Дороти Кумсън
Когато бях невидима (15)

Ника

Лондон, 2016 г.

— Съжалявам за тази потайност казва Саша. Остаряла е през осемнайсетте години, откакто не съм я виждала. Лицето й е понапълняло, а очите й — големи, кафяви и красиви — са обрамчени от бръчици, които издават недоспиване. Челото й е доста гладко и кожата й е свежа и чиста благодарение на експертно положения грим, но изглежда, сякаш е преживяла тежко всяка секунда от тези осемнайсет години. И все пак изглежда по-млада от мен, вероятно защото не е водила толкова изпълнен със събития живот.

— Мама и татко още мислят, че съм истински демон, нали? — Смехът ме задавя. Ако те не ми позволят да остана поне за малко, никой няма да ме приеме, защото днес това е невъзможно без документ за самоличност. А ако Грейс няма такъв, Вероника също няма.

— Не, не, изобщо. Става дума за бившия ти — обяснява Саша.

— Бившият ми ли? Вини? — Не съм имала нищо общо с Вини повече от пет години, а и той ме познаваше само като Грейс, или Ейс. Тогава си спомних: другият ми бивш, онзи, който започна всичко това. — Имаш предвид Тод?

— Да, Тод. Голямата клечка.

— А той какво общо има?

— Понякога идва тук. Всъщност тези дни ще дойде пак.

— Какво? — питам отчаяна. — Но ние скъсахме преди повече от десет години. И той още се навърта наоколо? — Знаех си, че няма да ме остави на мира. Знаех си.

— Не, не, не е точно така. Сложно е. Месец-два, след като писаха във вестниците, че сте скъсали и ти просто си изчезнала, той дойде при мама и татко. Предизвика голямо вълнение на улицата с лъскавата си кола и всичко останало. Хората идваха да вземат автограф и тем подобни. Мама ми се обади и аз дойдох с Ралф. Той беше донесъл нещата ти, каза, че си избягала и много се тревожел, защото не знаел каква е причината. Каза и че винаги е искал да се запознае с тях, но ти много си се старала да не се случи. Искал само да ти помогне, особено за проблема ти с наркотиците. Мама и татко гълтаха всичко това като шоколад. Ние с Ралф си казахме: „Да бе, Ника и наркотици, едва ли.“. Но нали ги знаеш какви са, винаги слушат онзи, който звучи най-убедително, особено след всички статии по вестниците. Както и да е, той им каза да му се обадят, ако те видят, за да дойде и да те вразуми.

— Да, но оттогава минаха десет години.

— Да, започна се преди десет години, но известно време той идваше веднъж месечно, в неделя на обяд, и Ралф ми каза след няколко месеца, че го видял да се навърта от другата страна на улицата и да наблюдава къщата. Сега ние се нанесохме пак у дома и от време на време ми се струва, че го виждам. С различни коли, но съм сигурна, че е той. А след няколко дни се появява със скъпа бутилка за татко и букет за мама, казва, че просто решил да намине и че чувствал, че трябвало те да са му родители, а не неговите собствени. — Сестра ми клати глава, ониксовата й коса блести на светлината. — Честно да ти кажа, по някое време си мислех, че те е убил и се опитва да разбере какво знаем, защото толкова усилено се старае да изглежда мил. И след като ти не се обади да ми кажеш къде да ти изпращам пощата… аз продължих да си мисля… е, най-лошото.

Прокарвам ръце по главата си, притеснена, разстроена, силно подразнена, че след толкова време той все още не иска да ме остави на мира.

— Наистина мислех, че се е отказал досега. Особено след като се ожени два пъти и пак се сгоди. — Дали защото аз бях избягала? С останалите имаше много зрелищни раздели, с мятане на кал и в двете посоки. Така и не получи шанса да стори това с мен и сигурно това го кара да продължава. Повече от всичко Тод мрази да губи: ако му дадеш избор между това да спечели нещо и да бъде вечно щастлив, няма дори да се замисли, винаги ще избира победата.

— Знаеш всичко това за него? — пита тя.

— Да, винаги се опитвах да разбера къде точно се намира.

— А къде беше ти толкова време?

