Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (35)

Анекдоти

Вечерта на шестнайсети юни графът сложи до празния куфар и раницата на София всички онези неща, които бе събрал заради нея. Предната вечер, когато тя се върна от репетиция, той я помоли да седне и обясни точно какво трябва да направи.

— Защо си отлагал разговора чак досега? — попита тя, готова да се разплаче.

— Боях се, че ако ти кажа по-рано, ще възразиш.

— Но аз наистина възразявам.

— Знам — каза той и я хвана за ръцете. — Но често, София, най-добрият ни път за действие изглежда неприемлив при първата стъпка. Всъщност почти винаги е така.

Последва спор между баща и дъщеря по въпросите защо и с каква цел, противопоставяне на перспективи, сравняване на времеви хоризонти и енергично изразяване на противоречиви надежди. Но в крайна сметка графът помоли София да му се довери; и това се оказа молба, на която тя не знаеше как да откаже. Така че след миг споделено мълчание, с онази смелост, която бе проявявала още от първия ден, когато се срещнаха, София изслуша внимателно как графът описва всеки детайл стъпка по стъпка.

Тази вечер, докато привършваше подреждането на предметите, графът преповтори същите детайли за себе си, за да се увери, че нищо не е забравено или пренебрегва; и най-сетне почувства, че всичко е наред, когато вратата се отвори.

— Сменили са мястото! — възкликна задъхано София.

Баща и дъщеря се спогледаха с тревога.

— С кое?

София понечи да отговори, но замълча и затвори очи. След това ги отвори с наченки на отчаяние.

— Не си спомням.

— Всичко е наред — увери я графът, защото знаеше много добре, че отчаянието не е приятел на паметта. — Какво точно каза диригентът? Помниш ли нещо за новото място Някаква подробност за квартала или името?

София отново затвори очи.

— Мисля, че беше зала… la sale.

— Зала „Плейел“?

— Точно така!

Графът въздъхна от облекчение.

— Няма защо да се притесняваме. Добре познавам мястото. Историческа сграда с чудесна акустика — и също е в осми район…

И докато София подреждаше багажа си, графът слезе в мазето. След като намери втория парижки пътеводител, той откъсна картата, изкачи се по стълбището, седна на бюрото на великия княз и начерта нова червена линия. После, когато всички ремъци бяха затегнати и ключалките щракнати, графът тържествено въведе София в кабинета през вратата на гардероба, почти както преди шестнайсет години. И точно както в онзи случай, София възкликна:

— Ооо!

Защото след като този следобед тя тръгна за последната си репетиция, тайният им кабинет се беше преобразил. На библиотечката ярко гореше свещник. Двата стола с високи облегалки бяха поставени в двата края на ориенталската масичка за кафе на графинята, която пък беше драпирана с бяла покривка, украсена с малка композиция от цветя и подредена с най-добрите сребърни прибори на хотела.

— Масата ви очаква — каза графът с усмивка, придърпвайки стола на София.

— Окрошка? — попита тя, докато слагаше салфетката в скута си.

— Абсолютно — отвърна графът, заемайки мястото си. — Преди пътуване в чужбина е най-добре да похапнеш простичка родна супа, която стопля сърцето, тъй че да можеш да си я спомняш, когато се почувстваш потиснат.

— Непременно ще го сторя — каза с усмивка София — в мига, щом усетя носталгия.

Докато довършваха супата, София забеляза, че до цветната композиция има малка сребърна статуетка на дама в рокля от осемнайсети век.

— Какво е това? — попита тя.

— Защо не провериш сама?

София вдигна малката дама и като чу тихо звънтене я разклати напред-назад. При този звук вратата на кабинета се отвори и влезе Андрей, бутайки количка за сервиране с голям сребърен похлупак.

— Bonsoir, monsieur! Bonsoir, mademoiselle!

София се засмя.

— Надявам се супата да ви е харесала — каза той.

— Беше чудесна.

— Tres bien.

Андрей прибра купичките от масата и ги сложи на долния плот на количката, докато графът и София гледаха сребърния похлупак с нетърпение. Но когато Андрей се изправи, вместо да разкрие какво им е подготвил главният готвач Жуковски, той извади бележник.

— Преди да поднеса следващото блюдо — обясни той, — ще трябва да ми потвърдите задоволството си от супата. Моля, подпишете тук, тук и тук.

