Дороти Кумсън
Когато бях невидима (30)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Проблемът е там, че дори да не дадеш на някой съсед телефонния си номер, пак ще продължаваш да го срещаш.

Чук-чук по вратата в събота вечер ме вдига от дивана, където се взирах в телевизора. Не знаех какво дават, просто го зяпах, прокарвах пръсти през косата си и си мислех къде да ида след това. Не, не физически, защото бях сключила договор да живея в тази сграда следващите осем месеца, но се опитвах да разбера дали се нуждая от помощ. Когато с години ходех в Бирмингамската библиотека, четях книги за причините, които водят до желанието да умреш. Четях ли, четях, проучвах теории, откривах основания, идентифицирах се с това поведение. Теорията обаче няма никакво значение в реалността.

Ако реша да потърся помощ, трябва първо да разбера дали искам да открехна малката кутийка в ума си и да ровя вътре. Вероятно ще се наложи да приема миналото си, за да се изправя пред бъдещето, но винаги когато помисля за това, една част от мен започва да се смее подигравателно. Присмивам си се, задето дори обмислям подобна идея. Защо да си причинявам цялата тази болка? Защо да разравям пак всичко, когато за първи път от много време се чувствам нормално? В безопасност съм, на топло, не е нужно да се тревожа за пари, имам си мое местенце.

Няма защо да се чудя дали Джъдж ще ме открие, или да се опитвам да оправям отношенията с родителите си. Няма нужда да си създавам още проблеми с мисли за разравяне на миналото.

Слагам очилата с рогови рамки и отварям вратата.

— Здравей — казва Маршал, усмихнат.

След срещата с Елиза миналата седмица много внимавам, когато влизам и излизам от сградата, за да не ги срещна. Това е бъркотия, в която не искам да участвам. Когато отидох и му казах, че оставям Елиза да стои на маса до бара, той ме изгледа изненадан. Мисля, че дори щеше да се усмихне, когато ме видя, но усмивката бе потушена от осъзнаването, че е принуден да прекара вечерта с Елиза.

Най-лошото е, че ми е мъчно за нея. Съжалявам я — тя има нужда от помощ, от приятел, от човек, който внимателно ще я изведе от този път, по който явно се спуска от много време. Но аз не мога да го направя. Няма да е честно към нея, защото щях да го направя заради себе си, за да утоля онази част от мен, която е пристрастена към това да помага на другите. Рийс ми каза, че тя ме превръща в ужасна отговорност. И вероятно беше прав.

— Здравей, Маршал казвам хладно.

— Надявах се да те срещна тази седмица, но ти като че ли си станала експерт в незабележимото влизане и излизане от сградата.

— Това е една от моите суперсили.

— А какви са другите? — пита той с усмивка.

— Какво обичаш, Маршал? — казвам. Не е нужно да съм чак толкова хладна, но не искам да ме накара да забравя, че има откачена приятелка, която ме е набелязала заради него.

Усмивката му изчезва и той свежда смутен глава.

— Съжалявам за Елиза. Тя може да е доста досадна. Има навика да се сприятелява с всяка жена, която си мисли, че харесвам.

Не мисля, че опитва да се сприятели с тях, ако трябва да съдя по онази вечер. По-скоро иска да ги предупреди. Очевидно в момента ти не си свободен за връзка.

— Господи! — Той прокарва ръка по очите си. — Не е за вярване, знам, но тя е добър човек. Има златно сърце, но понякога е твърде настоятелна. Прави такива неща и ме вбесява, но когато се стигне до момента, в който искам да й кажа да се разкара, не мога. Изглежда твърде крехка.

— Крехка. Да, бе!

— Както и да е, дойдох да се извиня и да те попитам дали искаш да вечеряме някой път?

— Ами крехката Елиза? — питам. Вероятно съм излишно зла, но все пак говоря с човек, който е в плен на отрицанието.

— Какво за Елиза?

— Не се ли тревожиш как ще реагира?