Взирам се в сестра си и внезапно се чувствам направо древна в сравнение с нея. Чувствам се като някакво древно същество с много повече знания и мъдрост, които трябва да сподели с неохотен ученик. Тя всъщност не иска да знае — иска да чуе някоя хубава приятна история за това как и къде съм живяла.

— Предимно в Бирмингам — казах. — А вие защо се преместихте при мама и татко? Да не би някой от тях да е болен?

— Не, не… Ралф си загуби работата преди време. Опитахме да се справим, но накрая се наложи да се откажем от къщата и да обявим фалит. Затова преди година всички се нанесохме при мама и татко. Наистина е много щедро от тяхна страна, че ни позволиха да останем толкова дълго. Вече почти сме спестили достатъчно, за да се изнесем отново.

— Явно наистина е било трудно. Много съжалявам да го чуя.

— Беше трудно. Ралф беше толкова потиснат, едва не го загубих… Но, нали знаеш как е, всичко е на приливи и отливи.

— Как така всички сте се преместили тук? Да не би и Марлон да се е върнал?

— Не… О, господи! — Саша изправя гръб на пейката, стиска ръце. — Ти не знаеш, нали? Имам дъщеря! Ти си леля!

Като че ли целият свят се забавя, хората, въздухът, всичко едва се движи. Аз съм леля. Пропуснала съм да бъда леля.

— Това е невероятно! — викам и я прегръщам, сякаш току-що ми е казала, че е бременна. Предполагам, че точно това ми каза — че е била бременна, че е родила и че от няколко години се грижи за детето си. Това са няколко късчета прекрасни новини, събрани в едно — заслужават си да изкрещиш от радост. — На колко е?

— На шест и се казва Трейси-Ди. И е най-хубавото нещо в живота ми.

— Къде е?

— Мама я заведе на някаква сбирка в библиотеката. Нали я знаеш мама — обича бебета и малки деца, но не може да се оправи с човек над осем години. Тя обожава Трейси-Ди.

Саша вади от джоба на сакото си мобилен телефон и след като натиска няколко бутона, ми показва снимка на най-прекрасното малко момиченце, което някога съм виждала: косата й е разделена на три плитки, вързани с големи жълти панделки. Усмихва се пред обектива, в очите й има дяволито пламъче.

— Красива е, прекрасна — казвам аз. — Обичам я още преди да съм я видяла.

— А ти имаш ли…? — пита внимателно Саша.

— Аз ли? О, господи, не.

След малко тишина, след като ме гледа как се взирам в дъщеря й, сестра ми заговаря отново. Този път пита по-решително:

— Къде беше, Ника?

— Нали ти казах, в Бирмингам. — Насочвам вниманието си към кутията, която е донесла. Не е голяма, но е неудобна за носене. Капачетата отгоре са подпъхнати на кръст. — Каква е тази кутия?

— Писмата ти и други неща, които бившият ти донесе. Паспортът ти е тук, актът за раждане, осигурителната карта, мисля. Стари фишове за заплата. Надявам се, нямаш нищо против, но още преди да се преместим, унищожих повечето извлечения от банките, защото се бяха натрупали, а мама и татко нямаше да направят нищо. Мисля, че напоследък са ти издали нова банкова карта, трябва да е тук, има и пин.

Банкова карта, пин. Това означава, че мога да тегля пари от старата си банкова сметка. Да, Тод вероятно я държи под око, но ако изтегля всички пари от Лондон, ще мога да я закрия и да открия нова там, където отида. Възнамерявах да остана тук, но щом Тод е още наблизо, вероятно ще е най-добре да съм далече. Но това е спасително въже — имам самоличност. Да, под формата на изтекъл паспорт, но имам карти, а хората рядко поставят под въпрос кредитни карти. Имам пари и няма нужда да моля родителите си за прошка или да мисля как ще спя по улиците.

— Къде беше, Ника? — пита пак Саша. Вдига ръка. — И не ми казвай „в Бирмингам“. Питам те къде всъщност беше?

Клатя глава, опитвам се да намеря думи, които ще успеят да придадат някакъв смисъл на всичко. Когато и аз го разбера, ще мога да й обясня.

— Не мога да говоря за това, не и сега — признавам. — Ще приемеш ли думата ми, ако ти обещая, че някой ден ще ти кажа?

— Предполагам, че нямам избор, нали?

