Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (23)

Изкачване, слизане

В два часа, когато отвори вратата на ателието си и видя на прага графа в компанията на малко момиченце, хванало здраво за врата парцалена кукла, Марина бе толкова изненадана, че очите ѝ почти се изравниха.

— А, Марина — рече графът и вдигна многозначително вежди. — Нали помниш Нина Куликова? Мога ли да ти представя дъщеря ѝ София. Тя ще остане при нас в хотела за малко…

Като майка на две деца Марина не се нуждаеше от сигнала на графа, за да разбере, че в живота на детето се е случило нещо тежко. Но можеше също да види, че момичето е заинтригувано от бръмченето, долитащо откъм другия край на стаята.

— Колко ми е приятно да се запознаем, София — каза тя. — Добре познавах майка ти, когато беше само с няколко години по-голяма от теб сега. Но кажи ми: виждала ли си някога шевна машина?

София поклати глава.

— Добре тогава. Ела да ти покажа една.

Подавайки ръка на София, Марина поведе момичето към другата страна на стаята, където нейната помощничка поправяше завеса в кралско синьо. Като приклекна, за да е на едно ниво със София, Марина посочи различни части на машината и обясни тяхната употреба. После, като помоли младата шивачка да покаже на София колекцията им от тъкани и копчета, тя се върна при графа с въпросително изражение.

Той понижи глас и набързо описа събитията от предишния ден.

— Виждаш в какво затруднение се намирам — заключи графът.

— Виждам в какво затруднение се намира София — поправи го Марина.

— Да. Ти си абсолютно права — съгласи се графът. После, точно както се готвеше да продължи, му хрумна идея — идея тъй вдъхновена, че се зачуди как не му е дошла на ум досега. — Дойдох, Марина, за да видя дали би желала да гледаш София за час, докато съм на всекидневната среща в Боярски…

— Разбира се — каза Марина.

— Както казвам, дойдох с това намерение… Но ти правилно изтъкна, че София е тази, която заслужава нашата подкрепа и внимание. И сега като ви гледам заедно, виждайки инстинктивната ти нежност, и начина, по който тя веднага се почувства спокойна в компанията ти, изведнъж стана толкова очевидно, че на нея ѝ трябва, особено в този момент от живота ѝ, майчинска ласка, майчинска грижа, майчинска…

Но Марина го прекъсна. И изрече от дъното на сърцето си:

— Не искайте това от мен, Александър Илич. Поискайте го от себе си.

Мога да го направя, каза си графът, докато тичаше нагоре по стълбището към Боярски. В края на краищата трябваше само да се направят някои незначителни корекции — пренареждане на някои мебели и изместване на някои навици. Тъй като София бе твърде малка, за да остава сама, в крайна сметка щеше да се наложи да намери някой, който да я гледа, докато той е на работа. За днес просто щеше да си поиска свободна вечер, като предложеше да разделят неговите маси между Денис и Дмитрий.

Но като изключителен пример на приятелска грижа за нуждите на приятеля, когато след няколко минути графът пристигна на срещата на Триумвирата, Андрей каза:

— Готово, Александър. Емил и аз тъкмо обсъждахме, че Денис и Дмитрий могат да поемат твоите маси тази вечер.

Графът се стовари на стола си и въздъхна от облекчение.

— Идеално — каза той. — До утре ще измисля по-дългосрочно решение.

Главният готвач и салонният управител се завъртяха към него.

— По-дългосрочно решение?

— Не разделихте ли масите ми, за да си взема свободна вечер?

— Свободна вечер! — ахна Андрей.

Емил се изсмя.

— Александър, приятелю, днес е третата събота на месеца. В десет часа ще те чакат в Жълтата стая…

Mein Gott, помисли си графът. Съвсем беше забравил.

— … Нещо повече, вечерята на ГАЗ е в Червената стая от седем и половина.

Директорът на Горковския автомобилен завод, водещото автомобилопроизводствено предприятие в страната, организираше официална вечеря по случай петата им годишнина. Освен главните членове на ръководството, събитието щеше да бъде посетено от комисаря на тежката промишленост и трима представители на „Форд Мотър Къмпани“ — които не знаеха нито дума руски.

— Ще се погрижа лично — каза графът.

— Добре — каза салонният управител. — Дмитрий вече е подредил стаята.

После плъзна по масата два плика към графа.

В съответствие с болшевишкия обичай, масите в Червената стая бяха подредени във формата на издължено П със столове откъм външната страна — така че всички седнали да могат да гледат почетните места, без да извиват вратове. След като се увери, че подреждането е както трябва, графът насочи вниманието си към пликовете, които му бе дал Андрей. Отваряйки по-малкия, той извади схемата за настаняване, съставена вероятно в някоя кремълска канцелария. После отвори по-големия плик, изсипа картичките с имената и започна да ги подрежда според указанията. След като обиколи масата два пъти, за да провери точността на собственото си изпълнение, графът пъхна двата плика в джоба на панталона си — само за да открие още един плик…

Изваждайки третия плик, графът го огледа със сбръчкано чело. Но само докато го преобърна и видя върбовия почерк.

— Мили Боже!

Според стенния часовник вече беше 3:15.

Графът изскочи от Червената стая, хукна по коридора и се изкачи един етаж по-горе. Намери вратата на апартамент 311 открехната, вмъкна се вътре, затвори вратата и прекоси приемната. В спалнята един силует се обърна откъм прозореца, докато роклята падаше на пода с нежно шумолене.

Графът лекичко се изкашля.

— Ана, любов моя…

Като забеляза изражението на графа, актрисата вдигна роклята си обратно на раменете.

— Ужасно съжалявам, но поради неочаквано стечение на обстоятелствата не мога да спазя уговорката ни за днес. Всъщност по свързани с това причини, може да се наложи да помоля за малка услуга…

За петнайсетте години откакто се познаваха, графът бе помолил Ана за услуга само веднъж, а и тогава ставаше дума едва за четирийсет грама.

— Разбира се, Александър — отвърна тя. — Какво има?

— С колко куфара пътуваш?

