Дороти Кумсън
Когато бях невидима (59)

Ника

Лондон, 2016 г.

В къщата на родителите ми цари хаос.

Предната врата е отворена. Отвън е паркиран бял микробус, страничната му врата зее и е частично пълен с кафяви кашони. В коридора също има кашони, които водят към задната стая. Струпани са и пред стълбите. Всички за запечатани и готови да бъдат натоварени в микробуса. Обзалагам се, че Саша и Ралф не са имали представа с колко много неща са претъпкали къщата на родителите ми.

Влизам през входната врата. Вероятно трябваше да почукам — все пак съм чужд човек, — но и това ми се струва странно. Това беше моят дом, мястото, в което можех да дойда, когато бях бездомна. Точно затова ми е странно да те наричат „бездомен“. Сякаш това означава, че просто си без покрив на главата. Ами ако ти липсват всички други неща, които правят дома: любов, приемане, внимание, грижа? Чувство за принадлежност? Тогава не си ли бездомен? Не си ли без дом? Това, което имах с Тод, не беше дом. На улицата имах всички тези неща.

— Ника! О, господи! — казва Саша, когато влизам в задната стая.

Тя минава покрай нещата по пода и идва към мен, прегръща ме през врата. Все още е странно да видя колко много ме обича сестра ми, колко се радва да ме види след толкова много години, в които съм имала чувството, че дори, не ме забелязва.

— Толкова се радвам да те видя. Как разбра, че се изнасяме днес?

— Не съм — отвръщам и я прегръщам. Притискам я към себе си за няколко секунди: тя вероятно няма да иска да ме прегърне отново, когато чуе онова, което имам да им кажа. Вероятно няма да иска да ме види повече. Но трябва да го направя. Колкото и да боли, трябва да го направя и да приключвам. Рони искаше да дойде с мен, но полицията я задържа по-дълго, за да я разпитат за чичо й.

Освен това как бих могла да й се доверя отново? Тя ме излъга. Дори онази нощ в апартамента ми в Брайтън, когато се държеше сякаш ми е казала всичко, пак ме лъжеше, пак криеше нещо.

Родителите ми седят в креслата, в които винаги са седели. Радвам се, че е така, че са тук, в задната стая, във всекидневната, която е точно до кухнята. Още преди да си тръгна, избягвах тази стая, която беше предимно за важни гости. Винаги съм я свързвала с деня, в който господин Дано дойде да убеди родителите ми, че начинът, по който ме докосваше и нещата, които ме караше да правя, са нещо съвсем нормално й аз съм разбрала погрешно. Всяка част от тази стая ми напомня как той пиеше чай, ядеше бисквити и казваше на родителите ми, че получавам главната роля в „Лешникотрошачката“. Изнасили ме за първи път на следващия ден и ми каза, че вече може да прави каквото си пожелае с мен, защото никой няма да повярва и на една моя дума.

— Ралф! Скъпи! — вика Саша близо до ухото ми. — Скъпи! Ника е тук!

— Ника? — пита Ралф. Чувам го на горния етаж, после слиза по стълбите. Върви бързо по коридора към мен и ме прегръща.

— Ника! Господи, колко се радвам да те видя! — възкликва той. — Саша не е на себе си от щастие, откакто ти се появи. Не е на себе си. Аз също, очевидно. Трейси-Ди няма търпение да се запознае с теб. Тя сега е на училище, но по-късно, нали?

Не помня Ралф да е бил толкова приказлив, никога. Никога. Или пък да се е радвал толкова на присъствието ми. Опитвам се да превъртя спомените, както превъртам песните в плейъра си, за да намеря време, когато Саша и Ралф са били толкова загрижени за мен. Но Саша почти не се задържаше у дома. Тя беше предимно с Ралф, защото се опитваше да избяга от атмосферата, в която живеехме.

— Е, ако това не е доказателство колко се радваме да те видим! — казва Саша. — В случай че си забравила, Ралф никога не говори толкова много.

Родителите ми не са продумали. Вероятно са в шок, ако трябва да съм честна. Аз също съм в шок от факта, че пак съм тук, пак виждам това място, пак виждам тях. Нищо не се е променило за толкова години. Нищо основно поне. Килимите изглеждат нови, но са подобни на старите, тапетите са нови, но със същите шарки. Мебелите изглеждат стари и ми напомнят за мебелите, когато живях тук, когато това беше „дом“.

Те изглеждат същите. Мама е съвършена, както винаги: спокойна, дрехите и са безупречни, гримът — внимателно положен. Мисля си, че госпожа Дано ми заприлича на нея, когато я видях за първи път — красива жена, която се поддържа добре и винаги изглежда добре, каквото и да става. Баща ми е с удобни дрехи, както винаги: когато се прибере от работа, си сменя костюма с ежедневни панталони и тениска с дълги ръкави. Предполагам, че вече е пенсионер. Не съм питала Саша за тях; нямах сили.

