Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (25)

Щуротии, възражения, злополука

В един и половина следобед в управителския кабинет на хотел Метропол граф Александър Илич Ростов седна срещу бюрото на човека с тясна глава и надменно държание.

Когато му съобщиха в Пиацата, че Шахматният подофицер го вика, графът предположи, че въпросът трябва да е спешен, защото пратеникът го изчака да си допие кафето и веднага го поведе към административната част. Но след като въведоха графа, началството едва вдигна очи от документите, които подписваше. Само махна небрежно с писалката към празния стол, сякаш искаше да покаже, че след малко ще му отдели внимание.

— Благодаря ви — каза графът, приемайки това пренебрежително предложение с пренебрежително кимване.

Тъй като не умееше да седи без действие, графът използва свободните минути, за да огледа кабинета, който бе претърпял известни промени от времето, когато го заемаше Йозеф Халецки. Макар че бюрото на бившия управител си стоеше на място, то вече не беше тъй впечатляващо пусто. Освен с купища документи, вече можеше да се похвали с телбод, моливник и два телефона (навярно за да може Подофицерът да остави Централния комитет на изчакване, докато набира Политбюро). Вместо винения диван, на който според злите езици си полягаше старият поляк, сега стърчаха три сиви канцеларски шкафа със стоманени ключалки. А възхитителните ловни сцени, които някога украсяваха махагоновата ламперия, бяха заменени — разбира се — с портрети на господата Сталин, Ленин и Маркс.

След като сложи напълно задоволително подписа си върху дванайсет листа хартия, Подофицерът намести нова купчинка документи на ръба на бюрото си, върна писалката на място и за пръв път погледна графа в очите.

— Доколкото знам, вие сте ранобуден, Александър Илич — каза той след кратко мълчание.

— Целеустремените хора обикновено са такива.

Ъгълчето на устните на Подофицера се надигна едва забележимо.

— Да разбира се. Целеустремените хора. — Той се пресегна през бюрото си, за да приглади най-новата купчинка документи. — И закусвате в стаята си около седем…?

— Правилно.

— После в осем имате навика да четете вестници във фоайето.

Мътните да го вземат, помисли си графът. Прекъсва завършека на един прелестен обяд със специална призовка. Очевидно си е наумил нещо. Но трябва ли вечно да го усуква? Не знае ли що е директен въпрос? Или не го харесва? Трябваше ли да седят тук и да обсъждат типичния ден на графа минута по минута — когато срещата на Триумвирата беше насрочена за след по-малко от час?

— Да — потвърди графът малко нетърпеливо. — Сутрин чета сутрешните вестници.

— Но във фоайето. Слизате във фоайето.

— Неизменно слизам по стълбището, за да чета в уюта на фоайето.

Шахматният подофицер се облегна назад и му отправи най-кратката възможна усмивка.

— Тогава може би сте наясно с инцидента, който се случи тази сутрин в коридора на четвърти етаж в осем без четвърт…

За протокола: графът бе станал малко след седем. След като направи петнайсет клякания и петнайсет протягания, закуси приятно с кафе, бисквити и плод (днес мандарина), изкъпа се, избръсна се и се облече, той целуна София по челото и излезе от спалнята с намерение да почете вестници в любимото си фоайе. Слезе един етаж, излезе от витото стълбище и се запъти по коридора към главното, както правеше всеки ден. Но докато завиваше по площадката на пети етаж, чу суматоха отдолу.

Първото впечатление бе за петнайсет гласа, викащи на двайсет различни езика. Съпровождаше ги затръшване на врата, трясък на чиния и доста настоятелни крясъци, които имаха определено птичи характер. Когато стигна до четвъртия етаж, някъде към 7:45, графът завари истинско природно бедствие.

Почти всяка врата зееше отворена и всички гости бяха в коридора. Сред тях имаше двама френски журналисти, един швейцарски дипломат, трима узбекски търговци на кожи, представител на Римокатолическата църква и един завърнал се от чужбина оперен тенор с петчленното си семейство. Все още по пижами, повечето участници в този необичаен конгрес размахваха ръце и се изразяваха най-настоятелно — а три едри гъски търчаха между краката им, грачеха и пляскаха с криле.

Няколко от жените изглеждаха тъй ужасени, сякаш ги бяха нападнали харпии. Съпругата на тенора се криеше зад внушителния торс на мъжа си, а Кристина, една от камериерките на хотела, бе отстъпила до стената, притискайки празен поднос към гърдите си и в нозете ѝ се валяше смес от прибори, чинии и каша.

Когато тримата синове на тенора демонстрираха пъргавината си, като подгониха трите птици в три различни посоки, пратеникът на Ватикана посъветва тенора относно правилното поведение на децата. Тенорът, който говореше само няколко думи италиански, уведоми свещенослужителя (fortissimo), че с него шега не бива. Швейцарският дипломат, който говореше свободно руски и италиански, демонстрира прословутата неутралност на нацията си, като изслуша и двамата със затворена уста. Когато прелатът пристъпи напред, за да докаже правотата си с по-богоугодни средства, една от гъските, приклещена от най-големия син на тенора, се стрелна между краката му право в неговия апартамент — откъдето внезапно изскочи млада жена, загърната само със синьо кимоно, която определено не беше представителка на Римокатолическата църква.

Междувременно суматохата очевидно беше събудила гостите на петия етаж, тъй като неколцина слязоха по стълбището да видят за какво е цялата тази врява. В челната редица на този контингент беше американският генерал — страховита фигура, произхождаща от така наречената „Велика държава Тексас“. След като набързо оцени ситуацията, генералът грабна за гърлото една от гъските. Скоростта, с която улови птицата, вдъхна увереност на събраното множество. Неколцина дори нададоха възторжени възгласи. Но само докато не обви и втората си ръка около шията на гъската, с явното намерение да я строши. Това изтръгна писък от младата жена в синьото кимоно, сълзи от дъщерята на тенора и суров укор от страна на швейцарския дипломат. Прекъснат точно в мига на решително действие, генералът изказа раздразнението си от некадърността на цивилните, влезе в апартамента на прелата и метна гъската през прозореца.

Твърдо решен да възстанови реда, генералът се върна след миг и умело хвана втората гъска. Но когато повдигна птицата, за да увери присъстващите в мирните си намерения, коланът на кръста му се разхлаби и халатът му се разтвори, разкривайки чифт вехти масленозелени гащи — гледка, от която жената на тенора рухна в несвяст.

Докато наблюдаваше тези процеси от стълбищната площадка, графът усети до себе си нечие присъствие. Обърна се и откри, че това е адютантът на генерала, общителен млад мъж, който бе станал едва ли не постоянно присъствие в Шаляпин. Като оцени гледката от пръв поглед, адютантът въздъхна доволно и след това подхвърли, без да се обръща към някого:

— Колко обичам този хотел.

И тъй, беше ли графът „наясно“ какво се е случило в коридора на четвърти етаж в осем без четвърт? Все едно да попитаме Ной дали е наясно с Потопа, или Адам с ябълката. Разбира се, че беше наясно. Никой на този свят не бе по-наясно. Но какъв аспект от неговата осведоменост би могъл да оправдае прекъсването на обедното му кафе?

— Запознат съм със събитията от тази сутрин — потвърди графът, — тъй като точно в този момент излизах на стълбищната площадка.

— Значи лично станахте свидетел на хаоса…?

— Да. Видях от първа ръка развоя на щуротиите. Но при все това не разбирам напълно защо съм тук.

— Значи сте в недоумение.

— Всъщност съм напълно объркан. Озадачен.

— Разбира се.

След кратко мълчание Подофицерът му отправи най-благочестивата си усмивка. После, сякаш беше съвсем нормално да се разхожда из кабинета по средата на разговор, той стана и пристъпи към стената, където грижливо намести портрета на господин Маркс, който се беше кривнал на куката и с това несъмнено подкопаваше идеологическата сила на кабинета.

След като се обърна, Подофицерът продължи.

— Мога да разбера защо описвайки тези злощастни събития, вие избрахте думата щуротии вместо хаос. Защото щуротии сякаш подсказва известна детинщина…

Графът се позамисли.

— Да не би да подозирате момчетата на тенора?

— Едва ли. Все пак гъските бяха заключени в клетка в килера на Боярски.

— Нима намеквате, че Емил има нещо общо с това?

Подофицерът пренебрегна въпроса на графа и се върна на мястото си зад бюрото.

— Хотел Метропол — уведоми той графа, макар че това едва ли бе необходимо — приютява някои от най-изтъкнатите държавници и видни творци на света. Когато минават през прага ни, те имат правото да очакват несравним комфорт, ненадминато обслужване и утрини без суматоха. Излишно е да казвам — завърши той, посягайки към писалката си, — че ще разнищя тази работа.

— Е — отговори графът, ставайки от стола, — ако се налага разнищване, сигурен съм, че няма по-подходящ човек за тази задача.

