Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (10)

Рождество

Една вечер в края на декември, докато вървеше по коридора към Пиацата, графът усети порив на мразовит въздух, макар че беше на петдесет метра от най-близкия изход към улицата. Полъхът прелетя покрай него с цялата свежест и яснота на звездна зимна нощ. След като спря и се озърна, той осъзна, че течението идва от… гардеробната. Която гардеробиерката Таня бе оставила без надзор. Тъй че, след като се озърна наляво-надясно, графът прекрачи вътре.

Изглежда, в близките минути бе имало такъв наплив на гости за вечеря, че зимният въздух тепърва щеше да се разсейва от плата на палтата им. Ето войнишки шинел, поръсен със сняг по раменете; ето вълнен балтон на бюрократ, все още влажен; ето и манто от черна норка с яка от хермелин (или може би самур?), най-вероятно носено от любовницата на някой комисар.

Като вдигна ръкава пред лицето си, графът усети дъх на дим от камина и едва доловим аромат на ориенталски одеколон. Тръгнала от някоя елегантна къща на Булевардния пръстен, тази млада красавица вероятно бе пристигнала с автомобил, черен като мантото ѝ. Или може би бе избрала да тръгне по улица Тверская, където статуята на Пушкин стои замислена, но непоколебима в пресния сняг. Или още по-добре, може да беше дошла с шейна, чиито коне потропват с копита по павираните улици, а плясъкът на камшика се слива с виковете на кочияша: Дий!

Точно така графът и сестра му се преборваха със студа на Бъдни вечер. Обещавайки на баба си, че няма да закъснеят след полунощ, двамата излизаха с тройката в мразовития нощен въздух, за да навестят съседите. С графа на юздите, наметнати с вълча кожа през скута, те пресичаха долното пасище до селския път, където графът подвикваше: Кой ще е пръв? Бобрински? Или Давидови?

Но независимо дали тръгваха към първите, вторите или нейде съвсем другаде, навсякъде имаше празник, огън в камината и разтворени прегръдки. Имаше пъстри рокли, поруменели лица и сантиментални чичовци вдигащи тостове с просълзени очи, докато децата тайно гледат от стълбището. А музика? Имаше песни, които изпразват чашите и те карат да скочиш на крака. Песни, които те карат да рипаш и потропваш по начин, опровергаващ годините ти. Песни, които те карат да се въртиш и кръжиш, докато престанеш да различаваш не само гостната от приемната, но и небето от земята.

Когато наближаваше полунощ, братът и сестрата излизаха залитайки от второто или третото гостуване да дирят шейната. Смехът им отекваше под звездите, а стъпките им пресичаха в широки дъги правите пътеки, които бяха утъпкали на идване — тъй че на сутринта техните домакини щяха да открият гигантски ключ сол, изрисуван от ботушите им в снега.

Отново в тройката, те препускаха из полето, пресичайки през село Петровское, където Възнесенската църква се издигаше недалеч от стените на манастира. Построена през 1814 г. в чест на победата над Наполеон, камбанарията на тази църква отстъпваше само на кулата Иван Велики в Кремъл. Двайсетте ѝ камбани бяха направени от претопени оръдия, които Нашественикът бил принуден да изостави при отстъплението си, тъй че всеки техен звън сякаш възвестяваше: Да живее Русия! Да живее царят!

Но когато стигаха до завоя на пътя, където графът обикновено дръпваше юздите, за да се приберат по-бързо, Елена слагаше ръка на лакътя му в знак да забави впряга — защото току-що бе дошла полунощ и на един километър зад тях Възнесенските камбани започваха да бият, разливайки своя свещен звън над замръзналата земя. А в паузата между химните, ако се вслушаха внимателно, през пръхтенето на конете и воя на вятъра можеха да чуят камбаните на „Свети Михаил“ на петнайсет километра от тях — а после и още по-далечните камбани на „Света София“ — да си подвикват като ята гъски край езерото по здрач.

Възнесенските камбани…

Когато през 1918 г. мина през Петровское на връщане от Париж, графът видя тълпа селяни, струпани в безмълвен ужас пред стените на манастира. Оказа се, че Червената конница е пристигнала сутринта с керван празни каруци. По заповед на младия им капитан един взвод казаци се бе изкачил на камбанарията и смъкваше камбаните една по една. Когато дойде време да се свали Голямата камбана, нагоре по стълбището бе пратен и втори взвод. Старият гигант беше смъкнат от куката си, подпрян на ръба и изтласкан във въздуха, където се преметна, преди да рухне с тътен в прахта.