Няколко минути по-късно графът бързаше надолу по служебното стълбище с два парижки куфара в ръце. Вече мислеше с подновено уважение за Гриша и Геня и всичките им предшественици. Защото макар да бяха изработени от най-качествени материали, куфарите на Ана изглеждаха създадени без никаква мисъл, че трябва да бъдат носени. Кожените дръжки бяха толкова малки, че човек едва можеше да пъхне два пръста през тях; а размерите на куфарите бяха такива, че на всяка крачка се удряха ту в парапета, ту в коляното му. Как успяваха носачите да мъкнат тия неща без видимо усилие? А за по-весело често им добавяха и някоя кутия за шапки!

Като стигна до сутерена, графът мина през входа за персонала в пералнята. В първия куфар прибра два чаршафа, покривало за легло и хавлиена кърпа. Във втория сложи чифт възглавници. След това се върна шест етажа нагоре, като си удряше коленете във всеки завой на витото стълбище. В стаята си разтовари спалното бельо и отиде по коридора да вземе втори дюшек от една от изоставените стаи.

Когато му хрумна, това изглеждаше чудесна идея, но дюшекът се противопостави решително. Докато се навеждаше да го вдигне от пружината, матракът се запъна и отказа да мръдне. Когато успя да го изправи, той незабавно се захлупи над главата му и почти го събори. А когато най-сетне го издърпа по коридора до стаята си, дюшекът сякаш се разпери, окупирайки всеки свободен сантиметър от пода.

Така няма да стане, помисли си графът с ръце на кръста. Ако оставеше дюшека така, как щяха да се движат? А със сигурност нямаше да го изнася и внася всеки ден. Но в прилив на вдъхновение графът си спомни онази сутрин преди шестнайсет години, когато се бе утешил, че животът в тази стая ще му осигури удоволствието от пътуване с влак.

Да, помисли си той. Точно така.

Изправяйки дюшека на ръб, той го притисна към стената и го предупреди да стои така, ако не иска да си изпати. После взе куфарите на Ана и слезе четири етажа надолу до килера на Боярски, където се съхраняваха консервираните домати. С височина около двайсет сантиметра и диаметър петнайсет, кутиите бяха идеално пригодени за задачата. Така че след като ги отмъкна догоре (с немалко охкане и пъшкане), той се захвана да трупа, вдига, дърпа и намества, докато стаята бе готова. После върна куфарите на Ана и се спусна по стълбите.

Когато пристигна в кабинета на Марина (със закъснение повече от час), графът бе облекчен да завари шивачката и София седнали на пода и увлечени в разговор. София скочи и му протегна куклата си, която сега имаше кралско синя рокля с черни копченца отпред.

— Виждаш ли какво направихме за Куки, чичо Александър?

— Колко красиво!

— Тя е страхотна шивачка — каза Марина.

София прегърна Марина, после изтича в коридора с пременената си спътничка. Графът понечи да я последва, но Марина го повика.

— Александър, какво уредихте за София, докато сте на работа тази вечер…?

Графът прехапа устни.

— Добре — каза тя. — Тази вечер ще остана с нея. Но утре трябва да намерите някой друг. Поговорете с някоя от по-младите камериерки. Може би Наташа. Тя е неомъжена и сигурно се разбира с децата. Но трябва да ѝ предложите разумно заплащане.

— Наташа — потвърди графът с благодарност. — Още утре сутрин ще говоря с нея. И разумно заплащане, непременно. Много благодаря, Марина. Около седем ще пратя от Боярски вечеря за теб и София; и ако съдя по снощи, до девет ще е заспала. — Графът се обърна да си върви, после отново се завъртя. — И съжалявам за одеве…

— Няма нищо, Александър. Бяхте загрижен, защото досега не сте били с деца. Но съм сигурна, че ще бъдете на ниво. Ако някога ви налегнат съмнения, просто си спомнете, че за разлика от възрастните, децата искат да бъдат щастливи. Затова все още имат способността да намират най-голямо удоволствие в най-простите неща.

Като пример шивачката сложи в ръката на графа нещо малко и привидно незначително заедно с едно уверение и няколко напътствени думи.

В резултат, когато графът и София изкатериха петте етажа до своето жилище и тя обърна към него дълбокия си син поглед, изпълнен с очакване, графът беше готов.

— Би ли искала да си поиграем? — попита той.

— Бих — каза тя.

— Тогава ела насам.

Графът малко тържествено поведе София през вратата на гардероба към кабинета си.

— Ооо — каза тя, когато се озова от другата страна. — Това ли е твоята тайна стая?

— Това е нашата тайна стая — отвърна графът.

София кимна сериозно, за да покаже, че разбира. Но пък децата разбират целта на тайните стаи по-добре, отколкото целта на разни конгреси, съдилища и банки.

София малко плахо посочи картината.

— Това сестра ти ли е?

— Да. Елена.

— И аз обичам праскови. — Тя плъзна ръка по масичката за кафе. — Баба ти тук ли пиеше чай?

— Точно така.

София отново кимна.

— Готова съм за играта.

— Добре тогава. Ето как ще играем. Ти се връщаш в спалнята и броиш до двеста. Аз оставам, за да скрия това в кабинета. — И сякаш от въздуха, в ръката на графа изникна сребърният напръстник, който му беше дала Марина. — София, нали знаеш да броиш до двеста?

— Не — призна тя. — Но мога да преброя два пъти до сто.

— Браво.

София излезе през гардероба и дръпна вратата зад себе си.

Графът огледа стаята, търсейки подходящо място — такова, което да е сравнително трудно за детето, без да злоупотребява с възрастта му. След няколко минути размисъл той се приближи до библиотечката и внимателно постави напръстника върху „Ана Каренина“; после седна.

На двеста вратата на гардероба се открехна.

— Готов ли си? — попита тя.

— Готов съм.

Когато София влезе, графът очакваше тя да се разтича безредно из стаята, гледайки във всички посоки. Вместо това тя остана на прага и тихо, почти обезпокоително, проучи стаята квадрат по квадрат. Горния ляв, долния ляв, горния десен, долния десен. После, без да каже и дума, отиде право до библиотечката и взе напръстника от тома на Толстой. Това стана за по-малко време, отколкото би отнело на графа да преброи до сто.

