Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (19)

Абсент

Докато графът се приближаваше до Шаляпин в 12:15 часа, от този някогашен параклис на молитва и размисъл долиташе звук, който би бил немислим преди десет години. Звук, характеризиран от буен смях, смесица на езици, блеене на тромпет и звън на чаши — с други думи, звукът на безгрижно веселие.

Какви събития биха могли да доведат до такова преобразяване? В случая с Шаляпин имаше три причини. Първата беше стремглавото завръщане на американската музикална форма, известна под името джаз. След като смачкаха тази мания поради присъщата ѝ упадъчност, в средата на двайсетте години болшевиките бяха започнали отново да я възприемат. Вероятно го правеха, за да проучат по-внимателно как една идея може да плъзне по целия глобус. Каквато и да беше причината, ето че упадъчната музика звънкаше, дрънкаше и рататакаше на малката сцена в дъното на залата.

Второто събитие бе връщането на чуждестранните кореспонденти. В годините непосредствено след революцията болшевиките ги бяха изритали през вратата (заедно с божествата, съмненията и всички други смутители на спокойствието). Но кореспондентите са лукав народ. След като отмъкнаха своите пишещи машини отвъд границата, преоблякоха се и преброиха до десет, те започнаха да се промъкват обратно в страната един по един. Така че през 1928 г. Службата за чуждестранна преса беше отворена отново на последния етаж на шестетажна сграда без асансьор, удобно разположена на половината път между Кремъл и службите на тайната полиция — място, което по една случайност се намираше точно срещу Метропол. И така, всяка вечер в Шаляпин вече можеше да намериш петнайсетина представители на международната преса, готови да ти досадят с приказки. А когато нямаше слушатели, те се подреждаха на бара като чайки по скалите и крякаха един през друг.

И после дойде онова необикновено събитие от 1929 г. През април тази година Шаляпин изведнъж се сдоби не с една, не с две, а с три сервитьорки — все млади, красиви и облечени в черни рокли, поръбени над коляното. С какъв чар и елегантност се движеха сред клиентите на бара, озарявайки въздуха със стройните си силуети, деликатния смях и лекия дъх на парфюм! Ако кореспондентите в бара бяха по-склонни да говорят, отколкото да слушат, като пример на съвършена симбиоза сервитьорките бяха по-склонни да слушат, отколкото да говорят. Разбира се, отчасти причината бе, че работата им зависеше от това. Защото веднъж седмично от тях се изискваше да посещават една малка сива сграда на ъгъла на улица Дзержински, където един малък сив човек зад малко сиво бюро записваше дума по дума всичко, което са чули.^[1]

Дали това задължение на сервитьорките караше журналистите да бъдат по-предпазливи или по-мълчаливи от страх, че някоя непредпазлива забележка ще бъде предадена където трябва?

Напротив. Чуждестранният журналистически корпус имаше постоянен залог от десет американски долара за всеки от тях, който бъде призован в Комисариата по вътрешните работи. За тази цел те разработваха скандални провокации и ги вмъкваха в разговорите си. Един американец подметна, че някакъв разочарован инженер строи в задния двор на вилата си балон според указанията, които бил открил у Жул Верн… Друг съобщи, че някакъв безименен биолог кръстосва пилета с гълъби, за да създаде птица, която снася яйца сутрин и носи съобщения през нощта… Накратко, те говореха всичко около сервитьорките — тоест всичко, което може да бъде подчертано в доклад и да се стовари с трясък на някое бюро в Кремъл.

Докато стоеше на входа на Шаляпин, графът видя, че тази вечер щуротията е дори по-голяма от обичайното. Джазовият ансамбъл в ъгъла, който бе натоварен със задачата да поддържа темпото, полагаше усилия да надвика изблиците на смях и тупането по гърба. Навлизайки в суматохата, графът се приближи към по-дискретния край на бара (където от тавана до пода се спускаше алабастрова колона). Миг по-късно Аудриус се приведе към графа с лакът на стойката.

