Иван Янев
Симаргал (26)

26.

Доволството на професора си личеше по всичко. Най-после той разполагаше с всички козове. Нямаше как да не успее. „Който е последователен, рано или късно успява“, каза си Йоан Менгеленски. Нахлулата Бени го озадачи. Погледна я и разбра, че е видяла какво се случва долу.

Бяха се срещнали със Стойцев на ивицата земя, навлизаща в морето. Той му достави двете момичета — Габриела, дъщерята на Симаргал, и Амира, детето на мюсюлманка, в която се беше влюбил Ян и загина при атентата.

Около вилата се издигаше висока каменна стена, която спираше всички любопитни погледи да надникнат към двора й. В стената се очертаваше една врата, през която влизаха колите. Портата се контролираше дистанционно — само обаче при потвърждение отвътре. Охранителната система включваше камери, сензори, осветление. След каменната стена следваше ивица от петнадесет метра с метална ограда, по която течеше ток. След това предстоеше коридор от десетина метра, в който се разхождаха кане корсота. И най-накрая беше самата морава и вила „Вълшебство“. След входната врата имаше виадукт, който преминаваше над електрическата ограда. Всички коли се паркираха в двора на вилата, в пространството между нея и електрическата ограда. На ниво –2 се намираше и „Веселата стая“, за да не се чуват „празненствата“ оттам. На –1 бяха оръжията и живата охрана.

— Бени, да не би да си видяла онзи изрод, Инквизитора? — попита Менгеленски, като я прихвана през кръста.

Момичето едва сдържаше истерията си. Професорът се приближи към един шкаф, отиде до момичето и я убоде. Нямаше време да се занимава с нея сега, по-добре беше да поспи.

Остави я на дивана в гостната. Излезе от третия етаж на вилата. Качи се до мансардата. Мозъка се взираше в мониторите и люпеше семки, като ги плюеше директно на пода. Менгеленски сви строго устни. Прокашля се. Мозъка скочи рязко и се обърна.

— А, шефе, добре сте дошъл! Аз малко… Сега ще помета веднага. — Мозъка знаеше, че Професора не понасяше мръсотията.

— Всичко наред ли е? — рязко попита Менгеленски.

— Тъй вярно, шефе! — Мозъка беше някакъв неудачник от службите, които го бяха разкарали за мързел. Но на Професора вършеше прекрасна работа. Мина през работния втори етаж, но не се отби. По-късно щеше да свика общо заседание и да чуе докладите на всички. Отиде на първия етаж и влезе в миниболницата. Халил го посрещна мълчаливо. Беше му се обадил и му беше наредил веднага да пристигне във вилата. Имаше нужда от него. Трябваше да извърши експлантацията и да придружи двата бъбрека до реципиента, чиито пари вече се намираха в банковата му сметка.

— Как са пациентите ти, докторе? — запита Професора.

— Ако имате предвид двете момичета, добре са. Но… — запъна се Халил. — Вероятно има някаква грешка. Те са здрави, само са упоени и продължавам да им слагам упойка, както наредихте. Общото им здравословно състояние е перфектно.

— Точно така. Радвам се да го чуя, Халил. Знаеш ли за какво те извиках? Не само да гледаш тези две спящи красавици, а да свършиш и малко работа — Менгеленски тръгна по коридора. Подмина врати с надписи „Операционна“, „Реанимация“, „Лаборатория“ и се спря пред вратата с надпис „Пациенти“. Влезе, а Халил го следваше. В стаята имаше две легла, на които лежаха Габриела и Амира. Дъщерята на Симаргал беше хубавица и Професора вътрешно си каза — Ех, ако не беше дъщеря на онзи, който ми създаде толкова проблеми, вероятно щях да ти измисля по-добра съдба.

— Професор Менгеленски, какво ще се случи с това дете и тази млада жена? — попита Халил, като се опита гласът му да звучи неутрално.

— Детето засега остава под наблюдение. Ще му направиш пълни изследвания и когато се появи реципиент… — нямаше нужда да продължава. — Що се отнася до тази кукла — и той махна към спящата Габриела — за нея вече имаме вариант на действие. Бъбреците й са продадени, така че трябва, без да се бавиш, да пристъпиш към експлантирането им.

— Но това е млада и здрава жена! Как ще й експлантирам органите?!

