Дороти Кумсън
Когато бях невидима (22)

Рони

Лондон, 2016 г.

Наистина трябва да си отида у дома, но не мога да помръдна.

Повечето учителски стаи изглеждат така: кресла, които са виждали и по-добри дни, обикновено подредени в нещо като кръг, който винаги ми напомня за групова терапия. Стените са в неутрален цвят, таблото за бележки е покрито с различни по размер и цвят листчета, и учители често сноват из стаята с вид на хора, които имат нужда от една цигара и питие.

Сега е краят на деня, аз седя в моето кресло до хладилника и гледам влизащите и излизащи учители, които се опитват да си запазят работата, които познават и обичат децата, които са толкова вплетени в тъканта на училището, че целият им живот се върти около него. Всичко затихва и макар че съм само заместващ учител, не мога да се накарам да си тръгна оттук. Никога не съм мечтала да преподавам, макар че обикнах тази работа, след като я започнах.

 

 

Ковънтри, 2000 г.

— Послушнице Грейс, решихме, че животът в манастира не е за теб — каза ми игуменката. — Молихме се дълго време и разбрахме, че ти ще служиш по-добре другаде. Като учител. Ще те запишем в университета в Ливърпул, където ще учиш четири години, с една година педагогическо обучение. Ще живееш в метоха „Светлината на Девата“, към който има училище, и ще можеш да работиш там. Ще е трудно, защото ще учиш и за последния си обет, но аз знам, че ще се справиш. Нашите сестри от „Светлината на Девата“ с радост ще те приемат в своята обител.

Изобщо не очаквах това, когато седнах в кабинета й. Очаквах да ми каже, че може би ще трябва да продължа още малко службата си, че това не е състезание и не е нужно постоянно да бързам. А ето че всъщност искаше да напусна.

— Но, Майко, аз харесвам живота тук.

— Сигурно, послушнице Грейс. Но ние виждаме и че ти е трудно да свикнеш с тишината на монашеския живот.

Не знаех какво има предвид. Господ беше в тишината. Винаги бях търсила тишина, за да заглуша и излича шума в главата си. Знаех, че тук, щом успея да открия тишината, която да потуши шума от случилото се, когато бях по-млада, ще открия бог.

Спазването на обета за мълчание и постоянни молитви беше шанс да се потопя в покоя на съзнанието, който идваше със следването на строгите правила на ежедневието в метоха. Не бях очаквала дългите периоди на покой, които изпитах, когато най-сетне ми позволиха да започна обучението си като послушница. А сега искаха да се отърват от мен.

— Не ми е трудно да мълча, Майко. Изобщо.

Тя ми се усмихна, спокойна и разбираща; винаги ми се усмихваше така, сякаш вижда дълбоко в сърцето ми и знае какво всъщност мисля. Това беше смущаващо, сякаш имаше дадена от бог сила да вижда истината.

— Тишината не е просто отсъствие на реч. Тишината е и време за размисъл, за молитва, време да се почувстваш по-близо до бог. Това ли е тишината за теб, послушнице Грейс? Или е начин за бягство?

— Чувствам се по-близо до бог в тишината — обясних й аз. — Усещам го, когато се моля, когато работя, когато изпълнявам задълженията си. Такъв живот избрах, това е животът за мен.

— Монашеският живот не е бягство, послушнице Грейс. Ето защо смятаме, че ти е трудно — не си тук само защото си се посветила на простия живот, ние мислим, че се опитваш да избягаш, да се скриеш — обясни ми тя. — Ти си усърдна, виждаме колко много си посветена на бог, на живота на молитви за света, и от теб ще стане отлична сестра, но не и монахиня. Не и докато се криеш.

— Не съм сигурна, че ще бъда добър учител — отговорих. — Не съм сигурна, че съм подходяща за това.

— Послушанието е едно от най-важните неща при избора да посветиш живота си на бог. Неведнъж съм ти го казвала, нали?