Известна детинщина, мърмореше си графът, докато излизаше от кабинета на управителя. Утрини без суматоха…

Дали Подофицерът го смяташе за глупак? Дали си въобразяваше дори за секунда, че графът не го разбира накъде бие? Какво намеква? Че малката София е замесена по някакъв начин?

Графът не само разбираше съвсем точно накъде бие Подофицерът, но и можеше да го обори с няколко свои намека — и то в ямбически петостишия. Но идеята за участие на София бе тъй неоснователна, тъй абсурдна, тъй скандална, че не заслужаваше отговор.

Вярно, графът не можеше да отрече, че София има известна игрива жилка, както се полага на всяко тринайсетгодишно дете. Но тя не беше пакостничка. Нито хулиганка. Нито непрокопсаничка. Всъщност докато графът се връщаше от управителския кабинет, ето я, че седеше във фоайето, приведена над някакъв дебел учебник. Това бе картинка, позната за целия персонал на Метропол. С часове наред тя седеше на същото това кресло, запаметявайки столици, спрягайки глаголи и пресмятайки хикс или игрек. С еднакво чувство на всеотдайност изучаваше шиенето с Марина и сосовете с Емил. Ако помолехте всеки, който познава София, да я опише, би ви казал, че е усърдна, срамежлива и добре възпитана; или с една дума, въздържана.

Докато се качваше по стълбището към горните етажи, графът изброяваше основните факти като юрист: за осем години София не бе имала нито едно детинско избухване; всеки ден си миеше зъбите и тръгваше на училище без възражения; и независимо дали беше време да се облича, да се хваща на работа или да си яде граха, тя вършеше всичко, без да се жалва. Дори и онази нейна малка игра, която сама бе измислила и толкова обичаше да играе, се основаваше на уравновесеност, съвсем нетипична за нейната възраст.

Ето как се играеше.

Двамата седяха нейде в хотела — например четяха в кабинета си в неделя сутрин. Точно в дванайсет графът оставяше книгата и се оттегляше за седмичното си посещение при бръснаря. След като слизаше един етаж по-надолу и тръгваше по коридора към главното стълбище, той продължаваше още пет етажа до сутерена, където минаваше покрай цветарския и вестникарския павилион и влизаше в бръснарницата — само за да открие… София, седнала кротко с книга в ръка на пейката до стената.

Естествено, това предизвикваше споменаване всуе на името Господне и изпускане на каквото държеше в ръка (досега за тази година три книги и една чаша вино).

Без да броим факта, че подобна игра може да се окаже фатална за мъж, наближаващ шейсетте, човек неволно се възхищаваше на уменията на младата дама. Тя сякаш знаеше как да се пренесе мигновено от единия до другия край на хотела. През годините навярно бе опознала всички тайни коридори, служебни проходи и свързващи врати на хотела, придобивайки при това свръхестествен усет за времето. Но особено впечатляващо беше нейното неземно спокойствие след откриването. Независимо колко далеч или колко бързо се беше придвижвала, в нея нямаше и следа от умора. Нито разтуптяно сърце, нито ускорен дъх, нито капка пот по челото ѝ. Не се кискаше, не проявяваше ни най-малък знак за самодоволство. Напротив. С усърдно, срамежливо и благовъзпитано изражение тя посрещаше графа с приятелско кимване, после пак свеждаше поглед към книгата и скромно прелистваше страницата.

Идеята, че едно такова дете ще съзаклятничи за освобождаването на гъските, беше просто абсурдна. Със същия успех можеха да я обвинят, че е съборила Вавилонската кула или е отчупила носа на Сфинкса.

Вярно, тя беше в кухнята и вечеряше, когато главният готвач за пръв път получи вест, че някакъв швейцарски дипломат, който беше поръчал печена гъска, оспорвал свежестта на домашната птица. И, разбира се, тя обожаваше чичо си Емил. Ала все пак, как можеше едно тринайсетгодишно момиче да пренесе три възрастни птици до четвъртия етаж на международен хотел в седем сутринта, без никой да усети? Самата идея, заключи графът, докато отваряше вратата на стаята си, объркваше човешкия разсъдък, обиждаше природните закони и накърняваше здравия…

— Боже Господи!

София, която преди малко беше във фоайето, сега седеше до писалището на великия княз, усърдно приведена над книгата си.

— О, здравей, татко — каза тя, без да вдига поглед.

…

— Явно вече не се смята за учтиво да откъснеш очи от работата си, когато в стаята влиза гост.

София се завъртя на стола.

— Извинявай, татко. Бях се унесла в четене.

— Хммм. И какво толкова четеш?

— Есе за канибализма.

— Есе за канибализма!

— От Мишел дьо Монтен.

— А. Да. Добре. Благотворно прекарано време, сигурен съм — одобри графът.

Но докато се отправяше към кабинета, той си помисли: Мишел дьо Монтен…? После стрелна поглед към основата на писалището.

…

— Това там „Ана Каренина“ ли е?

София проследи погледа му.

— Да, струва ми се.

— Но какво прави там долу?

— Беше най-близка по дебелина до Монтен.

— Най-близка по дебелина!

— Сбъркала ли съм нещо?

…

— Мога само да кажа, че Ана Каренина никога не би сложила теб под писалището, само защото си дебела колкото Монтен.

— Самата идея е абсурдна — казваше графът. — Как едно тринайсетгодишно момиче ще прехвърли три угоени гъски през два етажа, без никой да се усети? Освен това, питам ви: нима подобно поведение съвпада с характера ѝ?

— Твърдо не — каза Емил.

— Ни най-малко — съгласи се Андрей.

Тримата поклатиха глави в знак на единодушно възмущение.

Едно от предимствата на дългогодишната съвместна работа е, че всекидневните задачи могат да бъдат отметнати набързо, оставяйки предостатъчно време за обсъждане на по-сериозни тревоги — като ревматизъм, слабости на обществения транспорт и дребнавото поведение на необяснимо повишените люде. След две десетилетия членовете на Триумвирата знаеха това-онова за дребните душици, които седяха зад купчини хартия, и така наречените чревоугодници от Женева, които не можеха да различат гъска от яребица.

— Това е скандално — каза графът.

— Без съмнение.

— И да ме викне половин час преди ежедневната ни среща, на която никога не липсват важни въпроси за обсъждане.

— Така си е — съгласи се Андрей. — И като стана дума, Александър…

— Да?

— Преди да отворим тази вечер, би ли пратил някого да почисти кухненския асансьор?

— Разбира се. Много ли е изцапан?

— Боя се, че да. По някакъв начин се е задръстил с перушина…

При тези думи Андрей използва един от легендарните си пръсти, за да се почеше по горната устна, а Емил се престори, че отпива от чая си. Ами графът? Той отвори уста с явното намерение да даде съвършения отговор — някаква забележка, която веднага да пресече един човек и да бъде цитирана от други за години напред.

Но на вратата се почука и младият Иля влезе с дървената си лъжица.

В хода на Великата отечествена война Емил бе загубил един по един опитните членове на екипа си, дори подсвиркващия Станислав. След като всички здрави мъже рано или късно попаднаха в армията, той бе принуден да запълни кухнята с юноши. Така Иля, който беше нает през 1943 г., през 1945 въз основа на старшинство вече бе повишен до заместник-главен готвач на преклонната възраст деветнайсет години. Като знак на върховно доверие, Емил го бе дарил с лъжица вместо нож.

— Е? — попита Емил, вдигайки нетърпеливо очи.

Вместо отговор Иля се поколеба.

Емил погледна останалите членове на Триумвирата и завъртя очи към тавана, сякаш за да каже: Виждате ли какво трябва да търпя? После пак се обърна към своя чирак.

— Както всеки може да види, ние сме много заети хора. Но явно ти имаш нещо толкова важно, че чувстваш потребност да ни прекъснеш. Добре тогава, изплюй камъчето — преди да сме издъхнали от вълнение.

Младежът отвори уста, но вместо да обясни, той просто посочи с лъжицата си към кухнята. Следвайки посоката на кухненското приспособление, членовете на Триумвирата погледнаха през прозореца на канцеларията и там, близо до вратата на задното стълбище, стоеше някакъв клетник в дрипаво зимно палто. При вида му лицето на Емил стана пурпурно.

— Кой го е пуснал тук?

— Аз…

Емил скочи толкова рязко, че едва не катурна стола си. После, също както разгневен командир би откъснал нашивките от пагоните на виновен офицер, той грабна лъжицата от ръката на Иля.

— Значи вече си Комисар на Навлеците, така ли? А? Докато бях с гръб към теб, си се повишил до Генерален секретар на Просията?

Младежът отстъпи крачка назад.

— Не… Не съм се повишил.

Емил стовари лъжицата върху масата тъй свирепо, че почти я строши.

— Разбира се, че не си! Колко пъти съм ти казвал да не пускаш просяци в кухнята? Не виждаш ли, че ако днес му дадеш къшей хляб, утре ще дойде с петима приятели, а вдругиден с петдесет?