— Не. Да. Не знам. Може ли да не говорим за това?

— Чудесно. Кога искаш да излезем на вечеря?

— Ти наистина ли искаш да излезеш с мен? — пита. Той е от мъжете, които явно нямат огледало. Какво да не му харесваш? Висок, хубав, с морален компас, който сочи в правилната посока — което ясно пролича от думите му на срещата на съседите. Е, да, има си приятелка ротвайлер, готова да разкъса всеки, който припари до него, но това не може да отмени всичките му качества. — Повечето жени, които са си „поговорили“ с Елиза, не биха припарили до мен, камо ли да излязат с мен. Обикновено успявам само да се извиня и после отношенията ни стават неловки, като и двамата се преструваме, че изобщо не се харесваме.

— Аз обичам да живея опасно. Кога си свободен?

— Сега? — пита той с надежда.

— Сигурно се притесняваш да не размисля.

— Нещо такова.

— Е, сега става. Влез, докато изключа телевизора и се приготвя. Няма да се бавя много.

Той влиза вътре, веднага оглежда мястото, търси някакви знаци за личността ми, какво съм показала, къде са поставени нещата. Ще се разочарова, тъй като все още не съм имала достатъчно умствено спокойствие, за да помисля какво и къде да сложа. И без това нямам много неща. Диван, който е на собствениците, телевизор, пак техен, масичка за кафе, също тяхна. Всъщност единствените мои неща тук са китарата, дрехите ми, обувките и тоалетните принадлежности. И музикалният плейър, разбира се. Мислех да си купя сиди плейър или лаптоп, но и двете струват много пари, а и сигурно ще ми липсват ако ги изгубя. Единствената ми вещ, която не е от първа необходимост, е китарата.

Маршал прокарва пръсти по струните и се появява на входа на дневната.

— Свириш ли? — пита ме, докато звукът отшумява.

— Малко — казвам. — Самоука съм, но още се уча.

Внезапен студ плъзва през тялото ми: пуснах го в апартамента си, без да се замисля. Просто го поканих, без да се замисля. Може да е всеки, той е всеки, а аз просто го поканих.

— Винаги се впечатлявам от хора, които могат да свирят на нещо. — Вдига ръце. — Аз съм собственик на две леви ръце.

Не казвам нищо, но бързо отивам до телевизора и го изключвам. Възнамерявах да се преоблека, да си сложа джинси, вместо тези панталонки до коленете, и друга блуза, вместо двете фланелки, но тъй като го поканих, без да се замисля, най-добре да го изкарам възможно най-скоро оттук.

Грабвам жилетката си от дивана, навличам я и тръгвам към коридора, сърцето ми бумти в ушите. Не ме е страх от него — не усещам никаква заплаха, — но се страхувам от себе си. Страхувам се, че все още правя неща, които ме поставят в опасност, без да се замисля. Пъхам крака в ожулените бели маратонки и обличам якето.

— Видя ли, бързо се приготвих — казвам му.

— Наистина е впечатляващо — отвръща той със смях. Има хубав смях, топъл и искрен, като него. Изглежда приятен, но аз все още оставям пролука между нас, докато той излиза, за да ми даде възможност да затворя вратата под носа му, ако си променя решението. Няма нужда от това, разбира се, той с много приятен човек и ние излизахте на много приятна вечеря. Няма нужда да се притеснявам от него. От себе си трябва да се притеснявам. Наистина понякога съм бреме.

 

 

Глостър, 2006 г.

— Сигурна ли си, че нищо не ти трябва, Ейс? — попита ме Джъдж. — Това наистина ще улесни нещата.

Поклатих глава. Бавно отворих чантичката, за която той ми бе дал пари да купя, както и за златистата коктейлна рокля, с която бях облечена, и извадих музикалния плейър. Развих слушалките от черното му тяло, готова да ги пъхна в съответните уши.

