Иван Янев
Симаргал (8)

8.

Ян намери рехабилитатор, който се славеше с умения и опит. Нае го безсрочно. Рехабилитаторът идваше сутрин и следобед при Вероника. Работеше усърдно с нея. Първоначално момичето не оказваше съдействие, но рехабилитаторът беше комуникативен, забавен и винаги усмихнат, така че малко по малко Вероника започна да чака с нетърпение неговото идване.

Минаваха дни, седмици, а нейното възстановяване вървеше бавно, но все пак напредък имаше. Операцията се оказа успешна и лекарите даваха оптимистична прогноза за нейното пълно съвземане. Преместиха я в санаториум, където рехабилитаторът продължи да идва. Никой не осведоми момичето, че и санаториумът, и рехабилитацията бяха осигурени от някого, а не от здравната каса, както Вероника си мислеше.

Беше слънчев ден. Рехабилитаторът буташе инвалидната количка. Момичето с полупритворени очи и отпусната назад глава се наслаждаваше на светлите, топли мигове. Стигнаха до една пейка. Рехабилитаторът й помогна, тя се изправи. На момчето му се стори, че тя прекалено интимно се облегна на него, и се усмихна. Прихвана я през кръста и започнаха да се разхождат с бавни крачки. Тя стъпваше сравнително уверено, макар че се беше облегнала на рехабилитатора, чиято ръка здраво я подпираше. Стигнаха до пейка. Дали не виждам призраци там, където ги няма? — запита се наум мъжът. В следващия миг чуденката му се разсея. Рехабилитаторът нежно хвана момичето, гушна го, допря устни о нейните, а след това внимателно я сложи да седне на пейката.

На Вероника й притъмня, спомни си за едно друго време.

Стояха на не повече от педя един срещу друг. Вероника се взираше в очите му и каза:

— Нали искаше шанс? Продължаваш ли да го искаш?

Мъжът се стъписа. Не очакваше подобен въпрос, но това продължи не повече от секунда. Отговори бързо:

— Да!

Момичето, което вече гледаше встрани, продължи:

— Давам ти шанс!

— Наистина ли? — смотолеви невярващо той. Вратата на рая широко зееше пред него, отворена от тази, която боготвореше.

Да, тогава той беше щастлив, осъзнато щастлив.

Той живееше в щастието си, къпеше се в него, радваше му се и искаше то да зарази всички хора, защото няма нищо по-важно от това човек да бъде радостен. Бяха толкова хубави дни, седмици и месеци, той беше убеден, че това ще продължи ако не вечно, то минимум до края на живота му. В него все едно се беше отворил неизчерпаем гейзер от любов, а обектът на тези богатства беше до него. Тя най-накрая му беше дала шанс да докаже, че той именно е Мъжът. Той знаеше, че няма никаква опасност да пропилее тази възможност, защото я обичаше буквално повече от всичко. Сложи от едната страна на житейската везна постиженията си, дипломите, колата, апартамента, приятелите и семейството си — всичко, а от другата Нея. Разбира се, тя надделя, защото му доказа, че любовта не е само в книгите, че любовта е реална и този, който я срещне, е късметлия. Та той я срещна и наистина стана щастливец. Усмихваше се на контрольора в трамвая, на продавачката в бакалията, даже и на шефката си. За първи път чувстваше, че животът има смисъл, защото беше срещнал сродната си душа. Интуицията му го казваше. Не, тя му крещеше. Обичта му към нея не само, че не угасваше, а беше постоянна, като слънцето и луната.

„Давам ти шанс!“ — отново иззвъняха като тромпет нейните думи.

Време на щастие, истинско щастие, поне той така го чувстваше. То щеше да продължи много години. И тя го знаеше, усещаше неговата обич. Обич, която на моменти беше твърде припряна, но тя я обуздаваше бързо. Той намаляваше оборотите на чувствата си, за да не й причинява дискомфорт.

Постоянно й пишеше, чуваха се по телефона всеки ден или през ден. Срещите им бяха редки, едва веднъж-дваж седмично. Това го влудяваше, но той остави изцяло тя да диктува правилата на връзката им, въпреки че протестираше и искаше по-често да я прегръща, да я целува, но тя решаваше и точка. Веднъж, когато се бяха срещнали, той я запита защо не му отговаря на съобщенията, които й пишеше всеки ден, а момичето отговори: „Виж, аз не си падам по нежностите. Просто не съм такъв човек“. Но докато казваше тези думи, го помилва по ръката. Той щеше да помни винаги тази ласка. Отговори й, че щом така стоят нещата, няма проблем, защото неговата нежност е толкова голяма, че да стига и за двамата. Все пак той продължаваше да живее в своето блаженство, което дължеше на нея, и щеше да й остави време, колкото й бе нужно. Осъзнаваше, че тя има необходимост от този ресурс, за да разбере себе си, за да достигне напълно и до него. Той многократно й беше казвал, че тя е единственото живо същество, пред което се беше разкрил съвсем изцяло. Така и не разбра дали това й допадаше, или тя нямаше потребност да го познае в пълнота.

