Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (30)

1954 Аплодисменти и възхвали

— Париж…?

Или поне така попита Андрей — като човек, който не вярва на ушите си.

— Да — каза Емил.

— Париж… Франция?

Емил сбръчка чело.

— Пиян ли си? Да не са те ударили по главата?

— Но как? — попита салонният управител.

Емил се облегна назад и кимна. Защото това вече беше въпрос, достоен за интелигентен човек.

Известно е, че сред всички видове на земята Homo sapiens е един от най-приспособимите. Заселиш ли едно племе в пустиня, хората ще се обличат с памук, ще спят в шатри и ще яздят камили; заселиш ли ги в Арктика, те ще се обличат с тюленови кожи, ще спят в иглута и ще пътуват с кучешки впрягове. А ако ги заселиш в Съветския климат? Ще се научат да водят приятелски разговори с непознати, докато чакат на опашка; ще се научат да подреждат спретнато дрехите си в своята половина от чекмеджето на бюрото; и ще се научат да рисуват въображаеми сгради в скицниците си. Тоест ще се приспособят. Но със сигурност един аспект от приспособяването на онези руснаци, които бяха виждали Париж преди революцията, бе да приемат, че вече никога, никога няма да видят Париж…

— Ето го и него — каза Емил, докато графът влизаше през вратата. — Попитай го сам.

След като седна, графът потвърди, че след шест месеца, на двайсет и първи юни, София ще бъде в Париж, Франция. А когато го попитаха как е възможно това, той сви рамене и отговори: „ВОКС“. Тоест Всесъюзното общество за културни връзки с чужбина.

Сега бе ред на Емил да изрази недоверие:

— Имаме ли културни връзки с чужбина?

— Изглежда, че вече пращаме наши творци по целия свят. През април изпращаме балет в Ню Йорк; през май изпращаме драматичен състав в Лондон; а през юни изпращаме оркестъра на Московската консерватория в Минск, Прага и Париж — където София ще изпълни Рахманинов в „Пале Гарние“.

— Това е невероятно — каза Андрей.

— Фантастично — каза Емил.

— Знам.

Тримата се засмяха, после Емил размаха секача срещу колегите си:

— Но заслужено.

— О, абсолютно.

— Без съмнение.

Тримата помълчаха, всеки унесен за миг в своите спомени за Града на Светлината.

— Мислите ли, че се е променил? — попита Андрей.

— Да — каза Емил. — Колкото и пирамидите.

И тук тримата членове на Триумвирата можеха да потънат в розови видения за миналото, ако не беше фактът, че вратата към кабинета на Емил се отвори и влезе най-новият член на всекидневната среща в Боярски — Шахматният подофицер.

— Добър ден, другари. Извинявайте, че ви накарах да чакате. На рецепцията имаше проблем, който изискваше незабавната ми намеса. За в бъдеще, моля, не се чувствайте длъжни да се събирате, преди да дойда.

Емил изръмжа полугласно.

Без да му обръща внимание, Подофицерът се завъртя към графа.

— Оберкелнер Ростов, днес не ви ли е ден за почивка? Не се чувствайте длъжен да присъствате на ежедневната среща, когато не сте на работа.

— Добре осведомен значи добре подготвен — каза графът.

— Разбира се.

Преди няколко години Подофицерът назидателно бе обяснил на графа, че докато служителите на Метропол имат своите ограничени и малки задачи, единствено управителят трябва да осигури стандарт на съвършенство за целия хотел. И нека не си кривим душата — личността на Подофицера го правеше идеален за тази задача. Защото където и да било — в стаите за гости, във фоайето или в шкафа за спално бельо на втория етаж — нито една подробност не бе прекалено дребна, нито един недостатък не бе твърде незначителен, нито един момент твърде неподходящ, за да не бъде осенен от безценната придирчивост и леко пренебрежителната намеса на Шахматния подофицер. И със сигурност точно такъв беше случаят в рамките на Боярски.

Ежедневната среща започна с подробно описание на специалитетите за вечерта. Разбира се, Подофицерът беше отменил традиционната дегустация с мотивите, че готвачът отлично знае какъв е вкусът на храната, и че приготвянето на образци за персонала е както безсмислено, така и разточително. Вместо това Емил имаше нареждането да описва специалитетите собственоръчно.

С още едно ръмжене главният готвач плъзна менюто по масата. След като надраска поредица от колелца, стрелки и кръстчета, Подофицерът задържа молива във въздуха.

— Мисля, че свинското ще върви с цвекло не по-зле, отколкото с ябълки — заяви той. — А ако не греша, главен готвач Жуковски, в килера все още имате цял куп цвекло.

