Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (4)

Уговорка

Никога дванайсетият час не е бил тъй горещо приветстван. Нито в Русия. Нито в Европа. Нито където и да било по света. Ако Жулиета бе казала на Ромео, че ще се появи на прозореца си по пладне, възторгът на младия веронец от уговорения час не би могъл да се мери с този на графа. Ако децата на доктор Щалбаум — Фриц и Клара — бяха узнали на Коледа сутрин, че вратите на салона ще бъдат отворени по обяд, въодушевлението им би бледняло пред това на графа при първия удар на часовника.

Защото след като успешно пропъди мислите за улица Тверская (и случайни срещи с модерни млади госпожици), след като се изкъпа, облече и закуси с кафе и плод (днес смокиня), малко след десет графът с нетърпение пое шедьовъра на Монтен — само за да открие, че на всеки петнайсет реда погледът му отскача към часовника…

Вярно, предния ден графът беше изпитал известно притеснение, когато за пръв път вдигна книгата от писалището. Защото като отделен том тя имаше дебелината на речник или на Библията — книги, с които човек би могъл да се консултира, или евентуално да попрелисти, но не и да ги чете. Но именно прегледът на съдържанието — списък от 107 есета на теми като постоянство, умереност, самота и сън — потвърди първоначалното подозрение на графа, че книгата е била написана за дългите зимни нощи. Без съмнение беше книга за времето, когато птиците са отлетели на юг, дървата са подредени до камината и полетата побеляват от сняг; тоест за времето, когато човек няма желание да излиза навън, а приятелите му нямат желание да дойдат на гости.

И все пак, с един решителен поглед към часовника — също както закален морски вълк, преди да тръгне на дълго пътешествие, записва точния час, в който потегля от пристанището — графът отново се хвърли във вълните на първото размишление: „Една и съща цел може да се постигне с различни средства.“

В това встъпително есе — където бяха умело използвани примери от аналите на историята — авторът излагаше крайно убедителното твърдение, че когато човек зависи от чужда милост, трябва да се моли за живота си.

Или да остане горд и непреклонен.

Във всеки случай, след като твърдо установяваше, че и двата подхода могат да бъдат верни, авторът продължаваше към второто си разсъждение: „За скръбта“.

Тук Монтен цитираше цяла плеяда безупречни авторитети от Златния век, които убедително потвърждаваха, че е най-добре да споделяме чувството на тъга.

Или да го пазим за себе си.

Някъде към средата на третото есе графът откри, че се озърта към часовника за четвърти или пети път. А може би шести? Макар че точният брой на озъртанията не можеше да бъде определен, по всичко личеше, че вниманието на графа е било привлечено към часовника повече от веднъж.

Но пък какъв часовник беше!

Изработен по поръчка за бащата на графа от достопочтената фирма „Бреге“, този часовник, отмерващ времето с музикални удари два пъти в денонощието, бе ненадминат шедьовър. Белият емайлиран циферблат имаше размерите на грейпфрут, корпусът от лапис лазули се скосяваше асимптотично от върха към основата, а вътрешните му механизми бяха направени от майстори, прочути по цял свят с непреклонния си стремеж към точност. И репутацията им със сигурност бе основателна. Защото докато напредваше през третото есе (в което Платон, Аристотел и Цицерон бяха пъхнати в един кюп с император Максимилиан), графът чуваше всяко тиктакане.

Десет часа, двайсет минути и петдесет и шест секунди, казваше часовникът.

Десет, двайсет и петдесет и седем.

Петдесет и осем.

Петдесет и девет.

Та този часовник отчиташе секундите тъй безупречно, както Омир своите стихове и свети Петър греховете на грешниците.

Но докъде бяхме стигнали?

А, да — есе номер три.

Графът отмести стола си леко наляво, за да не вижда часовника, после потърси пасажа, който четеше. Беше почти сигурен, че е петият абзац на петнайсета страница. Но когато отново се задълба в прозата на този абзац, контекстът изглеждаше напълно непознат; както и редовете непосредствено преди него. Всъщност трябваше да се върне цели три страници, преди да намери пасаж, който да помни достатъчно добре, за да възобнови с чиста съвест напредъка си.

