Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (39)

След това…

На двайсет и първи юни 1954 година Виктор Степанович Скадовски напусна апартамента си малко преди полунощ, за да спази една уговорка.

Жена му го молеше да не отива. Каква полза може да има от една среща по това време, питаше тя. Нима той си мисли, че милицията не обикаля улиците в полунощ? Милицията специално обикаля улиците в полунощ. Защото открай време точно тогава глупците си уговарят срещи!

Виктор отговори на жена си, че това е глупост; че тя става мелодраматична. Но когато излезе от сградата, той вървя десет пресечки до Садовое колцо, преди да се качи на автобус, и чак тогава се успокои от безразличието, с което го посрещнаха другите в автобуса.

Да, жена му бе разтревожена, че той има среща в полунощ. Но ако знаеше целта на срещата, тя би обезумяла. А ако след като узнаеше за намеренията му бе поискала да разбере защо, за Бога, се е съгласил да извърши такава лудост, той нямаше да може да отговори. Не беше сигурен. Не беше само заради София. Разбира се, той изпитваше почти бащинска гордост за постиженията ѝ като пианистка. Самата идея да помага на млад творец да открие таланта си беше фантазия, която Виктор отдавна бе изоставил; и да я изживее тъй неочаквано не се поддаваше на описание. Нещо повече, часовете на репетиции със София в крайна сметка го подтикнаха да преследва друга изоставена мечта — да свири класически репертоар в камерен оркестър. Но дори и така, не беше само заради нея.

В по-голяма степен това се дължеше на графа. Защото, макар и необяснимо, Виктор чувстваше дълбоко чувство на вярност към Александър Илич Ростов; чувство на вярност, породено от чувства на уважение, които Виктор едва ли можеше да изкаже — и които жена му, въпреки всичките си достойнства, никога нямаше да разбере.

Но може би той прие молбата на графа най-вече защото чувстваше, че е правилно да го стори; и това чувство на убеденост само по себе си бе удоволствие от онези, които ставаха все по-редки.

С тази мисъл Виктор слезе от автобуса, влезе в старата Санкт Петербургска гара и тръгна през чакалнята към ярко осветеното кафене, където му беше поръчано да чака.

Виктор седеше в едно ъглово сепаре — гледайки как някакъв стар акордеонист обикаля от маса на маса, — когато графът влезе в кафенето. Беше облечен с американски шлифер и тъмносива мека шапка. Като видя Виктор, той прекоси кафенето, остави раницата си, свали шлифера и шапката и седна в сепарето до него. Когато след малко се появи сервитьорката, той поръча чаша кафе и го изчака да пристигне, преди да плъзне по масата една малка червена книжка.

— Искам да ти благодаря за това — каза той.

— Не е нужно да ми благодарите, ваше превъзходителство.

— Моля те, Виктор. Наричай ме Александър.

Виктор се канеше да го попита дали графът не е получил вест от София, но го прекъсна шумотевица от другия край на кафенето. Двама раздърпани продавачи на плодове с ракитови кошници бяха влезли в териториален спор. Поради късния час стоката и на двамата беше сведена до няколко жалки бройки; и макар че за страничните наблюдатели това придаваше маловажност на тяхната свада, то по никакъв начин не понижаваше яростта на спорещите. След кратка размяна на ругатни единият удари другия в лицето. С кръв по устните и пръснати плодове по пода, нападнатият отвърна подобаващо.

Докато клиентите в кафенето спираха разговорите си, за да гледат схватката с уморени и многозначителни изражения, управителят на кафенето заобиколи тезгяха, сграбчи двамата противници за яките и ги отмъкна навън. За момент настана тишина, докато всички се взираха през прозореца на кафенето към мястото, където двамата продавачи на плодове седяха на няколко крачки един от друг. После изведнъж старият акордеонист — който бе спрял да свири по време на сбиването — подхвана игрива мелодия, вероятно с надеждата да възстанови донякъде доброжелателното настроение.