— Сигурна ли си? — настоя той. Още три жени седяха с нас в скъпия, почти чисто нов микробус и също като мен бяха облечени с купени от него дрехи и готови да присъстват на неговите партита. Слушаха как ми говори. Когато отивахме на тези партита, той говореше с мен повече, отколкото с тях, по пътя към къщата в провинцията, която бе наел, защото те го познаваха, той ги познаваше, и те правеха каквото им каже, тъй като беше източникът им на пари и дрога. Аз бях просто притурка, за да увелича бройката, и сигурно ме виждаше като слабо място. Разговорът винаги бе един и същ: „Мога аз да ти я инжектирам, ако това е проблемът?“ — казваше той. Гласът му беше гладък като коприна, някак те унася, успокоява те, кара те да се отпуснеш и да правиш това, което иска. Понякога забелязвах, когато му отговарях както винаги: „Не, благодаря, няма нужда“ — как по врата му плъзваше розовина, пръстите му се сплитаха един в друг и изражението му показваше, че иска да ме привлече по-близо: аз бях предизвикателство за него през шестте месеца, откакто правех това, и нито веднъж не бях приела предложението му за нещо, „което ще улесни нещата“.

Седях на една от седалките, които гледаха назад. Той седеше в средата на отсрещната седалка, с широко разтворени крака, за да може блондинката вляво от него да седи с притиснати един в друг крака, а червенокосата от другата му страна да е завряна до стената на колата, лицето й бе почти сплескано в прозореца. Брюнетката до мен седеше съвсем неподвижно и ме наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Страхуваше се да извърти глава към мен, за да не би Джъдж да погледне към нея и тя да не отвърне на погледа му мигновено.

— Ще ми се да ти дам пейджър или дори мобилен — каза ми той. Тъмносиният му поглед не се откъсваше от мен. Знаеше как да изнервя хората. Беше специалист в това. — Ще е много по-лесно да се свързвам с теб, за да ти казвам за партитата. Не ми се ще да оставям съобщения при Барни — ами ако пропуснеш някое? Нека ти дам поне пейджър.

— Няма нужда. Добре съм си така — казах аз. Откакто седна срещу мен онази вечер при Барни, аз се забърках с него, но много внимавах да не му дължа нищо. Когато ми даваше пари за рокли и обувки, винаги отбивах цената им от парите, които ми плащаше в края на нощта. Винаги отказвах предложенията му за дрога, мобилни, пейджъри и дори подслон. Знаех, че е много опасно да дължиш нещо на Джъдж.

При първия ни разговор той ми разказа за неговите партита. Богати мъже плащаха много пари, за да се срещат с жени и да прекарват нощта в разговори с тях — „общуване“, така го наричаше Джъдж. Той просто организират най-нормални срещи, обясняваше на всеки, който мислеше, че е твърде близо до ръба на закона. Плащали му, за да представя хората един на друг, да видят дали ще си паснат. Ако някои от тях решат да се качат на горния етаж, за да се опознаят по-добре, това не беше негов проблем, тъй като те са възрастни хора; ако някои решат, че не са подходящи дори след като са се опознати по-добре, това също не беше негов проблем. Той само организираше партитата както законните агенции за запознанства, а и не можеше да контролира какво правят хората. Питаше ме дали искам да участвам, вероятно да изкарам някакви пари, и ако откажех, не можеше да настоява. Тъй като не му дължах нищо.

И това, че ми позволяваше да правя каквото реша, като другите жени, които не му бяха длъжници — бе част от неговото прикритие. Ние разговаряхме с хората, никога не се качвахме горе, затова ако полицията започнеше да задава въпроси, можехме честно да кажем, че не ни е плащано да спим с никого, не сме били част от онези, които помагат на Джъдж да печели от разврат.

— Не си ли опитвала нещо, с което да се поотпуснеш? — питаше ме той. Тъкмо щях да превъртам песните, за да намеря нещо, което наистина да ме поотпусне, да излее малко еликсир в ума и сетивата ми, но трябваше да говоря с него. Той ми беше позволил известни волности, но си имаше граници и аз го знаех.

