Иван Янев
Симаргал (19)

19.

Фоайето, добре осветено, предлагаше на своите гости уют и спокойствие. Освен главния вход, имаше още няколко врати, водещи към различни помещения, в които посетителите преживяваха емоции, различни от досегашните. На едната врата пишеше „Парк на тъмно“, на друга — „Бар на тъмно“, на трета — „Град на тъмно“, на четвърта — „Работилница на тъмно“, на пета — „Игри на тъмно“.

— Уважаеми госпожи и господа, добре дошли в социално предприятие „Чудеса на тъмно“ — жената, към четиресетгодишна, държеше белия си бастун, стоеше по средата на фоайето и говореше на заобиколилите я хора. — За нас е удоволствие и чест да ви посрещнем тук. Вие, лекарите и медицинския персонал на Първа частна болница, вярвам, ще преживеете незабравими мигове на тъмно. Приключенията, които предлагаме тук, са насочени към хората, които нямат проблеми със зрението. Целта е, от една страна, те да усетят какво е човек да не вижда, а, от друга, да разберат, че зрението не е даденост, а за него трябва да се полагат грижи и да се пази. Аз се казвам Ангела, а моите колеги — хората, които ще ви помагат и които се наричат още фасилитатори, ви чакат вътре. След това, разбира се, ще имате възможност да се срещнете с тях и на светло. Обикновено формираме групи от по двама-трима души за придвижването в парка и в града. В работилниците групите могат да бъдат и по-многобройни. Всички мобилни телефони, часовници и други евентуални източници на светлина моля да оставите тук — и жената посочи стената с шкафове, на които бяха закачени ключове с дълги връзки. — Заключвате си вещите и си взимате ключето, като го слагате на врата си. Сега моята колежка Ина ще ви раздаде по един бял бастун и след това един по един ще влизате в избраната от вас среда. Накрая предлагам всички да се съберем в бара и да пийнем по напитка за емоциите, които ще преживеем заедно. Обикновено хората, посетили нашето социално предприятие, стават много по-емпатични и забелязват повече детайли за хората и света наоколо.

Д-р Халил изпитваше известна нервност. Огледа се. Колегите му различно възприемаха тази инициатива, която дойде по покана на спортната федерация на незрящите в отговор на тяхното предложение Първа частна болница напълно безплатно да извърши цялостните прегледи и изследвания на спортистите с нарушено зрение. И пак Първа частна болница щеше да заплати на социалното предприятие за проведения тиймбилдинг, защото така реши д-р Халил, който беше подкрепен и от колегите си. Програмата предвиждаше най-напред медиците да се разходят в парка и из града. Които искаха, щяха да влязат и да поиграят на тъмно. В игралната зала можеше да се играе шоудаун, брайлов шахмат, да потичат на бягаща пътека, да покарат велоергометър и други занимания. Следваше работилница на тъмно, в която щяха да работят в екип — редене на триизмерен пъзел, на кула и др. Накрая всички щяха да се съберат в бара, където сами щяха да си правят кафе или чай, да си нарежат и сервират сладкиши. Финалната част предвиждаше сесия на светло, в която щяха да се запознаят със своите фасилитатори и да говорят с психолога на социалното предприятие.

— Разбира се, във всеки един момент, ако усетите дискомфорт, не се колебайте да споделите това с вашия водач — продължи с указанията Ангела. — Днес сме повикали и допълнително фасилитатори, като целта е да нямаме повече от двама в група. Така решихме, че ще имате по-пълна възможност да усетите палитрата от емоции, която ви е подготвил нашият екип. Сега ще ви покажа как се използва белият бастун.

В този момент във фоайето нахлу костюмиран господин, който разпалено говореше по телефона:

— Ама моля ви, канализацията пропуска и създава предпоставка за сериозно компрометиране на целия ремонт. В крайна сметка, Вие ремонтирахте тази канализация, така че въобще не ме интересува, а идвайте веднага да я поправите, че моят шеф г-н Витринчев ще ме мъмри яко заради вас — господинът говореше по телефона, като бясно ръкомахаше.

— Това е г-н Златев — каза Ангела на присъстващите. — Той е шефът на градската организация на съюза на незрящите. И много ни помага за всичко. Помага както на нас в „Чудеса на тъмно“, така и на спортната федерация. Благодарение на него направихме чудесния ремонт тук, за да може да функционира нашето социално предприятие.