Докато Подофицерът включваше това подобрение в менюто на Емил, готвачът хвърли през масата яростен поглед към човека, когото наричаше „Граф Дърдорко“.

След като върна коригираното меню на готвача, Подофицерът насочи вниманието си към салонния управител, който плъзна Книгата към него през масата. Въпреки факта, че беше един от последните дни на 1953 г., Подофицерът отвори Книгата на първата страница и прелисти седмиците на годината една по една. Накрая пристигна в настоящето и провери резервациите за вечерта с върха на молива си. След това даде на Андрей инструкции за настаняването и върна Книгата. Като последна задача Подофицерът предупреди управителя за факта, че цветята в централната композиция са започнали да вехнат.

— И аз го забелязах — каза Андрей. — Но се боя, че нашият цветарски магазин не разполага с необходимия инвентар за по-често освежаване на композицията.

— Ако не можете да осигурите достатъчно свежи цветя от цветаря Айзенберг, тогава може би е време да преминем към копринен аранжимент. Това би премахнало необходимостта от освежаване на композицията и навярно би имало допълнителното предимство да е по-икономично.

— Днес ще говоря с цветаря Айзенберг — каза Андрей.

— Разбира се.

След като Шахматният подофицер приключи срещата и Емил тръгна мърморейки да търси купчината цвекло, графът придружи Андрей до главното стълбище.

— A tout a l’heure — каза салонният управител, докато се насочваше към цветарския магазин.

— A bientot^[1] — отвърна графът и се отправи към стаята си.

Но щом Андрей изчезна от погледа му, графът се върна на площадката на втория етаж. Като надникна зад ъгъла, за да се увери, че приятелят му се е отдалечил, графът забърза към Боярски. Заключи вратата зад себе си и надникна в кухнята, за да е сигурен, че Емил и неговите помощници са заети. Едва тогава пристъпи към подиума на салонния управител, отвори чекмеджето, прекръсти се два пъти и извади Книгата за 1954 г.

За броени минути прегледа всички резервации за януари и февруари. Спря се на едно събитие, насрочено в Жълтата стая през март и на още едно, насрочено в Червената стая през април, но и двете не му вършеха работа. Докато напредваше в бъдещето, страниците на Книгата ставаха все по-пустинни. Цели седмици преминаваха без нито един запис. Графът взе да прелиства с по-бързо темпо и дори с наченки на отчаяние — докато не попадна на единайсети юни. След като изучи бележките в полето, изписани с деликатния почерк на Андрей, графът потупа записа два пъти. Съвместна вечеря на Президиума и Съвета на министрите — два от най-мощните органи в Съветския съюз.

Като върна Книгата в чекмеджето, графът се изкачи по стълбището към спалнята си, бутна стола настрани, седна на пода и за пръв път след почти трийсет години отвори една от скритите вратички в краката на писалището на великия княз. Защото макар че графът реши да действа още в онази нощ преди шест месеца, когато го посети Катерина, часовникът бе започнал да отброява едва след новината за миротворческото турне на Консерваторията.

 

 

Когато в шест часа тази вечер графът пристигна в Шаляпин, постоянните клиенти на бара празнуваха злополуките на „Шишко“ Уебстър — купонджия, но голям неудачник, който наскоро беше пристигнал в столицата. Двайсет и девет годишен и все още страдащ от прекомерното тегло, с което си беше спечелил прякора още като момче, Шишко бе изпратен в Русия от баща си — собственик на американската „Компания за търговски автомати“, разположена в Монтклеър, Ню Джърси — със строга заръка да не се прибира у дома, докато не продаде хиляда машини. След триседмични усилия той най-сетне бе уредил първата си среща с партиен служител (заместник-управител на пързалката в Горки Парк), и по този повод неколцина журналисти го убедиха да организира масово черпене с шампанско.

Графът се настани на табуретка в другия край на бара и прие от Аудриус чаша шампанско с усмивката на човек, който има свой собствен повод за празнуване. Човешките планове са пословично уязвими от случайност, колебание и прибързаност; но ако графът бе имал властта да начертае оптималния ход на събитията, той едва ли би свършил по-добра работа, отколкото му поднесе Съдбата. Затова надигна чашата с усмивка на устните.

Но да вдигнеш тост за Съдбата означава да я предизвикаш. Така и стана — още докато графът оставяше чашата си на плота, порив на мразовит въздух облъхна тила му, последван от настоятелен шепот:

— Ваше превъзходителство!