— Да, но… но…

— Какво ми нонокаш?

— Той не молеше за храна.

— А?

Младежът посочи графа.

— Питаше за Александър Илич.

Андрей и Емил изненадано се обърнаха към колегата си. Графът пък погледна през прозореца към просяка. После, без да каже и дума, той стана от стола си, излезе от кабинета и прегърна този спътник от блажените времена, когото не беше виждал осем дълги години.

Макар че Андрей и Емил никога не бяха срещали непознатия, щом чуха името му, веднага разбраха кой е той: онзи, който беше живял с графа над обущарницата; онзи, който можеше да измине хиляда километра на пространство от десетина крачки; поклонникът на Маяковски и Манделщам, който като мнозина други бе съден и осъден в името на Член 58.

— Защо не се настаните удобно — предложи Андрей с елегантен жест. — Можете да използвате кабинета на Емил.

— Да — съгласи се Емил. — Непременно. Моят кабинет.

С безупречния си инстинкт Андрей настани Мишка на стола с гръб към кухнята, докато Емил слагаше на масата хляб и сол — този древен руски символ на гостоприемството. След миг той се върна с чиния картофи и телешки котлети. После главният готвач и салонният управител се оттеглиха и затвориха вратата, за да могат двамата стари приятели да разговарят на спокойствие.

Мишка погледна масата.

— Хляб и сол — каза с усмивка той.

Докато графът гледаше Мишка, разтърсиха го две противоположни чувства. От една страна беше онази особена радост да срещнеш неочаквано приятел от младини — щастливо събитие, без значение кога или къде се случва. Но в същото време графът се сблъскваше с неоспоримите факти от външността на Мишка. Отслабнал с петнайсет килограма, облечен в протрито палто и провлачващ единия крак зад себе си — нищо чудно, че Емил го помисли за просяк. Разбира се, през последните години графът бе наблюдавал как възрастта започва да слага своя печат върху Триумвирата. Беше забелязал случайните потрепвания в лявата ръка на Андрей и напредващата глухота в дясното ухо на Емил. Беше забелязал как се прошарва и оредява косата на първия, и как изтънява вторият. Но при Мишка не ставаше дума само за опустошенията на времето. Това бяха белезите на един човек върху друг, на една епоха върху нейната рожба.

Може би най-удивителна бе усмивката на Мишка. В младостта си Мишка беше почти неизменно сериозен и никога не говореше иронично. Но когато изрече „хляб и сол“ в усмивката му имаше явен сарказъм.

— Толкова е хубаво да те видя, Мишка — каза след малко графът. — Не мога да ти опиша колко ми олекна, когато прати вест за освобождаването си. Кога се върна в Москва?

— Не съм се върнал — отговори неговият приятел с новата си усмивка.

След благополучното излежаване на осемте години, обясни Мишка, бяха го възнаградили с „минус шест“. За да посети Москва, той бе взел назаем паспорт от една сродна душа с известна външна прилика.

— Разумно ли е? — попита графът с безпокойство.

Мишка сви рамене.

— Пристигнах тази сутрин с влака от Явас. Довечера ще се върна пак там.

— Явас… Къде е това?

— Някъде между мястото, където се отглежда пшеницата и мястото, където се яде хляб.

— Преподаваш ли…? — попита неуверено графът.

— Не — поклати глава Мишка. — Не ни насърчават да преподаваме. Но всъщност не ни насърчават и да четем или пишем. Едва ни се разрешава да ядем.

Тъй Мишка започна да описва живота си в Явас; и при това използваше първо лице множествено число толкова често, че графът предположи, че трябва да се е заселил там с някой друг затворник от лагерите. Но постепенно стана ясно, че казвайки „ние“, той няма предвид отделни личности. За Мишка „ние“ обхващаше всички негови събратя по съдба — и не само тези, които бе срещал в Архангелск. Думата обхващаше милионите, които се бяха трудили на Соловецките острови, в Севвостлаг или на Беломорканал, независимо дали през двайсетте, през трийсетте, или все още работеха там.^[1]

Мишка замълча.

— Странни неща ти идват в главата нощем — каза след малко той. — След като захвърляхме лопатите и се помъквахме към бараките, набързо излапвахме кашата и се завивахме презглава, бързайки да заспим. Но неизбежно идваше някаква неочаквана мисъл, някакъв неканен спомен, който искаше да бъде оценен, измерен и претеглен. И в много от тия нощи си мислех за онзи немец, с когото се срещнахте в бара и който твърдеше, че водката е единственият принос на Русия за Запада, предизвиквайки някой да назове още три.

— Добре го помня. Тогава взех назаем твоята забележка, че Толстой и Чехов са страничните дъски в лавицата на повествованието, после споменах Чайковски и накрая поръчах на онзи простак порция хайвер.

— Точно така. — Мишка поклати глава, после погледна графа с усмивка. — Една нощ преди няколко години се сетих за още един, Саша.

— Пети принос?

— Да, пети принос: изгарянето на Москва.

Графът се смая.

— Имаш предвид през 1812 година?

Мишка кимна.

— Можеш ли да си представиш физиономията на Наполеон, когато го събудили в два през нощта и излязъл от новичката си спалня в Кремъл, само за да разбере, че градът, който е превзел преди броени часове, вече гори, подпален от своите граждани? — Мишка се засмя тихичко. — Да, изгарянето на Москва е особено руско явление, приятелю. Не може да има съмнение. Защото не става дума за конкретно събитие, а за формата на събитието. Един пример сред хиляди други в историята. Като народ ние, руснаците, се оказахме необичайно способни в унищожаването на онова, което сме създали.

Може би заради накуцването, Мишка вече не ставаше да крачи напред-назад; но графът забеляза, че обхожда с очите си стаята.

— Всяка страна има своята велика картина, Саша — така наречения шедьовър, който виси в някоя свещена зала и обобщава националната идентичност за идните поколения. За французите това е „Свободата води народа“ на Дьолакроа; за холандците — „Нощна стража“ на Рембранд; за американците — „Вашингтон пресича река Делауеър“; а за нас, руснаците? Две картини близнаци: „Петър Велики разпитва царевич Алексей“ на Николай Ге и „Иван Грозни убива сина си“ на Иля Репин. От десетилетия тези две картини са почитани от нашата публика, възхвалявани от нашите критици и скицирани от нашите усърдни студенти по изкуствата. И все пак, какво изобразяват? На едната нашият най-просветен цар разглежда подозрително първородния си син, преди да го осъди на смърт; а на другата Иван невъзмутимо държи тялото на сина си, след като вече му е наложил смъртното наказание със скиптъра по главата. Ние изгаряме една по една нашите църкви, прочути по цял свят с красотата на своите ярко оцветени кули и невероятни кубета. Събаряме статуите на стари герои и изтриваме имената им от улиците, сякаш са плод на въображението ни. А поетите или заставяме да замълчат, или чакаме сами да млъкнат.

Мишка взе вилицата си, заби я в недокоснатото телешко и го вдигна във въздуха.

— Знаеш ли, че през 30-те години, когато обявиха задължителната колективизация на селското стопанство, половината от нашите селяни заклаха собствения си добитък, вместо да го дадат на кооперациите? Четиринайсет милиона глави добитък, захвърлени на лешоядите и мухите.

Той внимателно върна парчето месо в чинията си, сякаш в знак на уважение.

— Как да го разберем, Саша? Какво ѝ става на една нация, та насърчава у своите хора желанието да унищожават собствените си произведения на изкуството, да опустошават градовете си и да избиват собственото си потомство без угризения? За чужденците това навярно е потресаващо. Трябва да им се струва, че ние, руснаците, притежаваме тъй грубо безразличие, че за нас няма нищо свято, дори и плодът на утробата ни. И как ме боли от тази идея. Как ме отчайва. Колкото и да бях изтощен, мисълта за това ме караше да се мятам на нара чак до зори… И после една нощ той дойде в съня ми, Саша, самият Маяковски. Цитира няколко стиха — прекрасни, омайващи стихове, които не бях чувал преди — за кората на брезичка, блестяща под зимното слънце. След това зареди револвера с удивителен знак и притисна цевта към гърдите си. Когато се събудих, изведнъж разбрах, че тази склонност към самоунищожаване не е нещо чудовищно, срамно или позорно; тя е нашата най-голяма сила. Обръщаме револвера срещу себе си не защото сме по-безразлични и по-некултурни от британците, французите или италианците. Напротив. Ние сме готови да унищожим това, което сме създали, защото вярваме повече от всички тях в силата на картината, поемата, молитвата или човека.

Мишка поклати глава.

— Помни ми думите, приятелю: не изгаряме Москва за последен път.

