Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (32)

Arrivederci

Една вечер в началото на май, докато седеше в креслото между бъчвите с палми, графът зърна над вестника си младата италианска двойка да излиза от асансьора. Тя беше висока мургава красавица в дълга черна рокля, а той нисък мъж със сако и панталони. Графът нямаше представа какво е довело двойката в Москва, но те неизменно напуснаха хотела всяка вечер в седем часа, вероятно да се възползват от нощния живот на града. Така беше и днес — като излязоха от асансьора в 18:55, те тръгнаха право към бюрото на портиера, където Василий ги чакаше с два билета за „Борис Годунов“ и резервация за късна вечеря. После двойката мина край рецепцията, за да остави ключа, който Аркадий прибра в двайсет и осмото отделение на четвъртия ред.

Графът остави вестника си на масата, стана, прозя се и се протегна. Тръгна към въртящата се врата, сякаш искаше да види как е времето вън. На стълбището Родион поздрави младата двойка, повика такси и им отвори задната врата. Когато таксито потегли, графът се завъртя на пети и прекоси фоайето към стълбището. Изкачвайки стъпалата едно по едно (както му бе станало навик от 1952 година), той стигна до четвъртия етаж, прекоси коридора и спря пред двайсет и осмата врата. С два пръста извади от джобчето на жилетката си ключа на Нина. После бързо хвърли поглед наоколо и се вмъкна вътре.

Не беше влизал в стая 428 от началото на 30-те години — когато Ана се опитваше да съживи кариерата си, — но не губи време да преценява как се е променил интериорът на малката дневна. Вместо това влезе право в спалнята и отвори лявата врата на гардероба. Беше пълен с рокли точно като онази, която носеше мургавата красавица тази вечер: дълги до коляното, с къси ръкави, едноцветни. (В края на краищата точно това ѝ прилягаше.) Затваряйки лявата страна на гардероба, графът отвори съседната врата. Вътре имаше закачалки с панталони и сака, и едно каскетче, каквито носят вестникарчетата. Като избра чифт кафяви панталони, той затвори вратата. Във второто чекмедже на бюрото намери официална бяла риза. Извади от джоба си сгъната калъфка за възглавница и пъхна дрехите вътре. Върна се в дневната, открехна вратата, увери се, че коридорът е пуст и се измъкна.

Едва когато ключалката щракна, графът се сети, че трябваше да вземе каскетчето. Но докато отново пъхваше пръсти в джоба на жилетката си, чу характерния звук на въртящи се колелца. С три бързи крачки по коридора графът изчезна във витото стълбище — точно когато Олег от обслужването по стаите се появи иззад ъгъла с количката за сервиране.

В единайсет часа тази вечер графът седеше в Шаляпин на чаша бренди и преглеждаше списъка си. Екатеринките, пътеводителят, Изворът на младостта, панталоните и ризата, здрава игла и конец от Марина — всичко бе налице. Имаше още неща за вършене, но само едно слабо звено: въпросът за предизвестието. От самото начало графът знаеше, че това ще се окаже най-трудният елемент от плана. В края на краищата не можеше просто да прати телеграма. Но и не беше абсолютно необходимо. При липса на алтернатива графът беше готов да продължи без него.

Графът изпразни чашата си с намерението да тръгне нагоре, но преди да стане от табуретката, Аудриус се озова пред него с бутилка в ръката.

— Още едно от заведението?

Откакто навърши шейсет, графът обикновено се въздържаше от алкохол след единайсет, тъй като беше установил, че вечерните питиета, също като развълнуваните деца, могат да те събудят в три или четири сутринта. Но би било твърде грубо да откаже предложението на бармана, особено след като си бе направил труда да отвори бутилката. Затова прие питието с подобаващо благодарна усмивка, настани се удобно и насочи вниманието си към малката група американци, които се смееха в другия край на бара.