— Халил, не бъди сантиментален. Не забравяй кой съм и какво съм направил за теб, за да не се върнеш в мизерията. Единствените богове са парите и властта — убедено произнесе като присъда последното изречение Менгеленски.

— Но…

— Млъкни и започвай подготовка по експлантация. Трябва тялото да се намира в абсолютна кондиция, преди да започнеш манипулацията, ясно ли е. Бъбреците трябва да отидат възможно най-пресни.

— Разбира се, професор Менгеленски. И двата бъбрека ли трябва да бъдат експлантирани?

— Да. И двата са продадени. После я включваш на хемодиализа и така ще живее, докато не намеря пазар и за другите й части. Ще доведа баща й да си види дъщеричката сладка. Искам отмъщението ми да го срине психически, преди…

— Но сам ли ще извърша експлантацията? Имам нужда от екип.

— Не, нямаш нужда от екип. Тук разполагаш с всичко необходимо. Все пак всеки момент ще дойде д-р Готска. Нали се познавате?

— Да, но… Тя не е специалист по темата.

— Е, все за медицинска сестра ще ти свърши работа.

— Шефе! — Гюлето стоеше на прага. — Както си поръчал, качих в заседателната зала оня шибаняк.

— Сега идвам.

Когато Професора се качи в заседателната зала, Симаргал стоеше с белезници и на ръцете, и на краката. Менгеленски го огледа внимателно в сянката на рамката на вратата.

— Значи ти си тоя, който ми създаде толкова ядове.

Вързаният мълчеше. Професора бавно и шумно провлачи стъпала до дивана зад Симаргал, седна и се загледа в гърба му. Менгеленски го напираше смях, но прехапа пръст и само се ухили широко. После трепна, погледна към масата, на която имаше много луксозен и скъп шахмат — фигурите бяха сребърни и бронзови.

— Предлагам ти партия шах. Който победи, другият ще му отговори на един въпрос — Професора искаше да разбере как се е удало на един човек да срине бизнес за милиони и да ликвидира двама високопоставени политици.

Щеше да му зададе този въпрос, а Симаргал щеше да му отговори, защото глупаци като него държат на думата си.

— Съгласен ли си?

Симаргал погледна с изненада професора. Продължи да мълчи, но кимна. Нямаше избор, а и нищо не губеше, ако приеме предизвикателството. Навремето редовно се занимаваше с шах и много харесваше древната игра. Гюлето го приближи към масата. Откопча гривната на белезниците от лявата му ръка и я щракна около своята китка, за да е сигурен, че няма да предприеме нещо срещу професора. Така дясната ръка на Симаргал и лявата ръка на Гюлето бяха свързани, а мутрата можеше по всяко време да нанесе с дясната си ръка удар, който да неутрализира пленника. Професорът се изправи от дивана и седна на масата срещу Симаргал, като рязко разкопча сакото си и го отметна назад. Менгеленски започна пръв.

Първи ход:

Игра пешката от Е2 на Е4. Това подсказваше, че търсеше инициативата в центъра. Симаргал започна по-защитно, усещаше, че Професора е със самочувствие. Отвърна с пешка от Д7 на Д6.

Втори ход:

Медикът потвърди предположението на своя опонент и игра пешката от Д2 на Д4, с което се настани на центъра доста комфортно. Симаргал реши да му подплаши пешката на Е4 и извади коня от Г8, като го игра на Ф6.

Трети ход:

Професорът избра да си пази пешката и също изведе своя кон от Б1 и го игра на Ц3. Все още изчакваше, понеже нямаше разиграни фигури, за да предприеме солидна атака. Пленникът отвърна с пешка от Г7 на Г6. Продължаваше да се окопава.

Четвърти ход:

Менгеленски атакува с пешката от Ф2 на Ф4. Отговорът беше с чернополия офицер от Ф8 на Г7.

Пети ход:

След кратък размисъл, професорът изкара и другия си кон от Б1 на Ц3, като по този начин съсредоточи голяма мощ върху Е5. Симаргал реши да атакува с пешка от Ц7 на Ц5, за да уязви, макар и частично, пешката на Д4 и по този начин да противодейства на концентрираната мощ в центъра.

Шести ход:

Професорската атака продължи с белополия офицер от Ф1 на Б5, с който даде шах на противника. Отговорът се състоя също с белополия офицер, с който Симаргал прикри шаха, като игра от Ц8 на Д7.

