Дороти Кумсън
Когато бях невидима (10)

Рони

Лондон, 2016 г.

Някой чука на вратата на стаята ми. Тъкмо се взирам в куфара си и се опитвам да си спомня какво точно съм сложила в него. Нямам толкова много „неща“, затова се питам какво все пак сложих вътре, преди да затворя капака, защото наистина нямам никаква представа. Не искам просто да го отворя, това няма да е честно. Така ще призная, че съм отсъствала по време на опаковането, и ще призная пълното си поражение пред шума в главата ми. Това ще означава, че съм била толкова погълната от опитите си да открия миг тишина, че съвсем съм напуснала реалността. А не искам да признавам такива неща.

Мама е зад вратата. Носи сребърен поднос с каничка чай, една чаша и чинийка, каничка с мляко, захарница, голямо парче торта „Виктория“ и сребърна виличка в чинийката.

— Реших, че може да искаш чай — казва тя.

— Благодаря ти — отговарям и се опитвам да взема подноса от ръцете й. Тя минава покрай мен, прекосява стаята и го оставя на масичката, вероятно на новата й масичка за шев. Всъщност не е решила, че може да ми се пие чай — иска да поговори с мен, преди татко да се е прибрал от работа. Иска да разбере какви са плановете ми, колко дълго ще трябва да ме търпи.

Защото повече от всичко на света мама мрази „суматохата“. Тя смята, че трябва да се примиряваме с всичко, за да не става суматоха. Не знам откъде идва този й страх от суматохите, или какво си мисли, че ще стане, ако се случи някоя такава, но с това израснахме аз и братята ми — Деймън (по-голям с пет години), Брайън (по-голям с три години): мама, която се отдръпва в мига, в който усети, че нещо може да причини безпокойство в света й.

Лондон, 1988 г.

По време на лятната ваканция, когато бях на осем, нашият любим чичо, чичо Уорън, често идваше и извеждаше един от братята ми или и двамата. Никога не взимаше и мен, защото не знаеше какво да прави с момиче, все така казваше. Но това нямаше значение, аз го обожавах. Видех ли го да се появява на алеята в градината, отлитах към вратата, готова да ме грабне и да започне да ме върти, докато ми се завие свят. Когато не извеждаше момчетата, сядаше да ми чете, да редим пъзели, или кротко ме гледаше как се преструвам на балерина.

Този ден беше много горещо и всичко изглеждаше някак неясно и сънливо. Аз лежах на пода в дневната и четях книга за прочути балерини, а после скочих, когато се почука силно по входната врата. Мама отвори и Деймън влезе с куцукане.

— Какво стана? — попита мама. Той продължи по коридора към стълбите, където стоях, като провлачваше десния си крак, като че ли той вече не му служеше. Чичо Уорън беше зад него и се опитваше да бута колелото му. Рамката му беше огъната и усукана, сякаш някой много голям (може би великан) го беше взел и изкривил в съвсем нова форма.

Взирах се в рамката на колелото: големи парчета от синьо-червената боя бяха олющени и отдолу се виждаше сребристата тръба. Мама зяпна ужасена, после запуши устата си с длан, когато видя велосипеда.

— Какво стана? — попита тя отново.

Чичо Уорън й подаде колелото и се засмя.

— Нашето момче се мисли за каскадьор. Претърпя малка злополука, нали приятел? — каза той. — Не знам как стана, но поднесе и падна, а колелото излетя под него и се озова под гумите на една кола.

Тръгнах към брат си, хванах го за ръка и му помогнах да изкуцука към стъпалата, за да седне. Мама беше по-ужасена от, състоянието на колелото, отколкото от болката на Деймън. Десният крачол на джинсите му беше почти разкъсан на коляното и от раната течеше кръв. Десният му лакът и горната част на ръката му също бяха ожулени, покрити с много черни петна — парченца чакъл, които стърчаха от червени струпеи под края на тениската му.

— Добре си, нали, приятел? — попита чичо Уорън.

