Дороти Кумсън
Когато бях невидима (23)

Ника

Бирмингам, 2004 г.

Внимателно опаковам един сапун в малка найлонова торбичка и го прибирам в по-голяма найлонова торбичка на мивката в тоалетните на библиотеката в Бирмингам. След това внимателно увивам влажната си синя блуза в друга торбичка и я слагам до сапуна. Надявам се, че ще имам възможност да я изсуша по-късно, за да не мухляса, но засега трябва да я държа в тази торбичка, за да не намокри другите неща в чантата ми.

Чувствам се малко по-добре, след като си измих зъбите и тялото, смених си бельото и общо взето се „освежих“ след още една нощ по улиците. Когато слязох от влака, вървях с тълпата възможно най-дълго, като предположих, че се е насочила към центъра. Прекосих един канал и спрях да погледам как водата изчезва в далечината. Също като влаковете на гара „Виктория“, много обичах да гледам реки и канали, морета и океани. Харесваше ми мисълта, че носят хора и ги отнасят далече.

Продължих надолу, вървях бързо, за да се опитам да настигна хората, слезли от влака. Те намаляваха, разклоняваха се в различни посоки, насочваха се, накъдето трябваше да идат, за да видят хора, които искат да видят, да продължат по плана си, заради който са се качили на влака. Моят план се състоеше в това да се махна от Лондон, преди Тод да може да ме проследи, и толкова.

Когато избягах от дома, го бях планирала подробно и знаех къде ще отида. Бях спестявала усилено почти две години, всяко спечелено пени. Ходех пеша на училище, вместо да хващам автобуса, разнасях вестници сутрин, взимах много смени в кафенетата през уикенда, вечер работех в някой супермаркет, когато не бях в балетната школа или на индивидуални уроци. Бях много организирана, с единствената цел — да избягам.

Този път нямах план, нито представа къде съм. Бях избрала Бирмингам, защото е голям град и с Тод никога не бяхме ходили там. Брайтън, Ливърпул, Лийдс, Манчестър, Глазгоу, Абърдийн, Йорк, там бяхме ходили, бяхме излизали с приятели. Но през Бирмингам само бяхме минавали, затова знаех, че трябва да отида там. Вероятността да познава някого тук беше малка, както и да се натъкна на човек, който ни познава. Поне така се надявах.

Щом стигнах до центъра на Бирмингам и всички хора от влака вече се бяха разпръснали, пообикалях малко, опитвах се да се ориентирам, да науча разположението му — кои улици са тесни и съмнителни, кои са павирани, на кои има красиви стари сгради, издигащи се към небесата като добри великани, бдящи над града. Нямах представа къде отивам, но вървях. И докато вървях, синьото на небето се превърна в черното на приближаващата нощ и аз започнах да виждам все повече от досега невидимите хора. Във входовете на сградите, на прага на магазините, до банкоматите или близо до парка. Вървях и гледах, знаех, че трябва да остана будна, да видя кое къде е, що за град е това, преди да намеря къде да отседна. Къде са жените? — питах се неведнъж, докато продължавах с пешеходното си бдение из центъра на Бирмингам. Защо не виждам никакви жени да спят по улиците? Може би е твърде опасно за тях тук? Или и те правят като мен: преценяват кое е по-смъртоносно — да спиш на улицата или в легло с мъжа, когото уж обичаш?

Част от мен знаеше, че е нелепо да мисля така за Тод; все пак какво можеше да направи. Да, бях ужасена от него, от това, което щеше да каже на хората. Знаех от опит, че дори най-близките ти хора не е задължително да ти повярват, когато ги помолиш за помощ, тогава защо полицаите да ми повярват? И наистина, какво щях да им кажа, какво ми е направил, че да имам нужда от тяхната защита? Че ми е купил дрехи и е искал да ги нося? Че е плащал на шофьор да ме води навсякъде? Че ме е подслушвал? Че можеше да контролира достъпа ми до парите му? Че ми пречеше да работя или да имам приятели? Единственото, което биха приели сериозно и което може би щеше да го покаже в лоша светлина, бе, че редовно правеше секс с мен, без значение дали го искам. Но знам, че дори за това щяха да обвинят мен. Няма да го кажат направо, но щяха да ми задават въпроси, от които щях да разбера, че обвиняват мен, че държат мен отговорна за стореното от него. Няма да го кажат направо, но ще има въпроси: Защо не си тръгнахте? Щом е било толкова ужасно, с парите, с дрехите, със скъпия фитнес, с шофьорите и отсядането в луксозни хотели, защо просто не си тръгнахте? Той не може да чете мисли, защо не му казахте, че не искате да правите секс? Той не ви е затворил физически в къщата, нали? Тогава защо просто не си тръгнахте?

