Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (38)

Апотеози

Макар че си легна в четири сутринта на двайсет и първи юни, графът стана както обикновено. Направи пет клякания и пет протягания, и си пое дълбоко дъх. Закуси с кафе, сухар и плод за деня (днес асортимент от горски ягоди), след което слезе долу да прочете вестниците и да побъбри с Василий. Обядва в Пиацата. Следобед посети Марина в шивашкото ателие. Тъй като беше почивният му ден, в седем часа той изпи един аперитив в Шаляпин, където обсъди идването на лятото с вечно внимателния Аудриус. А в осем си поръча вечеря на маса номер десет в Боярски. Тоест отнесе се към този ден както към всеки друг. Освен че когато напусна ресторанта в десет, като каза на Надя, че управителят иска да я види, той се вмъкна в празната гардеробна, за да вземе назаем дъждобрана и меката шапка на американския журналист Солсбъри.

Като се върна на шестия етаж, графът разрови стария си пътен сандък, за да измъкне от дъното раницата, която бе ползвал за пътешествието от Париж до „Спокоен час“ през 1918 г.. Колкото до сегашното пътуване, този път щеше да носи само най-необходимото. Тоест три смени на бельо, четка и паста за зъби, „Ана Каренина“, проекта на Мишка и накрая бутилката „Шатоньоф-дю-Пап“, която възнамеряваше да изпие на четиринайсети юни 1963 г. — точно десет години след смъртта на стария си приятел.

Като събра багажа, графът направи едно последно посещение в кабинета си. Преди толкова много години бе казал adieu на едно цяло имение. Няколко години по-късно бе казал adieu на един апартамент. Сега трябваше да каже adieu на една стая от десет квадратни метра. Без съмнение най-малката стая, която бе заемал през живота си; но по някакъв странен начин светът бе дошъл и отминал между тези четири стени. С тази мисъл графът вдигна шапка към портрета на Елена и изгаси лампата.

 

 

По същото време, когато графът слизаше към фоайето, София завършваше изпълнението си на сцената на зала „Плейел“ в Париж. Ставайки от пианото, тя се обърна към публиката почти с изумление — защото всеки път, когато свиреше София, дотолкова потъваше в музиката, че преставаше да забелязва дали някой я слуша. Но след като аплодисментите я накараха да се опомни, тя не пропусна да размаха изящно ръка към оркестъра и своя диригент, преди да направи един последен поклон.

Веднага щом мина зад кулисите София получи официални поздравления от културното аташе и сърдечна прегръдка от диригента Вавилов. Това било най-хубавото ѝ изпълнение, заяви той. Но после двамата мъже насочиха вниманието си към сцената, където заемаше място цигуларят-вундеркинд. В залата настана такава тишина, че всички присъстващи чуха как диригентът потропа с палката. И след този всеобщ миг на очакване момент на спиране, музикантът започна да свири, а София се отправи към гримьорната.

Оркестърът на Консерваторията изпълняваше концерта на Дворжак само за малко повече от трийсет минути. София щеше да си позволи петнайсет, за да стигне до изхода.

Взе раницата си и отиде право в една от тоалетните, запазени за музикантите. След като заключи вратата зад себе си, тя свали обувките и красивата синя рокля, която ѝ бе ушила Марина. Махна огърлицата, подарък от Ана, и я пусна върху роклята. Облече се с панталоните и официалната риза, които баща ѝ бе задигнал от италианския господин. После погледна в малкото огледало над мивката, извади ножиците, които баща ѝ бе дал и започна да си подрязва косата.

Това малко приспособление във форма на чапла, тъй ценено някога от сестрата на баща ѝ, очевидно беше предназначено за нокти или конци, а не за подстригване. Халкичките се врязваха в кокалчетата на палеца и показалеца на София, докато тя се мъчеше и все не успяваше да подреже дългата си коса. Просълзена от отчаяние, София затвори очи и дълбоко пое дъх. Няма време за това, каза си тя. Избърса с ръкав сълзите от бузите си и отново започна — този път систематично режеше по-къси кичури от всички страни на главата си.