— Не — отвърнах. — Никога не съм изпитвала нужда или склонност към това.

— Трябва да опиташ. Може да ти хареса.

— Може — признах.

Това му допадна и бях възнаградена с усмивка, с проблясък на рубина в зъба му. Атмосферата в колата се покачи с няколко градуса: другите жени безмълвно се опитваха да ми кажат, иззад силния грим и сложните прически, да не го правя, да не ставам като тях. Бях се съгласила да ходя на тези партита, защото ми се плащаше. На тях също им се плащаше, но освен това имаха дълг към него, чиято лихва никога нямаше да изплатят.

— Знаеш ли, много от мъжете, които идват на моите сбирки, питат дали би излизала на срещи, Ейс — каза Джъдж.

Студ сви стомаха ми. Знаех накъде бие. Трябваше да се досетя, че ще се случи.

— Така ли? — отвърнах равнодушно.

— Да. Помисли си, може да освободим Джина от срещи някоя нощ. — Той плесна по бедрото червенокосата и я стисна така силно, че видях болката в очите и. — Може би трябва да опиташ.

Не казах нищо, взирах се в пода на колата. Краката му бяха огромни; обувките му лъщяха, връзките бяха вързани съвършено.

— Знам, че ми каза, че не си падаш по това, но може да ти хареса. Никога не се знае, докато не опиташ. Всъщност настоявам да опиташ тази нощ. Може да установиш, че е забавно.

Брюнетката до мен, която имаше сякаш безкрайни крака и се инжектираше между пръстите им видях я да го прави на последното парти, — се напрегна. Вероятно сви пръсти в много високите си обувки, в опит да забрави какво е било последния път.

— Вероятно — казах му, все още със сведен поглед.

— Знаеш ли, Ейс, ако имаш нужда от нещо, което да те отпусне, просто ми кажи и аз ще ти помогна. С радост. Може дори аз да ти го инжектирам.

Бе глупаво да си мисля, че мога да се справя с Джъдж, че мога да се оправя с човек като него, да взема каквото ми е нужно и да си тръгна. Мъжете като него не позволяват да бъдат изиграни от жени като мен. През цялото това време, докато се държеше добре с мен, той се опитваше да открие слабото ми място, за да го използва. А тогава щеше да ми предложи нещо друго и аз щях да се закача за кукичката завинаги. Ето защо не можех да взема никакви пари за тази вечер. Ако го направех, щеше да каже, че съм му длъжница. Знаех, че плаща на другите повече и тази нощ можех да си тръгна с три пъти повече пари от обичайното, но ако вземех и пени, щях да съм му длъжница — щеше да ми каже, че не съм била достатъчно добра, че трябва да изкарам още, за да му изплатя неустойката. (Бях го чувала да казва това.)

Мислех си, че трябва да изтърпя още три-четири партита и ще спестя достатъчно, за да си платя стая в хостела за бездомни за две години, когато името ми най-сетне стигне до върха на списъка от чакащи. Това означаваше, че няма да е нужно да се регистрирам всеки път и да отговарям на въпроси за името си. Щях да имам постоянен адрес, достъп до телефон и имаше шанс да си намеря работа.

Натиснах бутона на плейъра. „Сълзи“ от „Уомак и Уомак“ започна в главата ми и сякаш бях взела дрога, тялото ми се отпусна, докато мелодията се изливаше в мен. Рони винаги изскачаше в паметта ми, когато слушах тази песен. Песента, която разказваше за мелодията, думите, музиката, която не е същата без някого, винаги я събуждаше в ума ми. Бяхме на четиринайсет, свързани не само от еднаквото име и обичта към балета, и излизахме заедно по заведенията в центъра на Лондон. Там пускаха и тази песен. Помня я, защото бяхме излезли от клуба за няколко минути и тази песен кънтеше от отворената врата, докато се молехме на огромния мъж с гола глава да ни пусне вътре, за да си вземем палтата. Бяхме навън само от десет минути, но за тези десет минути другата Виктория направи онова, от което се нуждаеше, за да избяга.