— Да, Майко.

— За послушниците е много трудно да разберат защо изискваме подчинение, но понякога на теб като че ли ти е особено трудно да го приемеш. Знаеш ли защо е така?

Взирах се в нея и се питах дали това е подвеждащ въпрос. Не ме биваше в правилните отговори, на всякакви въпроси. Често някак си пропусках най-важното в подобни разговори. Освен това подозирах, че тя се съмнява в моето желание да водя такъв живот, след като ми каза, че е наясно, че се опитвам да се скрия тук. Но тя знае и че не съм човек, който е гледал „Звукът на музиката“ безброй пъти (първо, не мога да понасям песните, а оттук и самия филм), защото работих усилено повече от две години, за да ме приемат. Аз бях отдадена на това, аз наистина исках да бъда тук и знаех, че ще свикна с тишината, че няма да търся бог в тишината — а в някакъв момент ще отида при него чрез нея.

— Страх — признах аз в отговор на нейния въпрос за подчинението. — Страх ме е просто да повярвам, че това, което ми се казва, е най-правилното.

Тя ми се усмихва.

— Това е забележителен миг на прозрение за теб. Знаеш ли защо се случи точно сега? — пита тя.

— Защото казах първото, което ми дойде на ум? — отвърнах. — Ако не се брои мимолетната мисъл за Мария от „Звукът на музиката“.

Гуменката пак се усмихна и устните й разкриха съвършени бели зъби.

— Противно на това, което вероятно си мислиш, ти не искаш да потушиш естествената си жизненост, послушнице Грейс, а просто да я насочиш. Подчинението у една послушница, у всички нас, е свързано с доверие. А за да се довериш, трябва да вярваш. Аз вярвам, че ти ще намериш правилния път, който бог е избрал за теб. Той леко ще се отклонява от онзи, който си мислиш, че си поела, но ние вярваме, че следващият участък от него ще е правилният за теб.

— Да стана учител?

— Да станеш учител — потвърди тя.

Ами ако вече не знаеш как да се доверяваш? Ами ако способността ти да вярваш вече не работи? Трябва ли да тръгнеш срещу онова, което чувстваш просто за да се подчиниш и да вярваш, че ще се изпълни божията воля?

— Да — каза игуменката.

— На глас ли го казах? — попитах.

— Лицето ти го каза — рече тя. — Имаш много изразително лице — добре, че не играеш хазарт. Послушнице Грейс, отпусни се. Ще правиш грешки, всички правим грешки, но така растем. Дали от теб ще стане добра сестра? Абсолютно съм убедена. Дали ще успееш да продължиш, докато положиш последния си обет след седем години? Не съм сигурна. Но вярвам, че ще дадеш най-доброто от себе си. Ти си родена за сестра, макар и не за монахиня, и затова ще допринесеш много като учител. Подозирам също, че винаги ще намираш начин да се справяш с твоя донякъде либерален подход към послушанието.

— Да, Майко.

Когато станах да си вървя, не й казах колко съм ужасена, че напускам тишината на метоха и ще навляза отново в свят, в който всичко е шумно, хаотично и ще ми напомня откъде съм дошла.

 

 

Лондон, 2016 г.

Странно ми е да общувам с хора и да съм облечена като някой друг. Чувствам се някак гола и уязвима. Навремето, когато се обличах като сестра, с полата, блузата и воала, не се чувствах като в броня, като в защитна коруба, която спира нахлуването на външния свят. С тях някак изпъквах, но по невидим начин. Хората никога не ме забелязваха, виждаха воала, разпятието и нищо повече. Много сестри се обличат доста небрежно днес, някои дори не носят воали, но ма мен ми харесваше анонимността на воала, харесваха ми мрачните дрехи, начинът, по който хората ме поглеждаха и после гледаха сякаш през мен, защото бях незначителна.