— Браво — каза графът, макар че не беше доволен. — Да поиграем пак.

София връчи напръстника на графа. Но щом тя излезе от стаята, графът се упрекна, че не е обмислил следващото скривалище преди започването на втория тур. Сега имаше само двеста секунди, за да намери подходящо място. Сякаш за да го изнерви още повече, София започна да брои толкова силно, че я чуваше през затворената врата на гардероба.

— Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три…

И ето че графът се разтича безредно из стаята, гледайки във всички посоки — отхвърляше едно място, защото е твърде лесно, друго място, защото е твърде трудно. В края на краищата той пъхна напръстника под дръжката на Амбасадор — в най-далечния край на стаята от библиотечката.

Когато се върна, София последва същата процедура, както преди. Но сякаш очаквайки дребната хитрина на графа, този път тя започна проучването си от противоположния ъгъл на мястото, където бе намерила напръстника първия път. Трябваха ѝ двайсет секунди, за да го измъкне от скривалището.

Явно графът бе подценил противника си. Но поставяйки напръстника в толкова ниски позиции, той играеше там, където София бе най-силна. В следващия рунд щеше да се възползва от нейните ограничения, като го скрие на два метра от пода.

— Да опитаме пак? — каза той с лукава усмивка.

— Твой ред е.

— Как така?

— Твой ред е да търсиш, а аз да крия.

— Не, виждаш ли, в тази игра аз винаги крия, а ти винаги търсиш.

София се вгледа в графа както би сторила майка ѝ.

— Ако ти винаги криеш, а аз винаги търся, то това изобщо няма да е игра.

Графът се намръщи от неоспоримостта на твърдението. И когато София протегна ръка, той послушно постави напръстника в дланта ѝ. Сякаш тази победа не беше достатъчна, когато той посегна към дръжката на вратата, тя го дръпна за ръкава.

— Чичо Александър, няма да надничаш, нали?

Да не наднича? Графът много искаше да каже една-две думи за почтеността на семейство Ростови. Но вместо това само въздъхна.

— Не, София. Няма да надничам.

— Обещаваш ли…?

…

— Обещавам.

Графът излезе в спалнята, като си мърмореше, че думата му на две не става, че никога не е мамил на карти и не е нарушавал облог, след това започна да брои. Докато отминаваше 150, чу София да се движи из кабинета, а когато стигна 175, чу един стол да се влачи по пода. Разбирайки много добре разликата между аристократ и мошеник, графът продължи да брои докато стаята стихна — тоест чак до 222.

— Готова ли си или не — извика той.

Когато влезе в стаята, София седеше на един високите столове.

Графът малко театрално събра ръце зад гърба си и обиколи стаята, сумтейки многозначително. Но след две обиколки малкият сребърен напръстник все още не се появяваше. Затова почна да търси малко по-сериозно. Като се поучи от опита на София, той раздели помещението на квадрати и ги прегледа систематично, но без резултат. Припомняйки си, че чу един от столовете да се движи и отчитайки ръста и обсега на София, графът прецени, че тя можеше да стигне поне до метър и половина над пода. И тъй, той надникна зад рамката на портрета; надникна под резето на прозорчето; надникна дори над рамката на вратата.

Все още нямаше и следа от напръстника.

От време на време той се озърташе към София с надеждата, че тя ще се издаде, като погледне скривалището. Но тя запазваше отчайващо незаинтересовано изражение, сякаш изобщо не забелязваше развихрилото се дирене. И през цялото време клатеше крачета напред-назад.

Като познавач на човешката психология графът реши, че трябва да се опита да реши проблема от гледна точка на противника. Точно както той искаше да се възползва от ограничената ѝ височина, може би тя се беше възползвала от неговия ръст. Разбира се, помисли си той. Звукът от придвижване на мебели не означаваше непременно, че тя се е качвала на стол; можеше да е дръпнала нещо настрани, за да скрие нещо под него. Графът се просна на пода и запълзя като гущер от библиотечката до Амбасадор и обратно.

А тя все така си седеше и клатеше крачета.

Графът се изправи в пълен ръст и удари глава в скосения таван. Отгоре на всичко коленете го боляха от коравия дървен под, а сакото му беше покрито с прах. Изведнъж, докато се оглеждаше малко объркано из стаята, той усети една тихо прииждаща възможност. Тя бавно се прокрадваше към него като котка през ливада; и името на тази котка бе Поражение.

Възможно ли беше?

Нима той, един Ростов, се готвеше да се предаде?

Е, казано с една дума: Да.

Нямаше избор. Беше победен и го знаеше. Естествено, щеше да има една-две думи на самокритика, но най-напред той изруга Марина и предполагаемите удоволствия от простите игри. Дълбоко си пое дъх и издиша. След това застана пред София както генерал Мак застанал пред Наполеон, след като оставил руската армия да му се изплъзна.

— Добре, София — каза той.

София го погледна пряко за пръв път, откакто беше дошъл в стаята.

— Предаваш ли се?

— Отстъпвам — каза графът.

— Това същото ли е като да се предаваш?

— Да, същото е като да се предавам.

— Тогава трябва да го кажеш.

Естествено. Унижението му трябваше да бъде доведено до пълното си осъществяване.

— Предавам се — каза той.

Без ни най-малка следа от злорадство, София прие капитулацията му. После скочи от стола си и тръгна към него. Той леко отстъпи от пътя ѝ, допускайки, че трябва да е скрила напръстника някъде в библиотечката. Но тя не се приближи до библиотечката. Вместо това спря пред него, бръкна в джоба на сакото му и извади напръстника.

Графът беше потресен.

Всъщност дори взе да заеква.

— Но… но… но… София — това не е честно!

София го изгледа с любопитство.

— Защо да не е честно?

Вечно с това проклето Защо?

— Защото не е — отвърна графът.

— Но ти каза, че можем да го скрием навсякъде в стаята.

— Точно така, София. Джобът ми не беше в стаята.