Като се завъртя на табуретката, графът с изненада откри, че зад него стои Виктор Степанович със скреж по раменете и сняг по шапката. Преди няколко месеца Виктор бе постъпил в един камерен оркестър и затова напоследък рядко се мяркаше вечер в хотела. Нещо повече, той се задъхваше, сякаш току-що бе прекосил тичешком целия град.

— Виктор! — възкликна графът. — Какво става? Изглеждаш ужасно.

Без да обръща внимание на забележката, Виктор заговори с нетипично за него нетърпение.

— Знам, че защитавате дъщеря си, ваше превъзходителство, и с право. Такъв е прерогативът на всеки родител и дългът на човек, който отглежда нежно сърце. Но с цялото си уважение мисля, че правите ужасна грешка. Тя ще завърши след шест месеца и шансовете ѝ да получи достойно място ще бъдат възпрепятствани от вашето решение.

— Виктор — каза графът и стана от табуретката. — Нямам представа за какво говориш.

Виктор се вгледа в графа.

— Не сте ли заръчали на София да оттегли името си?

— От какво да го оттегли?

— Току-що ми се обади диригентът Вавилов. Той ме уведоми, че тя отказала поканата да пътува с оркестъра на консерваторията.

— Отказала поканата! Уверявам те, приятелю, че нямах представа. Всъщност съм съгласен с теб на сто процента, на хиляда процента, че нейното светло бъдеще зависи от участието в това турне.

Двамата се спогледаха с недоумение.

— Сигурно е действала на своя глава — каза след малко графът.

— Но с каква цел?

Той поклати глава.

— Боя се, че може да е по моя вина, Виктор. Вчера следобед, когато получихме новината, аз изпаднах във възторг: Възможност да свири Рахманинов пред многохилядна публика в Пале Гарние! Сигурно съм я стреснал. Тя има нежно сърце, както казваш; но има и кураж. През следващите седмици ще се окопити.

Виктор хвана графа за ръкава.

— Само че няма следващи седмици. В петък ще обявят публично маршрута на оркестъра и музикалната програма. Дотогава диригентът трябва да знае всичките си изпълнители. Предполагайки, че решението за оттегляне на София е било ваше, аз го помолих да изчака двайсет и четири часа преди да запълни мястото — за да мога да се опитам да ви убедя. Ако тя е взела решението сама, тогава трябва тази вечер да поговорите с нея и да я разубедите. Тя трябва да защити собствения си талант!

Един час по-късно на маса номер десет в Боярски, след като прегледаха менютата и поръчаха, София погледна графа с очакване — тъй като бе негов ред да започне играта Zut. Но въпреки факта, че си беше подготвил многообещаваща категория (използването на восък)^[2], графът предпочете да извади от миналото си една неизвестна история.

— Разказвал ли съм ти някога за Деня на отличията в академията? — започна той.

— Да — каза София. — Разказвал си.

Графът сбръчка чело и прегледа в хронологичен ред всички разговори, които някога бе водил с дъщеря си, но не откри никакви признаци да е разказвал тази история и друг път.

— Един-два пъти може и да съм споменавал за Деня на отличията — отстъпи любезно той, — но съм съвсем сигурен, че никога не съм ти разказвал точно тази история. Виждаш ли, като момче имах вродена дарба за стрелба. И една пролет — когато бях приблизително на твоята възраст — в академията обявиха Ден на отличията, на който всички се състезавахме в различни дисциплини…

— Не си ли бил по-скоро на тринайсет?

— Какво?

— Не беше ли на тринайсет, когато се случи това?

Очите на графа зашариха напред-назад, докато пресмяташе на ум.

— Е, да — продължи той нетърпеливо — сигурно съм бил някъде на тази възраст. Важното е, че поради моята дарба ме смятаха за фаворит в училищното състезание по стрелба с лък, и аз очаквах събитието с голямо нетърпение. Но колкото повече наближавахме Деня на отличията, толкова по-слаба ставаше стрелбата ми. Славех се, че улучвам гроздово зърно от петдесет крачки, а изведнъж не можех да ударя и слон от петнайсет крачки. Само като погледнех лъка, ръцете ми се разтреперваха и очите ми помътняваха. Стигна се дотам, че аз — един Ростов — съзнателно флиртувах с идеята да си измисля някаква болест и да се укрия в лечебницата.

— Но не го направи.

— Вярно. Не го направих.

Графът отпи глътка вино и помълча за драматичен ефект.