Когато игуменът дотича от манастира, за да застане срещу капитана — с настояване в името на Господа незабавно да прекратят това светотатство, капитанът се облегна на една греда и запали цигара.

— Дайте на Кесаря Кесаревото — каза той, — а Божието Богу.

После нареди на войниците си да отмъкнат игумена нагоре по стъпалата и да го хвърлят от камбанарията в ръцете на неговия Създател.

Вероятно камбаните на Възнесенската църква бяха реквизирани от болшевиките за производството на артилерия, като по този начин се връщаха там, откъдето идваха. Макар че графът не беше сигурен дали изоставените при бягството на Наполеон оръдия, от които бяха направени Възнесенските камбани, не са били претопени във Франция от камбаните на Ла Рошел; които на свой ред били изработени от британски топове, пленени в Трийсетгодишната война. От камбани в оръдия и обратно, все тъй чак до края на времето. Такава е съдбата на желязната руда.

— Граф Ростов…?

Графът надигна глава от унеса си и откри, че Таня стои на прага.

— Самур, струва ми се — каза графът, като отпусна ръкава. — Да, определено самур.

 

 

Декември в Пиацата…

От деня, в който Метропол отвори вратите си, добрите московчани поглеждаха към Пиацата, за да се настроят в тон със сезона. Защото към пет следобед в първия ден на декември залата вече беше окичена в очакване на Нова година. Вечнозелени гирлянди с яркочервени плодчета висяха от фонтана. От балконите се спускаха нанизи лампички. А празнуващи? Те идваха от всички краища на Москва, тъй че в осем часа, когато оркестърът подхващаше първата си празнична песен, всяка маса беше запазена. Към девет сервитьорите вече мъкнеха столове от коридорите, та закъснелите да могат да преметнат ръце през раменете на приятелите си И по средата на всяка маса — независимо дали около нея седяха големци, или хора от простолюдието, бе поднесен хайвер, защото това е гениалното на този деликатес, че може да му се наслаждаваш и на лъжичка, и на килограм.

Поради всичко това графът изпита леко разочарование, когато влезе в Пиацата през този ден на зимното слънцестоене, за да завари залата без гирлянди, парапетите без лампички, акордеонист на подиума и две трети от масите празни.

Но пък както знае всяко дете, празничният ритъм трябва да идва отвътре. И там, на обичайната си маса до фонтана, седеше Нина с тъмнозелена лента, обвързана около талията на яркожълтата ѝ рокля.

— Весела Коледа — каза графът с поклон, когато стигна до масата.

Нина стана и направи реверанс.

— Щастлив празник и на вас, господине.

Когато им сервираха и разпънаха салфетките върху коленете си, Нина обясни, че тъй като малко по-късно ще се срещне с баща си за вечеря, позволила си е да поръча ордьовър по свой избор.

— Много разумно — каза графът.

В този момент Шахматният подофицер донесе малка куличка от чашки със сладолед.

— Това ли е ордьовърът?

— Oui — отвърна Нина.

След като остави подноса пред Нина с благочестива усмивка, Подофицерът се обърна и попита дали графът би искал меню (сякаш не го знаеше наизуст!).

— Не, благодаря, добри ми човече. Само чаша шампанско и лъжица.

Систематична по всички важни въпроси, Нина опита сладоледите един по един, преминавайки от най-светлия към най-тъмния по оттенък. Така, след като вече бе отметнала френската ванилия, сега загребваше лъжичка лимонов сладолед, който идеално съвпадаше с роклята ѝ.

— И тъй — попита графът, — очакваш ли посещението у дома?

— Да, приятно ще е да видя всички — каза Нина. — Но когато се върнем в Москва през януари, ще трябва да почна училище.

— Не изглеждаш много развълнувана от перспективата.

— Боя се, че ще бъде ужасно скучно — призна тя — и определено ще гъмжи от деца.

Графът кимна бавно, за да признае безспорната вероятност в училището да има деца; после, докато загребваше с лъжичката си от ягодовия сладолед, той отбеляза, че много е харесвал училището.

— Всички така казват.