— Добър вечер, граф Ростов.

— Добър вечер, Аудриус. Тази вечер май има голяма веселба.

Барманът кимна към един от американците.

— Днес господин. Лайънс беше отведен в службите на ОГПУ.

— ОГПУ! Как така?

— Разправят, че писмо с неговия почерк било намерено на пода в Перловата чайна — писмо, което съдържало описания за движението на войските и артилерийските позиции в околностите на Смоленск. Но когато писмото било поставено на бюрото и помолили господин Лайънс да обясни, той казал, че просто е преписал любимия си пасаж от „Война и мир“.

— А, да — отвърна графът с усмивка. — Бородинската битка.

— За това постижение той спечели премията и сега черпи всички наред. Но какво можем да сторим за вас тази вечер?

Графът тропна два пъти с пръст по бара.

— Случайно да ти се намира абсент?

Макар и едва забележимо, Аудриус вдигна вежди.

Колко добре познаваше този барман предпочитанията на графа! Той знаеше, че преди вечеря графът се наслаждава на чаша шампанско или сух вермут. Знаеше, че след вечеря си угажда с чаша бренди, докато средната нощна температура падне под 4 градуса, след което минаваше на чаша уиски или портвайн. Но абсент? През десетилетието откакто се познаваха, графът не го бе поръчвал нито веднъж. Всъщност той рядко си позволяваше да кривне към някой от сиропираните ликьори — и със сигурност не към онези, които са оцветени в зелено и според слуховете предизвикват лудост.

Но като опитен професионалист Аудриус разграничаваше изненадата от движението на веждите си.

— Мисля, че може да ми е останала още една бутилка — каза той. После отвори една незабележима врата в стената и изчезна в кабинета, където държеше своите по-скъпи и екзотични напитки.

На подиума в отсрещния ъгъл на бара джазовият ансамбъл свиреше игрива мелодийка. Честно казано, когато за пръв път се срещна с джаза, графът не изпита особена склонност към него. Бяха го възпитали да цени музика с чувство и нюанс, музика, която възнаграждава търпението и вниманието с кресчендо и диминуендо, алегро и адажио, изкусно аранжирани в цели четири части — а не шепа ноти, натъпкани криво-ляво в трийсет такта.

И все пак…

И все пак този вид изкуство постепенно го завладя. Подобно на американските кореспонденти, джазът изглеждаше естествена сплотяваща сила — малко непокорна и склонна да казва първото нещо, което ѝ хрумне, но като цяло пълна с добро настроение и приятелски намерения. Освен това сякаш категорично не се интересуваше къде се намира или къде отива — демонстрирайки по някакъв странен начин едновременно самоувереност на майстор и неопитност на чирак. Чудно ли е, че подобно изкуство не можеше да се е появило в Европа?

Тропването на бутилка върху бара прекъсна унеса на графа.

— Абсент Робет — каза Аудриус, накланяйки бутилката, така че графът да може да прочете етикета. — Но се боя, че остават само петдесетина грама.

— Ще трябва да стигнат.

Барманът изпразни бутилката в чаша за ликьор.

— Благодаря, Аудриус. Моля, добави го към сметката ми.

— Няма нужда. Господин Лайънс черпи.

Докато графът се обръщаше да си върви, един американец, който бе окупирал пианото подхвана весела песничка, обясняваща, че няма банани, няма банани днес. Миг по-късно всички журналисти му запригласяха. През някоя друга вечер графът би поостанал да гледа веселбата, но той имаше да присъства на свой собствен празник. И тъй, със скъпоценния си товар в ръка, той потегли през гъсталака от лакти, като внимаваше да не разлее нито капка.

Да, помисли си графът, докато изкачваше стълбището към втория етаж, тази вечер Триумвиратът има свой повод за празнуване…

Планът се зароди преди почти три години от един меланхоличен коментар на Андрей, подкрепен от Емил.