— Джобът ти беше в стаята, когато скрих напръстника; и беше в стаята, когато търсеше…

И докато графът се взираше в нейното невинно малко лице, всичко му стана ясно. Той, майсторът на нюансите и фокусите, бе изигран на всяка крачка. Когато го помоли да не наднича и тъй сладко го дръпна за ръкава, това бе за да прикрие пъхването на напръстника в джоба му. А разместването на мебелите докато той наближаваше двеста? Чист театър. Безскрупулен случай на заблуда. И докато той търсеше, тя седеше, прегърнала малката Куки с яркосинята рокля, без изобщо да издава лукавството си.

Графът направи крачка назад и дълбоко се поклони.

 

 

В шест часа, след като слезе на партера, за да остави София под грижите на Марина, върна се на шестия етаж, за да вземе куклата на София и пак слезе на партера, за да я достави, графът продължи към Боярски.

Като се извини на Андрей, че е закъснял, той набързо огледа екипа си, провери масите, намести чашите, подреди приборите, надникна при Емил и накрая подаде сигнал, че ресторантът може да бъде отворен. В седем и половина отиде в Червената стая, за да наглежда вечерята на ГАЗ. А в десет се отправи по коридора към вратата на Жълтата стая, охранявана от Голиат.

От 1930 г. насам графът вечеряше с Осип всяка трета събота в месеца, за да помогне на бившия червеноармейски полковник да разбере Запада.

След като посветиха първите няколко години на проучване на французите (обхващайки техните идиоми и форми на обръщение, личностите на Наполеон, Ришельо и Талейран, същността на Просвещението, гениалността на импресионистите и преобладаващата им способност за je ne sais quoi^[1]), графът и Осип прекараха следващите няколко години в изучаване на британците (обхващайки необходимостта от чай, неправдоподобните правила на крикета, етикета на лова на лисици, тяхната свирепа, макар и заслужена гордост заради Шекспир и всеобхватната, първостепенна важност на кварталната кръчма). Но напоследък бяха прехвърлили вниманието си към Съединените щати.

За целта тази вечер на масата до почти празните им чинии имаше два екземпляра от шедьовъра на Алексис дьо Токвил, „Демокрацията в Америка“. Осип беше малко изплашен от обема на книгата, но графът го увери, че няма по-добър текст, с който човек да постигне основно разбиране за американската култура. Така че бившият полковник чете три седмици на поразия и пристигна в Жълтата стая с нетърпението на добре подготвен ученик преди матура. И след като подкрепи обичта на графа към летните нощи, повтори комплиментите му за sauce au poivre^[2] и сподели възхищението му от бутилката кларет, Осип нямаше търпение да пристъпят към работа.

— Наистина прекрасно вино, прекрасна пържола и прекрасна лятна нощ — каза той. — Но не трябва ли да насочим вниманието си към книгата?

— Да, разбира се — каза графът, като остави чашата си. — Нека насочим вниманието си към книгата. Защо не започнете вие…

— Е, първо трябва да кажа, че това не е „Дивото зове“.

— Да — съгласи се графът с усмивка. — Със сигурност не е „Дивото зове“.

— И трябва да призная, че макар да оцених вниманието на Дьо Токвил към детайлите, като цяло първият том за американската политическа система ми се стори по-скоро муден.

— Да — каза сдържано графът. — Първият том може да се характеризира като прекомерно подробен…

— Но вторият том — за характеристиките на тяхното общество — според мен е абсолютно увлекателен.

— Не сте единствен.

— Всъщност още от първия ред… Чакайте. Къде беше? Ето го: Мисля, че в цивилизования свят няма страна, където се обръща по-малко внимание на философията, отколкото в Съединените щати. Ха! Това би трябвало да ни подскаже някои неща.

— Именно — каза графът с тихичък смях.

— И тук. Няколко глави по-нататък той разкрива необичайната им страст към материалното благополучие. Умовете на американците, казва той, са универсално заети със задоволяване на всяка телесна потребност и с грижа за малките удобства на живота. И това е било през 1840 година. Представете си, ако ги беше посетил през 20-те години на нашия век!

— Ха. Да ги посети през 20-те години. Добре казано, приятелю.

— Но кажете ми, Александър: какво да мислим за неговото твърдение, че демокрацията е особено подходяща за индустрията?

Графът се облегна назад и размърда приборите си.

— Да. Въпросът за индустрията. Това е отлично място да задълбаем, Осип. Точно в сърцевината. Вие какво мислите за това?

— Но аз питах какво мислите вие, Александър.

— И непременно ще чуете какво мисля. Но като ваш наставник бих допуснал грешка да изкривя вашите впечатления, преди да имате шанс да ги формулирате сам. Затова нека започнем със свежестта на вашите мисли.

Осип се вгледа в графа, който на свой ред посегна към чашата си.

— Александър… Вие сте чел книгата…

— Разбира се, че съм чел книгата — потвърди графът, оставяйки чашата.

— Искам да кажа, че сте чел двата тома — до последната страница.

— Осип, приятелю, в академичното учене съществува едно основно правило: дали студентът е прочел всяка дума от произведението има по-малко значение, отколкото да е постигнал разумно познаване на основния материал.

— И до коя страница се простира вашето разумно познаване в конкретния случай?

— Хъм — каза графът и разгърна на съдържанието. — Да видим сега… Да, да, да. — Той вдигна очи към Осип. — Осемдесет и седма?

Осип за момент се вторачи в графа. После вдигна Дьо Токвил и го запокити през стаята. Френският историк се стовари върху една рамка със снимка на Ленин на трибуната, разби стъклото и с грохот рухна на пода. Вратата на Жълтата стая се отвори и Голиат нахълта с револвер в ръката.

— Божке! — възкликна графът и вдигна ръце над главата си.

Осип явно беше готов да заповяда на телохранителя да гръмне наставника му, но дълбоко си пое дъх и само поклати глава.

— Всичко е наред, Владимир.

Владимир кимна и се върна на поста си в коридора.

Осип скръсти ръце на масата и погледна Графа, очаквайки обяснение.