За пореден път източник на веселието беше злополучният търговец от Монтклеър, Ню Джърси. След като първоначално се бе помъчил да докопа по телефона някой началник, през април американецът почна да търси лични срещи с висши бюрократи във всеки възможен правителствен клон. Срещаше се със служители в Народните комисариати по храните, финансите, труда, образованието и дори външните работи. Знаейки, че един търговски автомат има толкова шансове да се продаде в Кремъл, колкото и портрет на Джордж Вашингтон, журналистите гледаха смаяно този ход на събитията. Тоест докато не научиха, че за да илюстрира по-добре функциите на своите машини, Уебстър е помолил баща си да му изпрати петдесет сандъчета американски цигари и шоколади. Така търговецът, който досега не успяваше да си осигури среща, изведнъж бе посрещан в стотици служби с отворени обятия — и отпращан с празни ръце.

— Наистина си мислех, че днес ми е провървяло — казваше той.

Докато американецът се впускаше в подробности как се е разминал на косъм с успеха, графът неволно си спомни за Ричард, който имаше почти същите широко разтворени очи като Уебстър, същия общителен характер и същата готовност да се шегува на собствен гръб.

Графът остави чашата си на бара.

Чудя се, помисли си той. Възможно ли е?

Но преди графът да отговори на собствения си въпрос, пълничкият американец махна приятелски на някого във фоайето — и кой му отвърна? Един известен професор…

Малко след полунощ американецът уреди сметката си в бара, потупа събутилниците си по раменете и пое лъкатушно нагоре по стълбището, като си подсвиркваше някакво подобие на „Интернационала“. В коридора на четвъртия етаж той дълго налучква ключалката. Но след като вратата на стаята се затвори зад него, стойката му стана малко по-права, изражението му малко по-трезво.

Точно тогава графът включи лампата.

Макар че вероятно се стресна да завари непознат на един от неговите столове, американецът не отскочи назад и не изкрещя.

— Извинете ме — каза той с пиянска усмивка. — Трябва да съм влязъл в погрешната стая.

— Не — каза графът. — В правилната стая сте.

— Е, ако съм в правилната стая, то вие трябва да сте в погрешната…

— Може би — каза графът. — Но не мисля така.

Американецът направи крачка напред и се вгледа малко по-внимателно в неканения си гост.

— Не сте ли сервитьорът от Боярски?

— Да — каза графът. — Аз съм сервитьорът.

Американецът бавно кимна.

— Разбирам. Господин…?

— Ростов. Александър Ростов.

— Е, господин Ростов, бих ви предложил едно питие, но часът е напреднал, а имам доста ранна среща. Мога ли да сторя нещо друго за вас?

— Да, господин Уебстър, подозирам, че има. Виждате ли, имам писмо, което трябва да бъде предадено на един приятел в Париж, когото мисля, че може да познавате…

Въпреки късния час и ранната среща, в крайна сметка Шишко Уебстър все пак предложи на графа чаша уиски.

По правило графът избягваше да пие след единайсет и абсолютно никога не пиеше след полунощ. Всъщност веднъж дори бе цитирал на София мнението на баща си по темата — че единствените резултати от подобен навик са неразумни постъпки, нежелателни връзки и комарджийски дългове.

Но след като се вмъкна в стаята на американеца и уреди доставката на съобщението, графът изведнъж осъзна, че Хъмфри Богарт никога не би отказал едно питие след полунощ. Всъщност по всичко личеше, че Богарт предпочита да пие след полунощ — когато оркестърът е спрял да свири, табуретките са опустели и клиентите са се затътрили навън в нощта. Това бе часът, когато зад затворените врати на кръчмата, с приглушени светлини и бутилка уиски на масата, мъжете на действието могат да разговарят без любовта и смехът да ги разсейват.

— Да, благодаря — каза графът на господин Уебстър. — Чаша уиски ще ми дойде точно на място.

И както се оказа, инстинктът на графа бе абсолютно прав, защото чашата уиски дойде точно на място. Както и втората.

Така че когато най-сетне пожела на господин Уебстър лека нощ (с пакет американски цигари за Ана в единия джоб и блокче шоколад за София в другия), графът се насочи към стаята си в приповдигнато състояние на духа.