— Най-сетне настана страховитият ден; и пред всички зрители, сбрани на игрището, дойде времето за състезание по стрелба с лък. Още щом застанах срещу мишената, вече предчувствах унижението, което със сигурност щях да изпитам, когато — въпреки цялата ми репутация — стрелата прелети далеч от целта. Но докато изпъвах тетивата с треперещи ръце, зърнах с крайчеца на окото си как старият професор Тартаков се спъна в бастуна си и падна в купчина тор. Е, гледката ме изпълни с такива радост, че пръстите ми сами пуснаха тетивата…

— И като описа дъга във въздуха, стрелата ти попадна точно в центъра на мишената.

— Ами да. Вярно. Точно в центъра. Значи може и да съм ти разказвал преди. Но знаеш ли, че оттогава всеки път, щом се тревожех дали ще улуча целта, сещам се как старият професор Тартаков се катурна в оборския тор и непременно улучвам.

И за финал графът размаха ръка в театрален жест.

София се усмихна, но с леко недоумяващо изражение, сякаш не бе съвсем сигурна защо прочутият стрелец е избрал да разкаже точно тази история точно в този момент. Затова графът поясни.

— В живота е същото с всички нас. Неминуемо се сблъскваме с моменти на трепет, независимо дали излизаме на парламентарната трибуна, на спортното игрище, или… на концертния подиум.

За момент София се втренчи в Графа, сетне весело се разсмя.

— На концертния подиум.

— Да — потвърди графът, малко обидено. — На концертния подиум.

— Някой ти е казал за разговора ми с диригента Вавилов.

Графът пренарежда вилицата и ножа си, които някак бяха успели да се разместят.

— Може и да съм подочул нещо от някого — отвърна сдържано той.

— Папа. Не ме е страх да свиря с оркестъра пред публика.

— Можеш ли да си сигурна?

— Категорично.

— Никога не си свирила в толкова голяма зала като Пале Гарние…

— Знам.

— А французите са пословично взискателна публика…

София пак се засмя.

— Е, ако се опитваш да ме успокоиш, не се справяш много добре. Но честно казано, папа, тревогата няма нищо общо с решението ми.

— Тогава какво?

— Просто не искам да отида.

— Как може да не искаш?

София наведе очи към масата и размести собствените си прибори.

— Тук ми харесва — каза тя най-сетне и с един широк жест обгърна залата и целия хотел. — Харесва ми тук, при теб.

Графът се вгледа в дъщеря си. С дългата си черна коса, светла кожа и тъмносини очи тя изглеждаше необичайно безметежна за възрастта си. И може би точно там беше проблемът. Защото ако спокойствието е отличителен белег на зрелостта, то устремът трябва да бъде отличителен белег на младостта.

— Искам да ти разкажа една друга история — каза той. — История, която съм сигурен, че никога не си чувала. Случи се в този хотел преди около трийсет години — в една снежна нощ през декември, съвсем като днешната…

И графът разказа на София за коледната вечер, която бе отпразнувал с майка ѝ в Пиацата през 1922 г. Разказа ѝ за сладоледения ордьовър на Нина, за нейното нежелание да седи в класната стая и твърдението ѝ, че ако човек иска да разшири хоризонта си, най-добре ще го стори като премине отвъд хоризонта.

Графът внезапно помръкна.

— Боя се, че ти направих много лоша услуга, София. Още от малка те подмамих в един живот, почти изцяло затворен между четирите стени на тази сграда. Всички го сторихме. Марина, Андрей, Емил и аз. Постарахме се този хотел да изглежда широк и прекрасен като света, та да желаеш да прекарваш повече време в него с нас. Но майка ти беше напълно права. Човек не постига потенциала си, като слуша „Шехерезада“ в позлатена зала или чете „Одисея“ във всекидневната. Постига го, като прекрачи в незнайните простори — също като Марко Поло, когато тръгнал към Китай, или Колумб, когато потеглил към Америка.

София кимна с разбиране.

Графът продължи.

— Имах безброй причини да се гордея с теб; и със сигурност една от най-големите беше вечерта на конкурса в Консерваторията. Но мигът, когато изпитах онази гордост, не беше когато ти и Ана донесохте у дома вестта за победата. Беше по-рано същата вечер, когато те гледах как излизаш през портите на хотела, на път към залата. Защото важното в живота не е дали ще получим аплодисменти; важното е имаме ли смелостта да прекрачим напред, макар да не е сигурно дали ще получим признание.

— Ако ще свиря на пиано в Париж — каза след малко София, — искам само да бъдеш там, сред публиката, за да ме чуеш.

Графът се усмихна.

— Уверявам ви, скъпа, че дори и да свириш на луната, ще чуя всеки акорд.