Как да обясниш на хора, за които нещата са или законни, или незаконни, хора, които нямат представа какво е да живееш с него и че не съм знаела как да си тръгна? Че съм била изплашена. Че той така ме убеди, че аз съм виновна за всичко, че все мислех как да се променя, за да не се отнася така с мен. В очите на закона той просто ми беше осигурявал хубав и лесен живот и естествено, редно е да получава нещо в замяна — дори и това нещо да е нежелан от мен секс, секс, който разкъсва душата ми на парченца всеки път.

Кой би разбрал това?

И кой би разбрал, ако му кажа, че през последната година и някъде дълбоко в съзнанието ми се е спотайвало едно смущаващо, безформено предчувствие — че Тод ще ме убие. Ако го кажех обаче на полицията — на когото и да било, — те щяха да ми се изсмеят в лицето и да отвърнат, че говоря глупости. Но усилията му да ограничи до крайност живота ми, начинът, по който успяваше да превърне промяната, която той трябваше да направи, в промяна, която аз трябва да направя, начинът, по който успяваше да контролира всяко мое действие и да ме накара да разбера, дори без да ми крещи или да ме удря, че ще ме унищожи, но няма да ме пусне да си ида. Това усещане за опасност се беше загнездило в ума ми като доволна котка, настанена на вълнена черга до бумтящ огън. То си беше там, предимно спеше и не помръдваше, но огънят постоянно се подклаждаше от действията на Тод, от тихите малки насилия над мен, и тогава котката ставаше, протягаше се и започваше да се разхожда, за да ми напомни в колко опасна ситуация се намирам.

След като се измих, седнах в главната зала на библиотеката пред един компютър. Опитвах се да намеря приют за бездомни, където да прекарам нощта, а после щях да потърся работа през деня. Бях толкова изморена, краката ме боляха от ходенето и нямах представа кос къде се намира, макар че си бях купила пътеводител и бях обикаляла през последните няколко часа.

В библиотеката беше топло, пълно с книги, които някак ми вдъхваха усещане за сигурност, а имаше и музикален отдел, където можех да послушам музика, когато приключех с това. Надявах се, че ще мога да си намеря тихо ъгълче и вероятно да поспя за час. Никой нямаше да ме безпокои тук. А после щях намеря подслон за нощта, просто място, където да остана, без да плащам. Парите, които имах, нямаше да ми стигнат задълго — трябваше да съм много, много пестелива.

Имаше няколко приюта, но не и ясна информация как да постъпиш там, дали можеш просто да се появиш, дали са затворени през деня, дали имат душове. Исках да се изкъпя: измиването в тоалетните ме освежи, но не достатъчно. Кой да предположи, че е трябвало да ценя всеки душ, особено онзи, при който можех да програмирам точната температура, защото не се знае кога ще е следващият? В бележника, който бях купила заедно със сапуна, блузата, пастата за зъби и химикалката, записах адресите на приютите. Ако успея да поспя тази нощ, дори за няколко часа, ще мога да стана рано сутринта, да купя местния вестник и да потърся някаква работа, както и да разбера дали ще мога да си позволя стая под наем.

Бях проверила в пансионите, цената само за една нощ щеше да ми коства голяма част от парите, с които разполагах. Под списъка с приютите записах и хостелите за младежи. И там се плащаше, но не толкова много, и щях да мога да си взема душ и да си почина. Може би дори да се сприятеля с някого. Тод много се стараеше да нямам приятели, затова вероятно се нуждаех от това. Преди бях недоверчива към хората; може би трябваше да започна да им се доверявам.

