Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Gentleman in Moscow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Еймър Тауълс

Заглавие: Един аристократ в Москва

Преводач: Любомир Николов — Нарви

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 19.03.2018

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Коректор: Любен Козарев

ISBN: 978-619-01-0213-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8120

История

  1. — Добавяне

Запознанство

В хотел Метропол имаше два ресторанта: Боярски, тази легендарна обител на втория етаж, която вече посетихме, и голямата столова до фоайето, известна официално с името Метропол, но наричана от графа с любящото прозвище Пиацата.

Разбира се, Пиацата не можеше да се мери с елегантната обстановка на Боярски, изтънченото му обслужване или изисканата му кухня. Но Пиацата не претендираше за елегантност, обслужване или финес. С осемдесет маси, разпръснати около мраморен фонтан, и меню, предлагащо всичко от пирожки със зеле до телешки котлети, Пиацата бе предназначена да бъде продължение на града — на неговите градини, пазари и пътни артерии. Това беше място, където руснаци от всяка черга можеха да дойдат да повисят на чаша кафе, да срещнат приятели, да се впуснат в спор или да завъртят флирт — и където самотният клиент, седнал под великолепния стъклен таван, можеше да се отдаде на възхищение, възмущение, подозрение и смях, без да става от стола.

А сервитьорите? Подобно на тези в парижките кафенета, сервитьорите на Пиацата можеха най-точно да бъдат похвалени с думата „ефикасни“. Привикнали да лавират сред тълпите, те лесно можеха да настанят компания от осем души на маса за четирима. След като изслушваха предпочитанията ви през звуците на оркестъра, след броени минути те се завръщаха с разнообразните напитки върху поднос и ги разпределяха по масата в бърза последователност, без да сбъркат нито една чаша. Ако с менюто в ръка се поколебаехте дори за секунда да подадете поръчката, те се привеждаха над рамото ви и посочваха специалитета на заведението. А когато се насладите на последната хапка от десерта, те светкавично дръпваха чинията, връчваха сметката и връщаха ресто за по-малко от минута. С други думи, сервитьорите на Пиацата си познаваха занаята до последната троха, лъжица и копейка.

Поне така стояха нещата преди войната…

Днес столовата бе почти празна и до масата на графа застана човек, нов не само в Пиацата, но и в сервитьорското изкуство. Висок и мършав, с тясна глава и надменно поведение, той приличаше по-скоро на офицер, изтръгнат от шахматната дъска. Макар че за офицер не му достигаше класа, помисли си графът. Ставаше най-много за шахматен подофицер. Когато графът седна с вестник в ръката — международният символ, че ще обядва сам, — човекът не си направи труда да прибере втория комплект прибори; когато графът затвори менюто и го постави до чинията си — международният символ, че е готов да поръча — наложи се да му помаха с ръка; а когато графът поръча окрошка и филе от морски език, човекът попита дали би желал чаша „Сотерн“. Без съмнение идеална препоръка, стига графът да бе поръчал гъши пастет!

— Може би бутилка „Шато дьо Бодлер“ — поправи го графът учтиво.

— Разбира се — отвърна Шахматният подофицер с благочестива усмивка.

Не ще и дума, бутилка „Бодлер“ бе донякъде екстравагантна за самотен обяд, но след поредната сутрин с неуморимия Мишел дьо Монтен графът усещаше, че духът му се нуждае от стимул. Всъщност от няколко дни се бореше с пристъпите на безпокойство. Забеляза, че при редовното си слизане до фоайето брои стъпалата. Докато преглеждаше вестникарските заглавия на любимия си стол, откри, че вдига ръка да засуче мустаците, които вече не съществуваха. Откри още, че прекрачва през вратата на Пиацата за обяд точно в дванайсет часа и една минута. А в един и трийсет и пет, когато изкачи сто и десетте стъпала до стаята си, вече изчисляваше колко минути остават, докато пак слезе долу за едно питие. Ако продължаваше в същия дух, не след дълго таванът щеше да хлътне надолу, стените навътре, а подът нагоре, докато целият хотел се смали до размерите на бисквитена кутия.

Докато чакаше виното си, графът се загледа из ресторанта, но останалите клиенти не му предложиха облекчение. На отсрещната маса седяха двама мохикани от дипломатическия корпус, които човъркаха храната си, изчаквайки да се върне епохата на дипломацията. В ъгъла един очилат гражданин от втория етаж бе разпрострял върху масата четири огромни документа и ги сравняваше дума по дума. Никой не изглеждаше особено весел; и никой не обръщаше на графа ни най-малко внимание. Тоест ако не се броеше младото момиче със склонност към жълтото, което сякаш го дебнеше от масата зад фонтана.

