Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (6)

Както и да е…

Пет дни по-късно графът имаше удоволствието да приеме официална покана на чай от новата си позната Нина Куликова. Ангажиментът беше за три часа в кафенето в северозападния ъгъл на партера. Пристигайки с четвърт час по-рано, графът зае маса за двама до прозореца. Когато в три и петнайсет условната домакиня пристигна като същински нарцис — в светложълта рокличка с тъмножълт пояс, — графът се изправи да ѝ придърпа стола.

— Merci — каза тя.

— Je vous en prie^[1].

В следващите минути повикаха сервитьора, поръчаха самовар и докато над Театралния площад се трупаха гръмотевични облаци, двамата размениха реплики дали ще е хубаво или не да завали дъжд. Но след като чаят беше налят и чаените сладки се озоваха на масата, изражението на Нина стана по-сериозно — намек, че е дошло времето да си поговорят за по-тежки грижи.

Някои биха сметнали този преход за малко рязък или неподходящ за часа, но не и графът. Точно обратното, той смяташе кратката размяна на любезности и бързия преход към текущите въпроси за напълно съвместими с чайния етикет — може би дори от съществено значение за самата институция.

В края на краищата всеки чай, който графът някога бе посещавал в отговор на официална покана, следваше този модел. Независимо дали се провеждаше в салон с изглед към канала Фонтанка, или в чайна в някоя обществена градина, преди да бъде захапана първата сладка, целта на поканата се появяваше върху масата. Всъщност след няколко дежурни любезности дори и най-изисканата домакиня обявяваше прехода с една дума по свой избор.

За бабата на графа думата беше „И тъй“. Например: И тъй, Александър. Чух много тревожни неща за теб, момчето ми… За княгиня Полякова, вечна жертва на собственото си сърце, думата беше „О“ — например: О, Александър. Направих ужасна грешка… А за младата Нина думата очевидно беше „Както и да е“. Например:

— Вие сте абсолютно прав, Александър Илич. Още един дъждовен следобед и цъфналите люляци нямат никакъв шанс. Както и да е…

Достатъчно е да кажем, че когато тонът на Нина се промени, графът беше готов. Като опря лакти върху бедрата си и се приведе напред под ъгъл от седемдесет градуса, той изписа по лицето си сериозно, но неутрално изражение, така че в зависимост от обстоятелствата да може за миг да изрази съчувствие, загриженост или възмущение.

— … ще съм ви много благодарна — продължи Нина, — ако споделите с мен някои от правилата да бъдеш принцеса.

— Правилата ли?

— Да. Правилата.

— Но, Нина — каза графът с усмивка, — да си принцеса не е игра.

Нина се втренчи в него с търпеливо изражение.

— Сигурна съм, че знаете какво имам предвид. Какви неща се очакват от една принцеса.

— А, да. Разбирам.

Графът се облегна назад, за да обмисли по достойнство въпроса на домакинята.

— Е — каза той след миг, — ако прескочим изучаването на учебните дисциплини, които обсъждахме онзи ден, предполагам, че правилата да бъдеш принцеса започват от изтънчените маниери. За тази цел я учат как да се държи в обществото; обучават я как да разговаря, какви маниери са уместни на масата, каква стойка…

След като одобри с благосклонно кимване всяка точка от списъка на графа, Нина рязко вдигна глава при последната.

— Стойка? И стойката ли спада към маниерите?

— Да — отвърна графът, макар и малко колебливо, — така е. Отпуснатата стойка подсказва известна леност на характера, както и липса на интерес към другите. Докато една изправена стойка може да говори за чувство на самоувереност и съпричастие — и двете качества са подобаващи за принцеса.

Очевидно убедена от този аргумент, Нина седна малко по-изправено.

— Продължавайте.

Графът се позамисли.

— Една принцеса се възпитава да уважава по-възрастните.

Нина почтително сведе глава към Графа. Той се изкашля.

— Нямах предвид себе си, Нина. В края на краищата аз практически съм младеж като теб. Не, под „по-възрастни“ имах предвид беловласите.

Нина кимна с разбиране.

— Искате да кажете великите князе и великите княгини.

— Е да. Тях със сигурност. Но имам предвид по-възрастните от всяка обществена класа. Търговците и млекарките, ковачите и селяните.

Нина, която никога не се колебаеше да прояви чувствата си с изражение на лицето, се намръщи. Графът обясни.

— Принципът тук е, че младото поколение дължи известна благодарност на всеки член на предишното поколение. По-възрастните от нас са засаждали нивите и воювали във войните; те са развивали изкуството и науката, и като цяло са правили жертви заради нас. Така че заради своите усилия, колкото и да са скромни, те заслужават нашата благодарност и уважение.

Тъй като Нина все още не изглеждаше убедена, графът се замисли как най-добре да подкрепи мисълта си; и така се случи, че точно в този момент зад широката витрина на кафенето се мярнаха първите разтворени чадъри.

— Един пример — каза той.