Мъжът, който тъкмо се настани на креслото до мен, е с тъмносин пуловер за крикет с остро деколте и лого вдясно на гърдите. Черната му коса е пригладена назад и носи кафяви рипсени панталони. Вероятно е оставил сакото от туид с кръпки на лактите в шкафчето си. Повечето учители се обличат модерно и приличат на чиновници, докато този мъж изглежда върви срещу течението като любител на ретрото.

— Здравей, аз съм Клиф — казва той. Навежда се, за да ми подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Клиф — стискам ръката му. — Аз съм Вероника, или Рони, както ме наричат повечето хора.

— Как ти се струва тук? — пита ме той.

— Хубаво е. Ще остана само няколко дни, но ми харесва. Всъщност е страхотно. Колегите са много отзивчиви, а децата не са твърде уморителни. Ти какво преподаваш?

— Аз съм учител по математика и класен на десети клас.

— Математика? Ясно. Затова ли си облечен като учител? — питам го. Ако трябва да съм честна, аз пък съм облечена като сестра — пола, блуза и жилетка, — защото само такива дрехи имам. Макар че вече не слагам големия кръст върху дрехите си, не мога да се накарам да го сваля — той бе част от мен половината ми живот, ще съм гола и уязвима без него.

Приятно ми е, когато той се усмихва, после осъзнавам колко грубо са прозвучали думите ми. Като някоя забележка на чичо Уорън.

— Съжалявам, съжалявам — казвам аз. — Това беше грубо и ненужно. Просто забелязах, че не си облечен като останалите тук.

— Така е, не съм. Но няма проблем — смее се той. — Просто си приказваме.

— Не ми харесва много тази дума.

— Така ли? Защо?

— Ами защото това е просто начин на някого да му се размине заради грубостта му. А аз бях груба и дори не знам защо. Съжалявам.

— Ти си монахиня, нали?

— Вече не съм монахиня — отговарям. Вероятно още дълго ще се налага да казвам това.

— Това означава ли, че ако те поканя на питие, ще можеш да кажеш „да“?

Смръщвам се.

— Да не би да ме каниш на „среща“, както казват децата?

— Да — отговаря той развеселен и кима. — Когато решиш. Но по-добре да е по-скоро, ако няма да оставаш тук.

Не са ме канили на среща… никога, не, не са. Когато реших да стана монахиня, спрях да пия, спрях да взимам наркотици и спрях да ходя по клубове. Всъщност бях спряла с всичко това, преди да взема решението, но само защото Ника не говореше с мен и нямаше с кого да излизам. Опитвах да се извиня, но тя се държеше, все едно ме няма. Струваше ми се, че не съм способна да продължа всичко това без нея. Щом открих своя фокус, не забелязвах вече момчетата, мъжете и прочие. Бях поела по своя път и нищо не можеше да отклони вниманието ми.

— Ами, с удоволствие. Но трябва да те предупредя, че не пия.

— Е, няма проблем. Кога би искала да излезем?

Лицето на мама се появява пред очите ми. Снощи самодоволно ми каза, че татко не харесвал овчарски пай и седя със стиснати устни, докато той го изяде целия; устата й буквално беше хлътнала навътре, когато той поиска допълнително.

— Тази вечер?

— Отлично. Ако ми дадеш номера на мобилния си, ще ти пиша кога и къде.

— Нямам мобилен — отговарям.

— В манастира няма нужда от мобилни?

— Не, другите сестри имаха мобилни телефони, но на мен не ми трябваше. Видях едно заведение на главната улица, „Забранения плод“ или нещо подобно? Аз живея в Чизуик, затова ще е добре да се срещнем в осем, за да имам време да се прибера и да се преоблека.

— Е, това е прекрасно, значи всичко е ясно… Да не повярва човек, че преподавам математика, какви хубави рими правя, нали?

— Така е. По-добре да тръгвам, за да дойда навреме. Ще се видим в осем.

— Да, доскоро!