Когато свърши, тя събра косата и я пусна в тоалетната, точно както бе заръчал баща ѝ. След това извади от страничния джоб на раницата малкото черно шишенце, с което бръснарят от Метропол някога бе боядисвал първите сиви косми в брадите на своите клиенти. Към капачката на шишенцето имаше малка четчица. Като хвана в ръка белия кичур, който буквално определяше нейната външност от тринайсетгодишна възраст, София се наведе над мивката и внимателно го намаза с боята, докато стана черен като останалата ѝ коса.

Когато приключи, тя върна шишенцето и ножицата в багажа си. Извади каскетчето на италианеца и го остави на мивката. После насочи вниманието си към купчината дрехи на пода — и тогава осъзна, че никога не са мислили за обувките. Разполагаше само с чифт елегантни обувки с високи токчета, които Ана ѝ бе помогнала да избере за конкурса на Консерваторията миналата година. Нямаше друг избор, освен да ги хвърли в боклука.

Взе роклята и огърлицата, за да се отърве и от тях. Да, Марина беше ушила роклята, а Ана ѝ бе дала огърлицата, но не можеше да ги вземе със себе си — баща ѝ беше категоричен в това отношение. Ако по някаква я спряха и претърсеха багажа ѝ, тези луксозни женски вещи щяха да я издадат. София се поколеба за момент, после натъпка роклята в кошчето при обувките; но огърлицата пъхна в джоба си.

Като закопча ремъците на раницата и я метна на гръб, София нахлупи каскетчето, отвори вратата на тоалетната и се ослуша. Струнните инструменти започваха да се засилват, подсказвайки края на третата част. Тя напусна тоалетната, обърна гръб на гримьорните и се насочи към задната част на сградата. Музиката стана още по-силна, когато мина точно зад сцената. След това, заедно с първите ноти на финалната част, тя прекоси задния изход на залата и изчезна боса в нощта.

С бърза крачка, но без да бяга, София заобиколи зала „Плейел“ към Рю дю Фобург Сен-Оноре, където бе ярко осветеният вход на концертната зала. Пресече улицата, влезе в един вход и свали каскетчето на италианеца. Изпод ръба измъкна малката карта, която баща ѝ беше отрязал от „Бедекер“ и сгънал до размера на кибритена кутия. Разгъна я, ориентира се и последва червената линия — половин пресечка по Фобург Сен-Оноре, после по Авеню Хош до Триумфалната арка и след това наляво по Шанз-Елизе към площад „Конкорд“.

Очертавайки тази лъкатушна линия от вратите на зала „Плейел“ до американското посолство, графът не бе избрал най-прекия път. По-пряко би било десет пресечки направо по Фобург Сен-Оноре. Но графът искаше София да се отдалечи от концертната зала колкото се може по-бързо. Това леко отклонение би добавило само няколко минути към пътуването на София, но щеше да ѝ позволи да изчезне в анонимността на Шанз-Елизе; и пак щеше да има достатъчно време, за да стигне до посолството, преди отсъствието ѝ да бъде открито.

Но когато правеше тези сметки, графът бе пропуснал да вземе предвид какво въздействие ще окаже върху едно двайсетгодишно момиче първият поглед към Триумфалната арка и Лувъра, осветени в нощта. Вярно, София ги бе видяла предния ден, заедно с много други забележителности; но точно както предполагаше графът, бе ги видяла през прозореца на автобуса. Съвсем друго беше да ги види в началото на лятото, след като е получила бурни овации, променила е външността си и е избягала в нощта…

Защото макар в класическите традиции да няма муза на архитектурата, навярно можем да се съгласим, че при подходящите обстоятелства видът на една сграда може да се запечата в паметта на човека, да засегне неговите чувства и дори да промени живота му. Така и стана — рискувайки минути, с които не разполагаше, София спря на площад „Конкорд“ и бавно се завъртя, сякаш в момент на разпознаване.