Деймън кимна, но не отговори. Изглеждаше, сякаш е плакал, но са му казали да спре и да се държи като мъж, чичо Уорън винаги така казваше, когато някой от братята ми се удареше. Но бях забелязала, че го казва само когато татко не е наблизо. Бях едва на осем, но го забелязах. Когато татко беше наблизо, чичо Уорън не казваше и половината от не особено приятните неща, които говореше.

— Той ще се оправи — рече чичо Уорън на мама. Тя се тревожеше за колелото. Дори не беше погледнала Деймън — прокарваше пръсти по ожулената рамка, все още отворила уста от изненада и ужас. Винаги когато се наранявахме, мама реагираше така — не спираше да се взира в онова, с което се бяхме наранили, сякаш то беше нейно дете, а не ние.

— Добре ли си? — прошепнах на Деймън. Не исках да му докарвам неприятности с чичо Уорън.

Той подсмръкна и прошепна:

— Много боли. Не мога да си стъпя на крака.

— Няма нищо счупено, нали, приятел? — извика чичо Уорън. — Ще се оправи. Просто го почистете и ще се оправи. Скорошно оздравяване и така нататък. — Погледна си часовника, който имаше огромен циферблат и се виждаше отдалече. — О, трябва да бягам. До скоро, Маргарет. Деймън, ти беше много смел, приятел, гордея се с теб. Доскоро, Рони, малкото ми динамо.

Взирах се в чичо Уорън. Не можех да повярвам, че това се е случило и той дори няма да изчака да види дали Деймън е добре. Дотогава беше любимият ми чичо, но вече не бях сигурна дали изобщо го харесвам. Понякога не се държеше много мило, но после винаги се извиняваше, а това бе най-немилото нещо, което бе правил. Щеше да ни остави просто така, а на мама щеше да й отнеме цяла вечност, докато забележи, че Деймън има нужда от помощ и вероятно трябва да бъде заведен на лекар или дори в болницата. Татко щеше да се прибере от работа след часове.

— Но, чичо Уорън — казах аз. — Не можеш ли да останеш още малко, за да ни помогнеш да се погрижим за Деймън.

— Ще ми се да можех, сладкишче, но наистина трябва да вървя. Деймо, ще се оправиш, нали? Мама ще се погрижи за теб.

Погледнах към майка си, която още оглеждаше колелото — от нея нямаше да има никаква полза. Когато вратата се затвори след чичо Уорън, тя опря колелото на стената в коридора и се втренчи объркана и притеснена в него.

— Няма да може да се поправи, ще трябва да купим ново — каза тя. — Сигурно баща ти ще се ядоса.

— Мамо, Деймън го боли кракът казах аз.

— О, бедничкият — рече тя. — Както каза чичо Уорън, всичко ще се оправи. Просто потърпи. — И ни се усмихна.

— Мамо, трябва да направиш нещо — казах аз. Деймън не изглеждаше никак добре: беше блед, а очите му имаха странен отнесен поглед. После той опря глава на ръката си и се разплака. Отначало тихо, после все по-силно и по-силно.

Това като че ли извади мама от странното състояние, в което се намираше.

— Да, да, права си, разбира се, Вероника. Не знам какво ми става. Защо не идеш да му донесеш някакви панталони? После вземи от банята малко лейкопласт и дезинфектант.

Хукнах по стълбите, влязох в стаята на братята си и взех чисти панталони. После отидох в банята, отворих шкафчето с огледалото, взех дезинфектанта и цяла ролка лейкопласт. Взех и ножици, за да може мама да среже лейкопласта. През цялото време чувах как Деймън плаче, но нито дума от нея. Стоях на върха на стълбите, награбила всички неща, готова да сляза долу, но реших да не го правя веднага. Влязох в спалнята на родителите си. По принцип ми беше забранено да го правя, но там имаше телефон. Не ми позволяваха да го използвам, но татко ни беше научил, че трябва да наберем номера на бърза помощ при спешен случай. Този случай ми се струваше почти спешен. Оставих всичко на леглото, после вдигнах слушалката. Всеки бутон писукаше, когато го натисках.

След двайсет минути татко се прибра у дома. Мама още се опитваше да спре кървенето от коляното на Деймън, без да му сваля панталоните, и все ме караше да се качвам горе за кърпи и памук, и да нося топла вода в купа.

