Дороти Кумсън
Когато бях невидима (43)

Рони

Брайтън, 2016 г.

— Къде ще спиш довечера? — пита ме Ника.

— Как разбра, че не живея в Брайтън? — питам аз. Малко се наежвам от намека, че не съм достатъчно готина по брайтънски. Роклята ми не е точно пълен боклук, но почти. Същото важи и за палтото ми. Но мога да съм готина по брайтънски, ако поискам.

Щях да те питам дали искаш да останеш у нас, но ако живееше в Брайтън, можеш да се прибереш у дома и да се видим утре.

— Не живея в Брайтън, права си. С удоволствие ще дойда, ако предложението важи?

— Да, разбира се, защо не.

Не се замислям, когато посягам и хващам ръката й. Правя го по инстинкт. Обичам да усещам кожата й. Кожата й има специален код, който само аз мога да разчитам. Когато я докосвам, се преобразявам. Спомням си всички хубави неща за нея. Искам да се наведа и да я целуна по устните. Не сексуално; просто това ще е най-бързият начин да се свържа с нея, да й покажа колко много ми е липсвала, колко незавършена съм била без нея. Молех се за нея всяка нощ, откакто я видях за последно, и дори преди да реша да стана монахиня, пак молех бог да я пази. След толкова години, в които не знаех нищо за нея, сега знам, че е добре, и искам да я целуна. Искам да изразя по възможно най-физическия начин, че я обичам. Тя е моя близначка по име, мое отражение.

— Много ми липсваше — казвам.

Внимателно, без никакъв драматизъм или злоба, тя издърпва ръката си от моята. Става ми студено.

— А ти не ми липсваше — казва ми.

— Е, благодаря.

— Наистина. Просто все си намирах други прецакани хора, които да заемат мястото ти.