— Обичах да чета Одисеята и Енеидата; и там намерих някои от най-добрите си приятели…

— Да, да — отвърна тя и извъртя очи към тавана. — И това всички го казват.

— Е, понякога всички ти казват нещо, защото е вярно.

— Понякога — уточни Нина — всички ти казват нещо, защото са всички. Но защо да слушам всички? Всички ли са написали Одисеята? Всички ли са написали Енеидата? — Тя тръсна глава, после приключи решително: — Единствената разлика между всички и никой е само във формата.

Може би графът трябваше да спре дотук. Но не му допадаше идеята неговата млада приятелка да започне московските си училищни дни с такива пораженчески възгледи. Докато тя продължаваше през тъмно лилавия сладолед (вероятно с боровинки), той се замисли как най-добре да изложи достойнствата на общественото образование.

— Макар училището със сигурност да има някои досадни аспекти — призна той след малко, — мисля, че ще откриеш за своя радост, че преживяното е разширило твоите хоризонти.

Нина вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Какво искам да кажа с кое?

— С разширяването на хоризонтите.

Твърдението на графа изглеждаше толкова очевидно, че той не се бе подготвил за обяснение. Затова, преди да отговори, подаде сигнал на Подофицера за още една чаша шампанско. От векове шампанското е давало старта на бракове и кораби. Повечето предполагат, че е така заради вродената празничност на напитката; но всъщност то се използва в началото на тези опасни начинания, понеже умее да подклажда решимостта на човека. Когато чашата бе поставена на масата, графът отпи тъй голяма глътка, че погъделичка синусите му.

— Под разширяване на хоризонтите — обясни той — имам предвид, че образованието ще ти даде представа за целите на света, за неговите чудеса, за неговите многобройни и разнообразни начини на живот.

— Пътуването няма ли да го постигне по-ефективно?

— Пътуване?

— Говорим за хоризонти, нали? Онази хоризонтална линия на границата на зрението? Вместо човек да седи на редици в училищната стая, не би ли било по-добре да тръгне към истинския хоризонт, за да види какво има отвъд него? Това е направил Марко Поло, когато заминал за Китай. Това е направил Колумб, когато потеглил към Америка. И това е направил Петър Велики, когато пътувал инкогнито из Европа!

Нина помълча, за да гребне голяма хапка от шоколадовия сладолед, а когато графът понечи да отговори, тя размаха лъжицата, за да покаже, че още не е приключила. Той търпеливо я изчака да преглътне.

— Снощи баща ми ме заведе на „Шехерезада“.

— А — отвърна графът (благодарен за промяната на темата). — Римски-Корсаков в най-добрата си форма.

— Може би. Нямам представа. Въпросът е: според програмата, композицията е била предназначена да „очарова“ слушателите със „света на Хиляда и една нощ“.

— Царството на Аладин и вълшебната лампа — рече графът с усмивка.

— Точно така. И всъщност всички в театъра изглеждаха напълно очаровани.

— Ето, виждаш ли?

— И все пак никой от тях няма намерение да отиде в Арабия — макар че точно там е вълшебната лампа.

По някакво удивително съучастие на съдбата, тъкмо когато Нина започваше това изявление, акордеонистът приключи една стара популярна мелодия и в полупразната зала се надигнаха аплодисменти. Нина се облегна назад и посочи клиентите с две ръце, сякаш овациите им бяха окончателно доказателство за нейната позиция.

Добрият шахматист си личи по това, че събаря собствения си цар, когато вижда неизбежното поражение, независимо колко хода остават. И графът попита:

— Как беше ордьовърът ти?

— Великолепен.

Акордеонистът засвири жизнерадостна мелодия, напомняща английска коледна песен. Приемайки това за сигнал, графът подаде знак, че би искал да вдигне тост.

— Тъжен, но неизбежен факт от живота — започна той, — е, че докато растем на години, обществените ни кръгове се смаляват. Дали от закостенели навици, или отслабнала жизненост, изведнъж се озоваваме в компанията само на няколко познати лица. Затова смятам за невероятен късмет в този етап от живота си да намеря тъй чудесна нова приятелка.

При тези думи графът бръкна в джоба си и поднесе на Нина подарък.

— Ето една дреболия, която често използвах, когато бях на твоята възраст. Дано да ти помага, докато започнеш да пътуваш инкогнито.

Нина се усмихна по начин, който подсказваше (доста неубедително), че съвсем не е трябвало. После разгъна хартията и разкри шестоъгълния театрален бинокъл на графиня Ростова.