Щом приключих с компютъра, станах и тръгнах по огромната, покрита с червен килим пътека между масите, която водеше към горните етажи. Бях сигурна, че там ще си намеря спокойно местенце. Библиотеката бе така огромна, че никой нямаше да забележи, ако се позастоя малко.

 

 

— Скъпа, скъпа, време е да си ходиш. — Жената говореше мило, с напевен бирмингамски акцент, докато се опитваше да ме събуди. Седнах рязко, осъзнавайки, че съм заспала на обществено място. Проверих си чантата, което бях гушнала като бебе под мишницата си. Май нищо не липсваше. Парите ми бяха тук.

— Извинете — казах й. Станах и се извисих над нея. Тя беше дребна, крехка жена — само овала на дружелюбното, но загрижено лице се виждаше, защото носеше хиджаб. — Извинете — казах отново.

— Не, всичко е наред, скъпа — рече тя. — Съжалявам, че се наложи да те събудя. Библиотеката затваря, така че трябва да си вървиш.

— Благодаря ви, извинете. — Затваря? Явно не бях спала само час, както възнамерявах; вероятно вече бе твърде късно да търся хостел или приют.

— Имаш ли къде да отидеш? — попита ме тя. Гласът й беше мил, внимателен, сякаш се опитваше да не ме изплаши.

Толкова ли е очевидно? Бях бездомна от два дни и само един от тях в този град — нима толкова бързо ми бе проличало, че нямам жилище? Или пък ме е издало заспиването в библиотеката? О… какъв ужас, нима мириша? Дали това, че не съм се къпала от два дни, доказва, че няма къде да отида? Бързо свалих ръце, за да затворя подмишниците си.

— Ами току-що пристигнах в града. — Казах, като погледнах към табелката й, на нея пишеше „Ники Б“. Името, от което бягах. Първият човек, който ме забеляза в Бирмингам, беше Ники, но тази е истинска Ники.

— Знаеш ли, вероятно не е редно да го казвам, но има няколко дневни центъра недалеч. Можеш да отидеш там през деня, да получиш чай или кафе, няколко пъти седмично предлагат и топла храна и може да поседиш там и да поспиш, ако имаш нужда. Освен това помагат на хората да си намерят работа. Сигурно не ти е нужно такова място, но ако ти трябва, на долния стаж има листовки, можеш да си вземеш на излизане.

Усмихна ми се и ми се прииска да я прегърна. Да се разплача и да й кажа колко съм й благодарна, да хлипам и да й обясня, че това, че ме е заговорила, че ме е забелязала, че е забелязала, че съм човешко същество, има огромно значение за мен сега. Бях изчезнала с Тод, трябваше да изчезна отново, за да се отърва от него, но това нямаше да е толкова трудно, ако такива добри хора ме забелязваха и говореха с мен.

— Благодаря — казах тихо.

— Можеш да се върнеш и тук, когато пожелаеш каза тя. — Библиотеката е за всички.

— Благодаря — казах отново. Всъщност го промърморих. Вероятно щях да се разплача, ако бях казала още нещо.

— Добре дошла си. Както вече казах, добре дошла си тук по всяко време.

На вратата, която тя отключи, за да изляза, ми пожела късмет и каза, че се надява да ме види отново. После ме попита за името ми.

— Името ми ли? — отвърнах. — Грейс. Грейс Картър.

 

 

— Съжалявам, но не мога да ви приема без личен документ — каза дамата на рецепцията на последния хостел, който посетих.

— Но аз нямам личен документ — умолявах я. — Загубих ги всичките.

Жената беше със зле накъдрена коса и изкривено във вечна подигравателна гримаса лице. Вероятно не беше така, на мен така ми се струваше. Исках просто една нощ, в която не е нужно да обикалям до безкрай. Имах вече пришки по краката, чорапите ми се бяха протрили от ръбчетата на ноктите. Просто исках да поспя една нощ. Щеше да ми коства част от парите ми, но не ми пукаше. Истинската Ники в библиотеката ми беше дала надежда. Когато говори с мен, когато ме забеля за, тя ме накара да осъзная, че може да опитам по нормалния начин и може би ще се справя. Тази мисъл обаче се оказа доста илюзорна, защото това бе третото място, където ме отпращаха, тъй като не можех да докажа коя съм.

