Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (11)

1923 Актриса, призраци, пчелин

В пет часа на двайсет и първи юни графът стоеше пред гардероба с ръка върху сивото си спортно сако и се колебаеше. След няколко минути щеше да тръгне към бръснарницата за седмичното си посещение, а след това към Шаляпин, за да се срещне с Мишка, който вероятно щеше да бъде със същото кафяво сако, което носеше от 1913 г. При това положение сивото спортно сако изглеждаше идеален избор. Тоест докато човек не се замислеше, че днес е своеобразна годишнина — защото ставаше точно една година, откакто графът за последен път стъпи извън хотел Метропол.

Но как да се отпразнува такъв юбилей? И трябва ли? Макар че домашният арест е категорично нарушение на човешката свобода, той вероятно цели и да бъде един вид унижение. Затова както гордостта, така и здравият разум подсказваше, че такава годишнина ще е най-добре да не се отбелязва.

И все пак…

Дори хората в най-отчайващи ситуации — например изгубените в морето или хвърлените в затвора — намират средства да отчитат грижливо отминаването на една година. Въпреки факта, че всички великолепни смени на сезоните и онези колоритни празненства, които се случват в хода на нормалния живот, са заменени от тиранията на неразличимите дни, хората в такива ситуации дълбаят своите 365 резки в парче дърво или ги драскат по стените на килията си.

Защо си дават толкова труд, за да отбележат времето? Когато изглежда, че това трябва да е от най-малко значение за тях? Е, първо то им осигурява повод да се замислят над неизбежния напредък на света, който те са оставили зад гърба си: Ах, Альоша сигурно вече може да се катери по дървото в двора; а Ваня навярно постъпва в академията; а Надя, скъпата Надя, скоро ще е мома за женене…

И което е също тъй важно, грижливото отчитане на дните позволява на изгнаниците да отбележат, че са издържали още една година на изпитания; че са оцелели; надмогнали. Независимо дали са намерили силата да упорстват в неуморната си решителност или в някакъв глупав оптимизъм, онези 365 резки доказват тяхната непобедимост. Защото в края на краищата, ако вниманието трябва да се измерва в минути, а дисциплината в часове, то тогава непобедимостта трябва да се измерва в години. Или, ако има философските изследвания не са ви по вкуса, тогава нека просто се съгласим, че мъдрият празнува каквото може.

И тъй, графът облече най-хубавия си смокинг (шит по поръчка в Париж от бургундско кадифе) и пое надолу по стълбището.

Когато графът стигна до фоайето, преди да продължи към бръснарницата, погледът му бе привлечен от една стройна като върбичка фигура, която минаваше през вратите на хотела. Но всъщност всички очи във фоайето бяха привлечени към нея. Високата жена на около двайсет и пет години с извити вежди и кестенява коса безспорно изглеждаше поразително. А докато се приближаваше до рецепцията, тя крачеше с безгрижна увереност, сякаш не забелязваше нито перата, стърчащи от шапката ѝ, нито носачите, мъкнещи багажа зад нея. Но това, което гарантираше позицията ѝ като естествен център на вниманието, бяха двете руски хрътки, които водеше на каишка.

Графът мигновено видя, че са великолепни животни. Със своята сребриста козина, високи хълбоци и напрегнати сетива тези кучета бяха създадени за гонитба в студения октомврийски въздух, следвани по петите от ловната дружина. А в края на деня? Създадени бяха, за да седят в нозете на своя господар пред огнището в замъка — не да красят ръцете на една върбичка във фоайето на гранд хотел…

Дори и кучетата усещаха тая несправедливост. Докато тяхната господарка се обръщаше към Аркадий на рецепцията, те се дърпаха във всички посоки и душеха наоколо за нещо познато.

— Престанете! — заповяда върбичката с изненадващо дрезгав глас.

После дръпна каишките с жест, който издаваше, че разбира от хрътки не повече, отколкото от птиците, чиито пера украсяваха шапката ѝ.

Графът поклати глава, както заслужаваше ситуацията. Но когато се завъртя да си тръгне, забеляза леко развеселен, че една стройна сянка внезапно скочи иззад близкото кресло към ръба на едно от качетата с палми. Това бе самият фелдмаршал Кутузов, заемащ висока позиция, за да оцени противника. Когато кучетата в унисон завъртяха глави с наострени уши, едноокият котарак се плъзна зад ствола на дървото. След като се увери, че кучетата са здраво завързани, котаракът скочи от палмата на пода и без дори да си направи труда да се изгърби, разтвори изящните си челюсти и изсъска.

Кучетата с ужасен лай се хвърлиха напред, доколкото им позволяваше каишката и дръпнаха стопанката си от рецепцията, а писалката от регистъра изтрака на пода.

— Тпру! — викна тя. — Тпру!

Очевидно непознати с конските команди, хрътките отново се втурнаха напред и като се освободиха от хватката на върбичката, връхлетяха към плячката.