— Здравейте, приятели! — поздрави г-н Златев, който тъкмо беше приключил напрегнатия телефонен разговор. — Радвам се, че сте тук. Сигурен съм, че моите колеги от „Чудеса на тъмно“ ще ви представят едно незабравимо изживяване. Аз имам много главоболия с разни майстори, които не са си свършили работата, както трябва, така че ще ме извините, но друг път ще се радвам да се видим за по-дълго. Оставям ви в ръцете на Ангела да ви обясни какво правим и се надявам, че Вие ще ни подкрепяте, за да може незрящите хора да са пълноценни членове на нашето общество. Бързам за среща с г-н Витринчев, шефа на всичките незрящи — като каза тези думи, г-н Златев припряно излезе, телефонът му истерично подскачаше в джоба, а той не успяваше да го улови.

— Г-н Златев е такъв, винаги забързан и занимаващ се поне с хиляда неща — каза Ангела и продължи: — Да се съсредоточим върху обучението за ползване на бял бастун, за да пристъпим и към нашето приключение. Той се размахва в строго определена последователност, а не като палката на откачен барабанист. Първо проверявате пред левия крак, после пред десния. Тоест, когато бастунът е пред десния крак, Вие с левия правите крачка, когато ви е пред левия, крачката правите с десния, където преди това вече е бил белият бастун. Лесно е. Въпрос на свикване и координация. Е, хайде! Да започваме нашето приключение на тъмно! — плесна с ръце жената и Ина, психоложката, започна да раздава бели бастуни. Заедно с Ангела пуснаха един по един медиците през различните врати — на парка, на града, на игралната зала. Вътре ги посрещаха водачите или екскурзоводите, които бяха незрящи. Халил изчака всичките си колеги да влязат и се насочи към една от вратите. Видя, че д-р Готска все още се суети и не знае накъде да поеме.

— Магдалина, ако искаш, ела с мен — каза Халил.

— Благодаря! — отговори жената тихо. — Чувствам се несигурна. — Разклати белия бастун, сякаш беше колче с домати и се чудеше къде да го забие. Най-накрая го изпусна, бастунът изтрополи на плочките, тя бързо се наведе и го взе. — Съжалявам! — смутено избъбри и решително последва Халил. Влязоха през вратата, на която пишеше „Парк на тъмно“. Напред непрогледният мрак им се стори толкова гъст, че инстинктивно протегнаха белите си бастуни да го пробият. В следващия миг светлината отзад секна, вратата се затвори. Минаха през една завеса, после през втора, през третата чуха едно звънче над тях да се обажда тихо. Бяха го активирали с преминаването си през последната завеса. Ако можеха да видят, щяха да разберат, че са минали през тунел, изграден от черен плат, за да няма и минимална опасност да проникне каквато и да е светлина. Подобен мрак не мислеха, че съществува. Беше по-тъмно даже от цвета айгенграу^[1], почти доближаващ се до абсолютното черно. При преминаването на поредната завеса, отново звънче издрънча над главите им.

— Здравейте! — обади се един глас пред тях.

— Ох! — извика Магдалина Готска.

— Спокойно! — стискайки я за ръката, каза Халил.

— Не се притеснявайте, аз съм вашият екскурзовод. Моето име е Борис. — По гласа и двамата се ориентираха, че техният човек е доста млад. Това се потвърди от следващите му думи: — Отскоро съм част от екипа на „Чудеса на тъмно“ и винаги, когато не съм на училище или на тренировки, с удоволствие идвам тук.

— Вие сте още ученик? — попита д-р Готска, на която не й се нравеше, че младеж трябваше да се грижи за нейната безопасност в тази тъма.

— Все още, но това няма значение за днешната ни разходка, нали? — смеейки се, отговори Борис. — А Вие как се казвате?

— Аз съм д-р Готска — отговори първоначално, но после разбра, че е далеч по-уместно да си служи с малкото име. — Наричай ме Магдалина.

— А аз съм Халил.

— Чудесно, благодаря! Добре дошли, Магдалина и Халил, в „Парка на тъмно“. Сега ще процедираме като аз вървя напред, а вие с белите си бастуни ме следвате.

През цялото време ще поддържаме гласов контакт. Аз ще ви разказвам покрай какво минаваме, а вие ще опипвате с бастуните си и с ръцете си. Вече чувате шумовете на парка, нали? — И наистина, птичките чуруликаха, чуваше се и ветрец, разклащащ клони, някъде по-нататък ромолеше вода.

— Да — отговориха и двамата едновременно.

— Отпуснете се и се наслаждавайте на нашата разходка. Ще минем по пътека, покрита с трева, ще има дървета от двете ни страни, ще стигнем до една полянка, където ще си отпочинем. След това ще минем през мостче, което ще ни заведе до едни статуи, ще ги докоснем и ще ми разкажете какви форми сте почувствали. Готови ли сте?