— За съжаление това е невъзможно — оплака се салонният управител.

— Да — потвърди с кимване главният готвач.

Наистина ли?

Имаше общо петнайсет съставки. Шест можеха да се изровят от килера на Боярски по всяко време на годината. Още пет бяха леснодостъпни през сезона. Гвоздеят на проблема беше, че въпреки цялостното подобрение в общата достъпност на стоките, последните четири съставки оставаха относително редки.

Още от самото начало бе постигнато съгласие, че няма да има хитруване — никакви пропуски или заместители. Или симфония, или мълчание. Затова Триумвиратът трябваше да бъде търпелив и бдителен. Трябваше да бъдат готови да просят, да разменят, да заговорничат и ако е необходимо, да прибягват към измама. Три пъти мечтата беше в ръцете им, само за да бъде отнета в последния момент от непредвидени обстоятелства (веднъж от злополука, веднъж от плесен и веднъж от мишки).

Но изглежда през тази седмица звездите отново заемаха благоприятни позиции. След като девет от елементите вече бяха в кухнята на Емил, четири цели океански трески и една кошница миди, предназначени за хотел Национал, случайно попаднаха в Метропол. Номер десет и единайсет с един удар. Триумвиратът се събра на спешно съвещание. Андрей можеше да помоли за услуга, Емил да договори размяна, а графът да се обърне към Аудриус. Това уреждаше съставки дванайсет, тринайсет и четиринайсет. Но петнайсетата? Тя би изисквала достъп до склад с най-редки луксозни подправки — тоест такъв, който обслужва най-висшите членове на партията. Графът отправи дискретно запитване към една актриса с известни връзки из върховете. И ето, mirabile dictum^[2], един анонимен плик бе пъхнат под вратата му. С петнайсетте съставки в наличност, търпението на Триумвирата предстоеше да бъде възнаградено. Само след час те отново щяха да изпитат тази плетеница от вкусове, тази божествена дестилация, това усещане, богато и неуловимо като…

— Добър вечер, другарю.

Графът застина на място.

За миг се поколеба. После бавно се завъртя — докато от сенките на една ниша изникваше заместник-управителят на хотела.

Също като своя събрат от шахматната дъска, Подофицерът на Метропол никога не се движеше направо или настрани. При него движението винаги беше накриво: диагонално плъзгане от ъгъл до ъгъл, шмугване покрай палма в саксия, вмъкване през едва открехната врата. Човек го виждаше само с крайчеца на окото си, ако изобщо успееше да го забележи.

— Добър вечер — отвърна графът.

Двамата се изгледаха от глава до пети — и двамата свикнали да потвърждават от пръв поглед най-лошите си подозрения един към друг. Като се приведе леко надясно, Подофицерът направи небрежно любопитна физиономия.

— Какво имаме тук…?

— Къде?

— Ами там. Зад гърба ви.

— Зад гърба ми ли?

Графът бавно вдигна ръце пред себе си и ги завъртя с дланите нагоре, за да покаже, че са празни. Горният десен ъгъл на усмивката на Подофицера потрепери, превръщайки я за миг в зловеща гримаса. Графът отвърна по същия начин и с любезно кимване се обърна да си върви.

— Отивате към Боярски…?

Графът спря и се обърна.

— Да. Точно така. Боярски.

— Не е ли затворен…?

— Затворен е. Но мисля, че може да съм си забравил писалката в кабинета на Емил.

— Ах. Литераторът си е загубил писалката. Къде е тя сега… хммм? Ако не е в кухнята, може би трябва да погледнете в сините пагоди на вашия изящен порцелан.

И като се завъртя с все същата злокобна усмивка, Шахматният подофицер се плъзна диагонално по коридора. Графът го изчака да изчезне от поглед, после се забърза в обратна посока, мърморейки в движение:

— Къде е тя сега…? Може би в синята ви пагода… Много остроумно, сигурен съм. От устата на човек, дето не може да римува крава с държава. И какви бяха всичките тия многоточия?