Кутузов отстъпи светкавично. Плъзгайки се под западното укрепление от кресла, едноокият котарак се втурна към входната врата, сякаш възнамеряваше да избяга на улицата. Без нито миг колебание кучетата го подгониха. Избирайки тактиката на клещите, те се разделиха при палмите и сподириха котарака от двете страни на креслата с надеждата да му отрежат пътя към вратата. Един лампион, който преграждаше пътя на първата хрътка, рухна на пода сред дъжд от искри, а високият пепелник, който блокираше втората, се преметна във въздуха, ръсейки облак пепел.

Но точно когато кучетата го догонваха, Кутузов — който също като своя съименник имаше предимството да познава терена — внезапно смени курса. Завивайки пред една масичка за кафе, той хлътна под източното укрепление от кресла и се насочи към стълбището.

На хрътките им трябваха само няколко секунди, за да разгадаят тактиката на котарака; но ако вниманието се измерва в минути, дисциплината в часове, а непобедимостта в години, то надмощието на бойното поле се измерва в мигове. Защото точно когато хрътките осъзнаха маневрата на котарака и се опитаха да завият, скъпият ориенталски килим във фоайето изведнъж свърши и инерцията на кучетата ги хързулна по мраморния под право в багажа на един новодошъл гост.

С преднина от трийсетина метра, Кутузов прескочи първите стъпала на стълбището, спря за момент да се порадва на делото си, после изчезна зад ъгъла.

Може да обвинявате едно куче, че се храни немарливо или че проявява прекомерен ентусиазъм към хвърлянето на пръчки, но никога не можете да го обвините в загуба на надежда. Въпреки факта, че котаракът имаше решаваща преднина и познаваше всяко кътче от горните етажи на хотела, щом си възвърнаха равновесието, кучетата дружно препуснаха през фоайето с явното намерение да се изкачат по стълбището.

Но хотел Метропол не беше ловен терен. Той беше първокласна резиденция, оазис за изтощените и уморените. Така че с едно леко огъване на езика графът нададе възходящо изсвирване в сол мажор. При този звук кучетата прекратиха гонитбата и неспокойно се завъртяха в подножието на стълбището. Графът подсвирна още два пъти в бърза последователност и кучетата, примирени с факта, че сражението е загубено, тръгнаха към него и се отпуснаха в краката му.

— Е, момчета — каза той, като ги почеса хубавичко зад ушите, — откъде идвате?

— Баф — отвърнаха кучетата.

— А — каза графът. — Колко мило.

След като приглади полата си и намести шапката си, върбичката грациозно прекоси фоайето към графа, където благодарение на чифт френски токчета можа да го погледне очи в очи. От такава близост графът видя, че е дори по-красива, отколкото предполагаше; а и по-високомерна. Естествените му симпатии останаха при кучетата.

— Благодаря — каза тя (с усмивка, готова всеки момент да пусне в ход тежката артилерия). — Боя се, че са много калпава порода.

— Напротив — отвърна графът, — изглеждат безупречно породисти.

Върбичката направи второ усилие да се усмихне.

— Исках да кажа, че са невъзпитани.

— Да, може би невъзпитани; но това е въпрос на обучение, а не на порода.

Докато върбичката оглеждаше графа, той забеляза, че извивките над веждите ѝ много приличат на знака маркато в музиката — онзи акцент, който препоръчва фразата да се изсвири малко по-силно. Това несъмнено обясняваше склонността на върбичката да раздава команди и произтичащата от това дрезгавина на гласа. Но тъкмо когато графът стигаше до това заключение, върбичката очевидно направи свой собствен извод, защото внезапно отхвърли всякакво намерение да го очарова.

— Изглежда, обучението засенчва породата — каза язвително тя. — И точно по тази причина си мисля, че дори някои от най-породистите кучета трябва да се държат на най-къса каишка.

— Разбираемо заключение — отвърна графът. — Но аз пък си мисля, че мястото на най-породистите кучета е в най-сигурните ръце.

 

 

Един час по-късно, добре подстриган и гладко избръснат, графът влезе в Шаляпин и си избра малка маса в ъгъла, за да изчака Мишка, който беше в града за учредителния конгрес на РАПП.

Едва след като се настани той забеляза, че стройната красавица, вече облечена в дълга синя рокля, седи на скамейката точно срещу неговата. Беше спестила на бара зрелището да се опитва да управлява кучетата си, но на тяхно място бе довела кръглолик момък с оредяваща коса, за когото кучешката преданост сякаш бе естествено състояние. Докато се усмихваше на собственото си наблюдение, графът срещна погледа на върбичката. Както подобава, двамата възрастни незабавно се престориха, че не са се виждали — тя като се обърна към домашния си любимец, а той като се завъртя към вратата. И за късмет Мишка бе там точно навреме — но с чисто ново сако и добре оформена брада…

Графът излезе иззад масата, за да прегърне приятеля си. После, вместо да седне отново, той предложи скамейката на Мишка — действие, което изглеждаше както учтиво, така и уместно, тъй като позволяваше на графа да обърне гръб на върбичката.