И така започна приказката за княгиня Голицина и бабичката от Кудрово.

През една бурна нощ в Санкт Петербург, заразказва графът, младата княгиня Голицина пътувала за ежегодния бал на Тушини. Докато каретата ѝ пресичала Ломоносовския мост, тя зърнала една осемдесетгодишна старица да върви прегърбена под дъжда. Без изобщо да се замисли, тя наредила на кочияша да спре каретата и поканила вътре клетницата. Старицата, която била почти сляпа, се качила с помощта на лакея и обсипала княгинята с благодарности. Княгинята навярно си мислела, че спътничката ѝ живее наблизо. В края на краищата колко път може да извърви една стара, сляпа жена в такава вечер? Но когато княгинята я попитала накъде е тръгнала, старицата отговорила, че отива на гости при сина си, ковача от Кудрово — дотам имало цели тринайсет километра!

А княгинята вече я чакали в имението на Тушини. И след броени минути щели да минат пред къщата — осветена от мазето до тавана, с лакей на всяко стъпало. Така че щяло да бъде напълно в рамките на учтивостта, ако княгинята се извини и изпрати каретата до Кудрово със старата жена. Всъщност, когато наближили дома на Тушини, кочияшът забавил конете и се озърнал към княгинята за нареждане…

Тук графът направи театрална пауза.

— Е — попита Нина, — какво направила тя?

— Казала му да продължи. — Графът се усмихна победоносно. — Нещо повече, когато пристигнали в Кудрово и семейството на ковача се струпало около каретата, старицата поканила княгинята на чай. Ковачът примигал, кочияшът изпъшкал, а лакеят едва не припаднал. Но княгиня Голицина любезно приела поканата на старицата — и напълно пропуснала бала у Тушини.

След като умело бе доказал тезата си, графът вдигна чашата чай, кимна веднъж и отпи.

Нина го гледаше с очакване.

— А после?

Графът върна чашата си в чинийката.

— Какво после?

— Омъжила ли се за сина на ковача?

— Да се омъжи за сина на ковача! Мили Боже. Със сигурност не. След чаша чай тя се качила в каретата и потеглила към дома.

Нина се замисли дълбоко. Явно смяташе един брак със сина на ковача за по-подходящ завършек. Но въпреки недостатъците на историята, тя кимна в знак, че графът е предложил добре разказана приказка.

Предпочитайки да запази успеха си, графът реши да не споделя реалния край на тази възхитителна случка от Санкт Петербург: че графиня Тушина посрещала гостите си на портата, когато яркосинята карета на княгиня Голицина, известна в целия град, почти спряла пред входа и след това ускорила. Това довело до разрив между Голицини и Тушини, който би траял поне три поколения — ако едно нещо, наречено революция, не било сложило категоричен край на обидата им…

— Било е поведение, достойно за принцеса — призна Нина.

— Точно така — каза графът.

После предложи сладките и Нина взе две, едната сложи върху чинията, а другата в устата си.

По принцип графът не се заяждаше със социалните недостатъци на познатите си, но главозамаян от успеха на приказката, той не се удържа и изтъкна с усмивка:

— Има още един пример.

— Какъв пример?

— Една принцеса е възпитана да казва моля, когато поиска сладкиш, и благодаря, когато ѝ го предложат.

Нина сякаш се сепна; после го изгледа пренебрежително.

— Разбирам, че е съвсем уместно принцесата да каже моля, когато поиска сладкиш; но не виждам причина да казва благодаря, когато ѝ го предлагат.

— Маниерите не са като бонбони, Нина. Не можеш да избереш тези, които ти харесват най-много; и със сигурност не можеш да върнеш нахапаните в кутията…

Нина огледа графа с израз на закалено търпение, после, навярно заради него, заговори малко по-бавно.

— Разбирам, че една принцеса трябва да каже, моля, ако иска сладкиш, защото се опитва да убеди някого да ѝ даде сладкиша. И предполагам, че ако е поискала сладкиша и го е получила, тогава има основание да каже благодаря. Но във втората част на вашия пример въпросната принцеса не иска сладкиша; предлагат ѝ го. И не виждам причина да казва благодаря, когато просто е угодила на някого, приемайки онова, което ѝ предлага.

За да подчертае твърдението си, Нина лапна една лимонова тарталета.

— Признавам, че в думите ти има известен смисъл — каза графът. — Но мога само да кажа от богатия си житейски опит, че…

Нина го прекъсна с размахване на пръстче.

— Но вие току-що казахте, че сте съвсем млад.

— Така е.

— Е, тогава ми се струва, че претенциите ви за „житейски опит“ може да са прибързани.

Да, помисли си графът, това чаепиене го доказваше недвусмислено.

— Ще поработя върху позата си — каза категорично Нина, изтръсквайки трохите от пръстите си. — И със сигурност ще казвам моля и благодаря, когато ви искам нещо. Но нямам намерение да благодаря на хората за неща, които изобщо не съм искала.