Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (37)

Въоръжени противници (и опрощение)

— Добър вечер и добре дошли в Боярски — започна графът на руски език, докато двамата съпрузи на средна възраст с руса коса и сини очи откъсваха погледи от менютата си.

— Говорите ли английски? — попита съпругът на английски, но с определено скандинавски ритъм на говора.

— Добър вечер и добре дошли в Боярски — бързо преведе графът. — Името ми е Александър и ще бъда ваш сервитьор тази вечер. Но преди да опиша нашите специалитети, мога ли да ви предложа аперитив?

— Мисля, че сме готови да поръчаме — каза съпругът.

— Току-що пристигнахме в хотела след дълго пътуване — обясни жена му с уморена усмивка.

Графът се поколеба.

— А откъде пристигате, ако мога да попитам…?

— Хелзинки — отговори съпругът с нотка на нетърпение.

— Е, тогава tervetuloa Moskova — каза графът.

— Kiitos — отвърна жената с усмивка.

— Заради дългото ви пътуване ще се погрижа да получите вкусна вечеря без забавяне. Но преди да приема поръчката ви, ще бъдете ли така любезно да ми дадете номера на стаята си…?

От самото начало графът беше решил, че ще трябва да отмъкне някои неща от норвежец, датчанин, швед или финландец. Сама по себе си тази задача не би трябвало да представлява сериозно предизвикателство, тъй като е скандинавските посетители се срещаха сравнително често в Метропол. Проблемът беше, че въпросният посетител със сигурност щеше да уведоми управителя на хотела веднага щом разбере, че е бил обран, което на свой ред можеше да доведе до уведомяване на властите, официален разпит на хотелския персонал, може би дори претърсване на стаи и разполагане на патрули по гарите. Така че обирът трябваше да се проведе в последната минута. Междувременно графът можеше само да стиска палци в критичния момент хотелът да има скандинавски гост.

Той бе наблюдавал с мрачно внимание как един търговец от Стокхолм напусна хотела на тринайсети юни. После на седемнайсети един журналист от Осло бе повикан обратно от вестника си. Графът се упрекваше с най-остри думи, че не е действал по-рано. И гледай ти — когато му оставаха само двайсет и четири часа, двойка уморени финландци влязоха в Боярски и седнаха точно на неговата маса.

Но оставаше едно малко усложнение. Основната вещ, която графът се надяваше да получи, беше паспортът на господина. А тъй като повечето чужденци в Русия носят паспортите у себе си, графът нямаше да може да посети апартамента на финландците на другата сутрин, когато обикалят града; трябваше да го посети тази вечер — докато те са там.

Колкото и да не ни е приятно, Съдбата няма пристрастия. Тя е справедлива и обикновено предпочита да поддържа някакъв баланс между вероятностите за успех и неуспех във всичките ни начинания. Така, след като постави графа в тежкото положение да е принуден да отмъкне паспорт в последната минута, съдбата му предложи малка утеха: когато в 21:30 той попита финландците дали биха искали да видят десертната количка, те отказаха под претекст, че са изтощени и готови да си лягат.

Малко след полунощ, когато Боярски беше затворен и графът пожела лека нощ на Андрей и Емил, той се изкачи по стълбището до третия етаж, продължи до средата на коридора, събу си обувките и с универсалния ключ на Нина се вмъкна по чорапи в апартамент 322.

Преди много години, омаян от една известна актриса, графът бе пребивавал известно време в редиците на невидимите. Затова, докато влизаше на пръсти в спалнята на финландците, той призова Венера да го забули в мъгла — също както бе сторила за сина си Еней, когато се скитал по улиците на Картаген, — та стъпките му да бъдат безшумни, сърцето му спокойно и присъствието му в стаята не по-забележимо от полъх на вятъра.

Тъй като беше краят на юни, финландците бяха дръпнали завесите, за да засенчат светлината на белите нощи, но между двете пердета прозираше лъч светлина. При това оскъдно осветление графът пристъпи до леглото и се вгледа в спящите фигури на пътешествениците. Слава Богу, те бяха на около четирийсет години. Петнайсет години по-млади, изобщо не биха заспали. Но след като се дотътриха до хотела от късна вечеря в „Арбат“, на която бяха поръчали две бутилки вино, сега те спяха прегърнати. Петнайсет години по-стари, щяха да се въртят и обръщат, да стават по два пъти на нощ до тоалетната. Но на четирийсет? Имаха достатъчно апетит да се хранят добре, достатъчно сдържаност, за да пият умерено и достатъчно мъдрост да се насладят на добър сън в отсъствието на децата си.