Докато Виктор отпиваше от кафето си, графът наблюдаваше с интерес акордеониста.

— Гледал ли си „Казабланка“? — попита той.

Леко озадачен, Виктор призна, че не е.

— А. Трябва някой ден да го гледаш.

И тъй, графът разказа на Виктор за приятеля си Осип и последното им гледане на филма. По-специално описа сцената, в която полицията отмъква дребния мошеник, а американецът уверява клиентите си, че всичко е наред и небрежно заръчва на музиканта да свири.

— Моят приятел беше много впечатлен от това — обясни графът. — Той виждаше нареждането на собственика към пианиста да свири толкова скоро след ареста като доказателство за безразличието му към чуждата съдба. Но се питам…

 

 

На следващата сутрин в единайсет и половина двама служители от КГБ пристигнаха в хотел Метропол, за да разпитат оберкелнер Александър Ростов по неизяснени причини.

След като един носач ги отведе до стаята на Ростов на шестия етаж, те не намериха следи от него. Не го откриха да се подстригва в бръснарницата, да обядва в Пиацата или да чете вестници във фоайето. Бяха разпитани някои от най-близките сътрудници на Ростов, включително главният готвач Жуковски и салонният управител Дюрас, но никой не бе виждал Ростов от предишната вечер. (Служителите се опитаха да поговорят и с управителя на хотела, ала установиха, че той все още не се е явил на работа — факт, който бе надлежно отбелязан в неговото досие!) В един часа бяха повикани още двама сътрудници на КГБ, за да може да се проведе по-задълбочено претърсване на хотела. В два следобед старшият офицер, ръководещ разследването, бе посъветван да поговори с портиера Василий. Като го намери на бюрото му във фоайето (където тъкмо осигуряваше театрални билети за някакъв гост), офицерът не губи време за празни приказки. Зададе въпроса си недвусмислено:

— Знаете ли къде се намира Александър Ростов?

На което портиерът отговори:

— Нямам представа.

 

 

След като научиха, че управителят Лепневски и оберкелнер Ростов са изчезнали, главният готвач Жуковски и салонният управител Дюрас се събраха в 2:15 за ежедневната си среща в кабинета на готвача, където те незабавно подхванаха приглушен разговор. Честно казано, те не обсъждаха дълго липсата на управителя Лепневски. Но посветиха голяма част от времето си на оберкелнер Ростов…

Първоначално загрижени, когато получиха вест за изчезването на своя приятел, двамата членове на Триумвирата се успокоиха от явното разочарование на КГБ — защото то доказваше, че графът не е в техните лапи. Но оставаше въпросът: Къде може да бъде?

После сред хотелския персонал плъзна слух. Защото макар че служителите на КГБ бяха обучени да бъдат непроницаеми, езикът на жестовете и лицевите изражения притежават свой непокорен синтаксис. Така в течение на сутринта едно-друго излезе наяве и последва изводът, че София е изчезнала в Париж.

— Възможно ли е… — чудеше се Андрей на глас, явно подсказвайки на Емил, че техният приятел може също да е изчезнал в нощта.

Тъй като беше едва 14:25, и готвачът Жуковски все още не бе прекрачил границата между песимизъм и оптимизъм, той отговори рязко:

— Не, разбира се!

Това доведе до спор между двамата относно различията между вероятно, правдоподобно и възможно — спор, който можеше да трае поне час, ако не беше едно почукване на вратата. Отговаряйки с едно раздразнено „Да?“, Емил се завъртя, очаквайки да види Иля с дървената лъжица, но беше служителят от пощенското гише.

Главният готвач и салонният управител бяха толкова объркани от внезапната му поява, че само го гледаха мълчаливо.

— Вие ли сте главен готвач Жуковски и салонен управител Дюрас — попита след малко той.

— Естествено, че сме ние! — заяви готвачът. — Кои други да сме?