— Така ли е с теб? — обърна се графът към Монтен. — Крачка напред, две назад?

За да покаже кой кого командва, графът се зарече да не вдигне очи от книгата, докато не стигне до двайсет и петото есе. Подтикван от собствената си решителност, той набързо претупа есета номер четири, пет и шест. А когато отпрати още по-експедитивно седмото и осмото, двайсет и петото вече изглеждаше тъй близко, както кана вода на масата в столовата.

Но докато напредваше през единайсет, дванайсет и тринайсет, целта му сякаш все повече се отдалечаваше. Внезапно книгата изобщо престана да прилича на маса в столовата и се превърна в някаква необятна Сахара. А след като бе пресушил манерката си, графът скоро щеше лази през изреченията и след върха на всяка завоювана страница да не вижда друго, освен още една…

Добре, тъй да бъде. И графът продължи да се бори.

Напред през единайсетия час.

През есе номер шестнайсет.

Докато изведнъж длъгнестият повелител на минутите се събра с по-нисичкия си брат в горния край на циферблата. Щом двамата се прегърнаха, пружините в корпуса на часовника се разхлабиха, колелцата се завъртяха и миниатюрното чукче удари първия от онези звънки звуци, които обявяваха настъпването на обяд.

Предните крака на графския стол тропнаха шумно на пода и мосю Монтен се преметна два пъти във въздуха, преди да кацне върху леглото. При четвъртият звън графът вече лъкатушеше надолу по стълбището, а при осмия пресичаше фоайето на път към долния етаж за ежеседмичната си среща с Ярослав Ярославъл, ненадминатия бръснар на хотел Метропол.

 

 

В продължение на повече от два века (или поне така твърдят историците) културата на нашата страна е напредвала от салоните на Санкт Петербург. От тези разкошни зали с изглед към канала Фонтанка са прекрачвали в руското общество новите кухни, моди и идеи. Но ако наистина е било тъй, то до голяма степен се е дължало на неуморната дейност под самите салони. Защото там, само няколко стъпки под нивото на улицата, са били икономите, готвачите и прислужниците, които с общи усилия гарантирали, че когато имената Дарвин или Мане бъдат споменати за пръв път, всичко ще мине безупречно.

Така беше и в Метропол.

Още от самото му откриване през 1905 г. апартаментите и ресторантите на хотела бяха сборно място за бляскавите, влиятелните и ерудираните; но привидно небрежната елегантност не би съществувала без услугите на долния етаж.

Слизайки от широкото мраморно стълбище, което се спускаше от фоайето, човек най-напред минаваше покрай вестникарския щанд, който предлагаше на изисканата публика стотици заглавия, макар и само на руски език в днешно време.

Следваше магазинчето на цветарката Фатима Фьодорова. Като печална жертва на смутните времена, около 1920 г. рафтовете на Фатима бяха изпразнени и витрините ѝ облепени с хартия, превръщайки най-веселото кътче на хотела в едно от най-унилите. Но навремето това магазинче продаваше цветя в невъобразими количества. То осигуряваше колосалните цветни аранжименти във фоайето, лилиите за стаите, букетите рози, хвърляни под краката на балерините от Болшой, както и цветя за петлиците на мъжете, които ги хвърляха. Нещо повече, Фатима отлично владееше тайните значения на цветята, които властваха над изтънченото общество още от рицарската епоха. Тя не само знаеше кое цвете трябва да се изпрати за извинение, но и кое да се прати, когато човек е закъснял; когато е прекъснал някого в разговора; и когато, забелязвайки младата дама на прага, небрежно е обърнал гръб на партньорката си. С две думи, Фатима познаваше аромата, цвета и предназначението на цветето по-добре от пчела.

