Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
When I Was Invisible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Когато бях невидима

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993

История

  1. — Добавяне

8.

Рони

Лондон, 2016 г.

— Госпожице? Госпожице? — Момчето в дъното на класната стая подскача на мястото си, червените му къдрици също подскачат.

Това беше моята класна стая. Преподавам в гимназията на Чизуик от две седмици след великденската ваканция и сега стоя в някогашната ни класна стая, моята и на Ника. Пътят ми дотук отнема двайсет минути — преди отнемаше часове, буквално, когато бях на годините на учениците си. С Ника вървяхме към дома във вечерите, когато нямахме уроци по балет, и намирахме начин пътуването ни да включи „Топшоп“, „Уеърхаус“, „У. Х. Смит“, „Уотърстоун“, „Букс“ и така нататък по главната улица. После влизахме в кафенето до гарата, където собственикът ни правеше един горещ шоколад и го разделяше в две стиропорени чашки, добавяше и безплатни бисквитки. Това бяха най-хубавите дни да се прибереш у дома. Понякога чичо Уорън ме взимаше от училище с голямата си кола и Ника трябваше да се прибира сама пеша или с автобуса и аз никога не знаех какво ще направи.

Всяка част от училището ме връща в миналото. Няколко пъти спирах по коридорите, за да видя как Ника, висока, с черна коса, сплетена на няколко дълги плитки, стенала учебниците си, и Рони, малко по-ниска, с дълга кафява коса, вързана на конска опашка, също стиснала учебниците до гърдите си, минават покрай мен. Гледах ги как си говорят, понякога се смеят, винаги преструвайки се, че животът им извън училището не е труден, объркан и изпълнен с ужасяващи тайни. Много пъти днес исках да посегна към тях, към нея, към себе си, към нас, да сложа ръце на раменете им и да кажа: „Вярвам във вас. Обичам ви. Ще ви помогна.“.

— Госпожице! Госпожице!

Изминаха цели петнайсет минути. Знам точно какво ще ме попита. Във всеки клас тази сутрин все се намира някой да попита. Тийнейджърите са любопитни като възрастните, но не така срамежливи.

Поглеждам към таблицата с разположението на децата пред мен.

— Да, Джереми. С какво да ти помогна?

Сега, вече привлякъл вниманието ми, той се смущава да зададе въпроса, който е прогарял върха на езика му само преди секунди. Стаята притихва за първи път, откакто разбраха, че аз ще съм заместник през следващите няколко дни.

— Ами… госпожице… — Гласът му прекъсва.

Разочарована съм. Мислех си, че той, че целият клас, са по-големи куражлии. Напомнят ми на хората от моя клас, но може би само защото са в същата стая. Това са съвсем различни деца, които растат в съвсем различен свят.

— Хайде. Джереми, кажи ми какво беше толкова спешно, че трябваше да се обърна от черната дъска.

Той определено се свива в себе си, ужасен, че е заговорил. Може би си мисли, че Всемогъщият ще го порази, ако попита.

— Той иска да знае дали сте била монахиня — казва друго момче, Рег. Джереми се извръща и го гледа кръвнишки, ядосан е, че му е отнел думата.

— Да, Рег — отвръщам. — Бях монахиня. А сега съм просто учител по заместване.

— Но, госпожице, госпожице? — Едно момиче започва да подскача на мястото си с вдигната ръка.

— Да, Ерин — казвам, знам какъв ще е въпросът. Винаги той е следващият въпрос.

— Госпожице, щом сте била монахиня, това означава ли, че сте още девствена?

Класът избухва в смях. Невероятно е, че на колкото и години да е човекът млад, на средна възраст или стар — умът му веднага се насочва към секса, когато разбере, че си била монахиня. Всичко останало няма значение и винаги се питат какво е мястото на секса в живота ми. Дали изобщо има място в живота ми. Точно това много искаше да ме попита мъжът от агенцията, когато търсех работа като заместник преди толкова седмици — но не го направи, заради поста си. Това искаше да ме попита и Клиф на първата ни — и последна — среща, но не събра кураж, когато разбра, че очаквам този въпрос и няма да се оставя да ме подведе някак, за да му отговоря. Аз съм монахиня и следователно съм девствена? Много ми се ще да видя каква физиономия би направила Ника, когато някой ме пита това.

— Това означава, Ерин, че ще се моля за всички ви тази нощ, преди да заспя, за да се застъпя за вас пред бог, така да се каже.

Над стоновете и ахванията, че тази нощ ще се моля за тях, един глас от дъното казва:

— Да, но защо той ще ви послуша? Нали сте го зарязали и сте си тръгнали?

Нервно хихикане се надига от стаята, заедно с няколко резки ахвания.