— Е, добре — каза графът и плесна с ръце. — Какво да поръчаме, приятелю? Шампанско? Шато д’Икем? Порция белуга преди вечерята?

Но Мишка поклати глава, помоли за бира и обясни, че в крайна сметка не може да остане на вечеря.

Естествено, графът беше разочарован. След дискретно разпитване бе узнал, че вечерният специалитет в Боярски е печена патица — идеалното блюдо за среща на двама стари приятели. А Андрей бе обещал да задели специална бутилка Гран Крю, което не само допълваше патицата, но неизбежно щеше да доведе до поредния разказ за скандалната нощ, когато графът беше заключен във винарската изба на Ротшилд младата баронеса…

Но макар и разочарован, усети по неспокойното въртене на стария си приятел, че той има свои собствени истории за разказване. Тъй че веднага щом бирите се озоваха пред тях, графът попита как вървят нещата на конгреса. Отпивайки, Мишка кимна, че точно това е темата на момента — самият разговор, който скоро ще увлече цяла Русия, ако не и света.

— Днес нямаше приглушени гласове, Саша. Никакво дремене или въртене на моливи. Защото във всяко ъгълче, за всяка ръка имаше работа за вършене.

Предложението да седне на скамейката беше не само учтиво и уместно, но носеше и допълнителната полза да го държи на място. Защото ако не беше приклещен зад масата, той вече щеше да е скочил на крака и да крачи покрай бара. А каква точно работа се вършеше на този конгрес? Доколкото успя да определи графът, тя включваше съставянето на „Декларация за намеренията“, „Прокламация за вярност“ и „Открито изказване на солидарност“. Всъщност Руската асоциация на пролетарските писатели не се колебаеше да изразява своята солидарност. Дори я изразяваше не само към своите колеги писатели, издатели и редактори, но и към зидарите и докерите, заварчиците и шлосерите, дори към уличните метачи.^[1]

Толкова трескав беше първият ден на конгреса, че сервираха вечерята едва в единайсет часа. А после на масата за шейсет души чуха самия Маяковски. Забележете, нямаше никакви катедри. Когато чиниите бяха поднесени, той просто удари с юмрук по масата и се качи на стола си.

За по-реалистично, Мишка се опита да застане на скамейката и едва не катурна бирата си. Трябваше да се примири да продължи седнал, размахвайки пръст във въздуха:

И ето — аз

светлея с пълна мощ,

и звън деня ми буди.

Да светя винаги,

да светя всякъде,

на сетни дни до дънцето,

да светя —

и нищо друго!

Това е лозунг мой

и лозунгът на слънцето!

Разбира се, стихотворението на Маяковски предизвика неудържими аплодисменти и трошене на чаши. Но после, точно когато всички насядаха и се готвеха да разрежат пилешкото си, някакъв тип на име Зелински скочи на стола си.

— Защото естествено, трябваше да чуем Зелински — промърмори Мишка. — Като че ли той може да се мери с Маяковски. А всъщност и с шише мляко не може да се премери.

Мишка отпи още една глътка.

— Помниш ли Зелински. Не? Беше няколко години след нас в университета. Носеше монокъл през 16-та година, а на следващата година — моряшка шапка. Е, така или иначе, знаеш ги тия, Саша — вечно гледат да докопат кормилото. Да речем, че в края на вечерята двама сте останали на столовете, за да продължите дискусията от деня — е, Зелински идва да заяви, че знае идеалното място за разговора. И додето се опомниш, вече сте натъпкани десетина човека около масата в някое кафене в сутерена. Когато понечиш да седнеш, той те прегръща през рамото и те насочва към единия или другия край на масата. А когато някой си поръча хляб, той има по-добра идея. Тук имат най-хубавите завитушки в Москва, казва той. И преди да го спреш, вече щрака с пръсти във въздуха.

Тук Мишка трикратно щракна с пръсти така категорично, че графът трябваше да помаха отрицателно на бдителния Аудриус, който вече беше на половината път до тях.

— А идеите му! — продължи презрително Мишка. — Вечно дудне някакви декларации, сякаш е в състояние да просвети някого по въпросите на стиха. И какво има да каже на впечатлителния млад студент до него? Че всички поети трябва в крайна сметка да се поклонят пред хайку. Да се поклоним пред хайку! Представяш ли си.

— Лично аз — рече графът — се радвам, че Омир не е роден в Япония.

Мишка се вгледа в графа за миг, после се разсмя.

— Да — каза той, като плесна с длан по масата и избърса една сълза от окото си. — Радвам се, че Омир не е роден в Япония. Ще трябва да запомня и да го кажа на Катерина.

Мишка се усмихна, явно предчувствайки как ще каже това на Катерина.

— Катерина…? — попита графът.

Мишка небрежно посегна към бирата си.