Е, Фатима може и да беше затворена, помисли си графът, но нима не са били затворени и цветарските магазини в Париж през „царуването“ на Робеспиер и нима сега този град не преливаше от цветя? По същия начин и времето за цветя в Метропол щеше да се върне със сигурност.

В самия край на коридора човек най-сетне стигаше до бръснарницата на Ярослав. Земя на оптимизъм, точност и политическа неутралност, тя бе Швейцарията на хотела. Ако графът бе дал обет да овладее своето положение чрез практиката, то тук донякъде се виждаха средствата: благоговейно спазвана уговорка за седмично подстригване.

Когато графът влезе в ателието, Ярослав обслужваше един беловлас клиент в светлосив костюм, а някакъв нисък, набит мъжага със смачкано сако чакаше на пейката до стената. Като поздрави графа с усмивка, бръснарят го насочи към празния стол до себе си.

След като се възкачи на стола, графът кимна дружелюбно на мъжагата, после се облегна назад и остави очите си да се приковат върху чудото на бръснарницата — шкафът на Ярослав. Ако някой помолеше Ларус да определи думата шкаф, прославеният лексикограф навярно би отговорил: мебел, често украсена с декоративни детайли, в която могат да се укриват вещи. Несъмнено удобна дефиниция, която би обхванала всичко от кухненски шкаф в провинцията до шедьовър на Чипъндейл в Бъкингамския дворец. Но шкафът на Ярослав не би се наместил много добре в едно такова описание, защото бе направен изцяло от никел и стъкло, и нямаше за цел да укрие съдържанието си, а да го разкрие за всяко око.

И с право. Защото този шкаф можеше да се гордее с всичко, което съдържаше: френски сапуни, увити във восъчна хартия; британски четки за бръснене с дръжки от слонова кост; италиански тоници в шишенца с причудливи форми. А какво се криеше в дъното? Онази малка черна бутилчица, която Ярослав с леко намигване наричаше „извор на младостта“.

В огледалното отражение графът зарея поглед към мястото, където Ярослав свещенодействаше над беловласия господин с два комплекта ножици едновременно. В ръцете на Ярослав ножиците първоначално напомняха антреша на балетист — подскок с бърза смяна на краката във въздуха. Но докато бръснарят напредваше, ръцете му се движеха с нарастваща скорост, докато накрая почваха да подскачат и ритат като казак, танцуващ гопак! При изпълнението на финалното подрязване би било напълно уместно завесата да падне само за да се вдигне отново след миг, тъй че публиката да може да аплодира, докато бръснарят се кланя.

Ярослав смъкна със замах бялото покривало от клиента и го изтръска във въздуха; щракна с токове, когато прие заплащането за добре свършена работа; и докато господинът излизаше от ателието (изглеждайки по-млад и по-достолепен, отколкото на идване), бръснарят се приближи до графа с ново наметало.

— Ваше превъзходителство. Как сте?

— Превъзходно, Ярослав. Във върхова форма.

— И с какво ще се заемем днес?

— Само подстригване, приятелю. Само подстригване.

Докато ножиците започваха деликатното си потракване, на графа му се стори, че широкоплещестият клиент на пейката някак се е преобразил. Макар че графът му бе кимнал приятелски само преди броени мигове, междувременно лицето на мъжагата сякаш бе придобило възрозов оттенък. Всъщност графът бе сигурен в това, защото цветът се разпростираше и към ушите му.

Графът се опита да го погледне в очите, възнамерявайки да предложи още едно приятелско кимване, но човекът се бе вторачил в гърба на Ярослав.

— Аз бях на ред — каза той.

Ярослав, който като повечето творци имаше склонност да се вглъбява в изкуството, продължи да подрязва с изящество и ефективност. Така че човекът бе принуден да се повтори, макар и малко по-натъртено.

— Аз бях на ред.

Изтръгнат от артистичния унес при тази остра забележка, Ярослав отговори любезно:

— След минутка ще ви поема, господине.

— Така казахте и когато дойдох.