Както в миналото, Мишка говореше с трескаво напрежение, едва ли не сякаш убеждаваше сам себе си. Но щом си изля душата, той погледна през масата и видя тревожното изражение по лицето на графа. Тогава изведнъж се разсмя сърдечно, без горчивина или ирония, и се пресегна да стисне ръката на стария си приятел.

— Виждам, че те разстроих, Саша, с моите приказки за револвери. Но не се притеснявай. Още не съм приключил. Все още имам нещо за вършене. Всъщност точно затова се промъкнах в града: да посетя библиотеката за един малък проект, над който работя…

С чувство на облекчение графът разпозна старата искра в очите на Мишка — онази, която неизбежно проблясваше, преди той да се хвърли стремглаво в поредната схватка.

— Поетична творба ли е? — попита графът.

— Поетична? Да, предполагам, че в известен смисъл е поетична… Но е и нещо по-важно. Нещо, върху което може да се гради. Още не съм готов да го споделя; но когато бъда, ти ще си първият.

Когато излязоха от кабинета и графът поведе Мишка към задното стълбище, кухненската работа беше в разгара си. На тезгяха кълцаха лук, режеха цвекло, скубеха кокошки. От печката, където къкреха шест тенджери, Емил направи на графа знак да почака. След като избърса ръце в престилката си, той дойде до вратата с малко храна, увита в кафява хартия.

— Нещичко за из път, Михаил Фьодорович.

Мишка изглеждаше изненадан от предложението и за миг графът си помисли, че приятелят му ще го откаже по принцип. Но Мишка благодари на готвача и взе пакета.

Андрей също дойде, за да изкаже удоволствието си, че най-сетне е срещнал Мишка, и да му пожелае всичко хубаво.

След като отвърна на пожеланията, Мишка отвори вратата към стълбището, но след това спря. За момент се озърна към кухнята с цялата ѝ трескава дейност и изобилие, огледа добродушния Андрей и сърдечния Емил, и накрая се обърна към графа.

— Когато преди толкова години те осъдиха на доживотен затвор в Метропол — каза той, — кой би си помислил, че си станал най-щастливият човек в цяла Русия.

 

 

В седем и половина същата вечер, когато графът влезе в Жълтата стая, Осип изгаси цигарата си и скочи от стола.

— А! Ето те и теб, Александър. Мислех си за едно бързо пътуване до Сан Франциско. Не сме се връщали там от година. Изгаси лампите, ако обичаш.

Докато Осип се отправяше с бърза крачка към дъното на стаята, графът разсеяно седна на масата за двама и сложи салфетката в скута си.

…

— Александър…

Графът се озърна назад.

— Да?

— Лампите.

— О. Извинявай.

Графът стана, изгаси лампите и застана до стената.

…

— Ще седнеш ли пак? — попита Осип.

— А, да. Разбира се.

Графът се върна към масата и седна на стола на Осип.

…

— Наред ли е всичко, приятелю? Виждаш ми се разстроен…

— Не, не — увери го графът с усмивка. — Всичко е превъзходно. Моля, продължавай.

Осип изчака малко, за да е сигурен, после дръпна ръчката и побърза обратно към масата, докато по стената на трапезарията започваха да трептят величествените стари сенки.

Два месеца след онова, което Осип обичаше да нарича „Аферата Токвил“, той се появи в Жълтата стая с кинопроектор и нецензурирано копие на „Един ден на конни състезания“. От онази вечер нататък, двамата зарязаха историческите томове на рафтовете, където им беше мястото, и напредваха в изучаването на Америка посредством филми.

Всъщност Осип Иванович бе овладял английския език чак до минало време в бъдещето още през 1939 г. Но според него американските филми все още заслужаваха внимателното им обсъждане не само като прозорци към западната култура, но и като безпрецедентен механизъм за класово потисничество. Защото чрез киното янките явно бяха открили как да усмирят цялата работническа класа срещу четвърт долар на седмица.

— Просто погледни тяхната Депресия — казваше той. — От началото до края тя продължи десет години. Цяло десетилетие, през което пролетариатът бе оставен сам да се грижи за себе си, да спи по улиците и да проси пред църквите. Ако някога е идвало време за американския работник да отхвърли ярема, то със сигурност е било тогава. Но застанаха ли те до своите братя? Нарамиха ли брадвите, за да разбият портите на дворците? Нито за ден. Вместо това се тътреха до най-близкия киносалон, където провесваха пред очите им най-новата фантазия, както хипнотизатор полюшва джобния си часовник на верижка. Да, Александър, ние трябва да проучим този феномен с най-голямо усърдие и внимание.

Така и сториха.

И графът можеше да потвърди, че Осип подхождаше към задачата с най-голямо усърдие и внимание, защото когато прожектираха филм, той почти не можеше да стои неподвижен. Когато в някой уестърн избухнеше битка в салона, Осип стискаше юмруци, отбиваше удари, замахваше с ляв прав в корема и ъперкът в челюстта. Когато Фьодор Астер танцуваше с Джинджър Роджърс, пръстите му се разтваряха широко и пърхаха на нивото на кръста, а краката му пристъпваха напред-назад по килима. А когато се появи Бела Лугоши, Осип скочи от стола и едва не се просна на пода. После, докато вървяха надписите, той клатеше глава в знак на морално разочарование.

— Срамно — казваше той.

— Скандално.

— Коварно!

Като опитен учен, Осип подлагаше всичко видяно на хладнокръвна дисекция. Мюзикълите бяха „сладкиши, предназначени да упоят бедните с мечти за непостижимо блаженство“. Филмите на ужаса бяха „фокуси, чрез които страховете на работника се заместват с тези на хубавите момичета“. Комичните водевили бяха „абсурдни наркотици“. А уестърните? Те бяха най-коварният вид пропаганда: басни, където злото е представено от колективи, които насилват и грабят; а добродетелта се явява в лицето на самотник, който рискува живота си, за да защити свещената частна собственост на някой друг. Накратко? „Холивуд е най-опасната сила в цялата история на класовата борба.“

Или поне така твърдеше Осип, докато не откри жанра на американското кино, който по-късно щеше да стане известен под името film noir^[2]. Той жадно гледаше филми като „Наемен убиец“, „Сянка на съмнение“ и „Двойна застраховка“.

— Какво е това? — питаше той, без да чака отговор — Кой прави тези филми? Под чие покровителство?

Всички те сякаш изобразяваха една Америка, в която корупцията и жестокостта са на почит; в която справедливостта е просякиня, а доброто е глупост; в която верността е изработена от хартия, а личният интерес — изкован от стомана. С други думи, те предлагаха дързък портрет на капитализма такъв, какъвто беше в действителност.

— Как става това, Александър? Защо позволяват да се правят тези филми? Не осъзнават ли, че забиват клин под собствените си основи?

Но нито една звезда на жанра не очарова Осип повече от Хъмфри Богарт. С изключение на „Казабланка“ (която Осип смяташе за женски филм), двамата бяха изгледали поне по два пъти всички филми на Богарт. Независимо дали във „Вкаменената гора“, „Да имаш и да нямаш“, или особено в „Малтийският сокол“, Осип харесваше грубоватата външност на артиста, неговите язвителни забележки и пълната липса на сантименти.

— Забелязваш ли как в първото действие винаги изглежда толкова отдалечен и безразличен; но щом възмущението му се разпали, Александър, никой друг не е тъй готов да направи необходимото — да действа съзнателно, бързо и непоколебимо. Той наистина е човек на целта.

В Жълтата стая Осип лапна две хапки от специалитета на Емил (телешко със сос от хайвер), отпи глътка грузинско вино и вдигна очи точно навреме, за да види изображението на моста Голдън Гейт.

В следващите минути услугите на Сам Спейд отново бяха наети от съблазнителната, макар и малко загадъчна, госпожица Уондърли. Партньорът на Спейд отново беше застрелян на една задна уличка само няколко часа преди подобна съдба да сполети и Флойд Търсби. И отново Джоел Кайро по прякор Дебелака и Бриджит О’Шонеси тайно се съюзяваха, упояваха Спейд и тръгваха към кея, очаквайки безкрайното търсене най-сетне да стигне до края си. Но докато Спейд опитваше да се отърве от главоболието, някакъв непознат с черно палто и шапка нахълтваше, залитайки, в кантората му, пускаше пакет на пода и рухваше мъртъв на дивана!

— Мислиш ли, че руснаците са особено груби, Осип? — попита графът.

— Какво? — прошепна Осип, сякаш наоколо имаше и други зрители, които не искаше да смущава.

— Мислиш ли, че по принцип сме по-груби от французите, англичаните или тези американци?

— Александър — изсъска Осип (докато Спейд миеше кръвта на непознатия от ръцете си). — Какви ги говориш?

— Искам да кажа, мислиш ли, че сме по-склонни от другите да унищожаваме онова, което сме създали?

Осип, който още не бе откъснал очи от екрана, се завъртя и изгледа смаяно графа. После рязко стана, изтропа до проектора и замрази филма в момента, когато Спейд, след като бе сложил грубо увития пакет върху бюрото, извади ножче от джоба си.

