяха състуденти в университета и който я ухажваше до трети курс, но не знаеше какво да стори, за да я спечели. Имаше му безрезервно доверие, прокурорът беше почтен и изненадващо получи този случай. Но може би шефовете му не са подозирали колко е дълбоко тук. Обърна се към Дончев и отвори уста, но той я прекъсна още в зародиш:

— Съгласен съм — зарови из купчината листа. Отне му няколко минути. Накрая отдели няколко листа, подаде ги на полицайката. Айше ги прочете, после стана и отиде до миксера за унищожаване на хартия и ги пусна. Машината забръмча и листовете, върху които Ян подробно беше описал убийството на министъра и шефа на здравната парламентарна комисия, се превърнаха в купчина ситни лентички. След това Айше отиде при него, положи ръка върху рамото му и тихо каза:

— Имам една молба към теб.

— Разбира се. Имам слабост и не мога да отказвам на молбите, отправени ми от красиви дами. — Този път прокурорът широко се усмихна. Айше го изгледа змийски и продължи:

— Забрави, че някога си извършил онова там, в оная концертна зала. Не го казвай повече никога на никого, става ли? И ако ми обещаеш, ще ти уредя една изненада.

— Чак ме заинтригува. Каква ли е изненадата?

— Обещаваш ли на мен и на прокурор Дончев, че онова е дълбоко погребано?

— Обещавам — каза тихо седналият мъж. През това време прокурорът отиде до вратата и я отвори. Влязоха жена и дете. В първия момент Ян помисли, че нещо става с него. Беше сън. След това се втренчи в двете фигури. После се разтрепери и понечи да стане, но не можа. Айше му помогна. Той пристъпи към жената и детето и промълви:

— Лейла!

— Ян?!

* * *

— Тази вечер какво ще правиш. — Седяха в полицейското кафене и отпиваха от картонени чашки сутрешното си ободряване.

Прокурор Дончев и комисар Мехмед трябваше да приключат документално случая.

— Чудя се дали срещата между Ян и Лейла не беше опасна. Той мислеше, че тя е мъртва. И изведнъж тя се появява.

— Принципно ние, мъжете, сме доста чувствителни, така че може би трябваше да го помислим по-добре. Но ти искаше да получи тази изненада.

— Първо, изобщо не сте чувствителни, а сте… Второ, няма да коментирам с теб изненадата.

— Е, понеже зачекна темата, де. Иначе нямаше нищо да кажа.

— След първоначалния шок, поиска да му обясня как е жива, като лично е видял, че се е взривила на летището.

— И успя ли да му обясниш?

— Да, показах му и малко реално видео от колегите, водили тази уникална операция. Буквално всичко е висяло на косъм. Но са успели да заблудят откачалките от „Следовници на истинската вяра“. Сапьорите са съумели много бързо да свалят бомбите от кръста и раницата на Лейла и да ги заместят с предварително подготвен товар с димки. Взривът е симулиран отделно. Всички смятаха, че жертвите са адски много, защото постоянно това се внушаваше. И никой не можеше да предположи, че фактически няма нито една жертва. Единствената щета върху хората беше огромният стрес, че уж е имало терористичен акт. Страхотна операция на службите на всички държави, които се борят против тероризма. Възхитена съм — отпи дълга глътка от кафето си Айше. — Но нещо друго не ми дава мира — замислено каза жената.

— Какво те тревожи? Мисля, че си свършихме работата отлично.

— Да, но… По закон ние трябваше да задържим Ян и да го пратим в съда, който, от своя страна, щеше да го хвърли в затвора.

— Нали се разбрахме да не повдигаме тази тема никога. Никога.

— Да, но… С какво сме по-добри от другите, които престъпват закона, след като и ние го сторихме?

— Никакво „но“. Направихме правилния избор. Този човек се е опълчил срещу организираната престъпност, която ползва ресурсите на държавата. Ако престъпниците не бяха навсякъде и повсеместно и не заемаха ключови места в управлението на държавата, нямаше да има такава гнусотия като търговия с човешки органи, покровителствана от най-високопоставени политици. И знаеш ли, Айше, мечтая си за деня, когато ще се изчистим от паразитите, полазили всички сфери в нашето общество. Общество, което все повече затъва, благодарение на тези подлеци — прокурор Дончев се беше разпалил. Тя много рядко го виждаше в тази му светлина. Обикновено мълчалив, сега пространно говореше за справедливостта.

— Прав си. Съгласна съм напълно. Радвам се, че точно ние бяхме замесени в този случай и помогнахме поне частично справедливостта да възтържествува. — И двамата разбраха, че повече няма да ровят из миналото на Ян… — Питах те довечера какво ще правиш? — попита отново Айше, когато при първия път получи от Дончев само нервно барабанене по чашката. — Е? Какво е толкова сложното да ми кажеш?

— А ти? Ти какво ще правиш довечера? — запита прокурорът.

— С въпрос ми отговаряш на въпроса. Това е интересен похват, но при мен не минава. Все пак ще ти кажа, довечера имам среща с Ина. Помниш ли я? Психоложката. Много е готина. Харесахме се. Е, очевидно сме си паднали сега една по друга, така че ще се опознаем с нея. Заслужавам го след цялата тази лудост. А ти?

— Аз… — запъна се той. — Поканих на вечеря Кристина. Покрай разследването много се сближихме. Тя смята да напише материал за всичко, което се случи. Умна и хубава жена. Валери и Нели… мисля, че ме харесват.