Слагам ръка на рамото на сестра си. Смаяна съм, че мога да я докосна. След реакцията й, когато ме видя, се чудя защо не сме били близки и защо не съм й изпратила поне една картичка, за да знае, че съм още жива. Дали заради тайните, онези тайни, които споделих с другата Вероника Харпър, и не посмях да споделя с нея? Дали защото изглеждаше толкова щастлива, докато растяхме, че ми се струваше, че нямам значение за нея? Или защото родителите ни като че ли си бяха направили чекмедженца, в които да ни подредят: Златното момче (което не може да сбърка); Доброто момиче (което понякога прави каквото му кажат); и другата (която им каза тайна, която те не искат да чуят) и тези чекмедженца означаваха, че трябва да играем ролите си и никога да не се опитаме да си сменяме местата. Сега, когато я докосвам, я усещам истинска, като човек, като някой, с когото бих могла да осъществя връзка, и ми се ще да се върна в миналото. До момента, в който тя ще е човекът, към когото да се обърна, с когото да споделя, когото да помоля за помощ. Ще ми се да бях осъзнала коя е всъщност сестра ми преди много години.

— Саша, моля те не ми се ядосвай, че не ти казвам. Не е толкова просто, отишла съм някъде, правила съм това и това и сега съм решила да се върна… Ще ти кажа всичко, някой ден, но не днес, не точно сега. — Все още съм нестабилна, след като се наложи да избягам от живот, в който не само полицията, но и много опасен престъпник ще се опитат да ме открият.

Сестра ми въздиша дълбоко и ме поглежда. Не се случва често хората да ме оглеждат така, дори да ме виждат наистина, и усещането е странно.

— Харесва ми косата ти — казва след малко.

— А аз харесвам твоята — отвръщам.

— Имаш ли къде да спиш довечера?

— В момента не, но ще намеря нещо.

— Виж, можем да се върнем, да изчакаме мама и аз ще им кажа да не се обаждат на бившия ти. Сигурна съм, че ще ти позволят да останеш няколко нощи.

— Благодаря ти, но няма нужда. Мислех си, че искам да ги видя, но сега, когато видях теб, осъзнах, че не е нужно. Ти си ми достатъчна. Ще се върна да ги видя друг път.

Изражението й внезапно става яростно.

— Няма да изчезнеш отново, нали? — пита тя строго.

Клатя глава.

— Не, не, няма. Вероятно няма да остана в Лондон, особено като знам, че Тод още се навърта наоколо, но няма да изчезна отново. Обещавам ти.

Този път ще направя всичко различно. Полицаят пося в главата ми семето на мисълта за друг живот. Ще го направя. Ще започна отново с документите от кашона, ще започна както трябва. И няма да изчезна отново.

 

 

Лондон, 2004 г.

Имах нужда от малко време, за да се съвзема от шока.

Седях на пейка на гара „Виктория“, светът фучеше около мен с главоломна скорост. Не знаех къде отивам, не знаех какво правя. Буквално нямах нищо, защото Тод бе прав: всичко беше негово. Той го беше купил. Бях изчезнала в ролята, която бе отредил за мен: бях се превърнала в Ники. Защото той беше мил с мен, защото не ми изглеждаше чак толкова лош като случилото се преди, и му бях позволила да ме превърне в човека, който той бе избрал.

Шокът отминаваше, аз треперех и не знаех какво да сторя. Когато избягах от дома, бях на седемнайсет и исках да се махна от живота, който водех почти две години. Имах раница и стар червен куфар, който намерих на тавана на родителите си, когато най-сетне си събрах багажа, за да не се върна отново. Преглеждах „Лут“ всеки ден, докато не открих къща със стаи под наем, където можех да отида със спестените си пари. Това бе само преди седем години, но сега усещах света различно. Сега аз бях различна. Не бях работила от много време, защото Тод не можеше да понесе да не съм у дома, когато се прибира. Сега ми трябваше работа, за да спечеля пари и да намеря някакво жилище.

Имах нужда от жилище.

