Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
When I Was Invisible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Когато бях невидима

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993

История

  1. — Добавяне

Рони

Лондон, 2016 г.

Започвам от самото начало. И да, тези мисли отключват песента от онзи филм, който се върти в главата ми. Опитвам се да я прогоня, но тя е там. „Вероника Харпър“. Пиша името в търсачката на компютъра на родителите ми, натискам бутона и излизат страници. Има няколко снимки, част от тях с линкове към лъскави списания, и една жена, която носи името на Вероника, Вероника с „к“. Днес трябваше да си търся работа. Станах в пет сутринта, както винаги, и когато родителите ми излязоха, дойдох тук, за да започна да си търся работа. Вместо това се заех с търсенето на някогашната ми най-добра приятелка.

Утре ще си търся работа. Това е по-важно. Трябва да разбера къде е тя, какво става с нея. Тя си тръгна от дома на седемнайсет и доколкото знам, повече не се върна.

 

 

Лондон, 1989 г.

От трийсет и шестте деца, които се явиха на пробите в танцово студио „Дано“ преди година, останахме само пет и с Ника бяхме единствените, които ходехме на уроци всяка седмица.

Днес мосю Арманд ни помоли да останем след урока. Всички ни гледаха, сякаш сме направили нещо лошо, и Ника изглеждаше ужасена. Аз също. Седяхме с кръстосани крака на пода до огледалата, докато другите си вземаха раниците, палтата и обувките, оставени до другата стена, и после чакаха родителите си. Все още ни гледаха, съжаляваха ни, защото вероятно щяха да ни кажат, че трябва да напуснем балетната школа, и това щеше да е краят на мечтата ни да станем балерини.

В училище с Ника говорехме само за това. Обсъждахме начините, по които можем да минем от първа на трета позиция, пропускайки втора. Говорехме си в кои балети бихме искали да танцуваме. Понякога всички се взираха в нас в училищния двор, докато упражнявахме наученото предишната седмица. Обичах да гледам как Ника танцува, тя имаше чудесна изправена стойка, приличаше на професионалистка, като мадам Бриджит — сякаш бе родена да танцува. Често ми казваше, че когато ме гледа как танцувам, не може да диша, защото съм била толкова красива, сякаш наистина съм Одет от „Лебедово езеро“.

Щом останахме сами с учителите, аз хванах ръката на Ника и усетих, че е потна и студена. Много беше изплашена. И аз бях много изплашена. Имаше и други балетни школи, разбира се, но ние обичахме мосю Арманд и мадам Бриджит. Той знаеше толкова много за балета — беше работил с прочути балерини, с premiers danseurs, както ги наричаше. Някои от тях бяха танцували по целия свят й той казваше, че е следил кариерата на Силви Гийъм много внимателно и някой ден ще ни я разкаже, ако се интересуваме. Мадам Бриджит беше най-красивата балерина, която бях виждала. Тя беше моята истинска Силви (ако не броим Ника) и исках да приличам на нея във всяко отношение. Знаех, че и Ника изпитва същото. От мисълта, че няма да ни позволят да продължим да идваме, ми призляваше. Знаех, че ако ни изгонят, сигурно ще повърна.

— Защо сте така притеснени? — каза мосю Арманд. Той имаше силен френски акцент, макар че живееше в Лондон от няколко години, както ни каза жена му.

Да, няма защо — обади се мадам Бриджит с голяма усмивка и много мил глас. Тя не беше французойка. — Виждаме във вас истински талант, страст и желание. Повече от всеки друг и тази школа. И бихме искали да ви предложим да взимате и индивидуални уроци в понеделник вечер при мосю Арманд.

Еха, помислих си. Стаих дъх и не можех да повярвам какво ми казва, какво ни казва. Те смятаха, че имаме онова изключително нещо, за което говориха на първия урок. Обърнах се към Ника и видях, че ме гледа. Исках да го направя, толкова много исках да го направя.

— През първите три месеца тези уроци ще са безплатни каза мосю Арманд. — Така ще преценим дали индивидуалните занимания са ви от полза.

— Само за нас двете ли ще бъдат? — попита Ника. Радвах се, че го направи, тъй като не знаех дали уроците са индивидуални, защото ще ги води само той, или защото ще са само за нас.

— Не, не, ще бъдем само ние двамата, Вероник, и после ще бъдем с другата Вероник. — Винаги се разбираше за коя от нас говори, защото слагаше ударението на различно място. — Която се падне втора, ще чака отвън, докато първата приключи, така че ще можете да идвате заедно след училище и няма да се налага родителите ви да ви водят. Простичко, нали? Те сега са отвън, ние ще поговорим с тях и ще им дадем да подпишат един формуляр, но първо искахме да попитаме вас дали желаете това?