— Съжалявам — каза графът, искрено притеснен. — Канех се да го довърша, Осип. Всъщност бях си изчистил календара за днес, за да изчета останалото, когато… се намесиха обстоятелства.

— Обстоятелства.

— Неочаквани обстоятелства.

— Какви неочаквани обстоятелства?

— Млада дама.

— Млада дама!

— Дъщеря на един стар приятел. Появи се изневиделица и ще остане с мен за известно време.

Осип погледна Графа като замаян, после избухна в смях.

— Гледай го ти Александър Илич. Млада дама ви е дошла на гости. Защо не го казахте. Абсолютно сте опростен, стари хитрецо. Или поне донякъде. Не се заблуждавайте, тепърва ще си говорим за Токвил; и вие ще го изчетете до последната страница. Но засега не ме оставяйте да ви бавя и секунда. Не е късно за хайвер в Шаляпин. После можете да я отмъкнете в Пиацата за малко танци.

— Всъщност… дамата е много млада.

…

— Колко млада?

— На пет или шест години.

— Пет или шест години!

— Бих казал почти сигурно шест.

— Значи сте приютили дете, почти сигурно на шест години.

— Да…

— В стаята си.

— Точно така.

— За колко време?

— Няколко седмици. Може би месец. Но не повече от два…

Осип се усмихна и кимна.

— Разбирам.

— Честно казано — призна графът, — досега посещението ѝ беше малко разрушително за всекидневната ми рутина. Но това навярно може да се очаква, тъй като тя току-що пристигна. След като извършим някои малки корекции и тя успее да се аклиматизира, всичко би трябвало да върви като по вода.

— Без съмнение — съгласи се Осип. — А междувременно няма да ви задържам.

Обещавайки да прочете Дьо Токвил до следващата им среща, графът се извини и се изниза през вратата, а Осип посегна към бутилката с кларет. Като откри, че е празна, той посегна през масата към недопитата чаша на графа и я пресипа в своята.

Спомняше ли си онези дни, когато децата му бяха почти сигурно на шест? Когато в коридорите се трополеше цял час преди разсъмване? Когато всеки предмет, по-малък от ябълка, не можеше да бъде намерен, освен ако ти попадне под краката? Когато книгите оставаха неизчетени, писмата без отговор и всяка мисъл оставаше недовършена? Спомняше си ги, сякаш бе вчера.

— Без съмнение — повтори той с усмивка на лицето си. — След като извършат някои малки корекции, всичко би трябвало да върви като по вода…

Обикновено графът смяташе, че възрастните мъже не бива да тичат по коридорите. Но когато напусна Осип, беше почти единайсет, а той вече бе злоупотребил сериозно с добрината на Марина. Така че той направи изключение само за този случай, хукна по коридора, зави зад ъгъла и връхлетя на някакъв тип с чорлава брада, който крачеше нагоре по стълбището.

— Мишка!

— А. Ето те, Саша.

Още щом графът разпозна стария си приятел, първата му мисъл беше, че ще трябва да го отпрати. Какво друго можеше да направи? Нямаше избор.

Но като се вгледа в лицето на Мишка, той разбра, че това е невъзможно. Явно бе станало нещо значимо. Така че вместо да го отпрати, графът го отведе в кабинета си, където Мишка седна и взе да върти шапката в ръцете си.

— Не беше ли планирал да пристигнеш в Москва утре? — подпита графът след кратко мълчание.

— Да. — Мишка небрежно размаха шапката си. — Но дойдох ден по-рано по искане на Шаламов…

Техен познат от университетските им години, днес Виктор Шаламов работеше като старши редактор в Гослитиздат. Негова беше идеята Мишка да редактира предстоящите томове със събрани писма на Антон Чехов — проект, над който Мишка се трудеше като грешен дявол от 1934 г. насам.

— А — каза весело графът. — Трябва да си почти готов.

— Почти готов — повтори Мишка със смях. — Напълно си прав, Саша. Почти съм готов. Всъщност остава само да се премахне една дума.

Ето какво бе станало.

Рано тази сутрин Михаил Миндич пристигна в Москва с нощния влак от Ленинград. Шпалтите вече бяха на път към печатницата и Шаламов заяви, че иска да заведе Мишка на тържествен обяд в Централния дом на писателя. Но когато Мишка пристигна в приемната на издателя малко преди един часа, Шаламов го повика в кабинета си.

След като се настаниха, Шаламов поздрави Мишка за отличната работа. После посочи шпалтите, които се оказаха не на път към печатницата, а върху бюрото на редактора.

Да, работата е свършена с нюанс и ерудиция, каза Шаламов. Образец на изследователско мислене. Но има един малък въпрос, който трябва да бъде разгледан преди отпечатването. Съкращение в писмото от шести юни 1904 г.

Мишка добре знаеше това писмо — горчиво-сладко послание от Чехов до сестра му Мария, в което той предвижда пълното си възстановяване само няколко седмици преди смъртта. По време на набирането трябва да беше отпаднала някоя дума — което само показва, че колкото и да преглеждаш шпалтите, никога няма да хванеш всяка грешка.

— Да видим — каза Мишка.

— Ето — каза Шаламов и завъртя шпалтите, така че Мишка сам да прегледа писмото.

Берлин,

6 юни 1904 г.

Скъпа Маша,

Пиша ти от Берлин. Тук съм вече цял ден. След като ти си тръгна, в Москва стана много студено и дори валя сняг; от лошото време сигурно съм настинал, почнаха да ме мъчат ревматични болки в ръцете и краката, нощем не можех да спя, много отслабнах, биха ми морфин, гълтах хиляди разни лекарства и си спомням с благодарност само хероина, който веднъж ми предписа Алтшулер. Все пак към времето за заминаване започнах да си възстановявам силите. Апетитът ми се завърна, почнах да си бия инжекции с арсен, и така нататък и така нататък, и накрая в четвъртък напуснах страната много измършавял, с много тънки, изпосталели крака. Имах чудесно, приятно пътуване. Тук в Берлин наехме удобна стая в най-добрия хотел. Много се радвам на живота тук и отдавна не съм ял така добре и с такъв апетит. Хлябът тук е изумителен, тъпча се с него, кафето е отлично, а трапезата е неописуема. Хората, които никога не са били в чужбина, не знаят колко хубав може да бъде хлябът. Няма приличен чай (ние си носим наш) и няма от нашите ордьоври, но всичко останало е превъзходно, макар че тук е по-евтино, отколкото в Русия. Вече наддадох и днес, въпреки хладния въздух, дори предприех дългото пътуване до Зоологическата градина. И така, можеш да кажеш на Майка и всеки друг, който се интересува, че съм на път да оздравея или дори вече съм оздравял… И т.н., и т.н.