Според Василий това деветгодишно момиче с права руса коса бе дъщеря на овдовял украински бюрократ. Както обикновено, седеше с гувернантката си. Когато разбра, че графът я гледа, тя изчезна зад менюто си.

— Супата ви — каза Шахматният подофицер.

— А. Благодаря, добри ми човече. Изглежда вкусна. Но не забравяй виното!

— Разбира се.

Насочвайки вниманието си към окрошката, графът разбра от пръв поглед, че е превъзходна — чиния супа, каквато всеки руснак в ресторанта би могъл да получи от баба си. Като затвори очи, за да отдаде дължимото на първата лъжица супа, графът отбеляза, че е уместно охладена, има повечко сол и малко по-малко квас, но излъчва перфектен дъх на копър — този предвестник на лятото, който напомня за песните на щурците и душевното умиротворение.

Но когато отвори очи, графът едва не изпусна лъжицата си. Защото до масата му стоеше младото момиче със склонност към жълтото — проучваше го с безцеремонния интерес на децата и кучетата. Потресът от внезапната ѝ поява се подсилваше от факта, че днес роклята ѝ беше в лимонен оттенък.

— Къде отидоха? — попита тя без предисловие.

— Моля? Кои къде са отишли?

Тя приведе глава настрани, за да огледна лицето му по-отблизо.

— Ами вашите мустаци, разбира се.

Графът нямаше кой знае какъв опит в общуването с деца, но беше достатъчно добре възпитан, за да знае, че едно дете не бива лекомислено да се обръща към непознат, не бива да го прекъсва по време на хранене, и със сигурност не бива да му задава въпроси за външния вид. Нима в училище вече не ги учеха да си гледат работата?

— Като лястовичките — отговори графът — отлетяха за лятото към далечни страни.

После вдигна ръка от масата и запърха с пръсти във въздуха, както за да имитира полета на лястовица, така и за да подкани детето да последва примера му.

Момиченцето кимна, доволно от отговора му.

— Аз също ще отпътувам за част от лятото.

Графът кимна, за да изкаже поздравленията си.

— До Черно море — добави тя.

После дръпна празния стол и седна.

— Ще ми направите ли компания? — попита той.

Вместо отговор тя се размърда напред-назад, за да се настани по-удобно, после облегна лакти на масата. На златна верижка около врата ѝ висеше малка висулка, някакъв талисман или медальон. Графът погледна към гувернантката на младата дама с надеждата да привлече вниманието ѝ, но опитът очевидно я беше научил да не откъсва нос от книгата си.

Момичето отново извъртя глава като кученце.

— Наистина ли сте граф?

— Наистина.

Очите ѝ се разшириха.

— Познавате ли някоя принцеса?

— Познавал съм много принцеси.

Очите ѝ се разшириха още повече, после се свиха.

— Много ли е трудно да си принцеса?

— Ужасно трудно.

В този момент, въпреки факта, че половината от окрошката още бе недоядена, Шахматният подофицер се появи с филето на графа и размени двете чинии.

— Благодаря — каза графът, все още с лъжица в ръката.

— Моля.

Графът отвори уста да попита къде е виното, но Подофицерът вече беше изчезнал. Когато графът се обърна към гостенката си, тя зяпаше рибата.

— Какво е това? — поинтересува се детето.

— Това ли? Филе от морски език.

— Хубаво ли е?

— Нямаш ли си обяд?

— Не ми хареса.

Графът прехвърли парче от рибата върху допълнителната чиния и я подаде през масата.

— С моите комплименти.

Гостенката набоде парчето и го налапа цяло.

— Вкуснотия — заяви тя, което може и да не беше най-елегантният израз, но поне изцяло отговаряше на истината. После се усмихна малко тъжно и въздъхна, насочвайки ясносиния си поглед към останалата част от обяда му.

— Хммм — каза графът.

Като придърпа допълнителната чиния, той прехвърли на нея половината си филе заедно с равен дял спанак и морковчета, и я върна обратно. Детето пак се завъртя насам-натам, вероятно за да се настани задълго. После внимателно избута зеленчуците на ръба на чинията, наряза рибата на четири равни части, лапна горната дясна четвъртинка и поднови проучването си.

— Как една принцеса прекарва деня си?

— Като всяка млада дама — отговори графът.

С едно кимване момичето го насърчи да продължи.

— Сутрин обикновено има уроци по френски, история, музика. След уроците може да посещава приятели или да се разхожда в парка. А на обяд си яде зеленчуците.

— Баща ми казва, че принцесите олицетворяват упадъка на една изчезнала епоха.

Графът леко се слиса.

— Може би някои — призна той. — Но не всички, уверявам те.

Тя махна с вилицата.