— Катерина Литвинова. Не съм ли я споменавал преди? Тя е талантлива млада поетеса от Киев — втора година в университета. Заедно сме в една комисия.

Мишка се облегна назад, за да отпие от чашата си. Графът се облегна, за да се усмихне на другаря си — докато изведнъж всичко се проясняваше.

Ново сако и добре оформена брада…

Дискусия след вечеря, продължила до рано сутринта…

И някой си Зелински, който отмъква всички в любимото си нощно капанче и насочва една впечатлителна млада поетеса към единия край на масата, а Мишка към другия…

Докато Мишка продължаваше с описанието си на предишната вечер, графът осъзна иронията на ситуацията: че през всичките тези години, когато живееха над обущарницата, именно Мишка си стоеше у дома, а графът, като се извиняваше, че не може да прави компания на приятеля си за вечеря, се връщаше часове по-късно с разкази за буйни тостове, интимни разговори и импровизирани забежки до кафенета със свещи по масичките.

Дали графът изпитваше някакво удоволствие да слуша за среднощните приключения на Мишка? Разбира се, че изпитваше. Особено когато научи, че в края на вечерта, докато групата се канела да се качи в три различни карети, Миша напомнил на Зелински, че си е забравил шапката; и когато Зелински се втурнал вътре, да си я вземе, Катерина от Киев се подала от каретата да подвикне: Михаил Фьодорович, защо не се качите при нас…

Да, графът се наслаждаваше на романтичните подвизи на стария си приятел; но това не означава, че не усещаше жилото на завистта.

Половин час по-късно, след като изпрати Мишка на дискусия за бъдещето на стихотворната стъпка (на която вероятно щеше да присъства и Катерина от Киев), графът се отправи към Боярски, очевидно обречен да вечеря сам с патицата. Но точно когато тръгваше, Аудриус му кимна.

Плъзгайки едно сгънато листче през бара, Аудриус обясни едва чуто:

— Беше ми заръчано да ви предам това.

— На мен? От кого?

— От госпожица Урбанова.

— Госпожица Урбанова?

— Ана Урбанова. Филмовата звезда.

Тъй като графът все още не проявяваше признаци на разбиране, барманът обясни малко по-високо:

— Която седеше на масата срещу вас.

— А, да. Благодаря.

Докато Аудриус отново подхващаше работата си, графът разгъна листчето, което носеше следната молба с върбов почерк:

Моля, дайте ми втори шанс

за първо впечатление

в апартамент 208

Когато графът почука на вратата на апартамент 208, отвори му една стара жена, която го изгледа с досада.

— Да?

— Аз съм Александър Ростов…

— Очакват ви. Влезте. Госпожица Урбанова ще дойде след малко.

Графът машинално се приготви да подхвърли остроумна забележка за времето, но когато влезе вътре, жената излезе и затвори вратата, оставяйки го сам в антрето.

Украсен в стила на венециански дворец, апартамент 208 беше един от най-хубавите на етажа и не изглеждаше по-зле сега, след като неуморимите автори на директиви най-сетне се бяха преместили в Кремъл. Имаше спалня и всекидневна от двете страни на голям салон, таваните бяха изрисувани с алегорични фигури, гледащи надолу от небесата. На една изящна странична маса се извисяваха две цветни композиции — едната от калии, а другата от рози с дълги дръжки. Фактът, че двете композиции си съвпадаха по екстравагантност, а се сблъскваха по цвят, подсказваше, че са от съперничещи си почитатели. Човек можеше само да си представи какво би се сметнал задължен да изпрати някой трети поклонник…

— Идвам веднага — подвикна глас от спалнята.

— Не бързайте — отвърна графът.

При звука на гласа му се раздаде леко потропване с нокти по пода и двете хрътки изскочиха от всекидневната.

— Здравейте, момчета — каза той и пак ги почеса зад ушите.

След като поднесоха почитанията си, кучетата изтичаха до прозорците с изглед към Театралния площад и вдигнаха лапи върху перваза, за да наблюдават движението на автомобилите долу.

— Граф Ростов!

Като се завъртя, графът видя актрисата облечена в третия си костюм за деня: черни панталони и блуза в цвят слонова кост. Тя пристъпи към него с усмивката на стара позната и протегната ръка.

— Радвам се, че можахте да дойдете.

— Удоволствието е мое, госпожице Урбанова.

— Едва ли. Но моля, наричайте ме Ана.

Преди графът да отговори, на вратата се почука.

— А — каза тя. — Дойдоха.

Тя отвори вратата и отстъпи настрани, за да стори път на Олег от румсървиса. Когато зърна графа, Олег едва не блъсна количката си в конкуриращите се цветни композиции.

— Може би там до прозореца — предложи актрисата.

— Да, госпожице Урбанова — каза Олег, който бързо си възвърна спокойствието, подреди маса за двама, запали свещ и излезе навън.

Актрисата се обърна към графа.