— Да — едновременният отговор, макар и с различна увереност, прозвуча отново. Напред вървеше Борис, следван от Магдалина, а ариергарда пое Халил. Той усети колебливостта на колежката си и сам изостана, за да бъде зад нея.

— Сега минаваме по пътека, която и от двете страни има иглолистна дървесина. Можете да протегнете ръка вляво или вдясно и ще усетите дърветата.

— О, да. Напипах нещо. Мисля, че е клонче с иглички. — Женският глас имаше по-уверена нотка. Халил нищо не каза, продължаваше да размахва белия бастун пред себе си и внимаваше да не се спъне в нещо. Имаше декоративни клони, пресичащи пътеката, направени от мека и безопасна материя, но достатъчни, за да изтръпне човек, който за първи път не използва основното си сетиво — зрението. Магдалина пропусна с бастуна си едно препятствие, спъна се и залитна. Но Борис, подготвен за такъв сценарий, умело подхвана жената и тя възстанови равновесието си.

— Благодаря! — задъхано и на пресекулки каза д-р Готска.

— Не се притеснявайте. Важното е добре да опипвате с бастуните си пред себе си и да не бързате. След малко излизаме на полянката, на която ще отдъхнем за малко. — Продължиха по пътеката, която криволичеше, а птичките сякаш се увеличаваха и създаваха истинска реалност. Стигнаха до полянката, на която имаше пейка. Борис ги остави сами да я намерят, като пестеливо им подсказваше как да използват бастуните си. И двамата се отпуснаха, изпотени от напрежение. Чуха реката.

— Това какво е? — запита Магдалина.

— Реката. Страхотна е. Мостчето, по което ще минем, от едната страна има парапет, а по средата, където е и най-високата му точка, има пейчица. Много е хубаво там, човек да приседне и да слуша реката. Но трябва да се внимава, защото от другата страна, в случая отляво, мостчето няма парапет — трябва да се придържаме плътно вдясно.

— Как няма парапет? Нали може да стане някоя беля — обезпокоено се обади отново жената.

Халил мълчеше. В такава безпомощна ситуация не беше изпадал досега. Осъзна колко е важно зрението за човек. Припомни си една лекция, на която преподавателят им обясняваше, че човек възприема околния свят чрез зрението си 87%, чрез слуха си 9% и с останалите си сетива 4%.

— Така е — промърмори си Халил.

— Казахте ли нещо? — попита Борис.

— А не, не. И аз като колежката се чудех защо няма парапет и от двете страни.

— Заради адреналина. Така посетителите изпитват по-силна емоция, като знаят, че мостчето е тясно и че отляво няма парапет.

— Ама то и тясно ли е? Мисля, че аз няма да мина по него. Предпочитам да се върна обратно. — Личеше си, че Магдалина е далеч от зоната си на комфорт.

— Страхувам се, че не можете да го направите — произнесе спокойно Момчето.

— Защо да не мога? Нали ти ще ми помогнеш.

— Защото оттам, откъдето дойдохме, не можем да се върнем. Трябва да минем през парка и да излезем от другата врата. Онази, през която влязохте, веднага се заключва и връщане през нея няма. Целта е да изживеем всички емоции.

— Не знам за д-р Халил, но аз не съм изпитала още хубавите от „всички емоции“. Мислех, че ще е забавно, а не че ще падам през парапети на мостове. Имам липса на витамин D, младежо, и не мога да се надявам, че ако падна, едно дете ще ме хване. Искам вече да изляза!

— Остава ни мостчето, след това отсреща е полянката със статуите и там можем да скъсим маршрута, ще тръгнем по друга, пряка пътека — изрече с равен тон Борис.

— А не можем ли веднага да тръгнем по тази пряка пътека? — раздразнено попита Магдалина.

— Съжалявам, Магдалина, но пряката пътека започва след статуите, които се намират на другия бряг.

— Д-р Готска, не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Как ще процедираме сега? — обърна се Халил към екскурзовода.

— Тъй като разбрахте за моста и предизвикателствата, които крие, налага се един по един да ви преведа, най-напред до средата, а после и от другата страна. Както казах, на най-високата точка на моста има пейчица. Сега ще заведа единия, след като го оставя на пейката, ще се върна за другия. И така, кой е пръв?

— Хайде, Магдалина, мисля, че ти искаш по-бързо да се разкараш оттук.

— Да, Халил, тръгвам.