 

 

Брайтън, 2016 г.

— Искаш ли да отидем някъде другаде? — пита тихо Маршал. Навежда се над масата, притиснал менюто до гърдите си, а на лицето му с изписана тревога.

Ресторантът е хубав, но не твърде изискан. Удобен е, със сепарета и маси, интересен дизайн, интересно меню и приятен персонал. Чувствам се като измамница, тъй като всеки може да види, че не ми е тук мястото. След като напуснах Тод, не можех да си позволя да ям на такива места, дори да нямаха звезди от Мишлен. Обикновените неща стават твърде изискани, когато си живял като мен, а след последните няколко години не се чувствам на място в такава обстановка. Мъжът и жената на съседната маса са добре облечени и явно не се притесняват от подобни неща. Пият бутилка вино и чакат основното ястие, като постоянно се докосват през масата — спокойни и щастливи, че са заедно. Родителите в сепарето вдясно са си на мястото: седят с двете си деца, увещават по-малкото да яде, докато се опитват да хапнат и те и да провеждат разговор. Хората, които виждам над рамото на Маршал, изглеждат като стари приятели, които си говорят над халби със скъпа бира и пица — очевидно са свикнали да ходят по такива места. На тези хора им е тук мястото. И на Маршал му е тук мястото, на мен също. На мен също.

— Не, не, тук ми харесва. Всъщност е страхотно — казвам му.

— Изглеждаш доста смутена — казва той тихо. — Наистина можем да отидем другаде, ако искаш.

— От доста време не съм била на ресторант — отвръщам с усмивка. — Мисля, че съм забравила как да се държа. — Чувствам се не на място. Чувствам се, сякаш над главата ми има неонов знак, който показва, че съм била бездомница. Поглеждам към менюто, виждам думите за различните ястия. Сърцето ми ускорява ритъма си, въздухът сякаш ме притиска, с мъка си поемам дъх. Бавно, внимателно трябва да го издишам отново.

Какво да поръчам? Как да поръчам? Дали сервитьорката ще ми се изсмее, ако избера погрешното вино с ястието? Дали ще ме помисли за странна, ако не си взема предястие? Ако си взема предястие, дали няма да сбъркам с избора на основното? Всички около мен ли ще ме слушат как поръчвам и ще разберат, че не ми е тук мястото, ще разберат каква съм била, как съм живяла, с какво съм се прехранвала, защото очевидно не ми е мястото тук?

Подскачам, когато Маршал слага ръка над моята.

— Добре ли си? — пита той. Виждам тъмнокафявите му очи. — Изглеждаш ужасена. Наистина можем да отидем другаде.

Не искам това да ме победи, но не мога да го направя. Не мога да седя тук и да се преструвам, че се вписвам, че съм нормален човек, който е водил нормален живот, включващ хранене в ресторанти.

— Всъщност може ли наистина да си тръгнем? Мисля, че не мога да остана тук.

— Разбира се, разбира се — казва той и вика сервитьорката да донесе сметката за каната с чешмяна вода и недопитата му бира.

 

 

Пакетче картофки, дървена вилица и твърде много сол и оцет. Ето това, това познавам, това харесвам, с това се чувствам удобно. Излязохме от евтината закусвалня срещу стария пристан, който се издига самотен и страховит на фона на тъмно синьо-сивото небе, и тръгваме бавно към светофарите, за да прекосим улицата към морето.