— Ял ли си? Днес бях в два ресторанта и един бар, а не съм хапнала нищичко. Просто умирам от глад. Няма ли да ми направиш компания?

— Разбира се.

Графът отдръпна стола на своята домакиня и, докато сядаше от другата страна на свещта, хрътките се озърнаха откъм прозореца. По всяка вероятност това бе сцена, която не биха могли да предвидят по-рано този ден. Но отдавна загубили интерес към безсмисления ход на човешките дела, те се спуснаха на пода и изтичаха отново във всекидневната, без да поглеждат назад.

Актрисата ги гледаше как се оттеглят с лека печал.

— Признавам, че не съм любителка на кучетата.

— Тогава защо ги държиш?

— Те бяха… подарък.

— А. От почитател.

Тя отвърна с лукава усмивка:

— Бих предпочела огърлица.

Графът отвърна на усмивката.

— Е, добре — каза тя. — Да видим какво са ни донесли.

Повдигайки сребърния похлупак от подноса, актрисата разкри едно от коронните ястия на Емил: цял костур, печен с черни маслини, копър и лимон.

— Прекрасно — каза тя.

И графът не можеше да не се съгласи. Защото, загрявайки фурната си на 230˚, Емил гарантираше, че месото на рибата ще е нежно, копърът ароматен, а лимоновите резени почернели и хрупкави.

— Значи, два ресторанта и един бар, без да хапнеш…

Така започна графът, с естественото намерение да остави актрисата да разкаже деня си, докато той ѝ подготвя чинията. Но преди да помръдне и пръст, тя вече бе взела ножа и сервираше с вилица в ръката. И докато започваше да описва професионалните задължения, които бяха запълнили следобеда ѝ, тя отдели гръбнака на рибата с върха на ножа и направи диагонални разрези на главата и опашката. След това пъхна вилицата за сервиране между гръбнака на рибата и месото и сръчно отдели филето. С няколко точни движения сервира копъра и маслините и покри филето с препечения лимон. Подавайки на графа перфектно приготвената чиния, тя измъкна гръбнака от рибата и си сложи второто филе с гарнитура — операция, която отне не повече от минута. После остави приборите за сервиране върху подноса и насочи вниманието си към виното.

Мили Боже, помисли си графът. Толкова се бе увлякъл да наблюдава нейната техника, че пренебрегна собствените си отговорности. Той скочи от стола и хвана бутилката за гърлото.

— Може ли?

— Благодаря.

Докато наливаше виното, графът отбеляза, че е сухо „Монраше“ — перфектно допълнение към костура на Емил и очевидно препоръчано от Андрей. Графът вдигна чашата си към домакинята.

— Трябва да кажа, че обезкости тази риба като експерт.

Тя се засмя.

— Това комплимент ли е?

— Разбира се, че е комплимент! Е, поне трябваше да бъде…

— В такъв случай благодаря. Но не е кой знае каква заслуга. Израснала съм в рибарско село на Черно море, тъй че ми е дошло до гуша от плетене на мрежи и чистене на риба.

— Има и по-лошо от това да се храниш с риба всяка вечер.

— Вярно. Но когато живееш в рибарска къща, обикновено ядеш каквото не може да се продаде. Така че най-често вечеряхме с калкан и платика.

— Морските радости…

— Морските гадости.

И след този обезоръжаващ спомен Ана Урбанова изведнъж взе да описва как като малко момиче привечер се измъквала тайно от майка си и слизала по стръмните селски улички, за да посрещне баща си на плажа и да му помогне в кърпенето на мрежите. А докато тя говореше, графът трябваше отново да признае колко е благоразумно да не прибързваш с преценката.

В края на краищата какво може да ни даде първото впечатление за някого, когото току-що сме срещнали за минута в хотелското фоайе? Всъщност какво може да ни разкрие първото впечатление за когото и да било? Ами не може да ни каже нищо повече, отколкото един акорд за Бетовен или един щрих за Ботичели. По своята същност човешките същества са тъй капризни, тъй сложни, тъй възхитително противоречиви, че заслужават не само нашата оценка, но и нашата преоценка — и нашата непоколебима решителност да се въздържаме от мнение, докато не сме общували с тях във всяка възможна обстановка и във всеки възможен час.

Вземете простия случай с гласа на Ана Урбанова. В контекста на фоайето, където актрисата се мъчеше да удържи кучетата си, дрезгавият ѝ глас създаваше впечатлението за властна млада дама, склонна да вика. Много добре. Но тук, в апартамент 208, в компанията на препечени лимони, френско вино и спомени от морето, гласът ѝ я разкриваше като жена, чиято професия рядко ѝ позволява шанс дори да си почине, камо ли да се наслади на прилична трапеза.

Когато графът отново напълни чашите, внезапно го връхлетя спомен, които изглеждаше в тон с разговора.