Седми ход:

Най-после атаката на Е5 се състоя, като пешката от Е4 се придвижи — така биеше и пешката на Д6, и коня на Ф6. Симаргал се замисли. Чувстваше агресивността на противника. Не искаше да влиза в неговата спирала. Трябваше да търси вариант, който да го измъкне от все по-големия вражески натиск. Реши да бяга с коня от Ф6 на Г4, с което вече и с него биеше полето Е5.

Осми ход:

Атаката продължи и пешката от Е5 отиде на Е6, с което плашеше офицера, с който Симаргал прикриваше шаха, както и пешката на Ф7. Пленникът изпадна в дълбок размисъл. Можеше да вземе пешката на Е6 със своята, която се намираше на Ф7. Реши засега да изчака с този ход и предпочете с белополия си офицер, който прикриваше шаха, да вземе белополия офицер, с който Професора му даде шах. И така с офицер от Д7 взе противниковия офицер на Б5.

Девети ход:

Конят на Ц3 пазеше офицера, но професорът избра друго. Атаката на пешката по вертикал Е продължи, като от Е6 взе пешката на Ф7 и така даде шах отново на противниковия цар. Симаргал нямаше какво да прави и с царя на Е8 взе пешката на Ф7.

Десети ход:

Менгеленски продължи яростно да атакува и с кон от Ф3 даде пореден шах, като го игра на Г5. Царят се прибра от Ф7 на Е8. Все повече се усилваше атаката и Симаргал не знаеше докога ще успява да се защитава.

Единадесети ход:

Пресата продължи с прогресираща сила. Конят от Г5 отиде на Е6, с което плашеше царицата. Симаргал запази външно спокойствие, макар че усещаше във всеки ход на противника неудържимия му напор. Знаеше, че вероятно ще загуби тази партия. Трябваше да се опита да се възползва от безцеремонността на противника. Стори му се, че вижда някаква мъглива светлинка. Но дали хвърляше кукичката напразно, или Професора щеше да се закачи. С офицера на Г7 взе пешката на Д4 и по този начин предлагаше и офицера на коня, намиращ се на Е6. Но разбира се, че царицата беше хапката, към която се стремеше професорът. Но защо не я бяга, това трябваше да светне в главата на Менгеленски.

Дванадесети ход:

Йоан Менгеленски можеше да вземе офицера на Д4 и така да добие известно материално преимущество, но той се полакоми и рязко взе дамата с коня от Е6 на Д8. Направи така, че Симаргал стисна юмрука, закопчан за Гюлето. Вързаният веднага отговори с офицер от Д4 на Ф2 и даде за първи път шах на противниковия цар. Симаргал не спираше мислените си аплодисменти.

Тринадесети ход:

Професорът не можеше да вземе офицера с царя, защото конят на Г4 го пазеше. Единствената възможност бе да бяга царя от Е1 на Д2. И той го направи. Светкавично Симаргал игра офицера от Ф2 на Е3 и отново даде шах. Погледна Професора точно в светлосините очи.

Четиринадесети ход:

Менгеленски започна да осъзнава калъпа, в който сам се вкара. Върна обратно царя от Д2 на Е1. Симаргал върна офицера от Е3 на Ф2 и отново даде шах. Позицията беше във вечен шах и Професора нямаше шанс да се измъкне от вечния шах. Симаргал стисна челюстта си и единият край на устната му леко затрептя — докара партията до реми^[1]. А само преди няколко хода си мислеше, че това е невъзможно.

Професора седеше и недоумяваше какво се случва. Очите му бяха присвити, дишаше тежко и ръцете му оставяха мокри следи по полираната маса от масивен дъб. Искаше да го смачка и на шах, но… Не можеше да повярва, че не успя да го унижи, толкова пъти си го беше представял… Прокара потната си ръка през косата и се облегна назад.

В залата влезе Арбалета.

— Шефе, инквизиторът изтръгна информацията за дъщеря ви. — Професорът потръпна и сякаш се пробуди от хипноза. Рязко се изправи и монотонно изстреля:

— Признавам, че си добър. Успя да ми измъкнеш реми, което не се случва често на моите противници. Ще имаме време пак да поиграем — Менгеленски делово закопча сакото си и сковано се засили към вратата, без да стисне ръката на опонента си.