Откакто повишиха Подофицера, той бе свикнал да оставя всеки въпрос недоизказан. Но какво трябваше да означава това…? Че точно този препинателен знак трябва да бъде премахнат…? Че едно въпросително изречение никога не бива да свършва…? Че макар да питаше, той не се нуждаеше от отговор, защото вече си имаше оформено мнение…?

Разбира се.

Влизайки през вратите на Боярски, които Андрей беше оставил незалостени, графът прекоси празната зала и мина през летящата врата в кухнята. Там завари главния готвач на тезгяха да реже луковица финокио, докато четири грижливо подредени стръка целина чакаха като спартанци да посрещнат съдбата си. Отстрани бяха филетата от треска и кошницата миди, докато на печката къкреше голяма медна тенджера, от която малки облачета пара изпълваха въздуха с други морски ухания.

Откъсвайки очи от финокиото, Емил срещна погледа на графа и се усмихна. Графът веднага видя, че главният готвач е в цветущо настроение. Усещайки в два следобед, че може би не всичко е загубено, половин час след полунощ готвачът изобщо не се съмняваше, че утре ще грее слънце, че повечето хора са щедри по душа и че в крайна сметка нещата са склонни да се развиват за добро.

Главният готвач не губи време за поздрави. Вместо това, без да спира ножа си, той наклони глава към малката маса, която беше преместена от кабинета му в кухнята и чакаше търпеливо да бъде подредена.

Но всичко по реда си.

Графът внимателно извади ликьорената чашка от задния си джоб и я постави на тезгяха.

— А — каза готвачът, като избърса ръце в престилката си.

— Ще стигне ли?

— Идеята е да бъде само намек. Добавка. Блян. Ако е истински, ще стигне и ще остане.

Емил натопи малкия си пръст в абсента и близна.

— Идеално — каза той.

Като избра подходяща покривка от дрешника, графът я разгъна с един замах и я остави да се спусне на масата. Докато той подготвяше местата, главният готвач започна да си подсвирква мелодия и графът се усмихна, като разбра, че това е същата песен за липсата на банани, която бе чул в Шаляпин. Сякаш по сигнал, вратата към задното стълбище се отвори и дотича Андрей с купчина портокали, готови да се изсипят от ръцете му. Като се добра до Емил, той направи чупка в кръста и ги изтърси на тезгяха.

С инстинкта на затворници, които откриват портите на затвора отворени, отделните портокали се търкулнаха във всички посоки, за да увеличат максимално шансовете за бягство. Андрей светкавично протегна ръце в широк кръг, за да ги огради. Но един от портокалите се изплъзна от обсега му и профуча по тезгяха — устремен право към абсента! Захвърляйки секача си, Емил се хвърли напред и вдигна чашата в последната секунда. Придобил увереност, портокалът се шмугна зад финокиото, скочи от тезгяха, тупна на пода и отпраши към изхода. Но в последния момент вратата, която делеше кухнята на Емил от останалата част на света, се завъртя навътре, отпращайки портокала да се търкаля по пода в обратна посока — докато на прага се появяваше Шахматният подофицер.

Тримата членове на Триумвирата замръзнаха.

Напредвайки две крачки в посока север-северозапад, Подофицерът огледа сцената.

— Добър вечер, господа — каза той с най-приятелски тон. — Какво води всички ви в кухнята по това време…?

Андрей, който бе запазил присъствие на духа, за да застане пред къкрещата тенджера, посочи към продуктите на гишето.

— Правим инвентаризация.

— Инвентаризация…?

— Да. Нашата тримесечна инвентаризация.

— Разбира се — отвърна Подофицерът с благочестивата си усмивка. — И по чие искане правите тримесечна инвентаризация…?