Без да каже нито дума, служителят представи два от петте плика, които бяха пуснати в гишето му предната вечер (вече беше посетил шивашкото ателие, бара и бюрото на портиера). Професионалист до мозъка на костите, той не прояви любопитство към съдържанието на тези писма въпреки необичайното им тегло; и със сигурност не изчака да бъдат отворени, тъй като и без друго си имаше много работа.

След оттеглянето на пощенския чиновник Емил и Андрей се вгледаха учудено в пликовете си. Веднага видяха, че са адресирани с почерк, който беше едновременно правилен, горд и сърдечен. Спогледаха се, повдигнаха вежди, после разкъсаха пликовете. Вътре намериха по едно прощално писмо, което им благодареше за дружбата, уверяваше ги, че Нощта на буябеса никога няма да бъде забравена и молеше да приемат приложеното като знак за вечно приятелство. „Приложеното“ се оказах четири златни монети.

Двамата, които бяха отворили и прочели писмата си едновременно, сега ги пуснаха на масата пак едновременно.

— Вярно е! — ахна Емил.

Като дискретен и възпитан човек, Андрей дори и за миг не си помисли да подметне: Нали ти казах. Но все пак отбеляза с усмивка:

— Така изглежда…

Но когато се опомни от тези щастливи изненади (четири златни монети и един стар приятел на свобода!), Емил поклати унило глава.

— Какво има? — попита тревожно Андрей.

— Александър вече го няма, ти си парализиран — каза готвачът, — а аз какво да правя?

Андрей се вгледа в него за миг, после се усмихна.

— Парализиран ли! Приятелю, ръцете ми са пъргави, както винаги.

После, за да докаже думите си, Андрей взе четирите златни Екатеринки и ги завъртя из въздуха.

 

 

В пет следобед същия ден, в един чудесно подреден кремълски кабинет (и то с изглед към люляците в Александровската градина), главният администратор на един особен клон от сложната система за държавна сигурност седеше зад бюрото си и преглеждаше папка. Облечен в тъмносив костюм, главният администратор би могъл да бъде описан като сравнително неразличим от всеки друг оплешивяващ бюрократ малко над шейсетте години, ако не беше белегът над лявото му ухо, където явно някой някога се бе опитал да му разцепи черепа.

Когато на вратата се почука, главният администратор подвикна:

— Влез.

Чукащият се оказа млад мъж с бяла риза, вратовръзка и дебела кафява папка в ръцете.

— Да? — каза главният администратор на своя заместник, без да откъсва очи от работата си.

— Другарю началник — отвърна заместникът, — рано тази сутрин бе получено съобщение, че участник от Московската консерватория в турнето на добра воля е изчезнал в Париж.

Главният администратор вдигна очи.

— Участник от Московската консерватория?

— Да, другарю началник.

— Мъж или жена?

— Млада жена.

— Какво се казва?

Заместникът погледна в папката си.

— Малкото ѝ име е София и живее в хотел Метропол, където е отгледана от някой си Александър Ростов — Бивша личност под домашен арест; макар че изглежда има известни неясноти относно бащинството…

— Разбирам… И разпитан ли е този Ростов?

— Точно там е работата, другарю началник. Ростов също не може да бъде намерен. Първоначалното претърсване на хотелските помещения се оказа безрезултатно и никой от разпитаните не признава да го е виждал от снощи. Но второто и по-задълбочено претърсване днес следобед доведе до откриването на управителя на хотела, заключен в един склад в сутерена.

— Да не е другарят Лепневски…

— Същият, другарю началник. Изглежда, че е разкрил плана за бягство на момичето и се канел да уведоми КГБ, когато Ростов го нападнал и под заплаха с огнестрелно оръжие го принудил да влезе в склада.

— Заплаха с огнестрелно оръжие!

— Да, другарю началник.

— Откъде е намерил Ростов огнестрелно оръжие?

— Изглежда, че е разполагал с чифт старинни дуелни пистолети — и готовност да ги използва. Всъщност потвърдено е, че прострелял портрета на Сталин в кабинета на управителя.