— Да! — извиках аз.

— Да! — извика едновременно с мен Ника.

— Добре.

— Това е чудесно! — усмивката на мадам Бриджит ме накара да се усмихна още по-широко. Щях да стана балерина. Наистина щях да стана балерина.

 

 

Лондон, 2016 г.

„Вероника Харпър“ не доведе до никакви резултати. Коя ще е следващата? „Ника Харпър“ или „Ники Харпър“? Сигурно „Ники Харпър“, защото това е името, с което е най-известна. Често се чудех, когато виждах името й на кориците на списанията и в клюкарските колонки на вестниците, защо не използва името Грейс, както смяташе да направи. Пиша: Ники Харпър. Натискам ентър.

 

 

Лондон, 1991 г.

Исках да кажа на Ника. Знаех, че тя ще разбере. Щеше да ме хване за ръка и да ми каже, че всичко ще се оправи. Чаках пред балетното студио, защото Ника днес бе втора. Липсваше ми, когато не беше с мен. Мосю Арманд беше удължил уроците и за двете ни. Трябваше да пиша домашно, но не можех да се съсредоточа върху него, не можех да мисля за нищо. Чувствах се странно, физически. Мосю Арманд каза, че съм скована и се движа като слон, яхнал магаре, но аз се чувствах много странно. Исках да кажа на Ника за това. Мама каза на татко, че според нея се оплаквам от болки на растежа, че тялото ми расте твърде бързо и останалата част от мен не може да го догони. Знаех, че не е така, но не казах на мама, защото щеше да си помисли, че искам да създавам суматоха, а не беше така.

Вратата на студиото се отвори и Ника излезе. Имаше странно изражение. Понякога мосю Арманд беше доста строг с нас. Казваше, че се ядосва, защото не се концентрираме, не сме толкова добри, колкото знае, че можем да бъдем. С Ника след това си разказвахме какво е казал за пируетите ни, за позициите, за скоковете. Понякога ни бе казвал едни и същи неща, а друг път съвсем различни. Случваше се и да ни разплаче и се утешавахме взаимно. Много беше трудно, но и двете знаехме, че ако искаме да станем професионални балерини, се налага. Мадам Бриджит ни го обясни. Днес обаче Ника беше странна. Излезе, гушнала балетните пантофки и притиснала брадичка към гърдите си. Седна на пода до раницата си, сви колене и се втренчи пред себе си.

— Вероник? — попита мосю Арманд. — Защо не се върнеш за няколко минути, докато дойдат родителите ти?

— Да, господине — казах аз и веднага се изправих. Не откъсвах поглед от Ника, но тя не ме поглеждаше. Не искаше да вдигне очи от пода. Обикновено ме поглеждаше така, че да разбера в какво настроение е той, за да мога да се приготвя за мъмрене или за комплименти.

— Добре ли си? — попитах Ника.

— Добре е — отвърна вместо нея мосю Арманд. — Взехме нов материал и тя не е сигурна дали може да се справи. Знам, че ще се справи.

 

 

— Снощи попитах мама дали мога да се откажа от балета — каза ми Ника.

— Но ти обичаш балета — напомних й аз.

— Да, така е — отговори ми тя тъжно. — Но не искам да го правя повече. И без това няма значение, защото мама каза, че не ми е позволено да се откажа. Тя каза на всичките си познати, че го правя, и те бяха толкова впечатлени, че само още едно момиче — ти — е поканено да взима частни уроци, затова не мога да се откажа просто така.

— Наистина ли искаш да се откажеш от балета? — попитах я.

— А ти не искаш ли? — попита ме тя.

Поклатих глава. Не исках да се отказвам от балета. Той беше единственото ми бягство. Чувствах се добре само когато танцувам. Не можех да се откажа от балета, дори да исках.

 

 

Лондон, 2016 г.

„Ники Харпър“ носи по-голяма реколта, но не достатъчно. Има няколко статии от времето, когато всички пишеха за нея, и още няколко, в които се споменава Тод Чеймбърс, мъжът, с когото беше тогава. В тях той обяснява за проблемите й с дрогата, но всички завършват еднакво: тя просто изчезнала. Както си била с него, на следващия ден изчезнала и никой не я бил чувал оттогава.

Следва „Ника Харпър“.

 

 

Лондон, 1993 г.