— Беше на баба ми — каза графът.

За пръв път, откакто се познаваха, Нина загуби дар-слово. Тя въртеше малкия бинокъл, оглеждайки с възхищение седефените страни и изящния месингов механизъм. После вдигна бинокъла пред очите си, за да проучи бавно цялата зала.

— Вие ме познавате по-добре от всеки друг — каза след малко тя. — Ще го пазя като съкровище до сетния си ден.

Това, че не се е сетила да донесе подарък за графа, му се струваше напълно разбираемо. В края на краищата тя беше само дете; а неговите дни на изненадващи подаръци определено бяха отминали.

— Става късно — каза графът. — Не бих искал да караш баща си да чака.

— Да — неохотно призна тя. — Време е да тръгвам.

После се обърна към оберкелнера и вдигна ръка като човек, който иска сметката. Но когато се приближи до масата, човекът не носеше сметка. Вместо това държеше голяма жълта кутия, обвързана с тъмнозелена панделка.

— Това — каза Нина — е малък подарък за вас. Но трябва да обещаете, че няма да го отваряте, преди да удари полунощ.

Когато Нина напусна Пиацата, за да се срещне с баща си, графът възнамеряваше да уреди сметката, да отиде в Боярски (за един агнешки котлет с билки) и след това да се оттегли в своя кабинет с чаша портвайн, за да изчака полунощ. Но когато акордеонистът подхвана втора коледна песен, графът неволно насочи вниманието си към съседната маса, където един младеж сякаш навлизаше в най-ранните етапи на романтичното опознаване.

Навярно в някоя аудитория този момък с едва забележими мустачки се бе възхищавал на състудентката си за острия интелект и сериозното поведение. Накрая бе събрал куража да я покани, може би под претекст да обсъдят някоя идеологически интересна тема. И ето че сега тя седеше пред него в Пиацата и оглеждаше залата, без усмивка на лицето и без думи на устните.

Опитвайки да наруши мълчанието, младежът спомена предстоящата конференция за обединяване на съветските републики — нелош гамбит при нейната очевидна напрегнатост. Разбира се, младата дама имаше възгледи по темата; но когато изрази мнението си за Транскавказкия въпрос, тонът на разговора стана определено технически. Нещо повече, младежът бе възприел сериозно изражение като нейното, но си личеше, че е бос по темата. Ако сега рискуваше да изкаже мнение, почти със сигурност щеше да бъде разобличен като позьор, който не е достатъчно информиран по важните въпроси на деня. Оттам вечерта можеше да тръгне само на зле и накрая щеше да му остане единствено да влачи надеждите подир себе си както наказаното дете влачи плюшеното си мече по стълбището.

Но точно когато младата дама го канеше да сподели мислите си по въпроса, акордеонистът засвири лека мелодия с испанско звучене. Това навярно докосна нещо в сърцето ѝ, защото тя замълча, озърна се към музиканта и се зачуди на глас откъде е тази мелодия.

— От „Лешникотрошачката“ — отговори младежът, без да се замисли.

— „Лешникотрошачката“… — повтори тя.

Поради преобладаващата строгост на изражението ѝ не беше ясно какво мисли за тази музика от друга епоха. При това положение мнозина ветерани биха посъветвали младежа да продължи с повишено внимание — да изчака да чуе какви асоциации поражда музиката у нея. Той обаче пристъпи към действие; и то храбро.

— Когато бях малък, баба ми ме водеше всяка година.

Младата дама откъсна очи от музиканта и се обърна към спътника си.

— Сигурно някои смятат музиката за сантиментална — продължи той, — но аз никога не пропускам да посетя балета, когато го изпълняват през декември, дори ако това означава да съм сам в залата.

Браво, момче.

Изражението на момичето омекна забележимо и в очите ѝ се мярна намек на интерес към този неочакван аспект на новия ѝ познат, нещо чисто, сърдечно и искрено. Устните ѝ се разтвориха, докато се готвеше да зададе въпрос…

— Готови ли сте да поръчате?

Шахматният подофицер се беше навел над масата им.

Разбира се, че не са готови да поръчат, искаше да извика графът. Както може да види всеки глупак!