— Дайте ми ръка за всеки случай — каза Борис. Жената се вкопчи в ръката му толкова здраво, че момчето положи усилия да не изохка.

След няколко минути Халил дочу:

— Ето ме, върнах се и за вас. Дамата си почива на върха на моста и се наслаждава на шума на реката, надявам се. Вие готов ли сте?

— Разбира се — изправяйки гръб, каза Халил. И той прие предложената му ръка. Пристъпваха бавно. Стигнаха до моста и почти се спъна, но здраво се улови за парапета и така запази равновесие. Бученето на реката рязко се усили. Трудно можеше да чува своя екскурзовод, ако въобще последният щеше да му казва нещо. Мостът се изкачваше нагоре, а с всяка крачка бученето се усилваше и пръски обливаха изпотените му ръце, които отчаяно стискаха парапета и белия бастун. Идваше му да захвърли бастуна и с две ръце да сграбчи перилото, но се овладя. Изведнъж бялата пръчка пропадна от ръба на моста. Мъжът изтръпна, представяйки си бездната, рязко дръпна бастуна и плътно се долепи до парапета. Започна да пристъпва едва-едва. Момчето го стискаше за китката на ръката, с която Халил държеше бастуна, но Борис даже не трепна при пропадането. Мостът се разклати. Халил от ужас си пое пискливо дъх, но после започна да кашля, за да замаже. Стократно съжали, че е приел да дойде. Изведнъж изкачването свърши.

— Ето, стигнахме до билото на моста. Тук ни чака и нашата дама — бодро заговори момчето. Като че ли бученето понамаля. — Заповядайте! Седнете тук на пейката, докато ние с Магдалина преодолеем останалата част на моста и достигнем до полянката със статуите. — Халил опипом се ориентира за пейката и с облекчение се отпусна върху дървото. — Доскоро! — дочу отдалечаващия се уверен глас на Борис.

Само ако знаеха, че мостът тръгваше от повърхността на пода и се издигаше в най-високата си точка на не повече от 40 см, а там, където нямаше парапет, почти догоре имаше широк и дебел дунапрен… Но страхът рисуваше в съзнанието им страховити картини на мост над дълбока бездна, в която тече бясно дълбока река. Музикалната уредба беше толкова добре инсталирана, че звуците симулираха бърза планинска река, която ще убие всеки, който е невнимателен и се подхлъзне от моста. Вибрационната система, монтирана под дъските, даваше усещането, че мостът е нестабилен и всеки момент може да рухне в подивялата вода. Халил се отпусна за момент, но ревът на потока отново се засили. Земята потрепери и той понечи да скочи, но проумя, че на крачка пред него е пропастта. Единственото защитено място бяха пейката и парапетът. Вкопчи се с една ръка за него, а с другата се опита да хване някоя дъска. Бастунът се хързулна, след пот, хриптене и удар в лакътя, Халил успя да хване студената пластмаса. Притисна силно в двете си длани като меч бялата пръчка и гордо го опипа, сякаш току-що бе измъкнал Ескалибур.

— Гу-гу-гууу… — Халил яростно се завъртя и отново удари лакътя в рамката на пейката.

— Проклета птица. Тук е отвратително, мамка му! — Той никога не псуваше, но сега пот и ужас го бяха облели. Мостът се разлюля. Халил изкрещя и още по-силно се хвана за парапета. Изведнъж бученето се отдалечи. Не можеше да разбере накъде, но не беше непосредствено около него.

— Докторе, здрасти — Халил отново подскочи. Гласът идваше отзад парапета, а нещо го докосна по рамото. — Съветвам те да не крещиш и да запазиш разсъдъка си бистър. От теб зависи да свършим бързо.

— Кой си ти? — с див страх попита Халил. — И къде е младежът, който ни придружава.

— Остави го младежа, че твоята колежка доста ядове му създава. То бива страх, ама вашето е голямо шубе. Нямам време, а от теб зависи дали ще се измъкнеш жив и здрав от мрежата, в която си се оплел. — Халил усети нещо студено да минава по врата му. Потръпна. Замахна в тъмното с белия си меч. Нищо. Който и да е, не знаеше дали блъфира, или би го заклал като жертвена кокошчица. Мостът се замята като въже в дабъл дъч^[2]. Бученето се върна. В ухото си чу дрезгавия глас на стоящия от другата страна на парапета:

— Не играй на рицар. Нямаш шанс, докторе. От теб зависи дали ще излезеш жив оттук. Ако остана удовлетворен от информацията, може пак да видиш светлината на този свят, а ако ли не… Директно те пращам да се грееш край огньовете в ада.