— Не се безпокойте. Татко е чудесен и знае всичко възможно за работата с трактори. Но не знае абсолютно нищо за работата на принцесите.

Графът я изгледа с облекчение.

— Ходили ли сте някога на бал? — продължи тя след миг размишление.

— Разбира се.

— Танцувахте ли?

— Носеше ми се славата, че подпалвам паркета — рече графът със знаменития си проблясък в очите — онази искрица, която охлаждаше разгорещените спорове и ловеше погледите на красавиците във всеки салон на Санкт Петербург.

— Подпалвахте паркета?

— Мхм — потвърди графът. — Да, танцувах на балове.

— А живели ли сте в замък?

— У нас замъците не са толкова обичайни, колкото в приказките — обясни графът. — Но съм вечерял в замък…

Приемайки този отговор за достатъчен, макар и не идеален, момиченцето сбръчка чело. Лапна още една четвъртинка риба и задъвка замислено. После изведнъж се наведе напред.

— Били ли сте някога на дуел?

— Affaire d’honneur?[1] — Графът се поколеба. — Мисля, че в известен смисъл съм бил на дуел…

— С пистолети от трийсет и две крачки?

— В моя случай беше по-скоро дуел в преносен смисъл.

Когато гостенката на графа изрази разочарованието си от това злополучно пояснение, той побърза да я утеши:

— Моят кръстник неведнъж е бил секундант.

— Секундант?

— Когато един аристократ е обиден и изисква удовлетворение на полето на честта, той и неговият противник си определят секунданти — най-общо казано техни помощници. Секундантите се споразумяват за правилата на сблъсъка.

— Какви правила на сблъсъка?

— Времето и мястото на дуела. Какви оръжия ще се използват. Ако ще бъдат пистолети, колко крачки да се направят и дали ще има повече от една размяна на изстрели.

— Кръстникът ви, казвате. Къде е живял?

— Тук в Москва.

— В Москва ли бяха неговите дуели?

— Един от тях. Всъщност дължеше се на спор, възникнал в този хотел — между един адмирал и един принц. Доколкото знам, враждуваха от доста време, но стигнаха до сблъсък една вечер, когато пътищата им се пресякоха във фоайето и ръкавицата беше хвърлена точно на това място.

— Кое точно място?

— До бюрото на портиера.

— Точно където седя!

— Да, предполагам.

— Бяха ли влюбени в една и съща жена?

— Не мисля, че беше замесена жена.

Момиченцето погледна графа с израз на недоверие.

— Винаги е замесена жена — каза тя.

— Да. Добре. Каквато и да е причината, бе нанесена обида, последвана от искане за извинение, отказ да бъде дадено и хвърляне на ръкавицата. По онова време управител на хотела беше един немец на име Кефлер, за когото се носеше слух, че самият той е барон. И беше общоизвестно, че държи чифт пистолети, скрити зад ламперията в кабинета си, така че когато се случваше инцидент, секундантите можеха да разговарят насаме, да повикат карети и тайно да отмъкнат враждуващите с оръжие в ръка.

— В часовете преди разсъмване…

— В часовете преди разсъмване.

— На някое отдалечено място…

— На някое отдалечено място.

Малката се приведе напред.

— Ленски бил убит от Онегин на дуел — каза тя тихо, сякаш цитирането на събития от поемата на Пушкин изискваше дискретност.

— Да — отвърна шепнешком графът. — И Пушкин също.

Тя кимна сериозно.

— В Санкт Петербург — каза тя. — На бреговете на Черния поток.

— На бреговете на Черния поток.

Рибата на младата дама вече беше изчезнала. Като остави салфетката си върху чинията и кимна веднъж, за да покаже колко приемлив сътрапезник се е оказал графът, тя стана от стола си. Но преди да си тръгне, спря за момент.

— Предпочитам ви без мустаците — каза тя. — Отсъствието им подобрява вашия… облик.

После направи небрежен реверанс и изчезна зад фонтана.

Affaire d’honneur…

Или така си мислеше графът с лека нотка на самокритичност, докато седеше сам по-късно същата вечер в хотелския бар с чаша бренди.

Разположено до фоайето, обзаведено със скамейки, махагонов бар и цяла стена с бутилки, това питейно заведение в американски стил бе получило от графа прозвището Шаляпин в чест на великия руски оперен певец, който го посещаваше в годините преди революцията. Някога кипящ от оживление като кошер, днес Шаляпин напомняше по-скоро параклис за молитва и размисъл — но тази вечер това напълно съвпадаше с настроението на графа.

Да, продължи мислено той, колко хубаво може да изглежда почти всяко човешко начинание, когато го отразяваш със собствени думи…

— Мога ли да ви помогна, ваше превъзходителство?

