Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (34)

Съобщение

В 18:45 на 11 юни граф Александър Ростов стоеше в апартамент 417, облечен в бялото сако на Боярски, за да се увери, че обстановката е уместно подготвена и хората му са в добър външен вид, преди да отвори вратите за съвместната вечеря на Президиума и Министерския съвет.

Както знаем, единайсет дни по-рано графът бе отстранен от това задължение доста безцеремонно. Но в ранния следобед на десети юни салонният управител Дюрас дойде на ежедневната среща на Боярски с тревожни новини. От известно време каза той, изпитвал треперене на ръцете, напомнящо пристъпи на парализа. Тази сутрин, когато се събудил след една неспокойна нощ, той открил, че състоянието му се е влошило значително. За доказателство протегна дясната си ръка над масата и тя трепереше като лист.

Емил гледаше потресен. Що за Божество, сякаш си мислеше той, би сътворило свят, в който една старческа болест да сполети точно това качество на човека, което го отличава от ближните и го издига в очите на всички?

Що за Божество ли, Емил? Същото, което е отнело слуха на Бетовен и зрението на Моне. Защото каквото Господ дава, е точно същото, което по-късно ще дойде да си прибере.

Но ако лицето на Емил изразяваше едва ли не светотатствено негодувание към състоянието на приятеля му, Подофицерът направи гримаса на раздразнение.

Забелязвайки досадата на управителя, Андрей се опита да го успокои.

— Не бива да се притеснявате, управител Лепневски. Вече се свързах с другаря Проп в Кремъл и го уверих, че макар да не мога да надзиравам утрешното вечерно събитие, оберкелнер Ростов ще поеме моите отговорности. Излишно е да казвам — добави той, — че другарят Проп беше крайно облекчен от новината.

— Разбира се — каза Подофицерът.

Съобщавайки, че другарят Проп е бил крайно облекчен да види оберкелнер Ростов начело на тази държавна вечеря, Андрей не преувеличаваше. Роден десет години след Революцията, другарят Проп не знаеше, че оберкелнер Ростов е под домашен арест в Метропол; той дори не знаеше, че оберкелнер Ростов е от Бившите. Знаеше само — и то от личен опит, — че на оберкелнер Ростов може да се разчита, за да изпипа всеки детайл на масата и да реагира веднага на най-малкия намек за неудовлетвореност на клиента. И макар че другарят Проп бе все още сравнително неопитен в обичаите на Кремъл, той вече беше достатъчно опитен, за да знае, че всеки недостатък на вечерта непременно ще бъде стоварен на негов гръб, сякаш лично той е подреждал масата, сготвил ястията и наливал виното.

Другарят Проп лично сподели облекчението си с Графа по време на кратката сутрешна среща преди събитието. На маса за двама в Боярски младият организатор прегледа с графа, макар и съвсем излишно, всички подробности за вечерта: часът (вратите трябваше да бъдат отворени точно в 21:00 часа); разположението на масите (издължено П с по двайсет стола от двете страни и шест в тясната част); менюто (традиционен руски празник в интерпретация на главен готвач Жуковски); виното (украинско бяло); и необходимостта свещите да се изгасят точно в 22:59 часа. После, може би за да подчертае значението на вечерта, другарят Проп даде на графа да надникне в списъка на гостите.

Макар да е вярно, че графът обикновено не се интересуваше от вътрешните механизми на Кремъл, това не означава, че не познаваше имената върху този лист хартия — защото ги беше обслужвал всичките. Разбира се, той ги бе обслужвал на официални банкети в Червената и Жълтата стая, но също така и на по-интимните и по-малко охранявани маси в Боярски, когато вечеряха със съпруги или любовници, приятели или врагове, покровители или протежета. Различаваше грубияните от нетърпеливите и злобарите от самонадеяните. Беше виждал всички от тях трезви и повечето пияни.