Твой:

А. Чехов

Мишка прочете пасажа веднъж, после още веднъж, опитвайки мислено да види образа на оригиналното писмо. След четири години той знаеше повечето писма наизуст. Но колкото и да се опитваше, не успя да открие несъответствието.

— Какво липсва? — попита накрая той.

— О — каза Шаламов с тона на човек, който внезапно е проумял дребно недоразумение между приятели. — Не че нещо липсва. Трябва нещо да се извади. Ето тук.

Шаламов се пресегна през бюрото, за да посочи редовете, където Чехов споделяше първите си впечатления от Берлин, но най-вече неговата похвала за тамошния изумителен хляб и забележката, че руснаците, които не са пътували, нямат представа колко хубав може да бъде хлябът.

— Тази част трябва да бъде премахната?

— Да. Точно така.

— Като да я задраскаме.

— Ако предпочиташ.

— И мога ли да попитам защо?

— За по-кратко.

— Значи за да се спести хартия! И след като извадя този малък пасаж от шести юни, къде ще заръчаш да го сложа? В банката? В чекмеджето на скрина? В мавзолея на Ленин?

Докато Мишка разказваше на графа за разговора, гласът му ставаше все по-силен, сякаш от подновено чувство на възмущение; но после изведнъж млъкна.

— И тогава Шаламов — продължи той след миг, — този Шаламов от нашата младост, ми каза, че ако искам, мога да изстрелям пасажа с оръдие, това изобщо не го интересува, но текстът трябва да бъде премахнат. И знаеш ли какво направих, Саша? Можеш ли да си представиш?

Бихме могли да направим извода, че човек, който е склонен да крачи напред-назад, ще постъпва благоразумно — поради необичайното количество време, което отделя за разглеждане на причините и следствията, на взаимовръзките и въздействията. Но графът знаеше от опит, че хората, склонни да крачат, вечно са на ръба на импулсивното действие. Защото макар да ги подтиква логиката, това е някаква многостранна логика, която не ги приближава до ясно разбиране, или дори състояние на убеденост. Вместо това тя така ги обърква, че в крайна сметка остават изложени на влиянието на най-простата прищявка, на изкушението за прибързано или безразсъдно действие — почти сякаш изобщо не са разглеждали въпроса.

— Не, Мишка — призна графът с лошо предчувствие. — Не мога да си представя. Какво направи?

Мишка плъзна длан по челото си.

— Какво да прави човек, когато се сблъска с такава лудост? Задрасках пасажа. После излязох от стаята, без да кажа и дума.

След като чу този развой на събитията, графът изпита дълбоко облекчение. Ако не беше потресеният вид на стария му приятел, той дори би се усмихнал. Защото трябва да признаем, че в обстоятелствата наистина имаше нещо комично. Това можеше да е разказ от Гогол, където Шаламов играе ролята на охранен статски съветник, впечатлен от собствения си ранг. А провинилият се пасаж, чувайки за предстоящата си участ, навярно скача през прозореца, удря на бяг и вече никога не чуват за него — е, докато не се появява пак десет години по-късно, хванал под ръка френска графиня с пенсне и ордена на Почетния легион.

Но графът запази сериозно изражение.

— Бил си напълно прав — успокои го той. — Било е въпрос само за няколко изречения. Петдесет думи от няколкостотин хиляди.

Графът изтъкна, че в крайна сметка Михаил има с какво да се гордее. Отдавна се чакаше пълно събрание на писмата на Чехов. То обещава да вдъхнови цяло ново поколение учени и изследователи, читатели и писатели. А Шаламов? С дългия му нос и малките очи, графът винаги го бе смятал за нещо като пор, а човек не бива да позволява на поровете да му провалят чувството за успех или поводите за празнуване.

— Слушай, приятелю — рече графът с усмивка, — ти си пристигнал с нощния влак и си пропуснал обяда. Това е половината от проблемите ти. Върни се в хотела. Вземи си вана. Поръчай си нещо за хапване и чаша вино. Наспи се добре. А утре вечер ще се срещнем в Шаляпин както планирахме, ще вдигнем чаши за брат Антон и ще се посмеем за сметка на онзи пор.

Така графът се опита да утеши стария си приятел, да ободри духа му и лекичко да го избута към вратата.

В 11:40 графът най-сетне слезе на партера етаж и почука на вратата на Марина.

— Съжалявам, че закъснях — каза той шепнешком, когато шивачката отвори вратата. — Къде е София? Мога да я отнеса горе.

— Няма нужда да шепнете, Александър. Тя не спи.

— Държала си я будна!

— Никого не съм държала — отвърна Марина. — Тя настояваше да ви дочака.

Двамата влязоха вътре, където София седеше на един стол съвършено изправена. При вида на графа тя скочи на пода, отиде до него и го хвана за ръката.

Марина повдигна вежди, сякаш да каже: Виждате ли…

Графът също вдигна вежди, сякаш да отговори: Представи си само…

— Благодаря ти за вечерята, лельо Марина — каза София на шивачката.

— Аз ти благодаря, че дойде, София.

После София вдигна поглед към графа.

— Сега можем ли да вървим?

— Разбира се, скъпа.

Когато напуснаха Марина, стана очевидно, че София е готова да си легне. Без да пуска ръката му, тя го отведе право към асансьора във фоайето и натисна бутона за петия етаж с командата Престо. Когато стигнаха до витото стълбище, вместо да поиска да бъде носена, тя на практика го издърпа нагоре по стъпалата. А когато той ѝ представи гениалното устройство на новото легло, тя почти не обърна внимание. Вместо това изтича по коридора да си измие зъбите и да си облече нощницата.

