Иван Янев
Симаргал (5)

5.

Пак седеше на пейката във физкултурния салон и си цъкаше на телефона. Беше сложил слушалките и волюма на макс така, че да чува синтезатора. Носеше тениска на любимия си отбор. Беше си пуснал дълга светла коса, която връзваше на опашка. Тялото му имаше всички шансове да се развие добре, ако го тренираше. Сви юмрук и удари пейката до себе си. Ноктите му, които бяха пораснали, се впиха в дланта му. Обеща си още довечера да ги изреже до дъно.

Съучениците му играеха на волейбол и бадминтон. Вдигаха такъв невъобразим шум, че почти заглушаваха говорещата програма на телефона му. Учителката по физическо му беше предложила да си стои в класната стая и да не се разкарва дотук, но той все още продължаваше да прави някакви опити за приобщаване към своя клас. Повечето от децата бяха внимателни с него. Но сегиз-тогиз дочуваше и от учители, и от ученици думи като „сопчето“, „сопаджийчето“, „слепият“ и подобни.

СОП — специални образователни потребности — беше понятие, което широко навлезе в образователната система в последно време. Смяташе се, че и тук са налице световните тенденции за приобщаващо образование и за ликвидиране на специализираните училища. Разбира се, че не го наричаха така в лицето, но той знаеше, че лепваха такива етикети, когато приемаха, че не би ги чул. Те обаче не подозираха, че когато човек губи някакъв ресурс, инстинктивно се научава да използва в пълен капацитет останалите. Така беше и по отношение на слуха. Борис възприемаше перфектно всички налични шумове — такива, на които зрящите не обръщаха никакво внимание, защото разчитаха на зрението си и пренебрегваха второто по значимост сетиво.

Особено ненавиждаше думата „сляп“. Ето защо уважаваше учителите и съучениците си, които ползваха думи като „незрящ“, „човек със зрително увреждане“ и подобни евфемизми.

Прочете новината за някаква учителка във Фейсбук, която изложила мнение, че децата със специални потребности могат да бъдат „зверски опасни“ за околните. Там пишеше, че и самата учителка работила с деца със СОП.

Или е много задръстена, или е много в час с материята, помисли си момчето. Но ако е наясно с проблема, надали щеше да генерализира така. Всъщност естествено, че нямаше. Защото едно е дете със СОП, което има зрително увреждане, друго е такова със слухово, съвсем трето — с опорно-двигателно и четвърто — с ментално.

Учителката, която така етикетира една огромна част от децата на това общество, го бе направила по повод едно отвратително деяние. 15-годишно момче с нож убило 11-годишно момиче. Момчето имало ресурсен учител, което дало повод на въпросната учителка да се произнесе от почти последна инстанция.

Макар че младата жена не казва нищо, което в крайна сметка да не е истина — върна се към мислите си момчето. Тя пише, че децата със специални потребности могат да са зверски опасни. Да, могат, но пропуска да каже, че и другите, „нормалните“ деца пак могат да са зверски опасни. Та малко ли сведения има за злодеяния, извършени от деца, които уж са нормални, тоест не са сопаджийчета?

Момчето мина към друга новина и се зачете в резултатите на любимия си отбор, който отново минаваше през тежък период. Следеше редовно резултатите, статистиките и новините от спорта. Спортът беше средството, което му помагаше да избяга от самотността си. Защото той не изпитваше самота, а самотност — да. Всички или почти всички се опитваха да му помагат и дори да бъдат близки с него. Даже се беше влюбил в едно момиче, което повече от всички намираше време да бъде с него. Но шокът, след като разбра, беше толкова голям, че не можеше все още да го преодолее. Откри, че майка му и баща му са плащали на това момиче да бъде с него. Чувстваше се отвратително, защото все повече проумяваше, че нямаше как да бъде като останалите. Беше различен. Колкото и да се преструваха другите, че го приемат, имаше стена, която ги разделяше.

Ето и сега: той седи на пейката, а останалите играят и се забавляват. Учителката по физическо още в началото му беше казала, че няма как да участва в часовете й. Тя не можеше да му отделя индивидуално внимание, защото класът е голям. Родителите му побързаха да се съгласят с педагожката. Изпитваха ужас, че тяхното дете може да се удари някъде, да падне, да се нарани. Беше чувал, че има спортове, които са адаптирани или специализирани за хора без зрение, но не знаеше подробности.

„Децата със специални потребности могат да бъдат зверски опасни…“ — отново същият линк го жегна. Та нали и той беше със специални потребности. То е все едно да се каже, че и зрящите могат да бъдат зверски опасни, защото еди-кой си е убил някого. Сякаш така може да се стигне до извода, че всички момичета са продажни, защото едно е приело пари от родителите му, за да се сближат.