Взирах се около себе си, в хората, които преминаваха, а всеки имаше къде да отиде, къде да бъде. Можех да съм на нейно място — жената със сивия костюм, със сведена глава с чанта на рамо, снове из тълпата, отчаяно иска да стигне донякъде. Тя имаше цел. Можех да съм на негово място — мъжът с бавната походка, с голяма раница на гърба и безгрижно лице, с качулка, за никъде не бърза, но все пак има къде да отиде. Можех и да съм онова малко дете, топурка наоколо, с опашчици на главата, опитва се да настигне възрастния, но се удивлява на забързания свят около себе си. Можех да съм на тяхно място: на мястото на всеки от тях, само че те бяха тук по някаква причина, преминаваха — а аз бях тук, защото нямаше къде другаде да ида.

Можех да се върна в апартамента, да грабна част от нещата си, но почти всичко там беше негово, беше платено от него. Ако се върнех, той нямаше да ме пусне.

Знаех какво прави в момента: набира мобилния ми, за да установи, че той звъни на нощното ми шкафче. После сяда и започва да го преглежда, търси нещо, някаква следа, която ще докаже, че съм му изневерявала, че съм се свързвала с хора без неговото разрешение. Когато не открие нищо, абсолютно нищо, ще се паникьоса. Ще се обади на Мъри, ще започне да крещи как съм го предала, как съм му забила нож в гърба и как трябва да ме намерят. „Мъри, човече, тя знае много, знае неща, които могат да ми навредят, на теб също. Трябва да я намерим“, ще крещи той. Защото знае какво може да стане, ако кажа на някого истината за него. Какво смърка и пуши, какво го възбужда. Знае и че няма да имам нужда от доказателства. Просто мога да намекна за скандал, да прошепна правилните думи в правилните уши и с него е свършено. Всички рекламодатели и спонсори, които му плащат огромни суми, защото е част от отбор във Висшата лига, и които имат клаузи за благоприличие в договорите си, ще го изоставят на мига.

Той е бил, осъзнах аз. През цялото време той е бил „анонимният източник“, който захранваше пресата с истории за мен, който им е дал снимки на наркотици в чантата ми, той предизвикваше сцените, в които да го видят, че се кара с мен. Разбира се, че е бил той. Не ми беше хрумнало, че е способен на това, защото нали бяхме „заедно“, но пък никой друг не би си направил труда. За него имате много ползи, не само за да отклони подозренията от себе си, но и за да ме държи в изолация, да ме направи параноичка, зависима от него. Всеки път, когато ми се струваше, че някой говори за мен зад гърба ми, се вкопчвах още по-силно в него, защото това доказваше, че няма при кого другиго да отида.

Той ще ме намери, помислих си. Той има парите и е достатъчно упорит.

В джобовете си носех само ключове и портмонето си. Нямаше нужда да го отварям, за да видя, че вътре има само сто паунда в брой, четири кредитни карти и две дебитни — една за моята сметка и една за сметката, която Тод бе открил на мое име и в която внасяше пари. Предпочиташе да използвам кредитните карти, защото така можеше да следи за какво харча — парите в брой означаваха, че може да сторя нещо извън неговия контрол.

И тогава се изплаших. Всичко дойде на фокус, всички начини, големи и малки, по които ме е контролирал, предрешени като любов, боядисани като грижа, все начини да ме направи безпомощна и зависима. Нямаше да стигна далече с толкова малко пари в брой. Ако използвах кредитните карти, той щеше да ме намери. Ако използвах дебитните карти, пак щеше да ме намери. Като накара фирмата да сложи микрофони в колата, ясно ми показа, че има средствата и решителността да постигне своето, на всяка цена.

Оглеждах хората, които вървяха из гарата, хората, като които можех да бъда и аз в някой друг живот, хора, които имаха цел и място, където да идат, и тогава осъзнах, че всички те са непознати. А аз бях в по-голяма безопасност сред непознати, отколкото на мястото, което наричах дом. Винаги са ни учили да се плашим от непознати: непозната опасност, човек, който се спотайва в уличка, човек, който ти мисли злото. Ами познатите? Винаги са ме наранявали хора, които познавам. Дори Тод беше мил с мен, когато още бяхме непознати. А хората като Франк, горкият Франк, който донякъде също беше непознат, беше изгубил работата си, защото бе мил с мен.