Потресеното изражение по лицето на графа изтръгна изблик на смях както от Андрей, така и от София. После салонният управител с елегантен жест вдигна похлупака и представи най-новия специалитет на Емил: „Гъска а ла София“.

— По рецепта — обясни той — гъската се превозва със сервизен асансьор, гони се по коридора и се изхвърля през прозореца, преди да бъде изпечена.

Само с едно движение на ръцете Андрей разряза птицата, поднесе зеленчуците и наля от бутилката „Шато Марго“. След това им пожела Bon appétit, докато се оттегляше през вратата.

Докато двамата се наслаждаваха на последното творение на Емил, графът разказа подробно на София каква суматоха бе заварил на четвъртия етаж в онази сутрин през 1946 г. — включително армейските долни гащи, на които Ричард Вандъруайл бе козирувал. И това някак доведе до разказ за онзи случай, когато Ана Урбанова изхвърли всичките си дрехи през прозореца, само за да си ги прибере обратно посред нощ. Тоест двамата споделяха онези весели малки истории, от които е изградена семейната летопис.

Може би някои ще намерят това за изненадващо, след като са предположили, че Графът ще използва тази вечеря за съвети в стила на Полоний или за изразяване на душевни страдания. Но графът съвсем съзнателно бе избрал да се погрижи за всичко това предната вечер, след обсъждането какво трябва да се направи.

Проявявайки почти нетипично чувство за лична сдържаност, графът се ограничи до два кратки родителски съвета. Първият беше, че ако човек не овладява обстоятелствата, неминуемо ще бъде овладян от тях; а вторият бе максимата на Монтен, че най-сигурният знак за мъдрост е постоянното веселие. Но когато се стигна до признания за душевна болка, графът не се удържа. Каза ѝ колко тъжен ще бъде в нейно отсъствие, и все пак колко радостен ще се чувства при най-малката мисъл за нейното велико приключение.

Защо графът толкова грижливо се постара всичко това да приключи вечерта преди заминаването на София? Защото добре знаеше, че когато за пръв път пътува в чужбина, човек не желае да се озърта към усърдни наставления, тежки съвети или сълзливи сантименти. Също като спомена за обикновената супа, когато човекът страда от носталгия, най-много ще го успокоят спомените за онези безгрижни малки истории, които са били разказвани хиляди пъти преди това.

И след като всичко това беше казано, когато чиниите им най-сетне опустяха, графът се опита да въведе нова тема, която явно му тежеше на душата.

— Мислех си… — започна той малко колебливо. — Или по-точно хрумна ми, че може да поискаш… Или в някакъв момент, може би…

Развеселена да види баща си тъй нетипично объркан, София се засмя.

— Какво има, папа? Какво бих поискала?

Графът бръкна във вътрешния си джоб и смутено извади снимката, която Мишка бе вмъкнал между страниците на своя проект.

— Знам колко цениш снимката на родителите си, затова си помислих… може би ще желаеш и моя снимка. — Изчервен за пръв път от над четирийсет години, той ѝ подаде снимката и добави: — Това е единствената, която имам.

Искрено трогната, София прие снимката с намерение да изрази най-дълбоката си благодарност; но като я погледна, тя вдигна ръка пред устата си и започна да се смее.

— Мустаците ти! — прихна тя.

— Знам, знам — каза той. — Макар че ако щеш вярвай, по някое време им завиждаше целият Жокейски клуб…

София пак се засмя.

— Добре — каза графът и протегна ръка. — Ако не искаш, ще те разбера.

Но тя притисна снимката към гърдите си.

— Не бих се разделила с това за нищо на света. — Тя се усмихна, пак погледна мустаците му, после смаяно вдигна очи към баща си. — Какво стана с тях?

— Да, какво стана с тях…

Графът отпи дълга глътка вино и разказа на София за онзи ден през 1922 г., когато единият му мустак бе отрязан най-безцеремонно от някакъв мъжага в хотелската бръснарница.

— Какъв грубиян.

— Да — съгласи се графът, — и поглед към онова, което ни чакаше. Но в известен смисъл трябва да благодаря на този човек за живота си с теб.

— Как така?

Графът описа как няколко дни след инцидента в бръснарницата майка ѝ се бе появила на масата му в Пиацата, за да зададе на практика същия въпрос, който току-що бе задала София: Къде отидоха? И от този простичък въпрос започна тяхната дружба.

София на свой ред отпи от виното си.