Докато се разиграваше този диалог между Подофицера и салонния управител, графът забеляза, че Емил, който бе пребледнял при завъртането на вратата, си възвръща нормалния цвят с всяка секунда. Това бе започнало с лека руменина по бузите, когато Подофицерът прекрачи прага. Стана плътно розово, когато Подофицерът попита Какво води всички ви в кухнята…? Но когато попита „По чие искане…?“, бузите, шията и ушите на главния готвач придобиха пурпура на такова морално възмущение, че човек би се запитал дали самото наличие на въпросителен знак в кухнята му не е криминално престъпление.

— По чие искане? — попита готвачът.

Подофицерът обърна поглед от Андрей към Емил и явно се смая от преобразяването на готвача. Той сякаш се поколеба.

— По чие искане? — повтори готвачът.

Без да откъсва очи от Подофицера, Емил изведнъж посегна към своя секач.

— По чие искане!

Когато Емил направи крачка напред, вдигайки ръка високо над главата си, Подофицерът стана по-бял от рибното филе. В следващия миг вратите на кухнята се люлееха на пантите, а от Подофицера нямаше и следа.

Андрей и графът обърнаха погледи от вратата към Емил. После с разширени от смайване очи, Андрей деликатно посочи вдигнатата ръка на Емил. Защото в разгара на възмущението готвачът не бе хванал секача си, а стрък целина, чиито зелени листенца сега трепереха във въздуха. И Триумвиратът избухна в задружен смях.

В един часа сутринта конспираторите заеха местата си. На масата пред тях имаше самотна свещ, погача хляб, бутилка розе и три купи буябес^[3].

След като се спогледаха, тримата мъже загребаха от супата в унисон, но жестът на Емил беше само имитация. Защото когато Андрей и графът повдигнаха лъжиците до устата си, Емил задържа своята над купата — напрегнат да оцени израженията на своите приятели при първия вкус.

Разбирайки много добре, че го наблюдават, графът затвори очи, за да усети по-ясно впечатленията си.

Как да го опишем?

Най-напред човек усеща вкуса на бульона — тази дълго къкрила дестилация на рибешки кости, финокио и домати, с техните бодри намеци за Прованс. После долавя фините късчета треска и саламурената жилавост на мидите, които са купени от рибаря на кея. Възхищава се на дързостта на портокалите, пристигащи от Испания, и на абсента, наливан в таверните. И всички тези различни впечатления някак си са събрани, съчетани и озарени от шафрана — тази есенция на лятното слънце, която, след като е била събрана по хълмовете на Гърция и пренесена с мулета до Атина, е плавала през Средиземно море с фелука. С други думи, от първата лъжица човек се пренася в пристанището на Марсилия — където улиците гъмжат от моряци, крадци и мадони, от слънчева светлина и лято, от всевъзможни езици и живот.

Графът отвори очи.

— Magnifique^[4] — каза той.

Андрей, който беше оставил лъжицата, събра елегантните си длани в беззвучен знак на почтителни аплодисменти.

Грейналият готвач се поклони на приятелите си и после се присъедини към тяхното дългоочаквано пиршество.

През следващите два часа тримата членове на Триумвирата изядоха по три купи буябес, всеки изпи по бутилка вино и всеки се изказа откровено на свой ред.

А за какво говореха тези стари приятели? За какво ли не! Говориха за детството си в Санкт Петербург, Минск и Лион. За първата и втората си любов. За четиригодишния син на Андрей и четиригодишното лумбаго на Емил. Говориха за миналото и несбъднатото, за мечтаното и чудесното.

Рядко буден по това време, Емил беше в безпрецедентно състояние на еуфория. Когато се разказваха младежки истории, той се смееше тъй буйно, че главата му се мяташе насам-натам, а ъгълчето на салфетката се вдигаше към очите му два пъти по-често, отколкото към устните.