Трябваше да се махна от този живот, живот, в който отново някой познат ме наранява. Огледах гарата, търсех банкомат. Забелязах един, точно отвъд тълпата, близо до изхода за влаковете, които отиваха на летище „Гетуик“ и крайбрежието. Тод ме беше водил няколко пъти в Брайтън: харесваше му да отсяда в големите изискани хотели и да посещава клубовете вечер. Брайтън беше по-малък град, но пък имаше по-малко фотографи и повече хора, които не биха ни разпознали или пък биха извърнали глава, когато той вади дрогата от джоба си. И на мен ми хареса там и понякога си мислех да ида отново, но сега не можех да го направя. Твърде голяма бе вероятността да са ме забелязали и запомнили.

Не, Брайтън не беше вариант. Щях да изтегля нари. Щях да изчакам до полунощ, после щях да изтегля още пари, до лимита и на двете сметки. Накрая щях да използвам кредитните карти, за да си купя някои неща, щях да ги изхвърля и да напусна Лондон. Лондон вече не беше безопасен. Вечно щях да се озъртам през рамо, вечно щях да се чудя кога ще се натъкна на някой познат на Тод. Той сигурно не след дълго щеше да се откаже — месец-два, не повече. Щеше да осъзнае, че няма да кажа нищо на никого, ще намери някоя друга и всички щяха да забравят, че изобщо съм съществувала. Най-много три месеца, сигурна бях.

 

 

Подадох на шофьора кафявата си кожена раница, в която имаше три чифта джинси, пет пуловера, пет тениски, седем сутиена, седем пликчета, чорапи и още един чифт маратонки. Всичко, което успях да намеря в магазините около гара „Виктория“ по-рано сутринта. Очевидно на Тод не му беше хрумнало да дойде на гарата. Той щеше да обикаля домовете на приятелите си и да моли жените им да му кажат дали са ме виждали, защото сме се скарали и той много съжалява.

Обикалях улиците около гарата почти цялата нощ. Всяка от тях създаваше различно усещане. Някои от по-тъмните не бяха така заплашителни като по-осветените; на други цареше гробна тишина, която сякаш криеше хиляди опасни тайни. Докато вървях, внезапно започнах да ги виждам: хората, които живееха по улиците, онези като мен, които нямаше къде да идат. Те се свиваха във входовете, завити до брадичката с мръсни спални чували, с нахлупени над очите шапки и раници за възглавници. Знаех, че в града има хиляди бездомни хора, но никога не ги бях виждала така ясно. Сякаш преди са били невидими, но вече ги виждах. Съвсем ясно. Виждах ги и знаех, че скоро може да стана като тях.

Мразех се заради това. Задето не съм забелязвала тези хора, докато не се появи опасността и аз да живея така. Но ако напуснех Лондон, което трябваше да сторя, щях да отида в по-евтин град и може би парите щяха да ми стигнат за известно време, докато си намеря работа и вероятно си наема жилище в някоя къща или легло в хостел. Всичко друго, но не и да се върна при Тод. Всичко друго, но не и да се върна в света на мама и татко. Трябваше да продължа напред.

Не си направих труд да се огледам за последно, преди да се кача на влака. Какво да гледам? Град, който бях обичала и в който бях вярвала, и който ме бе разочаровал два пъти. Лондон бе единствената ми истинска любов, в него имаше толкова красиви места, но накрая всъщност ме предаде. Позволи да бъда наранена. И трябваше да го напусна. Може би някой ден щях да се върна и да остана тук. Може би отново щяхме да се намерим и да бъдем щастливи заедно.

Междувременно вървях по тясното коридорче със сведена глава, без да поглеждам другите пътници, докато не открих място в края на вагона и се настаних до прозореца. Качих се в пътнически влак, за да мога да поспя няколко часа след безсънната нощ. Още преди да потеглим, свих колене до гърдите си, завих се с якето си и затворих очи. Точно преди да се унеса, пак си помислих за бедния Франк. Надявах се Тод да го върне на работа, вероятно с надеждата за по-лесно помирение с мен, ако се върна (в неговата глава сигурно беше когато се върна). Исках да помогна на Франк, исках да се застъпя за него пред работодателите му, може би дори да ги заплаша, защото ако се разчуеше, че подслушват клиенти, бизнесът им щеше да пострада, но не можех. Ако исках да се получи, ако исках да се отърва напълно от Тод и от живота с него, не биваше да се свързвам с никого от предишния си живот. Всъщност трябваше да изоставя и Ника Харпър и да стана съвсем друг човек, когато пристигна в Бирмингам.