— Ще платя предварително — казах аз. — Да оставя депозит?

— Съжалявам, не мога. Ще си загубя работата. Съжалявам.

Въздъхнах, цялото ми тяло внезапно натежа от умора. Умора. Бях използвала тази дума преди, но не знаех какво точно с чувството. Не и досега.

— Просто искам да поспя някъде тази нощ — казах си. Казах го на глас и ми прозвуча някак нелепо, толкова странно, сякаш дори не биваше да се надявам на подобно нещо.

— Зная. — Каза жената и цялото й поведение леко омекна. — Обаче не мога да ви пусна без личен документ. Наистина ли нямате нищо? Дори дебитна карта?

Поклатих глава. Нямах нищо. Кредитните, дебитните карти и ключа от апартамента на Тод в скъпата дизайнерска чантичка захвърлих в едно кошче на гара „Виктория“, преди да се кача на влака. Това обаче беше напомняне, че няма да стигна доникъде без документи. Едва ли щях да постигна нещо без доказателство, че вече съм Грейс Картър.

Малко хора знаеха истинското ми име, Вероника Харпър, но нямах представа кой може да ме търси, какви системи ще се задействат, ако използвам това име. Вероятно Тод щеше да се отегчи само след месеци и ще осъзнае, че няма да разкрия нищо за него, ще си намери друга и ще започне наново, но тези няколко месеца щяха да са доста трудни, ако се нуждаех от лични документи.

— Вижте, единственото, което мога да ви предложа, е да се върнете тук, когато се сдобиете с документ, става ли?

— Да, да, разбира се. Разбира се.

Можех да се наричам Грейс Картър, но ако не разполагах с документ като доказателство, това не означаваше нищо, нали?

 

 

Там така и не стана тихо. Беше тъмно, не чак пълен мрак, но достатъчно тъмно, за да спиш, достатъчно тъмно, за да чакаш очите ти да се настроят всеки път, когато ги отвориш, за да различиш кои форми са човешки и кои не. Беше тъмно, но не и тихо. Хората кашляха, сумтяха, хъркаха, въртяха се на скърцащи легла, бълнуваха. Въздухът бе натежат от дъха на двайсетина спящи хора, свити или изпружени на походните легла, наредени само през метър-два.

Мъжът, който ме прие в приюта за бездомни, не изгаряше от желание да го стори, каза ми, че тази нощ няма други жени и затова няма как да ме сложи до тях. Но в този момент бях така изморена, бях изтощена дотолкова, че исках само умората да изчезне.

— Няма значение — казах му. Разбира се, всъщност имах предвид, че не ми пука. Не бях дошла да завързвам приятелства, да намеря новото си най-добро приятелче; точно сега имах нужда просто да седна и да помисля, да легна и да поспя, и да не помръдна поне няколко часа.

Приютът беше в стара сграда недалеч от мястото, където бях спряла да гледам канала. Приличаше на бивша църква с големите цветни прозорци, но не и отвън. Двете съседни сгради бяха в ремонт, покрити със скелета, които изглеждаха сложни и очебийни, като скоби на зъбите на тийнейджър.

В приюта не беше толкова зле. Всъщност си беше съвсем прилично. Чисто, никой не досаждаше на другите, това бе просто топло място, а и имах одеяло, с което да се завия. Бях си легнала с дрехите, завита с якето, отгоре с одеялото, и меката кожа на буцестата ми раница бе под главата ми вместо възглавница. Ако я изгубех, с мен беше свършено, затова трябваше да е на сигурно място.

Въпреки умората не можех да заспя. Сега лежах будна с отворени очи, слушах все ненастъпващата тишина и се опитвах да измисля какво да сторя после. Можех да проверя онези дневни центрове, за които ми каза библиотекарката Ники. Можех да изпия огромни количества кафе и да започна да си търся работа. Не бях особено квалифицирана: след като напуснах дома си, бях работила като сценичен работник в театър, като сервитьорка и после станах печално известната приятелка на мъж, който риташе топка по игрище. Не е кой знае каква трудова биография.