За броени минути графът се сдоби с паспорта на господина и 150 финландски марки от бюрото, мина на пръсти през дневната и се измъкна обратно в коридора, който бе празен. Всъщност толкова празен, че дори и обувките му не бяха там.

— По дяволите — каза си графът на себе си. — Трябва да ги е взела нощната смяна за лъскане.

След се наруга с цяла поредица грозни думи, графът се утеши, че най-вероятно на следващата сутрин обувките му просто ще бъдат върнати от финландците на рецепцията, където ще ги захвърлят в хотелската колекция от неидентифицирани загубени вещи. Докато се изкачваше по витото стълбище, той намери допълнителна утеха в това, че всичко останало вървеше по плана. По това време утре вечер…, мислеше си той, докато отваряше вратата на спалнята си — само за да открие Шахматния подофицер, седнал зад бюрото на великия княз.

Естествено, първото чувство на графа при тая гледка бе възмущение. Този брояч на несъответствията, този съдирач на винени етикети не само бе влязъл неканен в жилището на графа, но и подпираше лакти върху тази нашарена от времето повърхност, където някога бяха писани убедителни послания до държавници и изискани съвети до приятели. Графът тъкмо отваряше уста, за да поиска обяснение, когато видя, че едно чекмедже е отворено и Подофицерът държи лист хартия.

Писмата, осъзна графът с ужас.

О, ако бяха само писмата…

Грижливо изписаните изрази на привързаност и приятелство може и да не са обичайни между колеги, но едва ли са подозрителни сами по себе си. Човек има пълното право — и дори известна отговорност — да съобщава своите добри чувства на приятелите си. Но Подофицерът не държеше едно от тия наскоро написани писма. Държеше първата карта от пътеводителя — онази, на която графът бе начертал яркочервена линия, свързваща Пале Гарние с американското посолство по авеню Джордж V.

Всъщност може би нямаше значение дали е писмо или карта. Защото когато се обърна към шума на вратата, Подофицерът видя как възмущението по лицето на графа се превръща в ужас — преход, който доказваше наличие на вина още преди да е отправено обвинение.

— Оберкелнер Ростов — каза Подофицерът, сякаш изненадан да види графа в собствената му стая. — Вие наистина сте човек с разнообразни интереси: Вино… кухня… парижките улици…

— Да — каза графът, опитвайки да се овладее. — Напоследък четох Пруст и така си припомних подредбата на градските райони.

— Разбира се — каза Подофицерът.

Жестокостта знае, че няма нужда от крясъци. Тя може да бъде тъй спокойна и тиха, колкото ѝ харесва. Може да въздъхне, да поклати глава с леко учудване, или да предложи съчувствено извинение за онова, което трябва да стори. Може да действа бавно, методично, неумолимо. И тъй Подофицерът, като остави внимателно картата върху бюрото на великия княз, стана от стола, прекоси стаята и безмълвно мина покрай графа.

Какво минаваше през ума на Шахматния подофицер, докато се спускаше през петте етажа от тавана до партера? Какво чувство изпитваше?

Може би беше злорадство. След като над трийсет години се бе чувствал презиран от графа, може би сега изпитваше удоволствието най-сетне да постави на място този претенциозен многознайко. Или пък беше праведен гняв. Може би другарят Лепневски беше толкова отдаден на пролетарското братство (от който произхождаше), че съществуването на тази Бивша личност в нова Русия разтърсваше чувството му за справедливост. Или пък бе просто хладното задоволство на завистливия. Защото тия, които на младини са имали трудности в училище или при намиране на приятели, винаги ще разпознават с горчив поглед онези, за които животът сякаш е лесен.

Злорадство, праведен гняв, удовлетворение — кой може да каже? Но чувството, което изпита Подофицерът, когато отвори вратата на кабинета си, почти несъмнено бе потрес — защото противникът, когото беше оставил на тавана само преди броени минути, сега седеше зад бюрото на управителя с пистолет в ръка.

Как беше възможно?