В Брайтън е оживено в събота вечер, групички хора вървят към центъра, към баровете, към ресторантите, към осветените от неонови светлини клубове. Само по някакъв късмет си намерихме места в онзи ресторант и се чувствам зле, че се отказахме от него. Но не можех да остана. Мислех си, че съм готова, че мога да започна живота си отново, сякаш нищо не се е променило. Разочарована съм от себе си, мислех се за по-смела, но явно не съм. Маршал не го споменава, не пита какво ме е разстроило толкова много, а и аз сигурно не мога да обясня. Той прие с готовност предложението ми да се разходим до морето и да си купим картофки. Улицата се простира докъдето поглед стига и в двете посоки, а лампите приличат на нанизи от вълшебни светлини, опънати от добродушен великан. Брайтън сияе, изпълнен с живот, с хора. Затварям очи и поемам дъх, за миг ароматът му ме успокоява, ароматът на морето. Понякога правех това в Бирмингам. Когато отивах към кафенето на Бърни, затварях очи за миг и вдишвах миризмата на моя нов град. Брайтън мирише на сол и оцет; Бирмингам мирише на кафе и възможности.

— Заради Елиза ли? — пита Маршал. Вървим бавно към пристана, далеч от дома. — Да не би да реши, че все пак не можеш да се справиш с това?

— Не, не е заради нея — казвам. — Не съм свикнала да ходя по такива хубави места, това е. Не съм подходящо облечена и се почувствах не на място. Сякаш всички ме гледаха.

— Ако са те гледали, то е защото си красива — отвръща той.

Спирам. Не прозвуча зловещо или престорено, сякаш се отива да ме ласкае или очарова — прозвуча искрено. Сякаш наистина ме смята за красива. Сякаш тази мисъл е минавала през ума му достатъчно често, за да я изрече на глас.

Моят втренчен поглед го кара да се смути: той също спира и започва да се взира твърде усилено в пакетчето с картофки и да го рови с вилицата си, сякаш проверява твърдостта им. Стоим така няколко секунди, тихи островчета сред шумното море на съботната нощ. Звуците, хората, чернотата на нощта текат около нас, огъват се около нас и не ни докосват.

— Е, тази реплика май уби разговора — казва той накрая, вдигайки поглед към мен.

В отговор се изправям на пръсти и притискам устни в неговите. За миг, бързо, за да видя какво е да целуваш някого. Да целувам мъж, когото харесвам, който ме смята за красива. Никога не съм го правила — никога не съм целувала първа някого. Все някой целуваше мен, докосваше ме, решаваше какво и как иска да бъде. Прели той да реагира, аз отстъпвам назад.

— Исках да видя дали мога да го направя — обяснявам му. — Мина доста време, откакто не съм целувала никого — исках да видя дали ще мога.

— Можеш да опитваш с мен винаги когато пожелаеш — казва той през смях.

Усмихвам му се. Понечвам да го направя отново, да се приближа и да го целуна, този път да се насладя на допира на устните му, когато мобилният му започва да звъни във вътрешния джоб на сакото. Той го вади и проклина под нос.

— Сякаш има някаква аларма в главата си, когато направя нещо, което няма да й хареса — казва той. — Елиза. Това е нейната мелодия. — Прокарва ръка по челото си, явно вбесен. — Обзалагам се, на каквото кажеш, че ще слезе да чука на вратата ми. И когато не отворя, ще почука на съседите, за да разбере дали са ме виждали. — Телефонът спира да звъни. Той гневно забива вилица в един картоф и стои изправен като пилон, докато посяга към джоба си с другата си ръка, за да извади телефона. — Сега пак ще позвъни и ако не отговоря… — Спира, после кима, когато телефонът се събужда отново. — Няма да спре, докато не вдигна. — Отхвърля обаждането. След по-малко от десет секунди телефонът пак звъни. Той се взира в екрана за миг и отхвърля обаждането с гневен жест. Накрая изключва телефона. — Мразя да си изключвам телефона, защото може бившата ми жена да иска да се свърже с мен заради сина ми, но Елиза ме подлудява. Всичко опитах — да не й обръщам внимание, да говоря с нея, да я отблъсна внимателно, — но тя не се отказва. Не знам какво да направя, освен да отида в полицията. Не знам какъв й е проблемът, но просто ме влудява.