Но когато се върна от банята, вместо да се пъхне под завивките, тя се покатери на стола.

— Не си ли готова за сън? — попита графът изненадан.

— Чакай — отвърна тя и му направи знак да мълчи.

После се приведе малко надясно, за да погледне покрай него. Озадачен, графът отстъпи настрани и се обърна — тъкмо навреме, за да види как длъгнестият повелител на минутите догонва по-дребния си събрат, господаря на часовете. Когато двамата се прегърнаха, пружините се разхлабиха, колелцата се завъртяха и миниатюрното чукче на часовника започна да отбелязва идването на полунощ. София слушаше, застинала неподвижно. Сетне, заедно с дванайсетия и последен звън, тя скочи от стола и се покатери в леглото.

— Лека нощ, чичо Александър — каза тя; и преди графът да успее да я завие, заспа дълбоко.

 

 

Този ден беше дълъг за графа, един от най-дългите, откакто се помнеше. На ръба на изтощението, той си изми зъбите и облече пижамата почти толкова бързо като София. После се върна в спалнята, изгаси лампата и се отпусна върху дюшека под пружината на София. Вярно, графът нямаше собствена пружина, а консервните кутии едва повдигаха тази на София достатъчно високо, за да му позволят да се обърне настрани; но определено беше по-добре от коравия дървен под. И така, след като бе изживял един ден, с който баща му щеше да се гордее, и като чу деликатното дишане на София, графът затвори очи и се приготви да потъне в непробуден сън. Но уви, сънят не дойде толкова лесно при нашия уморен приятел.

Също като във филм, където танцьорите оформят две редици, така че един от тях да притича весело помежду им, всяка тревога на графа се представяше за обсъждане, покланяше се тържествено и после заемаше място в края на редицата, за да може следващата тревога да затанцува на преден план.

Какви точно бяха опасенията на графа?

Притесняваше се за Мишка. Макар да изпита истинско облекчение, като откри, че отчаянието на приятеля му идва от четири премахнати изречения на страница триста от третия том, той не можеше да се отърве от лошото предчувствие, че проблемът с петдесетте думи все още не е приключил…

Тревожеше се за Нина и нейното пътуване на изток. Графът не бе чувал много за Севвостлаг, но знаеше достатъчно за Сибир, за да разбира колко безмилостен път си е избрала Нина…

Тревожеше се за малката София — и то не само за нарязването на месото и смяната на дрехите ѝ. Независимо дали вечеря в Пиацата, или се вози с асансьора до петия етаж, едно малко момиченце в Метропол нямаше да остане задълго незабелязано. Макар че София трябваше да остане при графа само няколко седмици, винаги имаше възможност преди завръщането на Нина някой бюрократ да узнае за нейното пребиваване и да го забрани…

И накрая, в интерес на пълната откровеност, трябва да добавим, че графът се тревожеше за следващата сутрин — когато, след като си изгризе бисквитата и му отмъкне ягодите, София пак ще се покатери на стола и ще го погледне с тъмносините си очи.

Когато ни завърти вихърът на живота, навярно е неизбежно да лежим будни дори в най-мекото легло и да се борим с тревогите, били те големи или малки, реални или въображаеми. Но всъщност граф Ростов имаше сериозни основания да се тревожи за стария си приятел Мишка.

Когато напусна Метропол късно през нощта на двайсет и първи юни, Михаил Миндич последва буквално съвета на графа. Отиде право в хотела си, изкъпа се, хапна и легна да се наспи както трябва. А когато се събуди, той погледна събитията от предишния ден в по-широка перспектива.

В светлината на утрото видя, че графът е напълно прав — че става въпрос само за петдесет думи. И не беше като Шаламов да го е накарал да отреже последните редове на „Вишнева градина“ или „Чайка“. Нещата опираха до един пасаж, който можеше да се е появил в кореспонденцията на всеки пътник в Европа, и който самият Чехов най-вероятно бе съчинил почти без да мисли.

Но след като се облече и си поръча късна закуска, когато тръгна към Централния дом на писателите, Мишка случайно мина покрай онази статуя на Горки на Арбатския площад, където някога бе стояла мрачната статуя на Гогол. За Мишка Максим Горки беше най-великият съвременен герой след Маяковски.

— Ето един човек — каза си Мишка (докато стоеше насред тротоара, без да обръща внимание на минувачите), — който някога пишеше с тъй свежа и сурова непосредственост, че спомените му за младостта станаха наши младежки спомени.

Но след като се засели в Италия, през 34-та година той бе подмамен обратно в Русия от Сталин и настанен в имението на Рябушински — за да води създаването на социалистическия реализъм като единствен художествен стил на целия руски народ…

— И какво излезе от всичко това? — обърна се Мишка към статуята.

Почти напълно съсипан, Булгаков не беше написал нито дума от години. Ахматова бе оставила перото. Говореше се, че Манделщам, който вече бе излежал присъдата си, изглежда е арестуван отново. А Маяковски? О, Маяковски…

Мишка заскуба брадата си.

Колко смело бе предрекъл на Саша през 22-ра година, че тези четирима ще се съберат, за да създадат новата поезия на Русия. Невероятно, може би. Но в крайна сметка те направиха точно това. Създадоха поезията на мълчанието.

— Да, мълчанието може да бъде мнение — каза Мишка. — Мълчанието може да бъде форма на протест. То може да бъде средство за оцеляване. Но може да бъде и училище по поезия — със свои собствени рими, ритми и условности. Такава, която не е задължително да се пише с молив или писалка; но може да бъде написана в сърцето с револвер, опрян до гърдите.

С тези думи Мишка обърна гръб на Максим Горки и Централния дом на писателите, и вместо това се отправи към редакцията на Гослитиздат. Там се изкачи по стълбището, безцеремонно пресече приемната и взе да отваря врата след врата, докато не откри пора в една заседателна зала да води редакторска среща. В средата на масата имаше чинийки със сирене, смокини и солена херинга, и по някаква необяснима причина самият им вид изпълни Мишка с ярост. Публиката обърна гръб на Шаламов, за да види кой се е вмъкнал през вратата; това бяха младши редактори и помощник-редактори, все млади и сериозни — факт, който само разгневи Мишка още повече.