— Нима не разбираш какво се случва? — попита той, сочейки към екрана. — След като е пътувал от Ориента до доковете на Сан Франциско, капитан Джейкъби е прострелян пет пъти. Той скача от горящия кораб, влачи се през целия град и използва последния си дъх, за да донесе на другаря Спейдски този загадъчен пакет, обвит в хартия и вързан с канап. А ти избираш точно този момент да разсъждаваш за метафизика!

Графът, който се беше обърнал, вдигна ръка, за да заслони отблясъка от екрана.

— Но, Осип — каза той, — гледали сме го поне три пъти как отваря пакета.

— Какво значение има? Ти си чел „Ана Каренина“ поне десет пъти, но се обзалагам, че все още плачеш, когато тя се хвърля под влака.

— Това е съвсем друго.

— Така ли?

Настана тишина. После Осип с кисела гримаса изгаси проектора. Включи лампите и се върна на масата.

— Добре, приятелю. Виждам, че нещо те притеснява. Хайде да видим дали можем да го изясним, за да си продължим заниманията.

И тъй, графът описа на Осип разговора си с Мишка. Или по-скоро изложи възгледите на Мишка за изгарянето на Москва, събарянето на статуи, замлъкването на поетите и клането на четиринайсет милиона глави добитък.

Осип, който вече бе изразил раздразнението си, сега слушаше графа внимателно и от време на време кимаше на някои идеи на Мишка.

— Добре — каза той, след като графът свърши. — И така, какво точно те безпокои, Александър? Шокира ли те твърдението на твоя приятел? Засяга ли чувствителността ти? Разбирам, че се притесняваш за душевното му състояние; но не е ли възможно той да е прав в своите мнения, а да греши в чувствата си?

— Какво искаш да кажеш?

— То е като малтийския сокол.

— Осип. Моля те.

— Не, говоря съвсем сериозно. Какво е черната птица, ако не символ на самото наследство на Запада? Скулптура от злато и скъпоценни камъни, изработена от рицари-кръстоносци като почетен дар за крал, това е емблема на църквата и монархиите — тези хищни институции, които са положили основата на изкуството и идеите в цяла Европа. Е, кой би отрекъл, че тяхната любов към това наследство е също тъй заблудена, както тази на Дебелака към неговия сокол? Може би точно това трябва да бъде отхвърлено, преди да се появи надежда за прогрес. — Тонът му стана по-мек. — Болшевиките не са хуни, Александър. Ние не сме варварски орди, нападащи Рим и унищожаващи всичко красиво от невежество и завист. Точно обратното. През 1916 г. Русия беше варварска държава. Имаше най-неграмотния европейски народ и по-голямата част от населението живееше в леко изменено феодално робство: оряха нивите с дървено рало, биеха жените си на свещи, просваха се на пейките пияни от водка, а призори се събуждаха, за да се покаят пред иконите. Тоест живееха точно както техните прадеди преди петстотин години. Не е ли възможно да ни е тласкала назад именно нашата почит към всички статуи, катедрали и древни институции?

Осип помълча и без да бърза наля отново вино в чашите.

— Но къде се намираме сега? Докъде сме стигнали? Като съчетахме американското темпо със съветските цели, ние сме на прага на всеобщата грамотност. Многострадалните, двойно поробени руски жени, се издигнаха до положението на равни. Изградихме цели нови градове и нашето промишлено производство надминава това на повечето страни в Европа.

— Но на каква цена?

Осип удари с длан по масата.

— На най-скъпа цена! Но мислиш ли, че постиженията на американците — на които завижда целият свят — са дошли наготово? Само попитай техните африкански братя. А мислиш ли, че инженерите, които са проектирали техните великолепни небостъргачи или са строили техните магистрали, са се поколебали дори за миг, преди да срутят прекрасните малки квартали, които стояли на пътя им? Гарантирам ти, Александър, те са заложили динамита и сами са натиснали копчето на взривателя. Както вече ти казах, ние и американците ще бъдем начело през останалата част на този век, защото сме единствените народи, които са се научили да отхвърлят миналото, вместо да се кланят пред него. Но докато те са го правили в името на любимия си индивидуализъм, ние се опитваме да го направим в името на общото благо.

 

 

Когато се раздели с Осип в десет вечерта, вместо да се изкачи по стълбището до шестия етаж, графът се отправи към Шаляпин с надеждата да го завари празен. Но когато влезе в бара, откри шумна група журналисти, членове на дипломатическия корпус и две от младите сервитьорки с техните къси черни роклички — и в центъра на шумотевицата за трета поредна вечер беше адютантът на американския генерал. Прегърбен, с разперени ръце, той се люшкаше от пети на пръсти и разиграваше историята си като борец на тепиха.

— … Като заобиколи монсиньора, старият Портърхаус бавно тръгна към втората гъска, чакайки плячката му да го погледне в очите. Това е тайната, разбирате ли: гледането в очите. Точно в този момент Портърхаус позволява на противниците да си въобразят, че са му равни. След като направи две крачки наляво, Портърхаус изведнъж направи три надясно. Изкарана от равновесие, гъската срещна погледа на стареца — и тогава Портърхаус се хвърли напред!

Адютантът се хвърли напред.

Двете сервитьорки изпищяха.

После се разкикотиха.

Когато се изпъна в пълен ръст, адютантът държеше ананас. С едната ръка около гърлото и другата под опашката, той демонстрира плода на всички наоколо, както генералът бе демонстрирал втората гъска.

— И в този съдбовен момент поясът на добрия генерал се разпаса и халатът му се разгърна, разкривайки чифт униформени долни гащи от американската армия — от чийто вид мадам Велошка припадна.

Докато публиката ръкопляскаше, адютантът се поклони. После внимателно остави ананаса на бара и вдигна чашата си.

— Реакцията на мадам Велошка изглежда напълно разбираема — каза един от журналистите. — Но какво направихте вие, когато видяхте долните гащи на стареца?

— Какво направих? — възкликна помощникът. — Ами козирувах им, разбира се.

Докато другите се смееха, той пресуши питието си.

— А сега, господа, предлагам да се отправим навън в нощта. Ще ви кажа от личен опит, че в „Национал“ можете да чуете най-жалката самба в Северното полукълбо. Барабанистът е сляп с едното око и не може да удря цимбалите. А водачът на групата няма и капка усет за латино темпо. Беше най-близко до Южна Америка, когато падна по стълбище от махагон. Но има превъзходни намерения и тупето му идва направо от рая.

И след тия думи шарената групичка се изниза в нощта, оставяйки графа да пристъпи към бара в относителна тишина и покой.

— Добър вечер, Аудриус.

— Добър вечер, граф Ростов. Какво ще обичате?

— Може би чаша „Арманяк“.

Малко по-късно, докато разклащаше брендито в чашата си, графът с усмивка си припомни сценката на адютанта — което от своя страна го накара да се замисли над личността на американците като цяло. С присъщата си убедителност Осип твърдеше, че по време на Депресията Холивуд е подкопал неизбежните сили на революцията чрез рафинираното си мошеничество. Но графът се чудеше дали Осип не преобръща анализа с главата надолу. Разбира се, изглеждаше вярно, че бляскавите мюзикъли и примитивните комедии процъфтяваха през 30-те години в Америка. Но същото се отнасяше и до джаза и небостъргачите. Бяха ли и те наркотици, предназначени да упоят една неспокойна нация? Или бяха признаци на местния дух, тъй неудържим, че дори Депресията не можеше да го смаже?

Докато графът продължаваше да поклаща брендито в чашата си, през две табуретки вляво от него седна нов клиент. За негова изненада това се оказа адютантът.

Неизменно внимателният Аудриус опря лакът на бара и се приведе напред.

— Добре дошли отново, капитане.

— Благодаря, Аудриус.

— Какво мога да ви предложа?

— Същото както преди, предполагам.

Аудриус се обърна да приготви питието, а капитанът потропа с пръсти по бара и разсеяно се огледа наоколо. Като срещна погледа на графа, той кимна и се усмихна приятелски.

— Не бяхте ли тръгнали към „Национал“? — неволно попита графът.

— Изглежда, приятелите ми толкова бързаха да ме придружат, че ме изоставиха — отговори американецът.

Графът се усмихна съчувствено.

— Съжалявам да го чуя.

— Не. Моля ви, не съжалявайте. Много обичам да ме изоставят. Това винаги ми разкрива съвсем нова перспектива за мястото, което си мисля, че напускам. Освен това утре рано сутрин си заминавам у дома за известно време, тъй че навярно така е най-добре.

Той протегна ръка към графа.

— Ричард Вандъруайл.

— Александър Ростов.

Капитанът пак кимна приветливо, после извърна очи и изведнъж го погледна отново.

— Не ме ли обслужвахте снощи в Боярски?

— Да, аз бях.

Капитанът въздъхна облекчено.