Вечерта преди да напусне Москва, когато София изрази отчаянието си от онова, което баща ѝ искаше да направи, той се бе опитал да я утеши с една идея. Каза, че животът ни се управлява от несигурности, много от които са разрушителни или дори безнадеждни; но ако ние упорстваме и съхраним щедри сърца, може да ни бъде дарен миг на върховно прояснение — миг, в който всичко станало с нас изведнъж се избистря като необходим ход на събитията, докато се озоваваме на прага на един смел нов живот, за който сме били създадени по рождение.

Когато баща ѝ изрече това твърдение, то изглеждаше тъй нелепо преувеличено, че изобщо не укроти тревогите на София. Но докато се въртеше на площад „Конкорд“, виждайки Триумфалната арка, Айфеловата кула, Тюйлери, колите и мотопедите, прелитащи около огромния обелиск, София смътно усети какво се е опитвал да каже баща ѝ.

— Така ли беше цялата вечер?

Застанал насред апартамента си в посолството, Ричард Вандъруайл току-що бе забелязал ъгъла на вратовръзката си в огледалото на спалнята. Беше изкривена на двайсет и пет градуса.

— Връзката ти винаги е така, скъпи.

Ричард потресено се завъртя към жена си.

— Винаги! Защо, за Бога, не си ми казала?

— Защото мисля, че така изглеждаш екстравагантен.

Кимвайки като човек, който би понесъл да бъде „екстравагантен“, Ричард отново надникна в огледалото, после разхлаби вратовръзката, метна смокинга на облегалката на стола си и се канеше да си налее едно за лека нощ, когато на вратата се почука. Беше асистентът на Ричард.

— Какво има, Били?

— Извинявайте, че ви притеснявам по това време, сър. Но един млад мъж пита за вас.

— Млад мъж ли?

— Да. Изглежда, че иска закрила…

Ричард вдигна вежди.

— Закрила от какво?

— Не съм сигурен, сър. Но не носи обувки.

Господин и госпожа Вандъруайл се спогледаха.

— Е, тогава сигурно ще е най-добре да го поканиш.

След минута асистентът доведе млад мъж с вестникарско каскетче, който наистина беше бос. С любезен, но боязлив жест младият мъж свали каскетчето и го стисна с две ръце на нивото на кръста си.

— Били — каза госпожа Вандъруайл, — това не е млад мъж.

Очите на асистента се разшириха.

— Е, да ме вземат мътните — каза Ричард. — София Ростова.

София се усмихна с облекчение.

— Господин Вандъруайл.

Ричард каза на асистента, че може да си върви, после се приближи до София с широка усмивка и я хвана за лактите.

— Дай да те видя. — Без да пуска София, Ричард се завъртя към жена си. — Не ти ли казах, че е хубавица?

— Сигурно си ми казал — отвърна с усмивка госпожа Вандъруайл.

Макар че за София хубавицата беше госпожа Вандъруайл.

— Какъв страхотен развой на събитията — каза Ричард.

— Не ме ли… очаквахте? — попита колебливо София.

— Разбира се, че те очаквахме! Но баща ти много си падаше по всички тия шпионски истории. Увери ме, че идваш, но не пожела да ми каже кога, къде или как. И определено не каза, че ще дойдеш като босо момче. — Ричард посочи раницата на София. — Това ли е всичко, което си носиш?

— Боя се, че да.

— Гладна ли си? — попита госпожа Вандъруайл.

Преди София да отговори, Ричард се намеси:

— Разбира се, че е гладна. Аз съм гладен, а току-що се върнах от вечеря. Знаеш ли какво, скъпа. Защо не видиш дали можеш да отделиш някоя дрешка за София, докато ние с нея си поговорим. После можем да се срещнем в кухнята.

Докато госпожа Вандервил отиваше да търси дрехи, Ричард отведе София в кабинета си и седна на ръба на бюрото.

— Не мога да ти опиша колко сме развълнувани да те видим у дома, София. И толкова мразя да поставям работата преди удоволствието. Но след като седнем да хапнем, сигурно ще се заплеснем с разказа за твоите приключения. Тъй че преди да отидем в кухнята, баща ти бе споменал, че може да имаш нещо за мен…

София го погледна плахо и колебливо.