Очите ми оглеждат таблицата на класа, за да видя кой го каза и направи такова смайващо прозрение относно моята ситуация. Гейл. Никой не ми е казвал такова нещо през последните няколко седмици на преподаване. Тя се с изтегнала в стола си, пръстите й си играят със синя кристална химикалка и не вдига очи от чина.

— Господ слуша всички, обича всички, без значение какво са направили за него — казвам аз.

— Да бе — сумти тя и свежда още повече глава. Във всяка нейна дума кипи гняв. Тя иска да се скара с някого, иска да спечели срещу някого. Навремето, даже не много отдавна, аз също се чувствах така: гневът се надигаше в мен и трябваше да го излея върху някого, да го излея заради нещо. Но никога не го правех с учителите. Не бих посмяла.

— Мисля, че трябва да се върнем към онова, на което всъщност искам да ви науча — казвам аз. — Ако държите да обсъждате съществуването и предпочитанията на бог, винаги можете да останете след училище. Това е покана към всички, разбира се. С радост ще говоря за бог с всеки, който има желание за това. — Казвам го, за да получа желания ефект — всички свеждат глави и внезапно учебниците им се струват далеч по-интересни от мен. — Е, знаете къде да ме намерите, ако си промените решението.

Разбира се, единственият човек, който вдига глава сега, е Гейл, в дъното. Поглежда ме и се усмихва. Победих, казва ми. Дъхът секва в гърдите ми и шокът от разпознаването вибрира в мен. Тя е момичето, което видях на улицата преди седмица, когато се връщах от срещата с Клиф, момичето, което се бе притиснало към мъж на годините на баща й; тя беше шестнайсетгодишното момиче, което ми напомни каква бях като тийнейджърка. И също като мен тогава, тя е всъщност едва на четиринайсет.

 

 

Лондон, 1995 г.

— Рони, хайде просто да си тръгваме. — Ника беше напрегната, както винаги. Тя никога не се включи напълно в купона, идваше с мен, но не пиеше, не опитваше нищо, дори и най-безобидната дрога, и дори когато имаше мъж, който се интересуваше от нея, тя и не помисляше да го целуне, камо ли да стори нещо друго. Преди си мислех, че и тя се нуждае от бягство като мен, но не беше така.

Бяхме се срещнали на автобусната спирка, където се чакахме всяка сутрин, за да отидем на училище. Аз я помолих да излезем, защото напоследък бе много мълчалива и не искаше да идва на клубове с мен. А ако тя не идваше, и аз не исках да ходя, защото не се чувствах в безопасност. Когато беше с мен, бях по-спокойна.

Пристигнах на спирката след нея. Тя седеше на една от сгъваемите седалки и се взираше в тротоара, обгърнала тялото си с ръце. Когато се приготвях за излизане, не съзнавах колко е студено; студът проникваше през коженото ми яке, имаше мъгла, като ситен ръмеж, и аз внезапно осъзнах, че идеята е много лоша.

— Много ми е студено — казах й.

— Ти искаше да се видим тук, за да поговорим.

— Знам, но ми е студено.

Една черна кола с тъмни прозорци, която видях да минава няколко пъти, спря пред автобусната спирка. Прозорецът се отвори, шофьорът се наведе към нас и ми помаха.

— Недей, Рони — предупреди ме Ника. — Вторник вечерта е. Просто недей.

— Само ще си поговоря с него — отвърнах. Изглеждаше сладък, по-млад от онези, с които обикновено се оказвах. Имаше много хубави сини очи, а русата му коса беше симпатична и небрежна. Каза ми, че имал добра дрога в апартамента си и че може да я сподели с нас, ако искаме. Освен това имал и пиячка. Пък и това беше шанс да се спася от студа. Обърнах се към Ника и й кимнах. Тя поклати глава.

— Стига де, той каза, че има хубава дрога — казах й, не че тя се интересуваше от дрога. Повече от всичко исках да се махна от студа.

— Не, Рони. Не.

Щеше да дойде с мен, ако аз отидех; знаех го. Тя нямаше да ме остави сама. Ръката ми посегна към дръжката на вратата, а мъжът се усмихна на Ника.

— Няма да се бавим — казах аз, вече почти в колата, — а и е по-добре, отколкото да седим на студа.

Тя стана, изглеждаше ядосана и безсилна, но се качи отзад до мен.

 

 

Бяхме в апартамента му от час и тя искаше да си тръгваме.

— Рони, нека просто си тръгнем — все повтаряше.

— Отпусни се, де. Ще си тръгнем скоро — отвръщах аз. Ника седеше в едно кресло встрани. Трима приятели на Големия Т, шофьорът, лежаха из стаята като боклуци по брега и пафкаха.

Големият Т се хилеше подигравателно на Ника, докато димът се виеше от цигарата, която стискаше здраво между палеца и показалеца си.