— Слава Богу. В противен случай би се наложило да откажа напитката.

Сякаш по сигнал, Аудриус сложи питието на бара. Капитанът го взе, отпи глътка и въздъхна отново. След това за момент се вгледа в графа.

— Руснак ли сте?

— До мозъка на костите.

— Ами тогава нека от самото начало да кажа, че съм буквално очарован от вашата страна. Обичам вашата смешна азбука и тези малки кифлички, пълнени с месо. Но представата на нацията ви за коктейл е доста дразнеща…

— Как така?

Капитанът дискретно посочи към края на бара, където един апаратчик с рошави вежди бъбреше с млада брюнетка. Двамата държаха напитки с потресаващ лилаво-пурпурен оттенък.

— Разбрах от Аудриус, че тази смес съдържа десет различни съставки. Освен водка, ром, бренди и гренадин, тя може да се похвали с розова есенция, един даш горчив лимон и разтопена близалка. Но коктейлът не трябва да бъде смес. Това не е потпури или великденски парад. В най-добрия случай коктейлът трябва да бъде свеж, елегантен, искрен — и ограничен до две съставки.

— Само две?

— Да. Но трябва да са съставки, които се допълват взаимно; които се смеят на шегите си и търпят чуждите недостатъци; и които никога не се надвикват в разговора. Като джин и тоник — каза адютантът, посочвайки питието си. — Или бърбън и вода… Или уиски и сода… — Той поклати глава, вдигна чашата си и отпи от нея. — Извинете ме, че се разприказвах.

— Всичко е наред.

Капитанът кимна с благодарност, но след малко попита:

— Имате ли нещо против да споделя едно наблюдение? Искам да кажа лично.

— Съвсем не — каза графът.

Капитанът плъзна чашата си по бара и се премести с една табуретка по-близо.

— Изглеждате тъй, сякаш нещо ви тежи на душата. Имам предвид, въртите това бренди в чашата от около половин час. Ако не внимавате, водовъртежът, който създавате, ще пробие дупка в пода и всички ще се озовем в мазето.

Графът със смях остави чашата си.

— Вероятно сте прав. Нещо трябва да ми тежи на душата.

— Е, тогава — каза Ричард, посочвайки празния бар, — дошъл сте на точното място. От стари времена благовъзпитаните мъже са се събирали в подобни питейни заведения, за да си излеят мъката в компания на сродни души.

— Или просто на непознати?

Капитанът вдигна пръст.

— Сродните души се срещат по-рядко от непознатите. И така, какво ще речете да прескочим встъплението. Какво ви мъчи? Жени ли? Пари? Липса на вдъхновение?

Графът пак се засмя; после като другите благовъзпитани мъже от стари времена, реши да си излее мъката пред тази сродна душа. Описа Мишка и неговата идея, че руснаците са някак извънредно способни да унищожават това, което са създали. После описа Осип и неговата идея, че Мишка е напълно прав, но че унищожаването на паметниците и шедьоврите е от съществено значение за развитието на нацията.

— О, така значи — каза капитанът, сякаш това би било четвъртото му предположение.

— Да. Но какви изводи бихте направили от всичко това? — попита графът.

— Какви изводи ли?

Ричард пийна отново.

— Мисля, че и двамата ви приятели са много умни. Искам да кажа, че е необходима голяма сръчност, за да издърпаш нишка от тъканта, без да я скъсаш. Но все пак ми се струва, че пропускат нещо… — Той затропа с пръсти по бара, опитвайки да оформи мисълта си. — Разбирам, че в Русия имате богат опит в събарянето; и че премахването на една красива стара сграда непременно ще породи малко скръб за изчезналото и вълнение за онова, което ще дойде. Но в крайна сметка си мисля, че великите неща устояват. Да вземем например онзи приятел, Сократ. Преди две хиляди години той се скитал около пазара, споделял мислите си с всеки срещнат и дори не отделил време да ги запише. А после, като закъсал, сам гушнал китката, ритнал камбаната, дръпнал завесата. Адиос. Сбогом. Финис. А времето си вървяло. Римляните дошли на власт. После варварите. Сетне цялото Средновековие се струпало върху него. Стотици години на епидемии, отровителства и горене на книги. И по някакъв странен начин, след всичко това, великите мисли, изречени от този човек на пазара, все още са с нас… Всъщност, опитвам се да изтъкна, че като вид просто не ни бива в писането на некролози. Не знаем как човек или неговите постижения ще се възприемат след три поколения, точно както не знаем какво ще закусват неговите праправнуци във вторник през март. Защото, когато Съдбата предава нещо на потомството, прави го зад гърба му.

Двамата помълчаха. После капитанът пресуши чашата си и посочи с пръст брендито на графа.

— Да ви питам обаче, това нещо върши ли работа?

 

 

Когато напусна Шаляпин един час по-късно (след като направи на капитан Вандъруайл компания за по два коктейла в лилаво-пурпурен цвят), графът с изненада откри, че София все още чете във фоайето. Забелязвайки погледа му, тя леко помаха с ръка и пак се наведе прилежно над книгата…

Графът трябваше да впрегне цялото си самообладание, за да прекоси фоайето с бавна крачка. С безспорния вид на спокоен човек той внимателно стъпи на стълбището и бавно започна да се изкачва. Но щом зави зад ъгъла, втурна се в спринт.

Докато търчеше нагоре, той едва удържаше злорадството си. Скритата гениалност в играта на София винаги бе в това, че тя избираше кога да играе. Естествено, тя издебваше онези моменти, когато той е разсеян или не внимава, така че играта всъщност свършваше преди той дори да разбере, че е започнала. Но тази вечер нещата щяха да бъдат различни — защото по небрежното махване на София графът се бе досетил, че играта предстои.

Този път я спипах, помисли си той, докато минаваше през втория етаж със зловеща усмивка. Но когато отмина площадката на третия, трябваше да признае второто предимство на София в тази игра: нейната младост. Защото без съмнение скоростта му започваше да спада значително. Ако се съдеше по задъхването, на шестия етаж щеше да пълзи — ако изобщо стигнеше жив дотам. За всеки случай, когато стигна до петия етаж, той намали темпото до енергична крачка.

Отвори вратата на витото стълбище и спря да се ослуша. Като погледна надолу, не видя нищо. Можеше ли вече да е профучала оттук? Невъзможно. Не би имала време. И все пак, за в случай че се е пренесла по някаква невъобразима магия, графът изкачи на пръсти последните стъпала и когато отвори вратата си, стори го с подчертано безразличие — само за да открие, че стаята е наистина празна.

Потривайки ръце, той се зачуди: Къде да застана? Замисли се дали да не легне и да се престори на заспал, но искаше да види изражението ѝ. Затова седна на стола, килна го назад и сграбчи най-близката книга, която по случайност се оказа господин Монтен. Разгръщайки тома напосоки, той попадна на есето „За възпитанието на децата“.

— Точно така — рече той с лукава усмивка. После направи ученолюбива физиономия и се престори, че чете.

Но след пет минути тя все още не се бе появила.

— А, добре. Сигурно съм сбъркал — призна той с известно разочарование, и точно тогава вратата рязко се отвори. Но не беше София.

Беше една от камериерките. Ужасена.

— Илана. Какво има?

— София! Паднала е!

Графът скочи от стола.

— Паднала! Къде?

— На служебното стълбище.

Графът се втурна покрай камериерката и изтича надолу по витото стълбище. След две празни площадки някакъв глас в дъното на съзнанието му почна да разсъждава, че Илана трябва да е сгрешила; но когато зави по третата площадка, зърна София — просната на стъпалата със затворени очи и сплъстена от кръв коса.

— Боже мой.

Графът падна на колене.

— София…

Тя не отговори.

Като повдигна леко главата ѝ, графът видя раната над челото. Черепът не изглеждаше счупен, но тя кървеше и беше в безсъзнание.

Разплаканата Илана се появи зад него.

— Ще отида за лекар — каза тя.

Но часът минаваше единайсет. Кой би могъл да каже колко време щеше да мине?

Графът пъхна ръце под шията и коленете на София, вдигна я от стъпалата и я понесе надолу. На партера отвори вратата с рамо и прекоси фоайето. Почти не забеляза двойката на средна възраст, чакаща до асансьора; Василий, застанал зад бюрото си; гласовете откъм бара. И изведнъж се озова на стъпалата на Метропол в топлия летен въздух — за пръв път след повече от двайсет години.

Нощният портиер Родион го изгледа смаяно.

— Такси — каза графът. — Трябва ми такси.

През рамото на портиера видя, че четири таксита са спрели на петдесет метра от входа, изчаквайки последните клиенти на Шаляпин. Най-отпред двама шофьори пушеха и разговаряха. Преди Родион да вдигне свирката към устните си, графът вече тичаше към тях.