— Ще се погрижим за всичко — каза графът, докато младият апаратчик ставаше да си върви. — Но, другарю Проп…

Другарят Проп спря.

— Да, оберкелнер Ростов? Забравих ли нещо?

— Не ми дадохте разпределението на местата.

— А. Не се притеснявайте. Тази вечер няма да има разпределение на местата.

— Тогава бъдете сигурни — отговори графът с усмивка, — че вечерта ще бъде успешна.

Защо графът бе толкова доволен да чуе, че на тази държавна вечеря няма да има разпределение на местата?

От хиляда години цивилизациите по цял свят са приемали челното място на масата като привилегировано. Виждайки официално подредена маса, човек инстинктивно знае, че мястото начело е по-желано от тези отстрани — защото то неизбежно придава на притежателя си усещането за власт, значимост и легитимност. Знае също така, че колкото по-далеч седиш от челното място, толкова по-малко властен, значим и легитимен ще изглеждаш. Така че да поканиш четирийсет и шестима лидери на политическа партия да се хранят по периферията на едно издължено П без разпределение на местата носи риск от определен безпорядък…

Томас Хобс, без съмнение, би сравнил ситуацията с „Човека в естествено състояние“ и би ни посъветвал да очакваме сблъсък. Родени с еднакви способности и тласкани от еднакви желания, четирийсет и шестимата присъстващи имаха равни права над всяко място около масата. При това положение най-вероятно трябваше да последва втурване към челното място, придружено от взаимни обвинения, упреци, размяна на юмруци и евентуално стрелба.

Джон Лок, от друга страна, би възразил, че щом вратата на столовата се отвори, след кратък момент на объркване добрата същност на четирийсет и шестимата ще надделее и предразположението им към разума ще ги доведе до справедлив и организиран процес на заемане на места. Така присъстващите най-вероятно биха хвърлили жребий, за да определят настаняването си, или просто биха разместили масите в кръг — също както сторил крал Артур за да осигури равенството на рицарите си.

Откъм средата на осемнайсети век Жан Жак Русо би уведомил господата Лок и Хобс, че четирийсет и шестимата гости — освободени най-после от тиранията на обществените условности — ще изблъскат масите настрани, ще съберат в ръце даровете на земята и ще ги споделят свободно, в състояние на естествено блаженство!

Но комунистическата партия не беше „естествено състояние“. Напротив, тя беше една от най-сложните и целенасочени конструкции, създавани някога от човека. По същество — йерархията над йерархиите.

Затова графът беше напълно уверен, че когато пристигнат гостите, няма да има размахване на юмруци, теглене на жребий или волно споделяне на дарове. По-скоро, след съвсем малко побутване и въртене, всеки от четирийсет и шестимата участници щеше да си намери подобаващо място на масата; и това „спонтанно“ подреждане би дало на наблюдателния свидетел всичко необходимо, за да предскаже управлението на Русия през следващите двайсет години.

По сигнал на графа вратите на апартамент 417 бяха отворени точно в 21:00. До 21:15 четирийсет и шестима мъже с различен ранг и старшинство заеха местата, съответстващи на тяхното положение. Без нито една напътствена дума челото на масата бе предоставено на Булганин, Хрушчов, Маленков, Микоян, Молотов и Ворошилов — шестимата най-изявени членове на партията, като двете централни места бяха запазени за премиера Маленков и генералния секретар Хрушчов.^[1]

Всъщност, сякаш за да изтъкне положението, когато влезе в стаята, Хрушчов дори не тръгна към челното място. Вместо това размени няколко забележки с елегантния министър на средното машиностроене Вячеслав Малишев, който седеше близо до края на масата. Едва когато всички останали се настаниха удобно, бившият кмет на Москва потупа Малишев по рамото и небрежно отиде да седне до Маленков — на последния празен стол в стаята.