Ако беше мъдър, младежът щеше да отпрати Подофицера и да помоли младата дама да продължи с въпроса си. Но вместо това той послушно вдигна менюто. Може би си въобразяваше, че перфектното ястие може да изскочи от страницата и да се представи по име. Но за един оптимистичен младеж, опитващ се да впечатли сериозна млада жена, менюто на Пиацата бе тъй опасно, както Месинския пролив. Отляво беше Сцилата на евтините ястия, които можеха да намекнат за скъперничество и липса на вкус; а отдясно беше Харибдата на деликатесите, които можеха да изпразнят джобовете ти, докато се правиш на претенциозен. Погледът на младежа се луташе между тези срещуположни опасности. Но в пристъп на гениалност той поръча латвийска яхния.

Макар че това традиционно ястие от свинско месо, лук и кайсии има разумна цена, то е и разумно екзотично; и по някакъв странен начин напомня за онзи свят на бабите, празниците и сантименталните мелодии, които се канеха да обсъдят, когато ги прекъснаха така грубо.

— Ще взема от същото — каза сериозната млада дама.

От същото!

И после погледна обнадеждения си млад познат с онази стаена нежност, която Наташа проявява към Пиер в края на втори том на „Война и мир“.

— А ще желаете ли и вино с яхнията? — попита Подофицерът.

Младежът се поколеба, после пое винената листа с несигурни ръце. Нищо чудно да поръчваше бутилка вино за пръв път в живота си. Не само не схващаше достойнствата на 1900 спрямо 1901 година, но дори и не различаваше бургундско от бордо.

След като даде на младежа не повече от минута, за да обмисли вариантите, Подофицерът се наведе напред и заби пръст в списъка със снизходителна усмивка.

— Може би риоха^[1].

Риоха? Точно това вино би се сблъскало с яхнията както Ахил се е сблъскал с Хектор. Щеше да убие ястието с един удар в главата и да го влачи зад колесницата си, докато пречупи твърдостта на всеки мъж в Троя. Освен това очевидно струваше три пъти повече, отколкото младежът можеше да си позволи.

Графът поклати глава и си помисли, че просто няма заместител на опита. Тук имаше идеална възможност един сервитьор да изпълни предназначението си. Препоръчвайки подходящо вино, той би могъл да накара младежа да се отпусне, да разведри вечерята и да подкрепи романтичната кауза — всичко това с един удар. Но дали от липса на финес, или на елементарен здрав разум, Подофицерът не само изневери на дълга си, но и притисна клиента си в ъгъла. А младежът, явно неуверен какво да прави и започващ да се чувства сякаш целият ресторант го гледа, беше на път да приеме предложението на Подофицера.

— Ако позволите — намеси се го графът. — За латвийската яхния няма по-добър избор от бутилка мукузани.

Като се наведе към тяхната маса и изкопира перфектно разделените пръсти на Андрей, графът посочи една от точките във винарската листа. Че това вино струва само част от цената на риоха не бе редно да се обсъжда между културни хора. Вместо това графът простичко отбеляза:

— На практика грузинците отглеждат гроздето си с надеждата някой ден да придружи точно такава яхния.

Младежът размени кратък поглед със спътничката си, сякаш искаше да каже: кой е този ексцентрик? Но после се обърна към Подофицера.

— Бутилка мукузани.

— Разбира се — отвърна Подофицерът.

Минути по-късно виното беше поднесено и налято, а младата жена питаше спътника си каква е баба му. Междувременно графът от своя страна отхвърли всякакви мисли за агнешко с билки в Боярски. Вместо това той повика Петя да отнесе подаръка на Нина в стаята му и също си поръча латвийска яхния с бутилка мукузани.

И точно както бе подозирал, това се оказа идеалното ястие за сезона. Грижливо карамелизираните лукчета, задушеното свинско на бавен огън и бланшираните кайсии — тези три съставки се обединяваха в сладко-опушена смес, която намекваше едновременно за уюта на заснежена странноприемница и звънтенето на циганско дайре.

Докато графът отпиваше от виното си, двамата млади привлякоха погледа му и вдигнаха чаши в знак на благодарност и духовна близост. После подновиха разговора си, който стана толкова интимен, че вече не се чуваше през звука на акордеона.

Млада любов, помисли си графът с усмивка. Няма нищо ново в нея.

— Ще има ли още нещо?

Отново бе Подофицерът. Графът се замисли за миг, после си поръча чашка ванилов сладолед.