Когато шофьорите забелязаха наближаването на графа, по лицето на единия се изписа многозначителна усмивка, а другият се навъси строго — и двамата бяха решили, че господинът носи на ръце пияно момиче. Но и двамата се стегнаха, когато видяха кръвта по лицето ѝ.

— Дъщеря ми — каза графът.

— Хайде — каза един от шофьорите, като хвърли цигарата си на земята и изтича да отвори задната врата на купето.

— Към „Свети Анселм“ — каза графът.

— „Свети Анселм“…?

— Колкото може по-бързо.

Шофьорът включи на скорост, изкара колата на Театралния площад и пое на север, докато графът притискаше сгъната носна кърпа върху раната на София с едната си ръка, разресваше косата ѝ с другата и шепнеше утешителни думи, които отлитаха нечути — а покрай тях бясно прелитаха улиците на града.

След броени минути таксито спря.

— Пристигнахме — каза шофьорът. Той слезе и отвори задната врата.

Графът внимателно се измъкна със София в прегръдката си и изведнъж спря.

— Нямам пари — каза той.

— Какви пари! За Бога, вървете.

Графът прекоси тротоара и се втурна към болницата, но още докато минаваше през вратите, осъзна, че е направил ужасна грешка. По пейките във фоайето спяха възрастни хора като бежанци на железопътна гара. Светлините в коридора примигваха, сякаш захранвани от повреден генератор, а из въздуха се носеше мирис на амоняк и цигарен дим. Когато графът бе млад, „Свети Анселм“ се водеше сред най-добрите болници в града. Но това беше преди трийсет години. Досега болшевиките вероятно бяха построили нови болници — модерни, светли и чисти, — а тази стара сграда беше оставена като някаква клиника за ветераните, бездомните и изоставените.

Заобикаляйки един човек, който изглеждаше заспал прав, графът се приближи до бюрото, където млада медицинска сестра четеше списание.

— Това е дъщеря ми — каза той. — Ранена е.

Сестрата вдигна очи и изпусна списанието. Изчезна през една врата и сякаш след цяла вечност се върна с млад мъж в бяла лекарска престилка. Графът протегна София към него и вдигна подгизналата от кръв кърпичка, за да покаже раната. Лекарят вдигна ръка пред устата си.

— Това момиче трябва да бъде прегледано от хирург — каза той.

— Имате ли такъв тук?

— Какво? Не, разбира се, че не. — Той погледна часовника на стената. — В шест, може би.

— В шест? Но тя се нуждае от преглед още сега. Трябва да направите нещо.

Лекарят отново разтърка устни, после се обърна към сестрата.

— Намерете доктор Краснаков. Кажете му да се яви в Четвърта хирургия.

Докато медицинската сестра изчезваше отново, лекарят докара носилка.

— Сложете я тук и елате с мен.

Следван от графа, лекарят подкара София към асансьора. На третия етаж минаха през двойка летящи врати и влязоха в дълъг коридор, където имаше още две носилки, всяка със спящ пациент.

— Ето тук.

Графът отвори вратата и лекарят въведе София в Четвърта хирургия. Студената зала беше облицована с плочки от пода до тавана. В единия ъгъл плочките бяха започнали да се отлепват. Имаше хирургическа маса, шарнирни лампи и поднос за инструменти. След няколко минути вратата се отвори и влезе зле избръснат лекар заедно с младата медицинска сестра. Изглеждаше току-що станал от сън.

— Какво има? — попита той с уморен глас.

— Младо момиче с травма на главата, доктор Краснаков.

— Добре, добре — каза Краснаков. След това махна с ръка към графа и добави: — Без посетители в операционната.

Младият лекар хвана графа за лакътя.

— Чакайте малко — каза графът. — Този човек може ли изобщо да оперира?

Краснаков го погледна и лицето му почервеня.

— Какво каза той?

Графът продължи да говори на младия лекар.

— Казахте, че трябва да бъде прегледана от хирург. Този човек хирург ли е?

— Изведи го оттук, казах ти! — изкрещя Краснаков.

Но вратата на операционната пак се отвори и влезе висок мъж на възраст малко под петдесет, придружен от официално облечена спътничка.

— Кой отговаря тук? — попита той.

— Аз — каза Краснаков. — А ти кой си? Какво става?

Като избута Краснаков настрани, новодошлият пристъпи до масата и се наведе над София. Внимателно отметна косата ѝ, за да огледа раната. Повдигна с палец единия ѝ клепач, после провери пулса, като я държеше за китката и гледаше часовника си. Едва тогава се обърна към Краснаков.

— Аз съм Лазовски, главен хирург в Първа общинска. Ще се погрижа за тази пациентка.

— Ама какво е това? Вижте сега!

Лазовски се обърна към графа.

— Вие ли сте Ростов?

— Да — отвърна смаяно графът.

— Кажете ми кога и как се случи това. Бъдете колкото се може по-точен.

— Тя падна, докато тичаше нагоре по стълбището. Мисля, че си е ударила главата в ръба на площадката. В хотел Метропол. Трябва да е било преди не повече от трийсет минути.

— Пила ли е?

— Какво? Не. Тя е дете.

— На колко години?

— Тринайсет.

— Как се казва?

— София.

— Добре. Много добре.

Без да обръща внимание на неспирните възражения на Краснаков, Лазовски се обърна към своята официално облечена спътничка и започна да дава нареждания: да намери престилки за екипа и подходящо място за миене; да събере необходимите хирургически инструменти; да стерилизира всичко.

Вратата рязко се отвори и влезе млад мъж с веселото изражение на човек, който току-що е излязъл от бал.

— Добър вечер, другарю Лазовски — каза той с усмивка. — Какво очарователно местенце си имате тук.

— Добре, Антонович. Стига толкова. Имаме фрактура в предната част на лявата париетална кост, с вероятна опасност от субдурален хематом. Преоблечи се. И виж дали можеш да направиш нещо за това осветление.

— Да, другарю Лазовски.

— Но първо ги изкарай оттук.

Докато Антонович с безгрижна усмивка избутваше двамата лекари от операционната, Лазовски посочи младата медицинска сестра, която бе седяла зад бюрото долу.

— Не ти. Приготви се да асистираш. — После се обърна към графа. — Дъщеря ви се е ударила здравата, Ростов, но все пак не е паднала от самолет. Черепът е създаден, за да издържа на тежки удари. В подобни случаи най-големият риск не е от пряко увреждане, а от подуване на мозъка. Но не ни е за пръв път. Незабавно ще се погрижим за дъщеря ви. Междувременно ще трябва да поседите навън. Ще дойда да ви уведомя при първа възможност.

Отведоха графа до пейката пред операционната. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че в изминалите минути коридорът е бил изчистен: двете носилки със спящите пациенти бяха изчезнали. Вратата в края на коридора изведнъж се отвори и през нея се появи Антонович, който вече беше с престилка и си подсвиркваше. Докато вратата се затваряше, графът забеляза, че я придържа един мъж в черен костюм. Когато Антонович се върна в Четвърта хирургия, графът остана сам в празния коридор.

Как прекара следващите минути? Както всеки друг на негово място.

Помоли се за пръв път, откакто беше дете. Позволи си да си представи най-лошото, после се увери, че всичко ще бъде наред, обмисляйки отново и отново оскъдните забележки на хирурга.

— Черепът е създаден, за да издържа на тежки удари — повтаряше си той.

Но неволно го посещаваха противоположни примери. Спомни си например за един добродушен дървар от село Петровское, който на младини бе ударен в главата от падащ клон. Когато се свести, беше здрав и силен, както преди, но мрачен по дух; понякога не можеше да познае приятелите си; и без никаква причина избухваше в гняв срещу собствените си сестри — сякаш бе легнал един човек, а от леглото стана съвсем друг.

Графът започна да се упреква: Как бе позволил на София да играе такава безразсъдна игра? Как можа да виси цял час в бара, обсъждайки исторически картини и статуи — докато Съдбата се готвеше да посегне на живота на дъщеря му?

Въпреки всички разнообразни тревоги, свързани с отглеждането на деца — за учението, облеклото и възпитанието, — в крайна сметка отговорността на родителя е пределно проста: да доведе безопасно детето до зряла възраст, така че да има шанс да изживее смислен, а ако е рекъл Господ и щастлив живот.

Отмина незнаен брой минути.

Вратата на операционната се отвори и отвътре излезе доктор Лазовски. Беше свалил маската под брадичката си. Ръцете му бяха голи, но по престилката му имаше кръв.

Графът скочи на крака.

— Моля ви, Ростов — каза хирургът. — Седнете.

Графът се отпусна на пейката.

Лазовски не седна до него; само сложи ръце на кръста си и го изгледа отвисоко с несъмнена професионална увереност.

— Както ви казах, в тези ситуации най-големият риск е подуването на мозъка. Ние предотвратихме този риск. Все пак обаче тя е претърпяла сътресение, което в най-общи линии представлява контузия на мозъка. Ще има главоболия и ще се нуждае от много почивка. Но след една седмица пак ще е на крака.