През следващите два часа присъстващите ядоха с апетит, пиха на воля и вдигаха тостове, които варираха от високо идейни до хумористични, но винаги в крайно патриотичен дух. А между тостовете, докато графът представяше ястията, доливаше чашите, прибираше празни чинии и почистваше трохи от покривките, присъстващите подхвърляха забележки към съседите си отляво, разговаряха със съседите си отдясно, или си мърмореха под носа сред общия празничен шум.

След като прочетете това, може би ще се изкушите да попитате малко язвително дали граф Ростов — самообявил се за човек на благоприличието — си позволяваше да подслуша някои от частните разговори около масата? Но вашият въпрос, както и цинизмът ви, ще бъде съвсем неуместен. Защото също като най-добрите прислужници, способният сервитьор е длъжен да слуша.

Помислете например за иконома на великия княз Демидов. Навремето Кемп можел да стои часове наред в дъното на библиотеката, безмълвен и неподвижен като статуя. Но ако някой от гостите на великия княз подметнел дори полугласно, че е жаден, Кемп мигновено се появявал с предложение за питие. Ако някой тихичко се оплачел, че е студено, Кемп се озовавал до камината и разбърквал жаравата. А когато великият княз споменавал на свой приятел, че макар графиня Шерматова да е „прелестна“, синът ѝ е „ненадежден“, Кемп знаел, без да му се казва, че ако някой от Шерматови се появи без покана, великият княз е на разположение за нея и недостъпен за него.

И така, подслуша ли графът нещо от частните разговори на присъстващите? Чу ли лукавите наблюдения, острите забележки или пренебрежителните оценки, изречени под сурдинка?

Да, той чу всяка една дума.

Всеки има свой собствен облик на масата и не е нужно да си обслужвал членове на комунистическата партия двайсет и осем години, за да знаеш, че докато другарят Маленков вдига тостове само по важни поводи, и то с чаша бяло вино, другарят Хрушчов вдига по четири тоста на вечер, и винаги с водка. Затова по време на храненето графът не пропусна да забележи, че бившият кмет на Москва нито веднъж не стана на крака. Но в единайсет без десет, когато вечерята почти приключваше, генералният секретар потропа по чашата си с върха на ножа.

— Другари — започна той, — Метропол не е чужд на историческите събития. Всъщност през 1918 г. другарят Свердлов е заключил членовете на Конституционната комисия в апартамента на два етажа под нас — и ги уведомил, че няма да бъдат пуснати, докато не си свършат работата.

Смях и аплодисменти.

— За Свердлов! — извика някой, и докато Хрушчов изпразваше чашата си със самоуверена усмивка, всички около масата последваха примера му.

— Тази вечер — продължи Хрушчов — имаме честта да бъдем свидетели на друго историческо събитие в Метропол. Ако се присъедините към мен до прозорците, другари, смятам, че министър Малишев има за вас съобщение…

С изражения, вариращи от любопитни до озадачени, четирийсет и четиримата други присъстващи избутаха столовете си назад и се приближиха до високите прозорци с изглед към Театралния площад, където вече стоеше Малишев.

— Благодаря ви, другарю генерален секретар — каза Малишев с лек поклон към Хрушчов, последван от многозначителна пауза. — Другари, както знаят повечето от вас, преди три години и половина започнахме изграждането на новата електростанция в град Обнинск. С гордост ви съобщавам, че в понеделник следобед обектът Обнинск влезе в експлоатация — шест месеца предсрочно.

Подходящи похвали и кимане на глави.

— Освен това — продължи Малишев — точно в единайсет часа тази вечер — след по-малко от две минути — електростанцията ще започне да осигурява енергия на половината град Москва…

С тези думи Малишев се обърна към прозореца (докато графът и Мартин тихо гасяха свещите на масата). Навън светлините на Москва блестяха както винаги, тъй че докато секундите отминаваха, мъжете в стаята почнаха да пристъпват от крак на крак и да обменят забележки. Но изведнъж в най-северозападния край на града лампите в цял квартал изгаснаха наведнъж. Миг по-късно изгаснаха светлините в съседния квартал. После тъмнината плъзна из града като сянка през равнината, идвайки все по-близо и по-близо, додето някъде около 23:02, вечно осветените прозорци на Кремъл почерняха, а няколко секунди по-късно ги последваха и тези на хотел Метропол.