Но можех да се справя. Знаех, че мога. Просто имах нужда от шанс. Просто трябваше да срещна правилния човек, да чуя за правилната работа и щях да имам възможност да започна отначало. Това ми се полагаше, знаех го. Шансът да обърна нещата ми се полагаше. Затворих очи и ги задържах така.

Звуците около мен бавно се завъртяха като нишка на чекрък в мелодия, необичаен фон, но странно успокояващ, докато се унасях в сън…

Внезапно една ръка — мазолеста и твърда — затисна устата ми и ме задуши. Отворих рязко очи, гърдите ми се издуха в опит да поемат въздух, но нямаше смисъл. Друга ръка отметна одеялото и якето ми. После усетих тежест върху себе си, приковаваше ме към леглото. Не виждах лицето, не и в тъмното, то бе сведено, но другата ръка беше под дрехите ми, в джинсите ми, в бельото ми; груби пръсти, деряха ме нащърбени нокти. Борех се, но ръката на устата ми и тежестта на тялото правеха съпротивата невъзможна. Знаех какво ще стане. Шумът в стаята си беше същият, нормален, шумовете, които се очакват, когато много хора спят в едно помещение, и това щеше да се случи. Щеше да се случи, въпреки че бях сред толкова много хора.

Дишането му, силно и тежко, изпълваше ушите ми, но никой друг не можеше да го чуе, никой друг не можеше да чуе как той пъха пръсти в мен, нито шума от отчаяната ми борба, нито беззвучното ми „не“, което крещях под дланта му.

— Махай се от нея, копеле мръсно! — прозвуча глас в мрака и аз усетих как тежестта пада от мен, а после го чух да се стоварва на пода.

Скочих от леглото, преди нападателят ми да реагира. Грабнах си раницата и я притиснах към тялото си като щит, после грабнах и якето, и стиснах и него. Не виждах добре в тъмното; мъжът, който ме бе нападнал, още лежеше на пода като безформена грамада. Размърда се леко — може би се беше наранил при падането, макар че не бе от кой знае колко високо. Около нас хората като че ли се будеха.

— Ела, да се махаме оттук — каза моят спасител. — Изритах го в главата. Когато се свести, ще е бесен. — Преди да мога да възразя или да реагирам, той ме стисна за ръката и ме поведе към изхода, като криволичеше бързо между леглата. Без да погледнем назад, излязохме от сградата и хукнахме по улицата, докато не завихме зад ъгъла и изгубихме приюта от поглед, като се подслонихме под несъществуващия заслон на скелето на съседната сграда.

Притиснахме се към стената, опитвахме да се слеем със сенките, в случай че онзи е хукнал след нас. Беше нелепо, особено след като и двамата бяхме запъхтени и телата ни трепереха, вместо да са неподвижни, ако наистина щяхме да се сливаме с мрака. Когато нищо не стана, не се чуха викове, нямаше тропот по улицата, ние спряхме да се притискаме към стената и се отпуснахме напред. Вятърът фучеше около нас, скелето се тресеше, зловещ саундтрак на онова, което за малко не се случи. За малко не се случи.

Краката ми поддадоха при тази мисъл и аз се свлякох на земята, вкопчена в раницата и якето, треперех.

— Той щеше да… — не можех да изрека думата. Никога не бях успявала да я изрека. Всеки път, когато я видех, тя ме отвеждаше на друго място, в друго време, в друг ужас, който се опитвах да забравя. — Той щеше да ме… — Защо? Защо? Зарових лице в якето и раницата, когато целият ужас на думата се спусна над мен.

— Съжалявам — каза мъжът до мен. — Той е мръсник.