Когато Подофицерът напусна спалнята на графа, графът беше замръзнал на място от вихър на чувства — ярост, недоумение, самообвинения и страх. Вместо да изгори картата, той като последен глупак я беше захвърлил в чекмеджето. Шест месеца най-грижливо планиране и усърдно изпълнение рухваха от една-единствена грешка. И още по-лошо, той бе изложил София на риск. Каква цена щеше да плати тя за неговата небрежност?

Но ако графът бе замръзнал на място, това трая не повече от пет секунди. Защото тези напълно разбираеми чувства, които заплашваха да изцедят кръвта от сърцето му, бяха прогонени от чувството на решителност.

Графът рязко се завъртя, отиде до началото на витото стълбище и се ослуша, докато Подофицерът слезе по първите две стълбища. Все още по чорапи, графът тръгна по стъпките на Подофицера; но когато стигна до петия етаж, излезе от витото стълбище, изтича по коридора и слезе по главното стълбище точно както правеше София на тринайсет години.

Сякаш все още забулен в мъгла, когато стигна долу, той побягна по коридора и влезе в служебното крило, без да види жива душа; но като спря пред вратата на Подофицера, завари я заключена. Понечи да изрече всуе името Господно, но изведнъж с облекчение се плесна по жилетката. Защото все още носеше ключовете на Нина в джоба си. Щом влезе вътре, графът заключи отново вратата и пристъпи към стената, където канцеларските шкафове бяха заместили дивана на господин Халецки. Спирайки пред портрета на Карл Маркс, графът сложи длан в средата на второто пано отдясно, натисна рязко и го отвори. Взе инкрустираната кутия от тайното отделение, сложи я на бюрото и отвори капака.

— Просто чудесно — каза той.

След това седна на стола на управителя, извади двата пистолета, зареди ги и изчака. Досещаше се, че има само броени секунди преди вратата да се отвори, но ги използва по най-добрия начин, за да успокои дишането си, да забави сърдечните удари и да отпусне нервите си; така че когато ключът на Подофицера се завъртя в ключалката, той беше спокоен като хладнокръвен убиец.

Присъствието на графа зад бюрото бе толкова неочаквано, че Подофицерът затвори вратата, преди да го забележи. Но ако всеки човек има своите силни страни, една от тези на Подофицера беше, че той никога не се откъсваше на повече от крачка от дребнавия протокол и вроденото си чувство за превъзходство.

— Оберкелнер Ростов — каза той почти сприхаво, — нямате работа в този кабинет. Настоявам да напуснете незабавно.

Графът вдигна единия пистолет.

— Сядай.

— Как смеете!

— Сядай — повтори графът по-бавно.

Подофицерът пръв би признал, че няма никакъв опит с огнестрелното оръжие. Всъщност едва успяваше да различи револвера от полуавтоматичния пистолет. Но всеки глупак можеше да разбере, че това, което държи графът, е антика. Музеен експонат. Вехтория.

— Не ми оставяте друг избор, освен да уведомя властите — каза той. После пристъпи напред и вдигна слушалката на единия от двата си телефона.

Графът завъртя пистолета си от Подофицера към портрета на Сталин и простреля бившия вожд между очите.

Потресен както от звука, така и от светотатството, Подофицерът отскочи назад и с трясък изпусна слушалката.

Графът вдигна втория пистолет и го насочи към гърдите на Подофицера.

— Сядай — каза отново той.

Този път Подофицерът се подчини.

Продължавайки да се цели с втория пистолет в гърдите на Подофицера, графът стана. Върна телефонната слушалка на вилката. Заобиколи заднешком стола на Подофицера и заключи вратата на кабинета. След това се върна да седне зад бюрото.

Двамата мълчаха, докато Подофицерът си възстанови чувството за превъзходство.

— Е, оберкелнер Ростов, изглежда, че под заплаха с насилие успяхте да ме задържите против волята ми. Какво смятате да правите сега?

— Ще чакаме.

— Какво?

Графът не отговори.

След няколко минути един от телефоните започна да звъни. Подофицерът инстинктивно посегна към него, но графът поклати глава. Телефонът иззвъня единайсет пъти, преди да млъкне.

— Колко време смятате да ме държите тук? — настоя Подофицерът. — Час? Два? До сутринта?

Въпросът беше добър. Графът огледа стените на стаята за часовник, но не намери такъв.

— Дай си часовника — каза той.

— Моля?

— Чу ме.