Това бе изречено с тъй неподправена враждебност, че Ярослав спря подстригването и се обърна, за да посрещне свирепия поглед на клиента си с изненадано изражение.

Макар че графът беше възпитан никога да не прекъсва разговор, сега той почувства, че бръснарят не бива да бъде поставен в положение да обяснява ситуацията от негово име. Затова се намеси:

— Ярослав не е искал да ви засегне, добри ми човече. Просто с него имаме постоянна уговорка за дванайсет часа във вторник.

Сега мъжагата се вторачи в графа.

— Постоянна уговорка — повтори той.

— Да.

Онзи скочи на крака толкова рязко, че облегалката на пейката се блъсна в стената. На ръст не надхвърляше метър и шейсет и пет. Юмруците му, стърчащи от ръкавите на сакото, бяха червени като ушите му. Когато той прекрачи напред, Ярослав отстъпи до ръба на шкафа си. Човекът направи още една крачка към бръснаря и изтръгна едната ножица от ръката му. После се завъртя с пъргавината на много по-слаб човек, сграбчи графа за яката и с един замах отряза дясното връхче на мустаците му. Стягайки хватката, той придърпа графа напред, докато почти опряха носове.

— Скоро ще си имаш и друга уговорка — заяви той.

После тръшна графа на стола, захвърли ножицата на пода и излезе от ателието.

— Ваше превъзходителство — възкликна потресеният Ярослав. — Никога през живота си не съм виждал този човек. Дори не знам дали живее в хотела. Но вече няма да е добре дошъл тук, уверявам ви.

Графът, който вече стоеше прав, бе склонен да сподели възмущението на Ярослав и да препоръча подобаващо наказание за престъплението. Но пък какво знаеше за нападателя си?

Когато за пръв го видя да седи на пейката със смачканото си сако, графът веднага го бе определил като някакъв работяга, който случайно се е натъкнал на бръснарницата и е решил да се подстриже. Но знае ли се — този човек можеше да е един от новите жители на втория етаж. Можеше да е възмъжал в стоманолеярна, влязъл в профсъюз през 1912 г., организирал стачка през 1916 г., командвал червен батальон през 1918 г., а сега натоварен да управлява цяла индустрия.

— Той беше напълно прав — каза графът на Ярослав. — Чакаше най-почтено. Ти просто искаше да спазиш уговорката. Аз трябваше да отстъпя стола и да предложа да го обслужиш пръв.

— Но какво да правим?

Графът извърна глава към огледалото и изпитателно се огледа. Правеше го навярно за пръв път от години.

Дълго бе смятал, че един аристократ трябва да се обръща към огледалото с чувство на недоверие. Защото вместо да бъдат инструменти за себепознание, огледалата имаха склонност да се превръщат в инструменти за самозаблуда. Колко пъти бе гледал как някоя млада красавица се извърта на трийсет градуса пред огледалото, за да е сигурна, че се вижда в най-добър вид? (Сякаш отсега нататък целият свят щеше да я гледа само от този ъгъл!) Колко често бе виждал някоя достопочтена дама да си слага шапка, която е ужасяващо демоде, но ѝ се струва подходяща, защото рамката на нейното огледало е оформена в стила на същата отминала епоха? Графът се гордееше, че носи добре ушито сако; но още повече се гордееше с разбирането, че присъствието на аристократ се демонстрира най-добре чрез неговите обноски, забележки и маниери. Не чрез кройката на сакото му.

Да, помисли си графът, светът се върти.

Всъщност върти се не само около оста си, но и около слънцето. И галактиката също се върти — колело в по-голямо колело, издаващо звън със съвсем различна природа от тази на мъничкото чукче в часовник. И когато този небесен звън прозвучи, може би огледалото най-сетне ще служи на истинското си предназначение — да разкрива на човека не какъв си представя, че е, а какъв е станал.

Графът се върна на стола.

— Гладко бръснене — каза той на бръснаря. — Гладко бръснене, приятелю.