Ами piece de resistance^[5]? В три сутринта Андрей разправи накратко, небрежно, почти между другото, за дните си под големия купол.

— А? Какво беше това? Под какво?

— „Под големия купол“ ли каза?

Да. Или по-просто казано — в цирка.

Отгледан от овдовял баща, склонен към пиянско насилие, на шестнайсетгодишна възраст Андрей бе избягал, за да постъпи в пътуващ цирк. Заедно с тази трупа през 1913 г. дошъл в Москва, където се влюбил в една книжарка от Арбат и казал сбогом на цирка. Два месеца по-късно бил нает като сервитьор в Боярски и си останал там досега.

— Какво правеше в цирка? — попита графът.

— Акробат? — предположи Емил. — Клоун?

— Звероукротител?

— Жонглирах.

— Не може да бъде — каза Емил.

Вместо отговор салонният управител стана от масата и взе от плота три от неизползваните портокали. С плодовете в ръце застана перфектно изправен. Или по-скоро, стоеше с лек наклон, предизвикан от виното, нещо като 12:02. След кратка пауза той тласна кълбата в движение.

Честно казано, графът и Емил бяха скептични към твърдението на стария си приятел; но щом той започна, можеха само да се чудят как тъй не са се досетили досега. Защото ръцете на Андрей бяха сътворени от Бога за жонглиране. Тъй сръчно беше докосването му, че портокалите сякаш се движеха по своя воля. Или още по-точно — движеха се като планети, управлявани от силата на гравитацията, която едновременно ги тласка напред и ги удържа да не отлетят в космоса; а Андрей, който стоеше пред тези планети, сякаш просто ги грабваше от орбитите и миг по-късно ги пускаше да следват естествения си ход.

Толкова нежно и ритмично се движеха ръцете на Андрей, че зрителят бе под постоянен риск да изпадне в хипноза. И всъщност без Емил или графът да забележи, изведнъж нов портокал се включи в слънчевата система. И тогава с рязък, изящен жест, Андрей улови всичките четири сфери и ниско се поклони.

Сега беше ред на графа и Емил да аплодират.

— Но сигурно не си жонглирал с портокали — каза Емил.

— Не — призна Андрей, докато внимателно връщаше портокалите на тезгяха. — Жонглирах с ножове.

Преди графът и Емил да изкажат съмненията си, Андрей грабна три ножа от едно чекмеджето и ги задвижи. Те вече не бяха планети. Въртяха се във въздуха като части от някаква адска машина, чийто ефект се засилваше от проблясъците, когато пламъкът на свещта се отразяваше в повърхността на остриетата. И после, точно тъй внезапно, както ножовете се бяха раздвижили, дръжките им се озоваха в ръцете на Андрей.

— А можеш ли да го направиш с четири от тези? — подкачи го графът.

Без да каже и дума, Андрей се върна към чекмеджето; но преди да бръкне вътре, Емил стана. С изражение на хлапе, очаровано от уличен магьосник, той плахо пристъпи пред тълпата и протегна секача си — това острие, което не бе докосвано от друга човешка ръка почти петнайсет години. С усет за тържествения момент, Андрей го пое с дълбок поклон. И когато той задвижи четирите ножа, Емил се облегна назад и се загледа с просълзени очи как верният му нож се премята безтегловно в пространството, усещайки, че не може да има нищо по-добро от този миг, този час, тази вселена.

 

 

В три и половина сутринта графът пое на зигзаг нагоре по стълбището, дотътри се до стаята си, хлътна през гардероба, изпразни джобовете си върху библиотечката, наля си бренди и с доволна въздишка се тръшна на стола. А от мястото си на стената, Елена го посрещна с нежна и мъдра усмивка.

— Да, да — призна той. — Късничко е и съм малко пиян. Но в своя защита ще кажа, че беше паметен ден.

Сякаш за да докаже мнението си, графът изведнъж стана от стола и дръпна една от гънките на сакото си.