Подаде ми я. Аз я плъзнах между устните си, но преди да успея да дръпна, Ника внезапно се изправи. Извадих цигарата от устата си.

— Аз си тръгвам — каза тя. — Няма да седя тук и да търпя повече това, тръгвам. Идваш ли?

Големият Т рязко изправи гръб. Взираше се в нея, очите му бяха станали зли. Изглеждаше толкова отнесен само преди минута, но сега изражението му се бе променило и внезапно ми стана по-студено, отколкото на автобусната спирка. Тримата други мъже, които уж бяха почти в кома, вдигнаха глави и се втренчиха в Ника.

— Тръгвам — каза тя отново.

— Сядай — нареди Големият Т. — Казах, че ще ви закарам и ще го направя. Вие двечките само трябва да си го изработите, нищо повече.

И едва тогава се усетих. Може би го бях усещала и преди, но е било така мимолетно и бързо, че не съм го забелязвала — ужаса. Ужасът, който изпитвах всеки път, когато отивахме на урок по балет. Абсолютният страх, който сигурно я е разкъсвал всеки път, когато правех това. И после той си отиде, така внезапно, както се появи.

Въпреки моментната паника Ника не седна. Взираше се право в Големия Т.

— Не, нищо няма да си изработвам, тя също. Тръгваме.

Мъжете седнаха и се втренчиха в нея. Аз не можех да дишам. Аз бях виновна за тази ситуация, която ставаше все по-ужасна, и двете щяхме да бъдем страшно наранени, може би дори щяхме да умрем.

— Много голяма уста имаш малката, а? — каза Големият Т.

— Тръгваме си. Дори само с пръст да ни докоснете, ще отида в полицията. И двете сме на петнайсет, както добре знаеш. Затова, ако си решил да стреляш по мен, по-добре ме убий. Освен това, нали се сещаш, на онази спирка има камера и е записано как се качваме в колата при теб, полицаите ще видят номера ти, ако се опиташ да ни сториш нещо.

Големият Т погледна към всеки от приятелите си, опитваше се да разбере дали те знаят за тази камера и дали полицията наистина ще може да ги открие. Всички свиха рамене, не знаеха дали си струваме риска.

Усетих ръката на Големия Т на рамото ми и той ме избута от дивана на пода.

— Просто се разкарайте. — Хвърли ми якето и аз едва не се стоварих по лице. — И без това не исках да те чукам. Смърдиш. И двете смърдите. — Аз се изправих и понечих да изляза. — Сигурно ще ми лепнете нещо. Махайте се. Махайте се, мамка ви, курви такива.

Ние се върнахме до автобусната спирка, без да продумаме. Бях се опитала да й кажа колко съжалявам още на тротоара пред къщата му, но тя не спря да ме изслуша, просто вървеше.

— Не мога да го правя повече — каза ми, когато влязохме в светлината на автобусната спирка. Вдигнах глава и се огледах — нямаше никакви камери. Беше изиграла Големия Т и приятелите му, и вероятно ни спаси от смърт или побой.

— Много съжалявам — казах. — Не знаех, че ще стане така. Той изглеждаше свестен.

— НЕ, НЕ ИЗГЛЕЖДАШЕ! — изкрещя тя. — Изглеждаше ужасен. Всички изглеждаха ужасни. Те са ужасни. Знаеш ли колко пъти си правила това? С колко мъже си била? Колко пъти се налагаше да гледам и да слушам? — Тя посочи към главата си. — Не мога да прогоня звуците от главата си. Те, и всичко друго, ме влудяват. — Отстъпи назад и пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Не мога да го правя повече, Рони. Не мога. Ще кажа на полицията за господин Дано.

— Какво? Не!

— Той е причината да правиш това с всички тези мъже: защото си мислиш, че само това заслужаваш, да си с ужасни мъже — каза ми тя. — И той е виновен, че аз вече не мога да изпитам нищо друго, освен отвращение. Мразя се толкова много — тялото си, косата си, отражението си в огледалото. Мразя всичко в себе си… не мога повече така. Трябва да отида в полицията. Трябва да сложа край. Ако ида в полицията, родителите ми ще трябва да ми повярват и ще го накарат да спре.

Не знаех, че се мрази, че и тя се чувства като мен, защото не се държеше като мен и не изглеждаше толкова съсипана. Винаги бях мислила, че е силна, че няма нужда от нищо и от никого, за да се почувства по-добре.

— Трябва да дойдеш с мен, Рони. Те ще ми повярват, ако сме двете.

Но това бе последното нещо, което исках да направя. Аз исках да се преструвам, че всичко е наред. Знаех, че не е, но ако не мислех за това, не се налагаше да се справям с него или пък като Ника — да искам да ходя в полицията.

— Добре — казах. — Ще дойда с теб.