Всичко, което правеше, се мотивираше от безпределната обич, която изпитваше към нея. Всичко извираше директно от душата му, и то от най-дълбокото й местенце.

Беше я обожавал години, преди тя да каже вълшебните думички „Давам ти шанс!“. Той пръв й разкри чувствата си. Интерес, който премина в страст, а тя — в обич. Той неведнъж й казваше, че времето доказва всичко. И наистина, то показа, че той я обича. Но очевидно не бе достатъчно, за да бъде едно момиче щастливо. И то именно това момиче.

Един ден тя му каза, че всичко свършва. Той не можеше да осъзнае защо стана така. Какво беше объркал? Та той я обичаше и правеше всичко само и само тя да се чувства добре. И въпреки това тя му каза, че шансът е изчерпан. А той през цялото време беше убеден, че когато обичаш безрезервно, когато обичаш безусловно, не е възможен провал. Да, обаче на практика се получи друго. Момичето беше прекалено възпитано, а можеше и да не искаше да го огорчава, като му каже да си навре обичта някъде. Успокои го, че го обича, но като приятел. Това го довърши. Ако просто го беше ударила с тухла по главата, щеше да го понесе по-добре. Нямаше да остане безмълвен с буца в гърлото.

В неговото съзнание онзи пролетен ден остана като датата, в която едно момиче го направи най-щастливия, но и най-нещастния жив човек. Той знаеше, че един ден ще бъдат отново заедно, независимо дали на този, или на другия свят. Не вярваше много, но беше сигурен, че заради нея другият свят трябва да съществува.

— Но, скъпа, така и не мога да разбера, как пропилях шанса, който ми даде?

Или… Или:

— Скъпа, дали наистина ми даде шанс? Какво обърках? Но, скъпа, знам… поне в едно съм сигурен — никой, абсолютно никой на този, даже и на друг свят, няма да те обича повече от мен, няма да те обича по-чисто от мен.

Така си повтаряше той, а беше изтекла много вода оттогава. Лека-полека осъзна, че онази врата, която му отвори тя, не водеше към рая, а към чистилището, откъдето се хързулна директно в ада. А винаги си е мислил, че от чистилището водят поне две порти — Райската и Адовата. Но за него нямаше избор. Или просто не успя да намери тази, пазена от свети Петър.

Имаше нещо положително в това, че сърцето му беше разбито на безброй късчета. В крайна сметка, никой повече не можеше да го нарани. Както една строшена чаша не може да се възстанови, така и едно сърце си остава разбито. Вярно е, че може да се слепят някои късчета, но никога няма да бъде както преди. Любовта изтича от пропуканото сърце и не може да се задържи в него. Така че след известно време безразличието му беше станало верен другар.

Затвори тази врата, но сега я заключи и хвърли ключа в най-тъмната част на душевното си блато. Ян се обърна и си тръгна… Завинаги. Остави Вероника в миналото.

В съзнанието хората си създават множество клетки. Едни изпълняват ролята на ровове, в които се погребват нежеланите за възкръсване чувства, емоции и спомени. Те биват заравяни и изгниват там, докато процесът по разлагане не приключи, а мястото стане годно за нов мъртъв момент.

Други места изпълняват функциите на мавзолеи. В тях внимателно се поставят красиви и ценни отминалости. Те стоят там, добре съхранени и здраво запечатани, а при нужда биват възродени и получават доза жизнена енергия. Примесени с отлежалост, започват нов, изпълнен с енергичност танц. Има и такива, в които светлината постоянно показва избрания път. И колкото повече човек напредва по този друм, светлинките или се увеличават, или една по една започват да бледнеят. Зависи от това дали, вървейки по него, човекът намира смисъл.

Основните потребности са: вода, храна, дрехи, подслон, уют, знание. Останалото е стремеж към фалшив блясък, властолюбие, лакомия.

Ян беше осъзнал, че е прозрачен. В момента, когато си даде сметка, че е така, му олекна. Кое е по-добре? Едно стъкло да бъде прозрачно и да виждаш през него какво има от другата страна или да бъде зацапано и погледът ти да блуждае, без да проникне? Егоистично е, да, но той беше удовлетворен, че е именно прозрачен, а не замърсен. Така всички, които надникнат у него, виждат това, което е. Е, да, някои си мислят, че е уловка, защото са свикнали на подмолност, но не можеше да им помогне. Нямаше вина, че и интуицията не им работи. Той изпитваше задоволство, макар да не е добродетелно. Но беше радостен от себе си и оценяваше потенциала си, спря да се подценява. Но и съжаляваше за едно. Тъжно му беше, че няма да му стигне времето да прочете всичките хубави четива, написани от човешкия ум и талант.

Ян знаеше, че нямаше какво и кого да пита. На някои въпроси най-изчерпателните отговори се дават с мълчание.