— Виждаш ли това копче? Държа да знаеш, че го заших сам.

След това се отпусна на стола си, вдигна чашата, отпи глътка бренди и се замисли.

— Тя беше напълно права, ще знаеш. Марина, искам да кажа. Абсолютно, категорично, съвършено права. — Графът въздъхна отново. После сподели със сестра си една идея.

Още откакто хората са започнали да разказват истории, обясни той, Смъртта призовава неподозиращите. В една или друга приказка тя идва тихо в града и наема стая в някой хан, или дебне в някоя уличка, или незабележимо остава на пазара. И точно когато героят намира момент на отдих от всекидневните си дела, Смъртта му идва на гости.

Дотук добре, призна графът. Но рядко се споменава фактът, че Животът е също тъй коварен като Смъртта. Той също може да носи наметало с качулка. Също може да се промъква в града, да се спотайва на уличките или да дебне зад кръчмата.

Не беше ли направил такова посещение на Мишка? Не беше ли го заварил да се крие зад книгите, не беше ли го измъкнал от библиотеката, за да го хване за ръка на уединено място с изглед към Нева?

Не беше ли намерил Андрей в Лион, за да го примами под големия купол?

Графът изпразни чашата си, стана от стола и се блъсна в библиотечката, докато посягаше за шишето бренди.

— Excusez-moi, monsieur^[6].

Графът си наля съвсем малко, само капка, не повече от една глътка, и се стовари на стола. След това с леко размахване на пръста продължи:

— Колективизирането на колективите, Елена, и разкулачването на кулаците — по всяка вероятност тия неща са доста вероятни. Дори е възможно да са възможни. Но неизбежни?

С многозначителна усмивка графът поклати глава при самото звучене на думата.

— Позволи ми да ти кажа кое е неизбежно. Неизбежно е, че Животът ще посети и Нина. Може да е прозаична колкото свети. Августин, но тя е прекалено проницателна и прекалено жизнена, за да ѝ позволи Животът да махне с ръка и да си тръгне самичка. Животът ще я преследва с такси. Ще се сблъсква с нея случайно. Ще си проправя път към нейните чувства. И за да го постигне, ще проси, ще разменя, ще заговорничи и ако е необходимо, ще прибягва към измама. Какъв свят — въздъхна накрая графът, преди да заспи на стола.

 

 

На следващата сутрин, с леко замъглени очи и леко натежала глава, графът си сипа втора чаша кафе, настани се на стола и се приведе настрани, за да извади писмото на Мишка от сакото си.

Но то не бе там.

Графът ясно си спомняше, че предния ден бе пъхнал писмото във вътрешния си джоб, когато напускаше фоайето; и то определено беше там, когато си зашиваше копчето в ателието на Марина…

Сигурно е паднало, реши той, когато си слагаше сакото върху облегалката на стола при Ана. След като си допи кафето, графът слезе до апартамент 311 — само за да завари вратата отворена, гардеробите празни и кошчетата изчистени.

Но полупрочетеното писмо на Мишка не бе паднало от сакото на графа в стаята на Ана. След като изпразни джобовете си в три и половина, когато залитна посягайки към брендито, графът бе съборил писмото в пролуката между библиотечката и стената, където беше обречено да остане.

И може би така бе по-добре.

Защото макар че графът така се трогна от горчиво-сладката разходка на Мишка по Невски проспект и неговите романтични стихове, въпросните стихове изобщо не бяха написани от Мишка. Те бяха от стихотворението, което Маяковски издекламира изправен на стола си през 1923 г. А онова, което накара Мишка да ги цитира, нямаше нищо общо с деня, когато Катерина за пръв път хвана ръката му. Причина за цитата, а всъщност и за самото написване на писмото, бе фактът, че на четиринайсети април Владимир Маяковски, заслужилият поет на революцията, се беше застрелял в сърцето с револвер.