Аз знам какъв й е проблемът, заподозрях го още, когато се запознах с тях, но бутилката вино и отчаяното й желание да влезе в апартамента ми го потвърдиха. Знам какъв й е проблемът, но не съм сигурна, че мога да му го кажа. Първо, той не иска да разбере, и второ, вероятно не трябва да се забърквам още повече. Но пък сигурно вече мога да си замълча, след като го целунах, след като се сближих с него.

— Аз знам какъв й е проблемът — признавам, — но няма да ти хареса. Всъщност няма да повярваш.

— Какво? Че е толкова вманиачена по мен, че се е превърнала в преследвачка? Да, и сам го установих. — Той е ядосан, разстроен и се чувства безпомощен. Познавам тези чувства, как бавно разяждат увереността ти, карат те да правиш света си по-малък, по-пуст и по-незаплашителен. Би трябвало истината за ситуацията ти да те освобождава, да ти даде шанс да се освободиш, да те постави на пътя към нов живот в света. За нещастие истината може и да те накара да останеш прикован към някакъв момент от миналото, да те накара да се страхуваш да направиш каквото и да било, защото вече съществуването ти е омърсено от нещо грозно, ужасяващо и неразбираемо. И понякога, понякога истината може да направи всичко много по-лошо, отколкото си предполагал, че е възможно.

Колкото и да е ужасяваща обаче, истината за тази ситуация трябва да бъде казана.

— Не — отвърнах аз, — проблемът й е, че е наркозависима.

Маршал ми се изсмива в лицето, казва ми, че греша, и после ме поглежда хладно. Не трябваше да очаквам нещо друго. Кой иска да повярва, че негов познат е наркоман, когато изглежда относително нормално и се държи относително нормално? Кой би повярвал това за приятел, когато този приятел има работа и си го виждал замаян само когато е пил повечко на Коледа? Не, много по-лесно е да попиташ непознатия, който ти е казал тази истина:

— Защо казваш такова ужасно нещо?

— Защото е така. Нямаше да го кажа, ако не бях сигурна. Признавам, че я познавам съвсем отскоро, но е такава. Затова е обсебена от теб: обзалагам се, че ти единствен не я режеш, вероятно все още й заемаш пари от време на време и й позволяваш да влиза в апартамента ти, откъдето може да краде. Да, тя е обсебена от теб, иска да запази връзката си с теб, защото единствено ти все още й помагаш да поддържа навика си.

— Тя не краде от мен.

— Разбира се, че краде. Обзалагам се, че редовно ти изчезват разни неща, но ти си убеден, че си забравил къде си ги сложил, или си казваш, че си имал трийсет паунда, вместо четирийсет. Сигурна съм, че другите й приятели са спрели да й заемат пари преди цяла вечност, когато тя е спряла да ги връща, и не я канят у дома си, след като са започнали да им изчезват вещи. Тя наистина е обсебена от теб, но ти си и единственото й спасително въже, което й помага да си мисли, че няма проблем.

— Тя не е наркоманка.

— Напротив. Познавам много хора, които се друсат, и пристрастените са точно като Елиза, дори да нямат дом и работа като нея.

— Щях да знам, ако е наркоманка — казва той строго.

— Ще ми се да мисля, че е така — отвръщам. — Виж, Маршал… — Слагам ръка на ръката му и говоря внимателно, като с човек, който е преживял ужасен шок. Той веднага отстъпва от мен, не иска да го докосвам. — Виж, Маршал — казвам отново и се опитвам да говоря още по-внимателно, но неговото отхвърляне ме ужилва, като стрела с отровен връх, в най-нежната, най-уязвимата ми част. Дори след всичко случило се още отчаяно искам някой да ми повярва. — Разбирам, че това е голям шок за теб. Не казвам, че тя е лош човек, но се нуждае от помощ и вероятно няма да я потърси, ако не съзнава проблема си. Мисля, че ще трябва да измине много дълъг път, докато го разбере. — Смачквам пакетчето с картофките, вече нямам апетит. — Ще се прибирам. Доскоро!