 

 

Когато мина във фоайето, графът забеляза четирима мъже във вечерни костюми да идват отвън с черни кожени калъфи в ръцете, явно един от струнните квартети, които понякога свиреха в частните сепарета на горния етаж.

Трима от музикантите изглеждаха тъй, сякаш бяха свирили заедно още от деветнайсети век — с една и съща бяла коса и уморен професионализъм. Но вторият цигулар се открояваше от другите, понеже нямаше начин да е на повече от двайсет и две години, и в стъпките му се долавяше енергия. Едва когато квартетът наближи асансьора, графът го позна.

Вероятно не бе виждал Николай Петров от 1914 г., когато князът беше едва тринайсетгодишно момче; и след толкова време графът можеше и да не го разпознае, ако не беше неговата нехайна усмивка — отличителна характеристика на много поколения от рода Петрови.

— Николай?

Когато графът проговори, четиримата музиканти се обърнаха откъм асансьора и го изгледаха с любопитство.

— Александър Илич…? — попита принцът след миг.

— Самият той.

Князът кимна на колегите си да продължат и след това озари графа с родовата си усмивка.

— Радвам се да те видя, Александър.

— И аз.

За момент помълчаха, после изражението на княза се промени от изненада към любопитство.

— Това… сладолед ли е?

— Какво? О! Да, сладолед. Само че не за мен.

Князът кимна без повече коментари.

— Кажи ми — подхвърли графът, — чувал ли си нещо за Дмитрий?

— Мисля, че е в Швейцария.

— А — каза графът с усмивка. — Най-чистият въздух в Европа.

Князът сви рамене, сякаш искаше да каже, че е чувал нещо подобно, но не го знае от първа ръка.

— Последният път, когато те видях — отбеляза графът, — ти свиреше Бах на една от вечеринките на баба ти.

Князът се засмя и повдигна калъфа.

— Май все още ми върви да свиря Бах на вечеря. — После посочи към потеглилия асансьор и каза с нескрита топлина: — Това беше Сергей Айзеньов.

— Не може да бъде!

В началото на века Сергей Айзеньов даваше уроци по музика на половината момчета от Булевардния пръстен.

— Не е лесно такива като нас да си намерят работа — каза князът. — Но Сергей ме наема, когато може.

Графът имаше цял куп въпроси: има ли все още в Москва и други от рода Петрови? Жива ли е баба му? Още ли живее в онази чудесна къща на Пушкинския площад? Но двамата стояха насред хотелското фоайе, а покрай тях мъже и жени вървяха към стълбището — включително някои в официално облекло.

— Ще се чудят какво става с мен — каза князът.

— Да разбира се. Не исках да те задържам.

Князът кимна и понечи да тръгне по стълбището, но после отново се завъртя.

— Ще свирим пак тук в събота вечер — каза той. — Може след това да се срещнем за едно питие.

— Би било чудесно — каза графът.^[2]

 

 

Когато пристигна на шестия етаж, графът цъкна с език три пъти, после влезе в спалнята си, оставяйки вратата открехната. Подаръкът на Нина лежеше на писалището, където го бе оставил Петя. Като го хвана под мишница, графът мина през костюмите към кабинета си и постави подаръка върху бабината си масичка, а чашката с разтопения сладолед на пода. Докато графът си наливаше чаша портвайн, сребриста сянка свърна покрай краката му и се приближи до чашката.

— Честит празник, хер Дроселмайер.

— Мяу — отговори котаракът.

Според кабинетния часовник беше едва единайсет. Така че с портвайн в едната ръка и „Коледна песен“ в другата, графът килна стола назад и прилежно зачака да удари дванайсет. Разбира се, трябва известна дисциплина, за да седиш на стол и да четеш роман, макар и подходящ за сезона, когато на една ръка разстояние лежи красиво опакован подарък, а единственият свидетел е едноок котарак. Но графът бе овладял тази дисциплина още като дете, когато в дните преди Коледа минаваше покрай затворените врати на приемната с непоколебимия поглед на гвардеец от Бъкингамския дворец.

Самообладанието на младият граф не идваше от детинско възхищение към военната сдържаност, нито пък от лицемерно придържане към домашните правила. Докато навърши десет години, стана съвсем ясно, че графът не е нито лицемерен, нито сдържан (както можеха да потвърдят цяла плеяда възпитатели, гледачи и стражари). Не, ако графът усвои дисциплината да минава покрай затворените врати на приемната, това стана, защото бе научил от опит, че това е най-добрият начин да си осигури великолепието на празника.