— Много добре! — извика той. — Виждам, че си приготвил ножовете. Какво ще накълцаш днес? „Братя Карамазови“?

— Михаил Фьодорович — възкликна потресен Шаламов.

— Какво е това? — провикна се Мишка, като посочи една млада жена, която държеше резен хляб с парче херинга. — Този хляб да не е от Берлин? Внимавайте, другарко. Ако хапнете и един залък, Шаламов ще ви изстреля с оръдие.

Мишка виждаше, че младата жена го смята за луд; но тя все пак остави хляба на масата.

— Аха! — възкликна отмъстително Мишка.

Шаламов се надигна от стола си, едновременно изнервен и разтревожен.

— Михаил — каза той. — Явно си разстроен. По-късно на драго сърце ще поговоря с теб в кабинета си за всичко, което те мъчи. Но както сам виждаш, в момента имаме съвещание. И работният ни ден тепърва започва…

— Тепърва започва. Не се и съмнявам.

Мишка започна да отброява на пръсти задачите за деня и при всяка точка грабваше ръкопис от масата пред някого от персонала и го хвърляше срещу Шаламов.

— Има статуи за преместване! Редове за съкращаване! А в пет следобед не бива да закъсняваш за банята си с другаря Сталин. Защото ако закъснееш, кой ще му изтърка гърба?

— Не е на себе си — рече един младеж с очила.

— Михаил — повтори умолително Шаламов.

— Бъдещето на руската поезия е в хайку! — провикна се Мишка в заключение, после с голямо задоволство затръшна вратата на излизане. Всъщност жестът бе толкова задоволителен, че той затръшна всяка врата, която го делеше от улицата.

И за да използваме фразата му, какво излезе от всичко това?

Само след ден същината на неговите коментари бе споделена със съответните органи; след седмица те бяха записани дума по дума. През август го поканиха за разпит в ленинградските служби на НКВД. През ноември той бе изправен пред една от извънредните съдебни тройки на онази епоха. А през март 1939 г. пътуваше с влак за Сибир и царството на закъснялото благоразумие.

Графът вероятно бе прав да се тревожи за Нина, макар че никога не ще го узнаем със сигурност — защото тя не се върна в Метропол нито след месец, нито след година, нито когато и да било. През октомври графът предприе някои усилия да открие нейното местонахождение, но всички останаха без резултат. Можем да предположим, че и Нина е предприела усилия да се свърже с графа, но не дойде нито дума и Нина Куликова просто изчезна в необятната шир на руския Изток.

Графът бе също тъй прав да се притеснява, че присъствието на София ще бъде забелязано. Защото то не само бе забелязано в рамките на две седмици от пристигането ѝ, но и до една административна служба в Кремъл бе пратено писмо, в което се посочваше, че една Бивша Личност, живееща под домашен арест на последния етаж на хотел Метропол, се грижи за петгодишно дете с неизвестни родители.

След получаването си това писмо бе грижливо изчетено, подпечатано и препратено до по-горна служба — където пак бе подпечатано и прехвърлено два етажа нагоре. Там то стигна до онова бюро, където с един замах на перото можеха да бъдат задействани матроните от държавните сиропиталища.

Случи се обаче така, че един бърз преглед за текущите познанства на въпросната Бивша Личност доведе до някоя си актриса с върбова фигура — за която от години се шушукаше, че е завъртяла главата на един кръглолик комисар, назначен наскоро в Политбюро. Зад стените на малка, унила канцелария в особено бюрократичен клон на правителството обикновено е трудно да си представиш ясно света навън. Но никога не е трудно да си представиш какво може да стане с кариерата ти, ако грабнеш незаконна дъщеря на човек от Политбюро и я пратиш в дом за сираци. Такава инициатива би била възнаградена с превръзка на очите и една последна цигара.

В резултат на това бяха извършени само най-дискретни проучвания. Откриха се признаци, че актрисата вероятно е имала връзка с члена на Политбюро поне от шест години. Освен това служител на хотела потвърди, че точно в деня, когато момиченцето дошло в хотела, актрисата също е била там. При това положение цялата информация, събрана в хода на разследването, бе прибрана в заключено чекмедже (за в случай че някой ден може да се окаже полезна). А злонамереното писъмце, от което започна цялото разследване, бе подпалено и изхвърлено на боклука, където му беше мястото.

Така че да, графът имаше всички основания да се притеснява за Мишка, Нина и София. Но трябваше ли да се тревожи за следващата сутрин?

Както се оказа, след като си оправиха леглата и изгризаха бисквитите, София наистина се покатери на стола; но вместо да се вторачи с очакване в графа, тя изреди цял куп допълнителни въпроси за „Спокоен час“ и семейството му, сякаш ги бе съчинила насън.

И в следващите дни един мъж, който отдавна се гордееше със способността си да разказва истории по най-краткия начин, с ударение върху най-съществените подробности, по принуда стана майстор на лиричните отклонения, забележките в скоби, бележките под линия, накрая дори се научи да изпреварва неуморните питания на София, преди да е имала време да ги изрече.

 

 

Народната мъдрост ни казва, че когато въртележката на тревогите ни пречи да заспим, най-доброто лекарство е да броим овце на ливада. Но понеже предпочиташе агнетата препечени с билки и сервирани с винен сос, графът избра съвсем друг метод. Докато слушаше дишането на София, той се върна в онзи миг, когато се събуди на коравия под и възстановявайки систематично посещенията си във фоайето, Пиацата, Боярски, апартамента на Ана, мазето и работилницата на Марина, грижливо пресметна колко стълбищни площадки е изкачил или слязъл в течение на деня. Мислено сновеше нагоре-надолу, броейки площадка след площадка, докато с финалното изкачване към кабинетния часовник стигна до крайната сума от петдесет и девет — при което потъна в заслужен сън.