Мосю Арманд ни призова за внимание, преди да започне урокът. Той винаги беше в черно — с поло и тесни панталони — и винаги носеше дълго черно бастунче с месингова дръжка. Не му трябваше за подпиране, използваше го, за да ни коригира, ако сме в неправилна позиция. Понякога, ако сбъркаш много пъти, го захвърляше на земята и крещеше. А тогава беше ужасно. Звукът минаваше право през теб. Винаги ми ставаше зле, защото личеше, че не му харесва да крещи. Но напоследък крещеше повече на Ника, не можех да го слушам, докато седях отвън и чаках.

— Дами, скоро ще започнат прослушванията за Коледното представление. Това е първото пи представление, но имам чувството, че много от вас са достатъчно способни и талантливи, за да се справят с това. Балетът ще е наша версия на „Лешникотрошачката“. Всички ще получат роля, но главната роля ще е на Захарната фея. Тя ще има най-дълго солово изпълнение и после па дьо дьо. Дует. Вече съм решил, че една от Верониките ще танцува в тази роля. Казвам ви, за да не сте разочаровани. Сигурен съм, че ще работите усърдно, каквато и да е ролята ви.

Сърцето ми затанцува в гърдите. Обожавах „Лешникотрошачката“. След „Лебедово езеро“ това бе най-най-любимият ми балет. Татко ме заведе на постановка в центъра на Лондон предишната Коледа. Беше вълшебно и се влюбих в Захарната фея. Нейното соло накара всички да ахнат, да стаят дъх, а след това я аплодираха на крака по средата на представлението. Исках тази роля. Повече от всичко на света исках тази роля. Знаех, че и Ника ще я иска. Мосю Арманд се взираше в нея, а тя се взираше в пода.

— Добре, дами, да танцуваме. И помнете, отсега нататък ще ви наблюдавам и ще ви преценявам. Всяко ваше движение ще ми помогне да реша каква роля да ви дам. Танцувайте, танцувайте.

Наведох се към Ника.

— Много искам да бъда Захарната фея — прошепнах й.

— Надявам се да бъдеш — прошепна тя.

— Ти не искаш ли ролята? — попитах.

— Не, не искам.

 

 

— Той…? — попита ме Ника. Каза само първата дума, но знаех какви ще са следващите. Често разбирахме какво ще каже другата, без да говорим изобщо. Бяхме вече на тринайсет и се разбирахме така, откакто станахме приятелки, на осем.

— Понякога — признах. — Не постоянно. Но се преструвам, че не се е случило, за да не се налага да се отказвам от балета.

Седяхме една до друга пред студиото и чакахме мосю Арманд да ни приеме. Сега имахме по още един урок на седмица, като подготовка за Коледното представление. Той все още не ни беше казал коя ще бъде Захарната фея. И двете с Ника бяхме разучили ролята. Която не я получеше, щеше да бъде дубльорка, което означаваше, че няма да танцува изобщо на представлението, освен ако другата не се разболее.

Ника въздъхна.

— И при мен така. — След това ме погледна право в очите и каза: — Понякога минават месеци… и почти забравям за това и мога да се концентрирам в танцуването.

Не беше чак толкова зле, колкото можеше да бъде. Знаех, че може да е много, много по-зле…

— Не знаех дали го прави и на теб. Когато те попитах дали искаш да се откажеш от балета и ти отвърна, че не искаш, си помислих, че съм само аз — каза Ника.

— Когато ме попита, той още не го правеше.

— Аз отидох онзи ден при мадам Бриджит и й казах. Казах й, че няма да кажа на никого и няма да спра да танцувам, ако така искат, но това трябва да спре.

Ника беше толкова смела. Аз никога не бих казала. Ако не ме беше попитала, никога нямаше да кажа.

— И тя какво каза? Разсърди ли ти се?

— Не. Едва не се разплака и каза, че ще говори с него и ще го накара да престане.

Стаих дъх за няколко секунди; в очите ми избиха сълзи. Това щеше да престане и ние вече бяхме свободни, в безопасност.

— Мислиш ли, че ще спре още сега? Още при този урок?

Кракът на Ника започна да потрепва, сякаш се опитваше да не се разплаче, като се разтърсва, както бях виждала да правят майките с бебетата, за да ги утешат.

— Вчера той дойде у дома. Каза на родителите ми, че е станало недоразумение, че ме е докосвал само за да оправи позата ми.

Призля ми заради нея. Беше отишъл в дома й да лъже.