Подофицерът свали часовника от китката си и го хвърли върху бюрото. По принцип графът не беше привърженик на отнемането на чужди вещи с огнестрелно оръжие, но след като години наред се бе гордял, че пренебрегва секундната стрелка, сега идваше времето да я следи.

Според часовника на Подофицера (който вероятно беше нагласен с пет минути напред, за да не закъснява за работа), наближаваше един след полунощ. Някои от гостите на хотела все още щяха да се завръщат от късни вечери, някои щяха да висят в бара, освен това предстоеше почистването и подреждането на Пиацата и минаването с прахосмукачка из фоайето. Но след 2:30 всяко кътче в хотела щеше да стихне.

— Настани се удобно — каза графът. После, за да минава времето, започна да си подсвирква мелодия от „Така правят всички жени“ на Моцарт. Някъде към втората част той осъзна, че Подофицерът се усмихва презрително.

— Тормози ли те нещо? — попита графът.

Горния ляв ъгъл на устата на Подофицера се изкриви.

— Такива като теб — изсумтя той. — Колко сте убедени винаги, че постъпвате правилно. Сякаш сам Бог е дотолкова впечатлен от вашите безценни маниери и възхитителни начини да извъртите нещата така, та Той да ви благослови да правите каквото си искате. Каква суета.

Офицерът издаде някакъв звук, който навярно минаваше за смях в неговите среди.

— Е, мина ти времето — продължи той. — Имаше възможността да се залъгваш с илюзии и да действаш безнаказано. Но твоят малък оркестърът престана да свири. Каквото и да кажеш сега, каквото и да сториш, каквото и да си мислиш, макар да е в два или три сутринта зад заключена врата, то ще излезе наяве. И когато това стане, ще трябва да отговаряш.

Графът слушаше Подофицера с истински интерес и лека изненада. Такива като него? Божия благословия да прави, каквото си иска? Да се залъгва с илюзии? Графът нямаше представа за какво говори Подофицерът. В края на краищата той живееше под домашен арест в хотел Метропол вече повече от половината си живот. Почти се усмихна, готов да подхвърли забележка за голямото въображение на дребните мъже — но лицето му стана сериозно, когато си помисли за самодоволното убеждение на Подофицера, че всичко ще „излезе наяве“.

Погледът му се насочи към шкафовете, които сега бяха пет на брой.

Продължавайки да държи Подофицера на прицел, графът пристъпи към шкафовете и дръпна лявото горно чекмедже. То беше заключено.

— Къде е ключът?

— Нямате работа с тези шкафове. В тях са моите лични папки.

Графът мина зад бюрото и отвори чекмеджетата. Те бяха изненадващо празни.

Къде човек като Подофицера би държал ключа за личните си папки? Ами у себе си. Разбира се.

Графът заобиколи бюрото и се надвеси над Подофицера.

— Можеш да ми дадеш този ключ — каза той, — или мога да го взема насила. Трети начин няма.

Когато вдигна поглед с израз на умерено възмущение, Подофицерът видя, че графът е вдигнал старинния пистолет във въздуха с ясното намерение да го стовари върху лицето му. Извади от джоба си малка връзка ключове и я хвърли на бюрото.

Още преди ключовете да издрънчат, графът видя, че Подофицерът е претърпял някаква трансформация. Внезапно бе загубил чувството си за превъзходство, сякаш то през цялото време беше осигурено от притежаването на тези ключове. Графът взе връзката и прегледа ключовете докато откри най-малкия, след което отключи всички шкафове на Подофицера един по един.

В първите три шкафа бяха подредени грижливо доклади за дейността на хотела: приходи; заетост; набиране на персонал; разходи по поддръжката; материални запаси; и да, несъответствия. Но в останалите шкафове папките бяха посветени на отделни лица. В допълнение към папките на различни гости, отсядали в хотела през годините, имаше подредени по азбучен ред досиета за членовете на персонала. За Аркадий, Василий, Андрей и Емил. Дори за Марина. Графът трябваше само да ги погледне, за да узнае тяхната цел. Те представяха грижлив отчет на човешките недостатъци, отбелязвайки конкретни случаи на закъснение, неуважение, недоволство, пиянство, леност, желание. Не можеше да се каже, че съдържанието на тези папки е фалшиво или неточно. Без съмнение всички гореспоменати бяха виновни за тези човешки слабости в една или друга степен; но за всеки един от тях Графът можеше да състави петдесет пъти по-голяма папка, изброяваща техните добродетели.