— Баща ми каза, че първо може вие да имате нещо за мен…

Ричард се засмя и плесна с ръце.

— Права си! Съвсем бях забравил.

Ричард прекоси стаята към една от библиотеките. Изправи се на пръсти, посегна към най-горната лавица и измъкна нещо, което приличаше на голяма книга, но се оказа пакет, обвит в кафява хартия. Ричард го пусна на бюрото си с глух тропот.

София пък бе започнала да сваля раницата.

— Преди да ми дадеш нещо — предупреди я Ричард, — вероятно трябва да се увериш, че това тук е каквото трябва да бъде…

— О, да. Разбирам.

— Освен това — добави той — умирам от любопитство.

Като се приближи до бюрото на Ричард, София развърза канапа и разгъна хартията. Вътре имаше старо издание на есетата на Монтен.

— Е — каза Ричард, леко развеселен, — едно трябва му признаем на стария французин. Тежи доста повече от Адам Смит или Платон. Наистина нямах представа.

Но след това София отвори книгата, разкривайки правоъгълна изрязана кухина в страниците, в която имаше осем купчинки златни монети.

— Естествено — каза Ричард.

София затвори книгата и отново завърза канапа. След като свали раницата си, тя изсипа съдържанието на един стол и подаде празната раница на Ричард.

— Татко каза, че трябва да срежете шева над ремъците.

На вратата се почука и госпожа Вандъруайл надникна в кабинета.

— Искам да ти покажа няколко дрехи, София. Готова ли си?

— Точно навреме — каза Ричард и кимна на София. — Ще бъда при вас след минута.

Като остана сам, Ричард извади от джоба си ножче. Отвори го и внимателно сряза майсторски направения шев в горната част на ремъците. В тесния процеп по цялата дължина на единия ремък беше подпъхнат плътно навит лист хартия.

Ричард измъкна листа от скривалището, седна и го разпъна върху бюрото. Най-отгоре имаше схема, озаглавена „Съвместна вечеря на Министерския съвет и Президиума, 11 юни 1954 година“. Схемата представляваше издължено П с четирийсет и шест имена, изписани около периферията. Под името на всеки човек бе записано какъв пост заема и няколко думи за личността му. На обратната страна имаше подробно описание на въпросната вечер.

Разбира се, графът описваше съобщението за атомната електроцентрала в Обнинск и театралната демонстрация на свързването ѝ с московската мрежа. Но най-важното, което подчертаваше в своя доклад, бяха социалните нюанси на вечерта.

Първо, графът отбелязваше, че когато гостите се явиха на вечерята, на практика всички бяха изненадани от мястото. Очевидно бяха пристигнали в хотела с очакването да ги настанят в едно от официалните сепарета на Боярски — само за да бъдат насочени вместо това към апартамент 417. Единственото изключение беше Хрушчов — той влезе в стаята с хладното задоволство на човек, който не само знае къде ще се проведе вечерята, но и с радост вижда, че всичко е наред. Генералният секретар прогони всяко съмнение относно личното му участие в планирането на вечерта, когато след необичайното си мълчание стана в единайсет без десет и вдигна тост, свързан с историята на апартамента два етажа по-долу.

Но за графа гениалният щрих на вечерта бе в това как небрежно Хрушчов демонстрира близостта си с Малишев. През последните месеци Маленков не криеше несъгласието си с Хрушчов относно ядреното въоръжаване. Маленков предвиждаше, че една ядрена надпревара със Запада може да има опустошителни резултати, като я наричаше „апокалиптична политика“. Но с този малък политически театър Хрушчов бе изиграл идеалния трик — превключвайки от заплахата за ядрен Армагедон към вдъхновяващата гледка на един град, грейнал от ядрена енергия. С един удар консервативният ястреб се бе представил като човек на бъдещето, а своя прогресивен противник — като реакционер.