Защото на Бъдни вечер, когато най-сетне баща му даваше знак той и Елена да бъдат допуснати да отворят вратите — там се разкриваше четириметровата елха, огряна от основата до върха и с гирлянди по всеки ред клони. Имаше купи с портокали от Севиля и шарени бонбони от Виена. И някъде под дървото бе скрит неочакваният подарък — може би дървен меч, с който да защитиш укрепленията, или фенер, с които да изследваш гробницата на мумията.

Такава е магията на Коледа в детството, помисли си графът с малко тъга, че един-единствен подарък може да ти осигури безбройни часове приключения, без дори да се налага да излизаш от къщи.

Дроселмайер, който се бе оттеглил да си ближе лапите на другия висок стол, внезапно завъртя едноокия си поглед към вратата на гардероба и наостри уши. Навярно бе чул бръмченето на часовниковите колелца, защото секунда по-късно долетя първият полунощен звън.

Оставяйки книгата и портвайна настрани, графът взе в скута си подаръка на Нина, плъзна пръсти по тъмнозелената панделка и се вслуша в ударите на часовника. Едва при дванайсетия и последен звън дръпна краищата на панделката.

— Какво ще е според вас, майн хер? Бомбе или цилиндър?

Котаракът вдигна поглед към графа и замърка в знак на уважение към празника. Графът отвърна с кимване и внимателно вдигна капака… само за да открие друга кутия, обвита в жълто и завързана с тъмнозелена панделка.

Оставяйки празната кутия настрани, графът кимна отново на котарака, дръпна краищата на втората панделка и вдигна втория капак… само за да открие трета кутия. Усърдно повтори цялата процедура със следващите три опаковки, докато в ръката му остана пакетче, не по-голямо от кибритена кутийка. Но когато развърза панделката и вдигна капака, вътре уютно лежеше универсалният ключ на Нина, нанизан на парче тъмнозелена панделка.

Когато в 12:15 часа си легна с Дикенс в ръка, графът възнамеряваше да прочете един-два абзаца, преди да изгаси лампата; но вместо това продължи да чете с най-голям интерес.

Беше стигнал до тази част от историята, в която безплътният Скрудж обикаля заедно с онзи весел гигант, Духът на Сегашната Коледа. През детството си бе чел „Коледна песен“ не по-малко от три пъти. Тъй че отлично си спомняше за посещението на Скрудж и неговия водач на радостното празненство в къщата на племенника му, както си спомняше и посещението им на скромното, но сърдечно честване в дома на семейство Крачит. Но съвсем бе забравил, че след напускането на Крачит Вторият дух бе отвел Скрудж от Лондон до едно мрачно и запустяло бърдо, където миньорско семейство посрещаше празника в бедната си колиба близо до мината; а оттам до фара на един скален нос, където вълните тътнеха, докато двамата сурови пазачи на фара, хванати за ръце, пееха празнична песен; и оттам Духът носеше Скрудж все по-далече и по-далече из ревящия мрак на бурното море, докато накрая се спускаха върху палубата на кораб, където всеки моряк, бил той добър или лош, си мислеше за дома и намираше добро слово за своите приятели.

Кой знае.

Може би графът се развълнува най-вече от тези клетници, споделящи човещината на празника въпреки тежкия си труд в нечовешки условия. Може би се трогна, защото по-рано тази вечер бе видял как една съвременна млада двойка прекрачва по прастария път към любовта. Може би заради случайната среща с Николай, който въпреки своето наследство сякаш си бе намерил място в новата Русия. Или пък заради напълно неочакваната благословия на дружбата с Нина. Каквато и да бе причината, когато затвори книгата и изгаси лампата, графът заспа с мощно усещане за благоденствие.

Но ако Духът на Идната Коледа внезапно се появеше да събуди графа и да му предложи поглед към бъдещето, той щеше да види, че чувството му за благоденствие е било преждевременно. Защото само четири години по-късно, след още едно грижливо отброяване на дванайсетте удара на часовника, Александър Илич Ростов щеше да се покатери на покрива на хотел Метропол, облечен в най-хубавия си костюм, и безгрижно да пристъпи до парапета, за да се хвърли надолу към улицата.