Тя много се изненада, когато го видя. Не й бях казала, че съм му се обадила, защото реших, че случаят е почти спешен, а ми беше позволено да се обадя на бърза помощ само при истински спешен случай.

— Той е добре, Джефри, наистина — каза мама, когато татко взе брат ми на ръце и го понесе към вратата.

— Не е добре. Погледни го. Маргарет, той е почти в безсъзнание. Може да е получил сътресение на мозъка. Ако Вероника не ми се беше обадила, щеше да оставиш сина си да се измъчва тук до шест часа, когато щях да се прибера.

— Честна дума, Джефри, създаваш суматоха за няма нищо — каза мама. — И ти, и Вероника. На мен постоянно ми се случват такива неща и се справям.

— Това не може да се случи отново, Маргарет — каза татко. Беше толкова ядосан, че виждах как мускулите на лицето му се издуват, защото се опитваше да не закрещи. — Това няма да се случи отново. Чу ли ме?

Щом вратата се затвори след тях, мама се обърна към мен и поклати глава.

— Ще се почувства много глупаво, когато лекарят му каже, че е само леко изкълчване. Днес много се трепери над децата, и най-малкото нещо се преувеличава. Нищо му няма.

Кимнах на мама, но ми се искаше татко да ме беше взел с него.

— Ела, Вероника, нека вечеряме, преди да са се върнали и Брайън да си дойде от дома на приятеля му.

Деймън се прибра с патерици, с тежко разтегнато сухожилие и пет шева на раните на коляното. Мама му се извини, че не е осъзнавала колко зле се чувства, и обеща на татко, че следващият път ще се отнася по-сериозно към подобни неща. Дори докато го изричаше, знаех, че не може да разбере за какво е цялата тази суматоха и се извинява само за да не би татко да вдигне още по-голяма суматоха, като й се ядоса.

Лондон, 2016 г.

— Надявам се, че обичаш тази торта — казва мама. Премества нещата от подноса на масата, за да не трябва да ме погледне, докато започва този разговор. Ще се наложи да й помогна, ако искам да разбера какво следва. Когато помолих да ме освободят от обета, си мислех, че ще отнеме няколко месеца, както бе станало с други сестри, но при мен се случи само след седмици. Това божествена намеса ли беше, или майката игуменка бе казала нещо, което е ускорило освобождаването ми? Нямах време да умувам над това или да измисля най-добрия, невключващ родители и Чизуик план. Това тук е планът; а какво ще последва — е пълна мистерия.

— Сигурна съм, че ще ми хареса. Обичам торта „Виктория“ — отвърнах аз.

— Е, Вероника — започва мама. Трака с чашката и чинийката и ги слага бързо на масата, преди да е счупила нещо.

— Да, мамо?

— Радвам се да те видя и прочие, но… — Гласът й затихва.

— Да, мамо? — Нима ще наруши навика си и ще започне потенциално труден разговор, който може да доведе до някаква, макар и малка, възможност за скандал?

— Но не забравяй, че вечерята е в шест и половина — заявява тя.

— Няма проблем — казвам аз, разочарована от нея. Реших, че ще можеш да го направиш, мамо, наистина така си помислих.

— Ще имаме гост на вечеря — добавя тя. — Сигурна съм, че ще се радваш да го видиш.

— Брайън или Деймън? — питам аз.

Както винаги, тя се усмихва, без да ме поглежда.

— Почакай и ще видиш. Не оставяй чая да изстине.

— Няма — отвръщам. Тя тръгва към вратата и аз вече знам кой ще дойде на вечеря: чичо Уорън. Мама не би казала на Брайън или Деймън, че съм се върнала, и не би ги поканила на вечеря, защото не би рискувала те да й отговорят, че не изгарят от такова силно желание да ме видят, че да се срещнат с нея. Единственият човек, освен татко, който все още не си е измил напълно ръцете от мама, е чичо Уорън.

О, ясно — мисля си, докато търся нещо хубаво в тази ситуация, — поне така по-бързо ще се приключи с всички подробности около завръщането ми в Чизуик.