— Прекарах голяма част от младостта си в губерния Нижни Новгород — каза той, — която между другото е световната столица на ябълките. В Нижни Новгород няма просто ябълкови дървета, разпръснати из полето; има гори от ябълкови дървета — гори, диви и древни като самата Русия, — където растат ябълки във всички цветове на дъгата и с размери от орех до артилерийско гюле.

— Сигурно ти е идвало до гуша от ябълки.

— О, намирахме ги запържени в омлетите на закуска, в супата на обяд и като плънка във фазаните на вечеря. До Коледа вече бяхме яли всеки един сорт, който горите предлагат.

Графът се канеше да вдигне чашата си в наздравица за всеобхватното ядене на ябълки, но изведнъж вдигна пръст и се поправи:

— Всъщност има една ябълка, която никога не сме яли…

Актрисата повдигна едната от изящните си вежди.

— Коя?

— Според една местна легенда дълбоко в гората се крие дърво с ябълки, черни като въглен — и ако успееш да намериш това дърво и да хапнеш от неговите плодове, можеш да започнеш живота си отначало.

Графът отпи енергична глътка „Монраше“, доволен, че е призовал от миналото тази малка народна приказка.

— И би ли го направил? — попита актрисата.

— Кое?

— Ако намериш онази ябълка, скрита в гората, би ли отхапал?

Графът остави чашата си на масата и поклати глава.

— Със сигурност има нещо привлекателно в идеята за ново начало; но как бих могъл да се откажа от спомените си за дома, за сестра ми, за училищните години. — Графът махна с ръка към масата. — Как мога да се откажа от спомена за това?

А Ана Урбанова, като остави салфетката си върху чинията и бутна стола назад, заобиколи масата, хвана графа за яката и го целуна по устните.

Откакто прочете бележката ѝ в бар Шаляпин, графът постоянно се чувстваше с една крачка зад госпожица Урбанова. Непринуденото посрещане в апартамента ѝ, вечерята на свещи за двама, обезкостяването на рибата, последвано от спомени за детството — не бе очаквал нито едно от тези събития. Разбира се, целувката го завари неподготвен. А сега тя прекрачи в спалнята, разкопча блузата си и я пусна да се плъзне на пода с нежно шумолене.

На младини графът се гордееше, че винаги е една крачка напред. Своевременната поява, подходящото изражение, предвиждането на нечия потребност — за графа това бяха най-отличителните белези на един добре възпитан човек. Но при сегашните обстоятелства той откри, че крачката назад също си има достойнства.

Първо, така беше много по-спокойно. Да бъдеш крачка напред в романтичните дела изисква постоянна бдителност. Ако искаш да напреднеш успешно, трябва да внимаваш за всяка дума, да следиш всеки жест и да забелязваш всеки поглед. С други думи, да бъдеш крачка напред в романтичните дела е изтощително. Но да бъдеш крачка назад? Да бъдеш съблазнен? О, това означаваше да се облегнеш удобно на стола, да отпиваш вино и да отговаряш на въпросите с първата мисъл, която ти изникне в главата.

И все пак, колкото и да е парадоксално, макар и по-спокойно от крачката напред, изоставането беше още по-вълнуващо. От спокойната си позиция изоставащият си представя, че вечерта с новата му позната ще протече като всяка друга — с малко приказки, малко смях и приятелско лека нощ на вратата. Но насред вечерята идва неочакван комплимент и случайно плъзване на пръсти по ръката ти; идва нежно признание и самокритичен смях; после изведнъж целувка.

От там нататък изненадите само растат по мощ и обхват. Като например да откриеш (когато блузата пада на пода), че гърбът е украсен с лунички както небето със звезди. Или когато (след като си се пъхнал скромно под завивките) чаршафите биват отметнати и се озоваваш проснат по гръб, докато чифт ръце притискат гърдите ти, а чифт устни издават задъхани команди. Но макар че всяка от тези изненади поражда ново състояние на изумление, нищо не може да се сравни със страхопочитанието, което изпитва човек, когато в един през нощта жената се търкулва настрани и недвусмислено заявява: „Като си тръгваш, не забравяй да дръпнеш завесите.“

Достатъчно е да кажем, че щом си събра дрехите, графът прилежно дръпна завесите. Нещо повече, преди да тръгне към вратата на пръсти и полуоблечен, той отдели малко време, за да вдигне от пода блузата на актрисата и да я сложи на закачалката. В края на краищата, както самият граф бе отбелязал само преди часове: мястото на най-породистите кучета е в най-сигурните ръце.

 

 

Щракването на вратата зад теб…

Графът не беше сигурен дали наистина го е чувал преди. По тон то беше деликатно и ненатрапчиво; и все пак в него имаше определен намек за непотребност — звук, способен да те вкара във философско настроение.

Дори ако човек обикновено се мръщи на грубото и рязко поведение, при тези обстоятелства би се наложило да признае наличието на някаква груба справедливост, когато се озове в пустия коридор с обувки в ръката и разпасана риза — докато жената, която току-що е напуснал, заспива дълбоко. Защото ако един мъж е имал късмета да бъде избран сред тълпата от властна красавица, не се ли полага да бъде отпратен безцеремонно?