— Съжаляваш ли понякога, че се завърна в Русия? — попита след малко тя. — Искам да кажа след революцията.

Графът се вгледа в дъщеря си. Когато София излезе от стаята на Ана в синята си рокля, той бе почувствал, че тя прекрачва прага на зряла възраст, а сега виждаше идеалното потвърждение. Защото както с тона, така и намерението си София задаваше този въпрос не както дете пита родител, а както един възрастен пита друг за направения от него избор. Затова графът обмисли въпроса с подобаващото внимание. После ѝ каза истината:

— Като поглеждам назад, струва ми се, че има хора, които играят важна роля при всеки обрат. И нямам предвид само наполеоновците, които променят хода на историята. Имам предвид мъжете и жените, които редовно се появяват в критичните мигове от развитието на изкуството, търговията или еволюцията на идеите — като че ли самият Живот ги е призовал отново, за да му помогнат да изпълни своето предназначение. Е, още от деня, в който съм се родил, София, имаше само един път, когато животът се нуждаеше от мен да бъда на определено място в определено време, и това е когато майка ти те доведе във фоайето на Метропол. И не бих приел трона на цяла Русия в замяна на това, че бях точно в този хотел, в този час.

София стана от масата, за да целуне баща си по бузата. После се върна на стола си, облегна се назад, присви очи и каза:

— Известни Тройки.

— Ха-ха! — възкликна графът.

И тъй, докато пламъчетата бавно смаляваха свещите и бутилката „Марго“ се изпразваше до дъно, бе споменато за Отца, Сина и Светия дух; чистилище, рай и ад; трите пръстена на Москва; тримата влъхви; трите парки; тримата мускетари; вещиците от „Макбет“; гатанката на Сфинкса; главите на Цербер; Питагоровата теорема; вилици, лъжици и ножове; четене, писане и смятане; Вяра, Надежда и Любов (като най-велика сред тях е любовта).

— Минало, настояще, бъдеще.

— Начало, среда, край.

— Сутрин, обед и вечер.

— Слънце, луна, звезди.

И навярно с тази конкретна категория играта можеше да продължи цяла нощ, ако графът не беше капитулирал с поклон, когато София каза:

— Андрей, Емил и Александър.

В десет часа, когато графът и София изгасиха свещите и се върнаха в спалнята, някой тихо почука на вратата. Двамата се спогледаха с печалните усмивки на хора, които разбират, че часът е дошъл.

— Влез — каза графът.

Беше Марина, с палто и шапка.

— Извинявайте, че закъснях.

— Не, не. Идваш точно навреме.

Докато София си взимаше жакета от гардероба, графът вдигна куфара и раницата от леглото. После тримата се спуснаха по витото стълбище до петия етаж, където излязоха, прекоси коридора и продължиха да слизат по главното стълбище.

По-рано този ден София вече се бе сбогувала с Аркадий и Василий; въпреки това те излязоха иззад бюрата си, за да я изпратят, а след малко към тях се присъединиха Андрей със смокинг и Емил по престилка. Дори Аудриус дотича иззад бара на Шаляпин, оставяйки временно клиентите без надзор. Това малко събрание се струпа около София в кръг от благопожелания, усещайки онази лекичка завист, която е напълно приемлива сред роднини и приятели от различни поколения.

— Ще бъдеш най-красива в Париж — каза един от тях.

— Ще чакаме с нетърпение да чуем вести за теб.

— Някой да ѝ поноси куфара.

— Да, влакът тръгва след час!

Когато Марина излезе навън да повика такси, сякаш по предварителна уговорка Аркадий, Василий, Аудриус, Андрей и Емил се отдръпнаха на няколко крачки — за да могат графът и София да си кажат насаме няколко последни думи. После бащата и дъщерята се прегърнаха и София, макар че все още не беше уверена в бъдещия успех, мина през безкрайно въртящите се врати на хотел Метропол.

След като се върна на шестия етаж, графът дълго оглежда спалнята си от ъгъл до ъгъл и откри, че тя вече изглежда неестествено тиха.

Значи това се нарича опустяло гнездо, помисли си той. Колко тъжно положение.

Наля си чаша бренди, отпи солидна глътка, седна зад бюрото на великия княз и написа пет писма на бланки на хотела. Когато свърши, графът прибра писмата в чекмеджето, изми си зъбите, облече пижамата и след това, въпреки че София вече я нямаше, спа на матрака под леглото.