В тъмнината мърморенето отпреди миг се засили и промени тона си, изразявайки някаква комбинация от изненада и уплаха. Но внимателният наблюдател би различил по силуета на Малишев, че когато настана тъмнина, той нито проговори, нито се раздвижи. Продължаваше да гледа през прозореца. Изведнъж в далечния северозападен ъгъл на столицата лампите на първоначално помръкналите квартали заблестяха отново. Сега светлината плъзна из града, идвайки все по-близо и по-близо, докато прозорците на Кремъл светнаха, последван от полилея над главите им — и съвместната вечеря на Президиума и Съвета на министрите избухна в заслужени аплодисменти. Защото светлините на града сякаш наистина грееха по-ярко с електричеството от първата ядрена електроцентрала в света.

Без съмнение финалът на тази държавна вечеря представляваше най-добрият образец на политически театър, както Москва някога бе виждала. Но дали някои от столичните граждани не пострадаха, когато светлините изгаснаха?

За щастие през 1954 г. Москва не беше световна столица на електроуредите. Но в краткия интервал на прекъсването спряха поне триста хиляди часовника, замлъкнаха четирийсет хиляди радиоточки и почерняха екраните на пет хиляди телевизора. Кучетата виеха, котките мяукаха. Катурваха се лампиони, плачеха деца, родители си удряха пищялите в масички за кафе, и немалко шофьори — зяпайки през предните стъкла към внезапно затъмнените сгради — блъснаха броните на автомобили пред тях.

В онази малка сива сграда на ъгъла на улица Дзержински малкият сив човек, натоварен да събира подслушаното от сервитьорките, продължи да трака на машината. Защото като всеки добър бюрократ, той умееше да пише дори със затворени очи. Вярно, когато малко след като светлините изгаснаха някой се препъна в коридора и нашият стреснат машинописец вдигна очи, пръстите му неволно прескочиха един ред клавиши, така че втората половина от доклада му щеше да бъде неразбираема или кодирана, в зависимост от гледната точка.

Междувременно в Малий театър, където Ана Урбанова — с прошарена перука — играеше ролята на Ирина Аркадина в „Чайка“ на Чехов, публиката нададе приглушени тревожни възгласи. Макар че Ана и нейните колеги актьори бяха добре тренирани да напускат сцената в тъмнина, те не го сториха. Тъй като бяха обучени по методите на Станиславски, веднага започнаха да действат точно като биха действали техните герои, ако изведнъж се озоват в затъмнение.

АРКАДИНА: [Тревожно] Светлините изгаснаха!

ТРИГОРИН: Остани, където си, скъпа. Ще потърся свещ.

[Звук на предпазливо движение, когато ТРИГОРИН излиза, последван от миг тишина]

АРКАДИНА: О, Константин. Страхувам се.

КОНСТАНТИН: Това е само тъмнина, майко — тази, от която сме дошли и към която ще се върнем.

АРКАДИНА: [Сякаш не е чула сина си] Мислиш ли, че светлините са изгаснали в цяла Русия?

КОНСТАНТИН: Не, майко. Изгаснали са в целия свят…

А в Метропол? Двама сервитьори в Пиацата се сблъскаха, докато носеха поръчки към масите; четирима клиенти в Шаляпин разляха напитките си и един бе ощипан; заклещен в асансьора между втория и третия етаж, американецът Шишко Уебстър сподели шоколади и цигари със събратята си по нещастие; а седнал сам в кабинета си, управителят на хотела се зарече „да разнищи тая работа“.

Но в залата на Боярски, където вече почти петдесет години атмосферата се диктуваше от светлината на свещите, клиентите бяха обслужени без прекъсване.