— Осъзнавате ли, че микробусът е широко отворен? — казвам на Саша и Ралф.

— Какво? — пита Ралф, опитва се да погледне Саша и към микробуса навън едновременно. — Саша!

— Не съм виновна аз, ти товариш багажа — сопва се тя. — Е, хайде, не стой така, върви да видиш дали липсва нещо. Тъпчо.

— Ти си тъпчо!

— Не, ти.

— Не, ти.

Те продължават така до вратата и ме оставят сама с моите тихи, притеснени родители.

— Вероника — обажда се първи татко.

— Здравей, татко отвръщам. — Здравей, мамо.

Тя запазва мълчание, отдалечена, дистанцирана. Предполагам, че съм я наранила много силно, когато си тръгнах. Трябвало е да обяснява отсъствието ми на семейните събирания; трябвало е да обяснява защо съм по всички вестници и списания, прочута с това, че взимам наркотици, наричам се Ника и си провалям живота. Баща ми вероятно е успял да го понесе по-леко, да го игнорира — все пак той имаше син, който бе важен човек и работеше в Ситито. Не, дъщерите са отговорност на майката. Майката трябва да им показва как да станат жени, да бъде пример за скромност, достойнство, благоприличие и интелигентност. По-малката дъщеря трябваше вече да е омъжена и с деца. Ако не, виновна е майката. Моята майка. Всичко, което направих, е отражение на нейните качества като майка. Вече го разбирам. Разбирам защо не можа да приеме онова, което й казах за господин Дано — защото то означаваше, че се е провалила. Ако думите ми бяха истина, значи тя бе отгледала дъщеря, която не може да казва „не“, беше отгледала курва. Нямаше значение, че той ме принуждаваше; тя не искаше да бъде майка на дъщеря, за която някой — а те щяха да са много — ще пита как така се е оставила да бъде изнасилвана постоянно от човек, който й преподава балет. Научих много в библиотеката в Бирмингам. Четох и препрочитах всяка книга, която имаше връзка със случилото се с мен, първо като дете, после като тийнейджър, накрая като жена, която живее с мъж, който бавно разкъсва душата й.

Прочетох различни теории, различни мисли, безброй обяснения. Знам тези теории така добре и мога да разбера дали са правилни или грешни и как понякога пасват идеално на живота ми. Но след всички мисли и след проумяването идва това: родителите ми не ми повярваха. Те повярваха на човек, който изнасилва дъщеря им, вместо да послушат същата тази дъщеря, която бе дръзнала да им каже истината. Те бяха убедени, че това е мой проблем и могат да го игнорират.

Родителите ми не ми повярваха.

Мама се обръща да погледне баща ми.

— Както вече казах, не мисля, че ще успеят да съберат всичко в един микробус. Но пък какво ли знам аз? Никой не ме слуша за нищо.

Тук съм повече заради майка си, отколкото заради себе си.

— Защо си дошла, Вероника? — пита баща ми.

Някъде отзад чувам как Саша и Ралф се приближават. Добре, добре. Ще го кажа на всички, за да могат да смелят новината и да решат до каква степен съм опозорила семейното име — отново.

— Дойдох, защото трябва да ви кажа нещо — отвръщам. Внезапно, почти неистово, ми се приисква Рони да е с мен, за да мога да хвана ръката й и да почерпя сила от физическото й присъствие. — Не знам дали помните другата Вероника Харпър? Е, снощи тя отиде в дома на бившия ни учител по балет господин Дано, за да му отмъсти заради… — Още не мога да произнеса тази дума. Почти не мога да я помисля, камо ли да я произнеса. — Искаше да го убие, защото тормозеше нея и мен толкова много години.

— Какво? — пита Саша. Влиза в стаята и ме гледа объркана и ужасена. — За какво говориш?

— Знам, че не ми повярвахте тогава, но след снощи той вече е разследван заради много случаи на сексуално посегателство над деца. Полицията казва, че вероятно е посегнал на още много момичета, освен на мен и Вероника, затова сигурно всичко скоро ще излезе по вестниците. Няма да споменат имената ни, но исках да ви кажа, преди да се случи, защото неговото име ще бъде оповестено. Така ще имате време да измислите какво да кажете или да решите, че почти не помните този учител по балет и не помните да е правил нещо нередно с дъщеря ви. Както и да е. Реших, че заслужавате да го знаете.

— За какво говори тя? — пита Саша родителите ми. Те мълчат и тя пак се обръща към мен. — За какво говориш?

— Не мога да го повторя, Саша. Почти цяла нощ говорих за това с полицаите и не мога да го повторя пак. Просто реших, че трябва да знаете, защото ще се разчуе и вероятно ще ида в съда да свидетелствам, ако се стигне дотам. И повечето хора ще разберат, че той е живял и преподавал тук, и е правил това предимно с най-изтъкнатите си ученички, сред които бях и аз.