Е, може би. Но докато стоеше в празния коридор срещу недоядена купа борш, графът се чувстваше не толкова като философ, колкото като призрак.

Да, призрак, помисли си графът, докато се движеше безшумно по коридора. Като бащата на Хамлет, бродещ из укрепленията на Елсинор след полунощната стража… Или като Акакий Акакиевич, този неприкаян дух на Гогол, който в малките часове витаел около Калинкин мост да си дири откраднатия шинел…

Защо толкова много духове предпочитат да бродят из коридорите на нощта? Попитайте живите и те ще ви кажат, че тези духове имат някакво неудовлетворено желание или неотмъстена обида, която ги буди от сън и ги праща в света да дирят утеха.

Но живите са толкова себични.

Разбира се, че ще сметнат нощното скитане на духа за продукт на земните спомени. А всъщност ако тези неспокойни души искаха да бродят из оживените булеварди по пладне, няма какво да им попречи.

Не. Ако бродят из коридорите на нощта, то не е заради жалба или завист към живите. По-скоро е защото те нямат изобщо желание да виждат живите. Също както змиите се надяват да не виждат градинари, или лисиците — хрътки. Те се скитат след полунощ, защото в този час обикновено могат да го правят, без да ги тормозят звуците и суетата на земните емоции. След всички тези години на стремежи и борби, на надежди и молитви, на съобразяване с чужди очаквания, преглъщане на мнения, спазване на добрия тон и водене на разговори, те търсят чисто и просто малко мир и тишина. Поне така си казваше графът, докато блуждаеше по коридора.

Макар че по правило графът винаги се изкачваше по стълбището, когато тази вечер наближи площадката на втория етаж, някаква призрачна прищявка го накара да повика асансьора, предполагайки, че ще го ползва съвсем самичък. Но когато вратите се отвориха, вътре стоеше едноок котарак.

— Кутузов! — възкликна изненадано той.

Оглеждайки всяка подробност от външния вид на графа, котаракът реагира точно както би реагирал великият княз при подобни обстоятелства преди много години — тоест със строг поглед и разочаровано мълчание.

— Хъм — каза графът, докато влизаше в асансьора и в същото време се мъчеше да запаше ризата си, без да изпусне обувките.

Като се раздели с котарака на петия етаж, графът тръгна по витото стълбище и скръбно си призна, че празнуването на юбилея е било пълно фиаско. След като храбро реши да остави белега си върху стената, стената бе оставила белег върху него. И както опитът го беше научил преди много години, когато това се случи, най-добре е да си измиеш лицето и зъбите, и да се завиеш презглава.

Но докато се канеше да отвори вратата на стаята, графът усети с тила си полъх, който определено напомняше летен ветрец. Като се обърна наляво, графът застина. Ето че пак полъхна откъм другия край на етажа…

Заинтригуван, графът тръгна по коридора, само за да открие, че всички врати са плътно затворени. В края на коридора сякаш нямаше нищо, освен плетеница от тръби и димоотводи. Но в най-отдалечения ъгъл, в сянката на най-голямата тръба, той откри вградена в стената стълба, която водеше към люк в покрива — който някой беше оставил отворен. Като си обу обувките, графът тихо се изкатери по стълбата и излезе в нощта.

Летният бриз, който бе примамил графа, сега го обгръщаше в пълната си прегръдка. Топъл и опрощаващ, той призоваваше усещанията от предишни летни нощи в живота му — от времето, когато беше на пет, десет и двайсет години, по улиците на Санкт Петербург или пасищата на „Спокоен час“. Почти зашеметен от прилива на стари чувства, той трябваше да спре за момент, преди да продължи към западния край на покрива.

Пред него лежеше древният град Москва, който след двеста години търпеливо очакване отново беше седалище на руското управление. Въпреки късния час, Кремъл блещукаше с електрическа светлина от всеки прозорец, сякаш най-новите му обитатели бяха все още твърде пияни от власт, за да спят. Но ако светлините на Кремъл грееха ярко, както всички земни светлини преди тях, хубостта им бледнееше пред великолепието на съзвездията отгоре.

Графът вирна глава и се опита да разпознае малкото, което беше научил на младини: Персей, Орион, Голямата мечка, всичките безупречни и вечни. Защо, запита се той, Божественият е създал звездите в небето, та да изпълва човека с чувство на вдъхновение един ден и на незначителност в следващия?

Като сведе очи към хоризонта, графът погледна отвъд границите на града — там, където най-ярко пламтеше на небосвода онази древна утеха на моряците, Утринната звезда.

И после звездата примига.

— Добро утро, ваше превъзходителство.

Графът се завъртя.

На няколко крачки зад него стоеше шейсетинагодишен мъж с брезентов каскет. Когато човекът пристъпи напред, графът разпозна един от майсторите, които се бореха с протичащите тръби и скърцащите врати на хотела.