— Прострелял портрета на Сталин. Гледай ти. Доста свиреп тип ми се вижда…

— Да, другарю началник. И лукав, ако позволите да кажа. Защото се оказва, че преди две нощи от финландски гост на хотела са били откраднати финландски паспорт и валута. А снощи от американски журналист са откраднати шлифер и шапка. Днес следобед следователи бяха пратени на Ленинградската гара, където получиха потвърждение, че човек с подобен шлифер и шапка е видян да се качва на нощния влак за Хелзинки. Шапката и палтото са открити в тоалетна на руската гара във Виборг, заедно с пътеводител за Финландия, от който са изрязани картите. Поради строгия контрол на преминаването с влак към Финландия предполага се, че Ростов е слязъл във Виборг, за да прекоси границата пеш. Местните служби бяха вдигнати по тревога, но той може вече да се е изплъзнал.

— Разбирам… — каза отново главният администратор, като пое папката от своя заместник и я остави на бюрото си. — Но кажете ми, как изобщо направихме връзката между Ростов и финландския паспорт?

— Чрез другаря Лепневски.

— Как така?

— Когато бил отведен в мазето, другарят Лепневски станал свидетел как Ростов взима финландския пътеводител от купчината забравени книги. След като разполагахме с тази информация, бързо направихме връзка с кражбата на паспорта и пратихме сътрудници на гарата.

— Отлична работа във всяко едно отношение — каза главният администратор.

— Да, другарю началник. Макар че се питам…

— Какво се питате?

— Защо Ростов не е застрелял Лепневски, когато е имал възможност?

— Много просто — каза главният администратор. — Не е застрелял Лепневски, защото Лепневски не е аристократ.

— Моля?

— О, няма значение.

Докато главният администратор потропваше с пръсти по новата папка, заместникът се задържа на вратата.

— Да? Има ли нещо друго?

— Не, другарю началник. Няма друго. Но как да продължим?

Главният администратор се позамисли над въпроса, после се облегна назад и отговори с едва забележима усмивка:

— Арестувайте обичайните заподозрени.

 

 

Разбира се, Виктор Степанович беше този, който подхвърли уликите в тоалетната на гарата във Виборг.

Един час след като се сбогува с графа, той се качи на влака за Хелзинки с шапката и шлифера на журналиста, и с пътеводителя в джоба. Когато слезе във Виборг, той откъсна картите и остави пътеводителя заедно с другите вещи в тоалетната на гарата. После се качи на следващия влак за Москва с празни ръце.

Мина почти година, докато Виктор най-сетне успя да изгледа „Казабланка“. Естествено, когато действието се прехвърли в кафенето на Рик и полицията подгони Угарте, интересът му се разпали, защото си спомни за разговора с графа в кафенето на гарата. Затова с най-голямо внимание наблюдаваше как Рик пренебрегва молбите на Угарте за помощ; видя как лицето на съдържателя на кръчмата остава хладно и безучастно, докато полицаите откъсват Угарте от реверите му; но когато Рик тръгна през разтревожената тълпа към пианиста, нещо привлече окото на Виктор. Съвсем дребна подробност, едва няколко кадъра от филма. По средата на това кратко пътуване, когато минава покрай масата на клиент, без да спира и без да прекъсва уверенията си към тълпата, Рик изправя една коктейлна чаша, паднала по време на сблъсъка.

Да, помисли си Виктор, точно това е.

Защото това бе Казабланка, далечно уединено кътче по време на война. И там, в сърцето на града, само на косъм под лъчите на прожекторите, беше Американското кафене на Рик, където обсадените могат да се събират за малко, да залагат, да пият и да слушат музика; да съзаклятничат, да утешават, и най-важното — да се надяват. И в центъра на този оазис стоеше Рик. Като бе забелязал приятелят на графа, хладната му реакция при ареста на Угарте и нареждането към музиканта да свири би могло да подсказва известно безразличие към човешките съдби. Но изправяйки коктейлната чаша след суматохата, не показваше ли той и дълбока вяра, че с най-дребната си постъпка човек може да възстанови известно чувство за ред в света?