— Ника — вика Маршал след мен, преди да съм изминала и шест крачки.

Обръщам се на място, знам точно какво ще ме попита.

— И към какво мислиш, че е пристрастена?

Поемам дъх.

— Не съм сигурна, но ако съдя по поведението й и силната параноя, мисля, че има голям проблем с кокаин, смърка големи дози — затова и се облива с парфюм — и вероятно продължава да ги увеличава.

Той клати глава.

— Наистина мисля, че грешиш.

Кимам му и тръгвам към дома.

— Наистина мисля, че грешиш — вика той след мен.

Да — мисля си, докато се отдалечавам. — И родителите ми казаха така, когато им разкрих истината за нещо, което не искаха да чуят.

 

 

Бирмингам, 2010 г.

Нещата се оправиха. След онази организирана от Джъдж нощ, която беше изпълнена с болка и унижение, няколко години нещата бяха по-добре.

Намерих си свястна работа и чистех офиси почасово, бях щастлива. Веднъж, когато излязох с приятелки от работата, срещнах един мъж и започнахме да се виждаме. Почти имах чувството, че най-сетне съм възнаградена за всичко преживяно. Преместих се при него след три месеца. Преди това спях в колата, която купих. Продадох колата и спестих парите за черни дни. Преместих се при Вини без никакви илюзии, имах си свой живот, свои пари и аз контролирах тялото си.

Това с Вини не беше голяма любов, но се разбирахме. Ходехме в местната кръчма и си взимахме храна от закусвалите. Предимно гледахме телевизия заедно и аз можех да седя на дивана му и да гледам как се сипе дъждът, и ми беше достатъчно, че вече не съм на улицата и не трябва да търся подслон. Всяка нощ мислех за Рийс, за всички останали навън, и отправях нещо като молитва за тях: надявах се, че са добре, че някак ще успеят да останат сухи, да поспят и да се събудят в по-хубав ден.

Накрая хванах Вини да ми изневерява. Един ден се прибрах у дома по-рано, защото в сградата, където работех, имаше изтичане на газ, и седнах тихо на дивана, като слушах как я чука в спалнята. Стори ми се, че с нея се забавлява несравнимо повече, отколкото с мен. Знаех, че трябва или да вляза, да се изправя пред него и да крещя като банши, или да си тръгна с гордо вдигната глава и непокътнато достойнство, но бях изморена. Просто седях и ги чаках да приключат, а после се усмихнах на жената, която влезе да си вземе чаша вода, облечена само с посткоитусно сияние.

— Е, добре си поживяхме, нали, Ейс? — каза Вини, след като изпрати своята изчервена приятелка.

— Да, така е — съгласих се аз. Не усещах негодувание, гняв или болка. Нашата връзка не беше особено страстна, ако трябваше да бъдем честни. В началото много се харесвахме, но после тръпката като че ли изчезна. Вероятно защото знаех какво ще стане накрая — аз пак ще се озова на улицата. Трябваше отново да подам молба за дългосрочно пребиваване в хостел, дъждът отново щеше да ме мокри и щях да местя вещите си от шкафче на шкафче на Бирмингам Ню стрийт, щях да се срещам по-често с Рийс и да плача вътрешно заради онова, през което той преминава. Вероятно щях да виждам и Джъдж, който още не можеше да ми прости, че не исках парите му. Знаех, че е много злопаметен и никога не забравя такива неща. Когато това с Вини приключеше, знаех къде ще се озова отново и го бях приела.

Но тези три години и половина бяха хубави. Струваха си. Спях в легло, хранех се редовно, ходех на зъболекар, не се налагаше да търся начини да пестя тампоните, защото не знаех дали ще мога да си позволя друга кутия. Бях живяла добре с Вини, не можех да го мразя.