— Каза, че е обяснил всичко на жена си, когато тя го попитала, и сега обяснява и на моите родители, за да знаят, че не бива да се тревожат заради онова, което съм им казала. И че вече всичките ми индивидуални уроци ще са безплатни като компенсация за това недоразумение. Миналата година казах всичко на мама и тя не ми повярва. Сега вече никога няма да ми повярват, защото го смятат за прекрасен.

Ника покри лицето си с ръце, прокара ги бавно по него и през косата си, която беше вързана на пухкава конска опашка.

— Съжалявам, Рони. Знам, че искаше да бъдеш Захарната фея, но снощи той каза, че ролята е моя и той… — Гласът й прекъсна, лицето й се сгърчи, сякаш щеше да се разплаче. После се съвзе и пак стана силна. — Съжалявам, че няма да бъдеш Захарната фея, Рони.

Посегнах към ръката й. Не ми пукаше за това. Исках само всичко между нас да бъде наред. Тя бе казала на родителите си и те не й бяха повярвали. А сега и мадам Бриджит вече не й вярваше.

— Не ми пука за това. Съжалявам, че не са ти повярвали — добавих.

— След представлението вече няма да танцувам. Ако кажеш на родителите си, те ще кажат на моите и тогава и двете ще можем да спрем с уроците, и той ще ни остави на мира — каза тя.

Кимнах.

— Добре.

— Разбрахме ли се? Ти казваш на родителите си и после приключваме с всичко това?

— Да, разбрахме се.

Вратата на студиото се отвори.

— Вероник и Вероник — каза мосю Арманд. — Каква прекрасна изненада. Вероник ще бъде Захарната фея, а Вероник, ти ще си нейна дубльорка. Следващия път ти ще си звездата, а тя ще е твоя дубльорка — каза той. — Вероник, ела. — Протегна ръка към нея. Тя бавно се изправи и тръгна още по-бавно към студиото. Не пое ръката му, не го погледна. Гледаше право напред, докато влизаше в огромната зала, където бяха започнали всичките ни мечти.

Минутите минаваха и от другата страна на вратата не се чуваше нищо. Внезапно започна музиката на Танца на Захарната фея. Силно. По-силно от когато и да било; толкова силно, че се изкривяваше на по-дългите тонове. Толкова силно, че изпълни главата ми с шум.

Притиснах длани към ушите си, опитвах се да не допускам шума в главата си, да спра тази музика, която се изливаше от студиото. Не стана. Все още можех да чуя болката на Ника от другата страна на вратата.

 

 

Лондон, 2016 г.

„Грейс Харпър“:

Последното име, с което ще опитам. Знаех, че няма да я открия лесно — дори нямам представа как изглежда сега, — затова опитвам всякакви възможни комбинации.

 

 

Лондон, 1993 г.

Тя беше невероятна. Не Силви, дори най-великата балерина на света не можеше да го направи по-добре от Ника. Всички бяха на крака в края на солото й, както на онова представление в центъра на Лондон. Тя не сбърка нито една стъпка, тялото й беше силно и стабилно през цялото време. Гледах изумена зад кулисите. Мадам Бриджит й беше направила розова рокля, покрита със звездички, която стигаше до бедрата й, а не пачка. Косата й беше опъната на висок кок и отгоре имаше диадема. Мадам Бриджит беше поръсила бузите й със златен и розов брокат и й бе сложила изкуствени мигли. Когато Ника излезе на сцената, тя беше кралицата, която приветстваше децата в кралството на сладкишите.

Ника се усмихваше през цялото време, сияеше чак до края на представлението, усмихна се дори когато журналистите от местната преса я снимаха с мосю Арманд. Виждах, че е някъде другаде, видях как се сви леко, когато той я прегърна. Бяхме се разбрали. След това щяхме да спрем. Щяхме да кажем на родителите си, че вече няма да танцуваме. Щяхме да им кажем и защо. Само така успяхме да издържим допълнителните репетиции — знаехме, че след последното представление, след три дни, всичко ще свърши. Ще свърши. Всичко.

 

 

Лондон, 2016 г.

Преди да изключа компютъра, опитах още едно търсене: Вероника Харпър, декември 1994 г. и Чизуик.

Снимката, явно една от многото, които някой е сканирал от местните вестници, излиза първа. На нея съм аз. Стоя до мосю Арманд, ръцете ми са пълни с цветя, облечена съм с костюм на бял лебед, имам красива диадема на главата. Заглавието гласи: „Одет/Одил, в ролята Вероника Харпър, с нейния ментор Арманд Дано“. А отзад виждам Ника. Стои заедно с ансамбъла, усмихва се като професионалистка, за пред камерите.