Не бива да се говори така общо — продължаваше да разсъждава момчето. И сега какво? Ще накажат тази женица и всичко ще си е постарому. Ще продължи криворазбраната интеграция — ядосваше се наум самотното дете. А наистина има такива увреждания, които на практика правят живота навън невъзможен. За тежките ментални увреждания — нищо, а за останалите деца, независимо дали са сопаджийчета, или не, се заключава бързо, че са опасни.

Съвсем друг е въпросът, че т.нар. приобщаващо образование не е това, което би следвало да бъде. Защото, ако беше, аз сега нямаше да седя на пейката в час по физическо и да си цъкам в телефона — упорито продължаваше мисълта си момчето. Ако беше истинско приобщаващо образование, нямаше да се чудя как да си осигуря учебниците, релефни географски и исторически карти, различни релефни илюстрации, без които няма как да получа истинна представа за изучаваното. Нямам възможност да получа и ежедневни умения, без които никой човек, още по-малко такъв без зрение, може да живее. Дори не мога да си опържа сам две яйца, не мога да си изгладя един панталон, не мога да си обеля сам ябълката, нямам представа от ориентиране и мобилност с бял бастун и не мога да мръдна няколко крачки без чужда помощ, какво остава да правя други по-сложни неща? Моите родители няма да са вечно живи, за да ме обгрижват. Какво, като знам перфектно на теория как се готви — аз нямам никакви практически умения? Съществуват центрове за рехабилитация, но в някои от тях не приемат деца, а там се получават тези ежедневни умения. Има нещо сбъркано, дълбоко сбъркано. Както се казва, видяла жабата, че подковават коня, та и тя вдигнала крак. Всичко това би следвало да бъде обхванато в една система, която адекватно да интегрира децата със специални потребности. А иначе нека пак да ми викат сопаджийче или сопче, стига да имам равен шанс като тях и да им докажа, че те всъщност струват много по-малко, щом се отнасят така с мен. Мислите му течаха с такава бързина и настървеност, че накрая се задъха, отвори уста и пое дълбоко въздух.

— Спортовете за незрящи се делят общо на два вида — адаптирани и специализирани. Кои спортове са адаптирани? Това са спортовете, които ги има и при зрящите, но с някои модификации са пригодени и за упражняването им от незрящи или хора с нарушено зрение. Такива са футбол, шахмат, стрелба с лък, лека атлетика, гребане и др. Специализираните са проектирани и създадени специално за хората с увредено зрение. Такива спортове са голбал^[1], шоудаун^[2] и още.

Ученикът слушаше с интерес думите на госта. Това посещение се провеждаше по някаква съвместна програма на Министерствата на образованието и на спорта. Тя има отношение към приобщаването на децата с увреждания към образователната и спортна система. Гостът се представи като Боби и разказа, че практикува различни видове спортове като голбал, шоудаун, стрелба с лък и шахмат. Но коронната му дисциплина е голбалът.

— Разбрах, че във вашия клас има ученик със зрително нарушение. Много бих се радвал да се представи и да сподели дали има желание да опита някой от спортовете. — Юношата в първия момент се притесни и капчици пот започнаха да набъбват по челото му. Овладя се бързо, изправи се и каза:

— Здравейте, казвам се Борис.

— Здрасти, Борисе. Ние с теб сме почти адаши — засмя се Боби. — Кажи, би ли се включил към някой от спортовете при нас?

— Да. С голямо внимание ви слушах за всички видове спорт. Много бих искал да пробвам шоудаун и голбал. Стрелбата с лък, шахматът и гребането като че ли също ме привличат.

— Страхотно! Щом имаш желание, си добре дошъл при нас, а като опиташ от различните видове спорт, сам ще усетиш кой ти пасва най-добре.

— Благодаря!

— С теб след часа ще разменим контакти и ще продължим да поддържаме връзка. А вие, ученици, ако някой желае да бъде доброволец, много ще се радвам да идвате на нашите тренировки и състезания. Ще завърша с една покана, която споделих с г-жа Каранчева, преди да вляза в класната стая. Каня ви на приключение. Приключение на тъмно. Много е вълнуващо и интересно. Там ще се справяте с различни препятствия и ще разчитате на слух, осезание, обоняние, ум и всичко останало. Единствено няма да може да си служите с най-използваното от хората сетиво, а именно зрението.

Децата се разшумяха. Идеята им се стори много забавна и яка. Никой досега не беше се справял в живота, без да използва очите си, освен Борис, разбира се.

— Извинете — каза едно момиче — може ли да ни разкажете малко повече за това приключение?

— Ще ви разкажа, но не много. Има различни видове предизвикателства на тъмно. При някои се храните, а сервитьори са незрящи хора, които ви донасят храната и напитките. При други вие на тъмно подреждате тактилен пъзел, сами си правите кафе, чай, сипвате си по чашите, нарязвате си сладкиш. Има и разходка в непрогледно пространство, имитиращо или градска среда, или природна. Накратко казано, много е интересно, вярвайте ми!