Лицето на Саша започва да трепери — сякаш ще се разплаче всеки момент.

— Ти… ти си им казала, че този човек те е насилвал, и те не са направили нищо? — пита ме тя.

Тод също, искам да кажа. Тод също ме тормози с години и ме изнасилва по друг, по-подмолен начин. А от всичко, което прочетох, разбрах, че ако ти се е случило като дете, особено ако не си казал на никого или никой не ти е повярвал, вероятно ще попаднеш в подобна връзка като възрастен. Има голяма вероятност да се окажеш с човек, който също ще те насилва. Следваш модел — ако някой те е използвал и е преминал границите ти, ако винаги си правил това, което искат другите от теб, ако не очакваш да получаваш добро отношение, ти си благодарен и на най-малкото.

Сестра ми се обръща рязко към родителите ми.

— НЕ СТЕ НАПРАВИЛИ НИЩО? — крещи тя. Гневът й е толкова неочакван, че отстъпвам назад. Не съм вярвала, че някой ще се застъпи така за мен.

Ралф слага ръка на рамото ми и аз се стряскам толкова силно, че едва не подскачам.

— Много съжалявам, Ника — шепне той. — Нямах представа. Това не е трябвало да ти се случва.

Саша идва при мен, сграбчва ме в прегръдка и ме притиска към себе си.

— Защо не ми каза, Ника? Защо не ми каза?

Никога не сме били толкова близки; не и както трябва да бъдат близки две сестри. Но така или иначе…

— Нямаше да понеса, ако не ми повярваш. Мама и татко не ми повярваха — и нямаше да мога да живея в една стая с теб, ако и ти не ми вярваш.

— Това е толкова ужасно — казва тя. — Вече всичко добива смисъл, защо се затвори така в себе си. Аз бях твърде заета да се опитвам да бягам от ужасната атмосфера у дома, че не го забелязвах съвсем. Никога не съм разбирала защо си тръгна и дори не помисли да се върнеш. Затова продължавах да ти изпращам пощата — просто исках да поддържам някаква връзка с теб, да знаеш, че имаш връзка с някого. Не разбирах защо не искаш да говориш, защо… не мога да повярвам, че не са направили нищо.

Саша ми вярва. Ралф ми вярва. Двама души ми повярваха още щом им казах.

Саша ме пуска, обръща се към родителите ми.

— Не мога да повярвам, че толкова време съм живяла с вас и ви позволявах да се грижите за Трейси-Ди, когато всъщност сте защитавали човек, който е изнасилил дъщеря ви. Е, стига толкова, Ралф — казва тя през рамо, — вземи всичко, защото няма да стъпим повече тук. Не ми пука дали ще се наложи да изхвърляме нещо, но трябва да изнесем всичко наведнъж.

Тя плъзга ръка в моята.

— Хайде, Ника, идваш при нас.

— Не, не, няма проблем. Аз си имам живот и работа в Брайтън — казвам й. Думите ми се струват някак странни, нищо не ми изглежда реално или осезаемо. Сякаш съм пълен с хелий балон — лек и готов да се отнесе нанякъде. Ако затворя очи и пусна ръката й, ще се понеса. Всичко е малко нереално, защото за първи път ми повярваха веднага.

— Не, Ника. Няма да приема това. Имаш нужда някой да се грижи за теб известно време. Тя остава с нас, нали, Ралф?

— Да — вика той от коридора. Действа бързо; изнасянето, което досега вървеше бавно, някак небрежно, доколкото мога да съдя по атмосферата в къщата, когато влязох, сега става почти трескаво.

Саша ме извежда навън и ме настанява на предната седалка на микробуса, после се връща в къщата, за да помогне на съпруга си.

Мама така и не ми продума, мисля си, докато седя в микробуса, застопорена там, сякаш Саша завърза връвчицата на балона.

Дори след всички тези години съмненията на майка ми към мен си остават. Аз не съм дъщерята, която е искала, не съм момичето, което е искала да отгледа. Чудя се дали щеше да ме харесва, да ме предпочита, ако просто бях мълчала и търпяла през всички тези години. Да не би и тя да го е преживяла?

Помня как ме гледаше понякога, как се взираше в мен, сякаш не може да проумее какво толкова е станало. Когато не ядях, когато седях и се взирах в нищото, когато повръщах преди уроците по балет, понякога я виждах как ме гледа, като че ли правя от мухата слон. Това се случва на всяко момиче — сякаш ми казваше изражението й. — Защо го превръщаш в такъв голям проблем?

Бързо и решително прогонвам тази мисъл. Никой, преживял такова нещо, не би оставил и друг да го преживее, нали?

— Ние ще се грижим за теб — казва Саша, когато се качва в микробуса. — Ще останеш колкото искаш, защото сега най-важната си ти.