Хирургът се обърна да си върви.

Графът протегна ръка.

— Доктор Лазовски… — изрече той с гласа на човек, който отчаяно иска да зададе въпрос, но изведнъж не намира сили за това.

Но хирургът не за пръв път водеше този разговор и го разбра много добре.

— Тя ще е същата както преди, Ростов.

Докато графът започваше да му благодари, мъжът с черния костюм отново отвори вратата в края на коридора, само че този път през нея се появи Осип Глебников.

— Извинете ме — каза хирургът на графа.

Осип и Лазовски се срещнаха по средата на коридора и за момент си поговориха тихичко, докато графът ги гледаше смаяно. Когато хирургът изчезна в операционната, Осип седна до графа на пейката.

— Е, приятелю — каза той с ръце на коленете си. — Твоята малка София здравата ни уплаши.

— Осип… Какво правиш тук?

— Исках да се уверя, че и двамата сте добре.

— Но как успя да ни намериш?

Осип се усмихна.

— Както ти казах, Александър, работата ми е да следя някои интересни хора. Но в момента това няма значение. Важното е, че София ще оздравее. Лазовски е най-добрият хирург в града. Утре сутрин ще я прехвърли в Първа общинска, където тя може да се възстанови на спокойствие. Но се боя, че повече не можеш да стоиш тук.

Графът понечи да протестира, но Осип вдигна успокояваща длан.

— Чуй ме, Саша. Щом аз знам какво се е случило тази вечер, скоро и други ще разберат. И няма да е от полза нито за теб, нито пък за София, ако те заварят да седиш тук. Тъй че ето какво трябва да направиш: в края на този коридор има стълбище. Трябва да слезеш на партера и през черната метална врата да излезеш на уличката зад болницата. Там двама души ще чакат да те откарат обратно в хотела.

— Не мога да оставя София — каза графът.

— Боя се, че трябва да го направиш. Но тревогата ти е напълно разбираема. Затова уредих някой да постои при София вместо теб, докато тя бъде готова да се прибере у дома.

При тази забележка вратата се отвори и в коридора влезе объркана и стресната жена на средна възраст. Беше Марина. Зад шивачката вървеше едра матрона в униформа.

— А — каза Осип, ставайки на крака. — Ето я.

Понеже Осип беше прав, Марина погледна най-напред него. Виждаше го за пръв път, затова срещна погледа му с тревога. Но после видя графа на пейката и се затича напред.

— Александър! Какво се е случило? Какво правите тук? Нищо не ми обясниха.

— София пострада, Марина. Падна зле по служебното стълбище на хотела, но сега хирургът е с нея. Ще оздравее.

— Слава Богу.

Графът се обърна към Осип, сякаш се канеше да го представи, но Осип го изпревари.

— Другарко Самарова — каза той с усмивка. — Не сме се срещали, но аз също съм приятел на Александър. За жалост той трябва да се върне в Метропол. Но за него би било голяма утеха, ако можете да останете със София до нейното възстановяване. Нали така, приятелю?

Осип сложи ръка върху рамото на графа, без да откъсва очи от Марина.

— Знам, че молбата е прекалена, Марина — каза графът. — Но…

— Нито дума повече, Александър. Разбира се, че ще остана.

— Отлично — каза Осип и се обърна към униформената жена. — Ще се погрижите ли другарката Самарова да получи всичко, необходимо?

— Да, другарю Глебников.

Осип отправи към Марина още една успокояваща усмивка, след това хвана графа за лакътя.

— Насам, приятелю.

Той поведе графа по коридора и надолу по задното стълбище. Мълчаливо слязоха един етаж по-долу и Осип спря на площадката.

— Тук се разделяме. Запомни: на долната площадка излез през черната метална врата. Естествено, най-добре би било да не споменаваш никому, че някой от двама ни е бил тук.

— Осип, не знам как да ти се отблагодаря.

— Александър — каза Осип с усмивка, — ти си на мое разположение вече над петнайсет години. За мен е удоволствие поне веднъж аз да бъда на твое.

И той изчезна.

Графът слезе по последните стъпала и мина през черната метална врата. Утрото наближаваше и дори на тясната уличка графът усети нежния пролетен въздух. До другия тротоар бе спряла бяла камионетка с голям надпис отстрани „Пекарска кооперация Червена звезда“. Зле избръснат младеж се подпираше на лявата врата и пушеше. Като видя графа, той хвърли цигарата и затръшна вратата зад него. Без да го пита кой е, мина зад камионетката и отвори задната врата.

— Благодаря — каза графът, докато се качваше, но не получи отговор.

Едва когато вратата се затвори и графът се озова прегърбен в каросерията, той осъзна едно изненадващо усещане: миризмата на прясно изпечен хляб. Когато видя емблемата на пекарската кооперация, бе предположил, че това е хитрост. Но на рафтовете от едната страна на камионетката бяха подредени грижливо над двеста хляба. Лекичко, почти без да вярва, графът посегна да докосне един от тях и откри, че е мек и топъл, излязъл от фурната преди не повече от час.

Отвън вратата на кабината се затръшна и двигателят заработи. Графът бързо седна на металната пейка срещу рафтовете и колата потегли.

В тишината графът чуваше как се сменят скоростите на камионетката. След като на няколко пъти ускориха и забавиха по разни завои, двигателят на микробуса увеличи оборотите до скоростта на открито шосе.

Като се примъкна приведен до задната част на камионетката, графът надникна през малкото квадратно прозорче на вратата. Гледайки как прелитат сгради, навеси и фирми на магазини, за момент той не успя да определи къде се намира. После изведнъж видя стария английски клуб и осъзна, че трябва да са на Тверская — стария радиален път от Кремъл към Санкт Петербург, по който бе минавал хиляди пъти.

Към края на 30-те години улица Тверская беше разширена, за да поеме официалните паради, които завършваха на Червения площад. Макар че по това време някои от най-красивите сгради бяха повдигнати и изместени, повечето бяха съборени и заменени с многоетажки — в съответствие с новата наредба, че сградите на първокласните улици трябва да са високи най-малко десет етажа. Затова графът би трябвало да се напряга, за да различи от движещата се камионетка други познати забележителности. Но той бе престанал да търси познатото и вместо това гледаше как размазаните фасади и улични лампи стремително се отдалечават от него, сякаш нещо ги изтегляше в далечината.

 

 

Когато се върна на тавана на Метропол, графът завари вратата все още отворена и Монтен проснат на пода. Вдигна бащината си книга и седна на леглото на София. После за пръв път през тази нощ си позволи да заплаче и гърдите му се разтърсиха от напора на облекчението. Но макар сълзите да се лееха по лицето му, те не бяха сълзи на скръб. Бяха сълзите на най-щастливия човек в цяла Русия.

След няколко минути графът въздъхна дълбоко и изпита чувство на умиротворение. Осъзнавайки, че още държи книгата на баща си, той стана от леглото на София, за да я остави — и тогава видя черния кожен калъф върху бюрото на великия княз. Беше около трийсет на трийсет сантиметра, висок към половин педя, с кожена дръжка и хромирани закопчалки. Отгоре бе залепена бележка с непознат почерк, адресирана до него. Графът взе бележката, разгъна я и зачете:

Александър,

Какво удоволствие бе да ви срещна тази вечер. Както споменах, аз се прибирам у дома за известно време. Реших, че междувременно това тук може да ви свърши добра работа. Струва си да обърнете специално внимание на съдържанието на най-горния плик, тъй като смятам, че ще ви се стори пряко свързано с нашия разговор.

С най-топли чувства до следващата ни среща:

Ричард Вандъруайл

Графът щракна закопчалките и вдигна капака на кутията. Оказа се преносим грамофон. Вътре имаше малка купчинка плочи в кафяви хартиени пликове. Както бе препоръчал Ричард, графът извади най-горната плоча. Според етикета в средата това бе запис на Владимир Хоровиц, изпълняващ първия концерт за пиано на Чайковски в нюйоркския Карнеги Хол.

Графът бе виждал Хоровиц да свири в Москва през 1921 г., по-малко от четири години преди пианистът да замине за официален концерт в Берлин — с пачка чужда валута, скрита в обувките му…

На гърба на калъфа графът намери малко отделение, където бе прибран електрическият кабел. Размота го и включи грамофона в контакта. После извади плочата от плика, постави я върху диска, дръпна лостчето, намести иглата и пак седна на леглото на София.

Отначало чу приглушени гласове, сдържано кашляне и последното шумолене на сядаща публика; после тишина; след това бурни аплодисменти, навярно докато изпълнителят излизаше на сцената.

Графът затаи дъх.

Фанфарите нададоха първите си тържествени звуци, надигнаха се струнните инструменти и после неговият сънародник засвири, разкривайки пред американската публика прокрадването на вълк сред брезите, вятъра из степта, трептенето на свещ в бална зала и проблясъка на оръдие в Бородино.