Коридорът на четвъртия етаж беше пуст и безмълвен. Зад редицата затворени врати спяха практичните и предсказуемите, предпазливите и домошарите. Скрити под завивките си, те сънуваха закуската, оставяйки по коридорите на нощта да бродят хора като Самуел Спейдски, Филип Марлоу и Александър Илич Ростов…

— Да — каза графът, докато се клатушкаше по коридора. — Аз съм сервитьорът.

И тогава с фино настроените сетива на това нощно братство, графът зърна нещо важно с крайчеца на окото си. Беше вратата на стая 428.

Операта „Борис Годунов“ траеше три часа и половина. Вечерята след представлението би отнела час и половина. Така че по всяка вероятност италианците нямаше да се върнат в хотела поне още трийсет минути. Графът почука и изчака; почука отново за по-сигурно; след това извади ключа от жилетката си, отключи вратата и прекрачи прага — бдителен, бърз и безстрашен.

От пръв поглед видя, че вечерната смяна вече е посетила апартамента, защото всичко беше на точното място: столовете, списанията, гарафата с вода и чашите. В спалнята ъглите на завивките бяха подгънати под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

Отваряйки дясната врата на гардероба, той понечи да вземе каскетчето от куката, когато забеляза нещо, което беше пропуснал преди. На лавицата над дрехите имаше пакет, обвит в хартия и завързан с канап — пакет с размерите на малка статуетка…

Като си сложи каскетчето, графът извади пакета от лавицата и го постави на леглото. Развърза канапа и внимателно разгъна хартията — само за да открие комплект руски матрьошки. Боядисана в простичкия традиционен стил, срещан поне в сто магазина в Москва, матрьошката беше точно такава причудлива играчка, която двама родители биха донесли у дома на детето си от пътуване до Русия.

И в която лесно биха могли да скрият нещо…

Седнал на леглото, графът отвори най-голямата от куклите. След това отвори втората по големина. После отвори третата. И се канеше да отвори четвъртата, когато чу шума на ключ в ключалката.

За миг човекът на действието се превърна в човек, който не знае какво да прави. Но чувайки звука от отварянето на вратата към коридора и гласовете на двамата италианци, графът грабна половинките от куклите, вмъкна се в гардероба и тихо затвори вратата.

Лавицата над релсата за закачалките трябва да беше на по-малко от метър и осемдесет над пода, защото за да се побере в гардероба, графът трябваше да наведе глава като каещ се грешник. (И с право.)

Само за няколко минути двамата си свалиха палтата и минаха в спалнята. Графът си помисли, че ако влезеха в банята за вечерния си тоалет заедно, той би имал идеалната възможност да избяга. Но стая 428 имаше само малка баня и вместо да се блъскат около мивката, съпругът и съпругата решиха да се редуват. Слушайки внимателно, графът чу шума от миенето на зъби, отваряне на чекмеджета и обличане на пижами. Чу как отмятат завивките. Чу тих разговор, вземане на книги и прелистване на страници. След петнайсет минути, или може би цяла вечност, прозвуча размяна на нежности, деликатна целувка и светлините изгаснаха. Слава Богу, тази хубава двойка предпочете почивката пред съпружеските интимности…

Но колко време, запита се графът, им трябваше, за да заспят? Внимавайки да не помръдне нито един мускул, той се вслушваше в дишането им. Чу кашлица; подсмръкване; въздишка. После някой се превъртя. Би се уплашил, че може сам да заспи, ако не беше жестоката болка във врата и нарастващото усещане, че ще скоро ще трябва да отскочи до тоалетната.

Е, видя ли, помисли си графът. Още една причина да не пиеш след полунощ…

— Che cos’era questo?! Tesoro, svegliati!

— Cos’è?

— C’è qualcuno nella stanza!

…

[Бум]

— Chi è la?

— Scusa.

— Claudio! Accendi la luce!

[Бам]

— Scusa.

[Тряс]

— Arrivederci!^[1]