Разбира се, когато светлините на града грейнаха ярко и на масата изникнаха току-що охладени бутилки водка, Малишев прекоси стаята, за да поговори с генералния секретар. Тъй като повечето от останалите все още обикаляха из стаята с усмивки на лицата, Малишев съвсем естествено зае празния стол до Хрушчов. Така че когато всички започнаха да се връщат по местата, Маленков се озова зад Хрушчов и Малишев; и докато комунистическият премиер ги чакаше притеснено да приключат разговора си, за да може да седне, никой от присъстващите около масата дори не се изненада.

Ричард дочете описанието на графа, облегна се назад и се усмихна, мислейки, че стотина души като Александър Ростов биха му свършили чудесна работа. И тогава забеляза малкото, леко навито късче хартия върху бюрото си. Като го вдигна, Ричард веднага разпозна почерка на графа. Бележката, която вероятно беше навита заедно с доклада, съдържаше директна инструкция за потвърждаване, че София е пристигнала благополучно в посолството, последвана от дълга поредица седемцифрени номера.

Ричард скочи на крака.

— Били!

След миг вратата се отвори и асистентът подаде глава.

— Сър?

— Щом в Париж наближава десет, кое време е в Москва?

— Полунощ.

— Колко момичета имаме в телефонната централа?

— Не съм сигурен — призна асистентът, малко смутено. — По това време две; може би три?

— Не е достатъчно! Бягай при машинописките, в шифровия отдел, в кухнята. Събери всички, които имат пръсти на ръцете!

Когато слезе във фоайето с раница на рамо и седна на любимото си кресло между палмите, графът не се притесняваше. Не стана да крачи напред-назад, нито пък взе да чете вечерното издание. Не гледаше колко показва часовникът на Подофицера.

Ако го бяха попитали предварително какво ще е да седи тук при тези обстоятелства, графът би предрекъл определено чувство на безпокойство. Но докато минутите отлитаха, чакането изобщо не му се стори мъчително; намери го за изненадващо мирно. С почти свръхестествено търпение наблюдаваше как гостите на хотела идват и си отиват. Виждаше как вратите на асансьора се отварят и затварят. Чуваше звуците на музика и смях, долитащи от бар Шаляпин.

В този миг някак му се струваше, че никой не е излишен; че всяка най-дребна случка е част от някакъв генерален план; и че в контекста на този план той трябва да седи на креслото между палмите и да чака. И почти точно в полунощ търпението на графа беше възнаградено. Защото в съответствие с инструкциите, които беше написал на Ричард, всеки телефон на първия етаж на Метропол започна да звъни.

Звъннаха всичките четири телефона на главната рецепция. Двата вътрешни телефона на страничната масичка до асансьора. Телефоните на бюрото на Василий и на ръководителя на носачите. Както и четирите телефона в Пиацата, трите в кафенето, осемте в канцелариите и двата на бюрото на Подофицера. Общо взето, навярно звъняха трийсет телефона наведнъж.

Какво просто е да си представиш едновременното звънене на трийсет телефона. И все пак, то веднага създаде чувство за апокалиптичен хаос. Хората във фоайето почнаха да се оглеждат на всички страни. Какво можеше да накара трийсет телефона да звънят в дванайсет часа през нощта? Дали Метропол бе ударен от мълния? Враг ли бе нападнал Русия? Или духовете на миналото идваха да поискат дан от настоящето?

Каквато и да е причината, звукът беше крайно обезпокоителен.

Когато звъни един телефон, нашият непосредствен инстинкт е да вдигнем слушалката и да кажем „Ало“. Но когато трийсет звънят наведнъж, инстинкт ни е да отстъпим две крачки назад и само да гледаме. Ограниченият персонал на нощната смяна търчеше от телефон на телефон, без да има куража да отговори поне веднъж. Пияната тълпа от Шаляпин взе да приижда във фоайето, докато събудените гости от втория етаж слизаха по стълбището. И средата цялата тази бъркотия граф Александър Илич Ростов спокойно си сложи шапката и палтото на журналиста, нарами раницата и излезе от хотел Метропол.