— Това е Шухов със сигурност — каза той.

— Шухов ли?

— Радиокулата.

Човекът посочи в далечината към утехата на моряците.

А, помисли си графът с усмивка. Стоманената спирална структура на Мишка за излъчване на последните новини и данни…

Двамата помълчаха, сякаш чакаха прожектора да примига отново — което той съвестно направи.

— Добре. Кафето сигурно е готово. Ако искате, елате и вие.

Старият майстор поведе графа към североизточния ъгъл на покрива, където беше установил нещо като лагер между два комина. Освен трикрака табуретка, там имаше запален мангал, на който вреше кафеник. Старецът бе избрал добре, защото макар и на завет, все пак имаше изглед към Болшой, само леко загрозен от няколко стари сандъка, струпани на ръба на покрива.

— Рядко ми идват гости — каза майсторът, — така че нямам втора табуретка.

— Няма нищо — каза графът, като взе една половинметрова дъска, изправи я на ръб и се подпря на нея.

— Да ви налея ли една чаша?

— Благодаря.

Докато му наливаха кафе, графът се зачуди дали за стареца това е началото или краят на деня. Така или иначе, реши той, чаша кафе си идва на мястото. Нима има нещо по-гъвкаво? Еднакво уместно както в тенекиено канче, така и в лиможки порцелан, кафето може да разбуди работливите на зазоряване, да успокои мечтателните по пладне или да ободри отчаяните в полунощ.

— Перфектно е — каза графът.

Старецът се приведе напред.

— Тайната е в смилането — той посочи малка дървена машинка с желязна ръчка. — Не повече от минута, преди да го сложиш на огъня.

Графът повдигна вежди с благодарността на непосветените.

Да, на открито в лятна нощ кафето на стареца беше перфектно. Всъщност единственото нещо, което разваляше мига, бе някакво бръмчене във въздуха — звук, какъвто издава дефектен бушон или радиоприемник.

— От кулата ли е? — попита графът.

— Какво да е от кулата?

— Бръмченето.

Старецът за момент вдигна поглед нагоре, после се изкиска.

— А, това са работливите ми приятелчета.

— Приятелчета ли?

Старецът посочи с палец сандъците, които загрозяваха гледката към Болшой. В предутринната светлина графът едва успя да различи как нещо се вихри над тях.

— Това… пчели ли са?

— Познахте.

— Какво правят тук?

— Правят мед.

— Мед!

Старецът пак се изкиска.

— Това им е работата, да правят мед. Ето.

Той се приведе и протегна напред керемида, върху която имаше две парчета черен хляб, намазан с мед. Графът прие едното и отхапа.

Първото, което го впечатли, всъщност беше черният хляб. Кога бе ял такъв за последен път? Ако го попитаха направо, би се притеснил да признае. С вкус на черна ръж и още по-черна меласа, хлябът беше съвършеното допълнение към чаша кафе. А медът? Какъв изключителен контраст предлагаше! Ако хлябът бе някак земен, кафяв и замислен, медът беше слънчев, златист и весел. Но в него имаше и друго измерение… Неуловим, но познат елемент… Изящна нота, скрита под, зад, или вътре в усещането за сладост.

— Какъв е този вкус…? — промърмори графът почти сам на себе си.

— От люляците — отговори старецът. Без да се обръща, той посочи с палец през рамо към Александровската градина.

Разбира се, помисли си графът. Точно така. Как можа да не го познае? Та нали имаше време, когато познаваше люляците на Александровската градина по-добре от всеки друг в Москва. Когато дърветата разцъфтяваха, той можеше да прекарва цели следобеди в щастлив отдих под техните бели и лилави цветове.

— Колко необикновено — рече графът и одобрително поклати глава.

— И да, и не — каза старецът. — Когато люляците цъфтят, пчелите бръмчат из Александровската градина и медът има вкус на люляк. Но след около седмица ще бръмчат из Садовое колцо, и тогава ще усетите вкуса на черешовите дървета.

— Садовое колцо! Колко далече отиват?

— Някои казват, че пчелата би прекосила и океана заради цвете — отговори с усмивка старецът. — Макар че не съм чувал някоя да го е сторила.

Графът поклати глава, отхапа отново и прие още една чаша кафе.

— Като малък прекарвах много време в Нижни Новгород — припомни си той за втори път този ден.

— Където ябълковите цветове се сипят като сняг — усмихна се старецът. — Аз самият израснах там. Баща ми беше управител на имението Черник.

— Добре го познавам! — възкликна графът. — Каква красива част от света…

И тъй, докато лятното слънце започваше да изгрява, огънят взе да гасне, а пчелите започнаха да кръжат нагоре, двамата мъже си говореха за дните от своето детство, когато колелата на каруците трополяха по пътя, а водните кончета прелитаха над тревата и докъдето ти стига поглед, цъфтяха ябълкови дървета.