След като извади папките на приятелите си и ги захвърли на бюрото, графът се върна при шкафовете и провери на буква „Р“. Когато намери своето досие, със задоволство установи, че то е от най-дебелите.

Графът погледна часовника си (или по-точно този на Подофицера). Беше 2:30 след полунощ — часът на призраците. Презареди първия пистолет, пъхна го под колана си и насочи другия към Подофицера.

— Време е да тръгваме — каза той, после махна с пистолета към папките на бюрото. — Твои са, ти ще ги носиш.

Подофицерът ги събра без възражение.

— Къде отиваме?

— Скоро ще видиш.

Графът поведе Шахматния подофицер покрай празните канцеларии и надолу по служебното стълбище — два етажа под нивото на улицата.

Въпреки цялото си високомерно вторачване към всяка дреболия в хотела, Подофицерът явно никога не бе стъпвал в мазето. Преминавайки през вратата в подножието на стълбите, той се огледа със смесица от страх и отвращение.

— Първа спирка — каза графът, като отвори тежката стоманена врата, която водеше към котелното помещение. Подофицерът се поколеба, затова графът го побутна с цевта на пистолета. — Натам. — Като извади кърпичка от джоба си, графът отвори вратичката на пещта. — Хвърляй вътре — каза той.

Без да каже и дума, Подофицерът хвърли папките в пламъците. Може би от близостта до пещта или от усилието да мъкне купчината досиета надолу по стълбището, но беше започнал да се поти по явно нетипичен за него начин.

— Идвай — каза графът. — Следваща спирка.

Щом излязоха от котелното, графът подкараше офицера по коридора към стаята за забравени вещи.

— Там. На долния рафт. Вземи малката червена книжка.

Подофицерът се подчини и подаде на графа пътеводителя „Бедекер“ за Финландия. Графът му кимна да продължи напред през мазето. Сега Подофицерът изглеждаше съвсем пребледнял и след няколко крачки коленете му почнаха да се подкосяват.

— Само още малко — увери го графът. И миг по-късно спряха пред яркосинята врата.

Като извади ключа на Нина от джоба си, графът отключи.

— Влизай — нареди той.

Подофицерът влезе и се обърна.

— Какво ще ми сториш?

— Нищо няма да ти сторя.

— А кога ще се върнеш?

— Никога няма да се върна.

— Не можеш да ме оставиш тук — каза Подофицерът. — Може да минат седмици, преди някой ме намери!

— Вие посещавате ежедневната среща в Боярски, другарю Лепневски. Ако сте слушали внимателно последния път, сигурно си спомняте, че във вторник вечер в балната зала ще има банкет. Без съмнение някой ще ви намери тогава.

След което графът затвори вратата и заключи Подофицера в тази стая, където разкошът чакаше своето време.

Ще си паснат идеално, помисли си графът.

Беше три часа сутринта, когато графът влезе във витото стълбище на нивото на фоайето. Докато се изкачваше, той усещаше облекчение от спасението в последния миг. Бръкна в джоба си, извади откраднатия паспорт и финландските марки и ги пъхна в пътеводителя. Но когато зави зад ъгъла на четвъртия етаж, по гърба му пробягаха тръпки. Защото на площадката точно над него стоеше призракът на едноокия котарак. От високата си позиция котаракът погледна надолу към Бившата личност — която стоеше там по чорапи, с пистолети на пояса и крадени вещи в ръцете.

Казват, че адмирал лорд Нелсън, след като ослепял с едното око в битката при Нил през 1798 г., три години по–късно, по време на битката при Копенхаген, държал далекогледа до сляпото си око, когато неговият командир подал сигнал за отстъпление — и тъй продължил атаката си, докато датската флота склонила да преговаря за примирие.

Макар че тази история беше любима на великия княз и той често я преразказваше на младия граф като пример за смело упорство пред лицето на безнадежден шанс, графът винаги подозираше, че е малко апокрифна. В края на краищата в разгара на въоръжените конфликти, фактите са точно толкова податливи на осакатяване, колкото корабите и хората, ако не и повече. Но в навечерието на лятното слънцестоене през 1954 г. едноокият котарак от Метропол извърна сляпото си око към престъпно придобитите печалби на графа и без да изрази ни най-малко разочарование, изчезна по стълбите.