— Защо аз? — попитах на глас. Мъжът до мен не можеше да ми отговори. Всъщност дори не го познавах. Можеше да е също толкова лош като онзи в приюта, дори повече. Може би действаха заедно, за да отделят жената сама, далеч от всяка възможност за помощ. Надигнах се бързо и се отдалечих от него, като не спирах да се озъртам през рамо, за, да не би да ме нападне в гръб. Не познавах добре мястото и не знаех накъде да бягам. Щях ли да съм достатъчно бърза? Можеха ли изморените ми крака да ме отнесат достатъчно далече и достатъчно бързо?

— Не, не, аз не съм с него — каза мъжът, когато видя какво правя. — Не бих направил такова нещо. Той е просто мръсник. Всеки път, когато дойде жена, се пробва. Опитахме се да го изгоним, но казват, че нямало как, всеки можел да спи в приюта, а срещу него нямало повдигнати обвинения. Такива неща се случват постоянно. Затова някой от нас наглежда момичетата — тази нощ бях аз. — Той се взираше в мен с открито лице. — С удоволствие го изритах в главата.

Беше малко по-висок от мен, слаб и жилест, навлечен с няколко ката дрехи. Изглеждаше занемарен; не мръсен, но занемарен, дрехите му бяха посивели като града, в който живееше, обувките му бяха износени и изненадващо чистите му, покрити с жълти петна пръсти, надничаха от изрязаните ръкавици.

— Нова си тук, нали? — попита той. Не се опитваше да скъси разстоянието между нас, вероятно осъзнаваше, че не бива да го прави, и това ми хареса. Той показваше някаква почтеност и разбиране.

— Да — отвърнах.

— Искаш ли да те разведа? — попита той.

— Посред нощ е.

— Най-хубавите неща стават посред нощ — рече той. После спря. — Извинявай, нямах това предвид. — Не говореше с бирмингамски акцент, а по-скоро кокни, може би с малко от Южен Лондон. Трудно ми беше да разбера, защото акцентът му сякаш обикаляше цял Лондон.

— Не си виновен ти — казах. — Просто исках да поспя някъде. Да поспя една нощ, нищо повече.

— За момичетата е трудно на улицата, няма да те лъжа… Как се казваш?

— Грейс. — Този път беше по-лесно — изтъркаля се от езика ми, сякаш цял живот ме бяха наричали така. Грейс, второто ми име. Картър, моминското име на майка ми.

— Аз съм Рийс. Е, поне така се представям, не ми е истинското име. Никой не го знае, дори аз, струва ми се. Толкова пъти го променях, за да пасне на различните ситуации. Рийс съм от три години. Видях го в един филм. Хареса ми и го използвах. — Спря да си поеме дъх. — Какво казвах? А, да, за момичетата е трудно на улицата. Смесените приюти не са безопасни, а тук няма приюти само за жени. Най-добрият начин да поспиш, е да се скриеш някъде. Намери си скривалище и се наспи. Така правят всички момичета. Спят на улицата и се крият. Няма друг начин.

И тогава осъзнах, че ще се наложи да го направя. Щях да спя на улицата, на земята, докато не намеря начин да изкарам пари. Хората ходят по улиците с мръсните си обувки. Кучетата серат по улицата, пикаят по стените. Улиците, тротоарите, земята, която винаги съм смятала за мръсна и отвратителна, са единствената ми възможност — освен ако не искам да се върна при Тод или при родителите си.

— Не е чак толкова зле — каза Рийс. Вероятно се беше досетил какво си мисля. Как нуждата ще трябва да потисне отвращението. — Е, има и доста гадни копелета, но в общи линии се грижим един за друг колкото можем. — Кимна на себе си, преди да метне някога зеления си спален чувал на рамо. — Мога да те заведа до едно денонощно кафене, ако искаш? Собственикът е много свестен, не му пречи да стоим там, стига да не правим глупости, без дрога и така нататък.

— Звучи добре — казах аз.

— Ела тогава, Грейс. И утре, когато нормалните се събудят, ще се опитам да ти намеря някакъв документ. Шофьорска книжка ще свърши работа.

— Какво имаш предвид?

— Ще видиш, момиче, ще видиш.

Явно бях сгрешила, когато си помислих, че не отивам в приют, за да завързвам приятелства: това беше нощта, в която срещнах един от най-добрите си приятели.