Иван Янев
Симаргал (24)

24.

Главата й тежеше. Не знаеше дали спи, или е будна. В следващия миг осъзна, че входният звънец настойчиво я приканва да стане и да отвори вратата. Кристина с усилие на волята накара тялото си да се надигне от леглото. Тръгна към входната врата, откъдето дразнещият глас на звънеца не млъкваше. „Трябва да го разкарам тоя проклет звънец“, каза си тя, като се държеше за главата. Кристина погледна през шпионката. Стояха двама души — мъж и жена, приблизително на по трийсет, а мъжът можеше и да е по-стар, а можеше и само видът му да го състаряваше, тъй като прошарената и леко поопадала коса му вдигаха видимата възраст. Жената изглеждаше свежо, дъвчеше дъвка и разсеяно плъзгаше поглед по вратата.

— Моля да ме почакате две минути — провикна се Кристина, а главата й се разду още малко и вече имаше чувството, че се държи само на кожената обвивка. Дочу в отговор:

— Разбира се. Ще почакаме — думите излязоха от мъжката уста, а придружаващата жена му хвърли поглед, под който мъжът отстъпи крачка назад.

Кристина влезе в банята, изми си зъбите и започна да се бори с косата си, която и тази сутрин беше обявила стачка. Всеки косъм имаше свое мнение за посоката, в която да сочи. Погледна се в огледалото и потръпна. Изглеждаше меко казано не достатъчно свежо. Пресегна се и взе от етажерката пудрата. Започна да я нанася върху лицето си, като не пестеше прахообразното вещество. След като обилно поръси лицето си, излезе от банята, облече домашния си халат и с възстановена напереност тръгна да отвори на чакащите.

— Сама ли живеете тук? — запита я жената, която й се беше представила като комисар Айше Мехмед. Седяха на дивана във всекидневната. Кристина се ядосваше, че не ги накара да почакат още минута и да разкара бутилките от масата. Луда нощ беше. Нощ, в която бяха със Симаргал. Нощ, в която много пиха — той водка, а тя вино. Нощ, в която за първи път след смъртта на Стайко прави секс. Не можеше да си спомни колко пъти телата им се сливаха и разделяха, за да пият, и после пак се завихряха. И някъде в тази буря от тела той й разказа много неща. Първоначално тя се опита да си води бележки, но после включи диктофона. Като журналист разбра, че това е изключителна история.

— Не, не живея сама. Живея с двете си деца, но вчера отидоха да гостуват малко на баба си.

— През последните 24 часа, можете ли да си спомните хората, с които сте се виждали, разговаряли и въобще бихте ли ни разказали какво правихте последното денонощие? — Въпросът беше зададен от мъжа, който се представи като прокурор Дончев. Тя се зачуди. Защо я разпитваха? Журналистическата й природа започна да се пробужда.

И какво да ви кажа? Да ви кажа, че цяла нощ пих, чуках се и си записвах история, от която би станал бестселър — мислеше си Кристина. А на глас каза:

— Това разпит ли е?

— Не. Това е молба да ни окажете съдействие, ако знаете нещо, за да спасим един човек, който вероятно не е в добро положение — отговори комисарката. — Имам усещането, че Вие можете да ни окажете подкрепа и да ни дадете ценни сведения за него. — Продължи да говори тя, като гледаше празните бутилки по масата, все едно искаше да каже: „Всичко ми е ясно, така че не го усуквай, а разказвай“.

— Симаргал!

— Да, така също е известен.

Кристина не го беше усетила кога си е тръгнал. Каза й, че трябва да ходи в полицията, а после в болницата, откъдето трябваше да продължи усилията си да се добере до онзи професор, трафикант на човешки органи. Симаргал беше сигурен, че именно на професорската мрежа е станал жертва Стайко. Разбра, че електронното досие на съпруга и е изманипулирано и Стайко изобщо не е давал съгласие да става донор. Тя му повярва.

Най-много се учуди на версията за жената, която се е возила на мотора при Стайко. Когато мъжа и излизал с мотора, очевидно жената го е чакала и му е махнала да поговорят. Стайко едвам я познал. Това била Вероника, голямата любов на неговия приятел Ян, колко нощи пиеха заедно и Ян му надуваше главата за нея, докато не ги запозна. Стайко обаче е бързал за аптеката. Тогава жената е предложила да дойде с него. Но го предупредила, че трябва нещо много важно да му довери. Нито Стайко, нито жената са подозирали, че времето няма да им стигне. Вероника е знаела, че Стайко е в опасност. Разбрала го е случайно при едно посещение при гинеколог в Първа частна болница. След катастрофата за кратко не си е спомняла, но после паметта и се е върнала и го е споделила с Ян.

Кристина го попита защо й казва всичко това. Отговори й, че всяка жена би се озадачила, когато друга е на мотора на съпруга й. Опита се да я успокои за Стайковата лоялност. Кристина не му повярва, че заради това и го доверява, само пое дълбоко въздух и преглътна възражението си. Усещаше, че Симаргал изпитваше дълбоки чувства към тази Вероника и само чакаше удобен случай, за да заговори за нея. След дълго мълчание, той така и направи. Разказа й за Вероника. За любовта на живота си, до която не можа да намери пътечка.

— Да, той беше тук — каза тихо Кристина. — Но не знам кога си е тръгнал. Цяла нощ… бяхме будни — леко се запъна Кристина. Нямаше нужда да им казва за секса и пиенето, те сами можеха да се сетят.

— Моля ви, Кристина — каза прокурорът, — всяка информация, която ни дадете, може да ни е от полза, а и на него също. Може би е в опасност.

— „Не «може би»“. Сигурна съм, че е загазил сериозно — прекъсна го полицайката. — Нямаме никакво време, ако искаме да го спасим. Ето защо и аз ви моля да ни разкажете всичко, което ви е споделил през последната нощ. Тази сутрин трябваше да се яви за разпит, но не дойде, въпреки че вчера е обещал на колегата, пред когото доста неща е казал. Днес исках лично да си поговоря с него.

Кристина осъзна, че положението рязко се е влошило. Тежината в главата й беше изчезнала. Протегна се и взе бележника, в който си водеше записките от последната дива нощ.

Сексът беше страстен, но мълчалив. Изразходваха цялата си налична физическа и емоционална енергия. Нито една интимна дума не си размениха, оставиха телата, нагонът и натрупаното напрежение да говорят. Кристина, седейки с тези двама блюстители на закона, си даде сметка, че онази нощ е била истински пречистваща за нея. Осъзна, че е хлопнала вратата към миналото и е посегнала към дръжката на бравата към бъдещето. Само от нея зависеше да я натисне и отвори.