Това беше Аудриус, барманът на Шаляпин. Литовец с руса брадичка-катинарче и вечна усмивка, Аудриус беше човек, който си знае работата. Още щом седнеш на табуретката, той се привеждаше към теб, облакътен на бара, за да попита какво ще обичаш; а изпразнеше ли се чашата ти, той мигновено изникваше с нова порция. Но графът не бе сигурен защо е избрал точно този момент, за да му предложи помощ.

— Със сакото — уточни барманът.

И наистина се оказа, че графът се мъчи да пъхне ръка в ръкава на спортното си сако — което изобщо не помнеше да е събличал. Както обикновено, тази вечер точно в шест бе дошъл в Шаляпин, където се ограничаваше строго с един аперитив преди вечеря. Но отбелязвайки, че така и не е получил бутилката си „Бодлер“, графът си бе позволил втора чаша „Дюбоне“. После една-две чаши бренди. И додето се усети, вече беше… беше…

— Колко е часът, Аудриус?

— Десет, ваше превъзходителство.

— Десет!

Аудриус, който изведнъж се озова от другата страна на бара, помогна на графа да стане от табуретката. И докато придружаваше клиента през фоайето (съвсем излишно), графът го посвети в мислите си.

— Знаеш ли, Аудриус, че когато в началото на осемнайсети век руският офицерски корпус за пръв път открил дуелите, те били приети с такъв ентусиазъм, че царят трябвало да ги забрани от страх, че скоро няма да има кой да командва войските му.

— Не знаех, ваше превъзходителство — отвърна барманът с усмивка.

— Но е чистата истина. Дуелът не само заема централно място в „Онегин“, но и дава критична завръзка във „Война и мир“, „Бащи и деца“ и „Братя Карамазови“! Изглежда, въпреки цялото си въображение, руските класици не са успели да измислят по-добър сюжетен ход от това двамата главни герои да решат моралния проблем с пистолети от трийсет и две крачки.

— Разбирам ви. Но ето че стигнахме. Да натисна ли петия етаж?

Откривайки, че стои пред асансьора, графът погледна смаяно бармана.

— Но, Аудриус, аз никога през живота си не съм ползвал асансьор!

И след като потупа бармана по рамото, графът започна да се катери по стълбището; по-точно до площадката на втория етаж, където седна на едно стъпало.

— Защо тъкмо нашият народ възприе дуела с цялото си сърце? — обърна се той риторично към стълбището.

Без съмнение, някои просто биха го обяснили като страничен продукт на варварството. При дългите люти зими на Русия, върлуващия глад, грубото чувство за справедливост и тъй нататък, беше напълно естествено за местните аристократи да приемат един акт на безвъзвратно насилие като средство за разрешаване на спорове. Но според експертното мнение на графа причината дуелът да се наложи сред руските дворяни идваше единствено от тяхната страст към славното и грандиозното.

Вярно, дуелите обичайно се провеждаха на разсъмване в уединени места, за да се гарантира личната тайна на засегнатите. Но ставаше ли това някъде зад бунището? Не, разбира се! Дуелите се водеха на полянка сред брезите, поръсена леко със сняг. Или на брега на лъкатушен поток. Или в покрайнините на родовото имение, където ветрецът ръси цвят от клоните… Тоест в обстановка, каквато човек би очаквал да види във втория акт на някоя опера.

В Русия всяко едно начинание си намира привърженици, стига декорите да са славни, а тенорът грандиозен. Всъщност докато с годините местата за дуели ставаха все по-живописни, а пистолетите все по-изкусно изработени, най-благовъзпитаните мъже се оказаха склонни да защитават честта си за все по-дребни и по-дребни оскърбления. Така че макар дуелирането да бе започнало като отговор на тежки престъпления — предателство, измяна и изневяра, — в началото на двайсети век то тихомълком се спусна по стълбицата на разума, докато накрая дуели се обявяваха заради наклона на шапка, времетраенето на един поглед, или поставянето на запетая.

В стария и добре утвърден кодекс на дуелите се подразбираше, че броят на крачките, които предизвикващият и ответникът правят преди стрелбата, трябва да бъде обратнопропорционален на размера на оскърблението. Тоест най-непоносимата обида трябваше да се реши с дуел от най-малко крачки, за да се гарантира, че един от двамата няма да напусне жив полето на честта. Е, ако наистина беше така, заключи графът, то в новото време дуелите би трябвало да се водят поне на десет хиляди крачки. Всъщност след като хвърли ръкавицата, назначи секунданти и избере оръжията, предизвикващият би трябвало да се качи на параход за Америка, а ответникът на друг за Япония, където след пристигането двамата да облекат най-хубавите си дрехи, да слязат на кея, да се завъртят и да стрелят.

Бележки

[1] Въпрос на чест (фр.). — Б.пр.