Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
When I Was Invisible, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Дороти Кумсън

Заглавие: Когато бях невидима

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8993

История

  1. — Добавяне

15.

Рони

Лондон, 2016 г.

Когато си сестра ИЛИ монахиня, хората не те виждат. Виждат дрехите ти, виждат онова, което те символизират в умовете и спомените им, но не виждат теб, човека. Все още не съм свикнала да вървя по улицата, хората да ми се усмихват и мъжете да ме оглеждат, за да решат дали съм „секси“, както казват момичетата в училище. Все още не съм свикнала да влизам и в болница, да кажем, и хората да не ме забелязват. Няма воал, няма голям кръст, няма проста синя пола, блуза и жилетка, затова те не ме виждат като предложение за духовна помощ и утеха. Без всичко това, което обикновено ме прави невидима другаде, в болница съм просто посетител, който идва при близък човек.

Откривам Гейл в легло в детското отделение. В стаята има още четири легла, двете отсреща са заети, а отделението изглежда много приятно — с кремави стени и ярки картинки на животни и герои от телевизионни сериали. Завесите около леглата са кремави с малки сини цветчета и всяко кътче си има телевизор над леглото и тапицирано кресло. Тя седи в леглото, взира се в телевизора, стиснала дистанционното, но като че ли не го използва. Очите й са много, много широко отворени и тялото й е сковано, сякаш е ужасена от нещо, което току-що е видяла.

— Не си много бърза — казва ми, когато ме вижда. Бавно дърпам завесата около нас и заставам до леглото й, срещу креслото.

— Ходих при приятелка в Брайтън. Едва сега получих съобщенията и веднага дойдох. Между другото, здравей и на теб.

— Имаш приятелка? Съмнявам се.

— Да не би да поиска да ме видиш, защото съм единственият човек, когото ти е удобно да обиждаш? — питам я.

— Вероятно. — Тялото й се отпуска леко, изпъкващите мускули, вероятно свръхчувствителните нервни окончания, също леко се отпускат. Тя ми се усмихва свенливо с притворени клепачи. — Благодаря, че дойде.

— Как да не дойда, когато знам какво топло посрещане ме очаква? А и не е никакъв проблем. Ще ми се да бях дошла по-скоро.

— Мама откачи — заявява тя. — Всички го наричат вик за помощ.

— Такова ли беше? — искам да попитам, но се спирам — тя трябва да го признае пред мен, за да го признае пред себе си. Няма смисъл да задавам въпроса, трябва да се запита сама; ако го задам, тя ще ми отговори каквото си мисли, че искам да чуя. Ако изчакам, може да ми каже истината.

Понякога се чудя, след всичко, което знам за живота сега, след всичко, за което съм се молила, дали щеше да е вик за помощ, ако бях изпила хапчетата на майка си преди толкова години. И дали това всъщност исках? Помня много ясно агонията в главата си. Всяка мисъл прокарваше нова рана през ума ми. Ако посегнех нагоре, можех да усетя пулсиращата болка, която прогонваше всяка разумна мисъл. Когато бях там, където Гейл е сега, търсех тишина и облекчение от агонията в мен. Не, изпиването на таблетките нямаше да е никакъв вик за помощ.

— Не беше вик за помощ — казва Гейл. — Кой би ми помогнал? Кой би ме изслушал дори, камо ли да ми помогне? Бях толкова изморена. Исках да заспя за хиляда вечности и като се събудя, да видя, че всичко, което ме изморява, вече го няма. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Наистина разбирам.

— Няма ли да ми се караш? Кажи ми, че съм била егоистична и че това е смъртен грях, и тем подобни монахински работи?

— Аз вече не съм монахиня. И дори да бях… не бих могла да ти се карам за нещо, което и аз едва не направих.

— Едва не си се самоубила? Защо?

Седнах на леглото и се вгледах в синята завивка и голямата бяла ивица на прегънатия върху нея чаршаф. Напомня ми за воала, който носех.

— Животът ми беше ужасен. Не бива да го казвам, защото искрено вярвам, че всеки живот е безценен, но навремето ми се струваше, че е ужасен. У дома нещата не бяха добре, родителите ми почти не ме забелязваха, най-добрата ми приятелка не ми беше проговаряла от осемнайсет месеца и после избяга. Чувствах се много самотна.

— И защо не го направи? — пита тя.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Но основната причина е, че не исках да умра. Исках да живея, просто исках всичко ужасно в живота ми да изчезне. То всъщност не изчезна, но успях да фокусирам вниманието си върху новата си цел, която беше да стана монахиня.

Гейл вдига очи (иронично) към небесата и се отнася от мен като облаче, издухано от вятъра. Мисли си, че се опитвам да я посветя, да я вкарам в лоното, което съм напуснала, а не че просто се опитвам да разкажа част от живота си.

— Трябва да кажеш на някого какво ти причинява той — заявявам аз. — Дори ако не мислиш, че е толкова лошо, дори само да се отърква в теб, пак трябва да кажеш. Той няма право да те докосва, да ти казва разни неща, да ти показва неприлични снимки. Нищо такова. Няма право да те кара да се чувстваш така. Няма значение кой е, няма право да го прави.

Лицето й се изкривява от мъка и ужас.

— Ами ако тя не ми повярва? — казва, хлипайки. Всичко в мен се обръща заради жестокия спомен, когато и аз се чувствах така. Горката Гейл. Помня какво е. Нечия миризма да е по теб, смесена с миризмата на собствения ти страх, да си постоянно на ръба да очакваш да се случи, да си ужасен, че ти ще бъдеш обвинен. Ужасно е, че още някой трябва да мине през това. Ужасно е, че Гейл минава през това. В такива моменти си спомням другата причина да си тръгна. Тя беше там, но не исках да я погледна, не исках да я изследвам подробно, защото пак щях да се превърна в Юда — щях да предам още нечия любов. В такива моменти се питам защо крехки, изгубени души като Гейл трябва да минават през онова, през което минах и аз, през което мина Ника, през което минават хиляди, милиони. Разбира се, отговорът е свободната воля. Хората имат свободна воля и явно често използваме тази свобода, за да нараняваме другите.

Ника едва не се пречупи, когато родителите й не й повярваха, но това, което я пречупи наистина, беше моята лъжа пред полицая и това, че той не й повярва. Тя разчиташе на мен, тя беше моята опора в толкова много отношения толкова много години и когато трябваше да застана до нея, аз се държах като двама от най-обичаните апостоли на Исус в нощта преди разпването: първо станах Юда и я предадох; а после се превърнах в Петър и излъгах, когато поискаха да потвърдя думите й. Моят свободен избор да се държа по този начин нарани друг човек. Имах си причини, но с времето разбрах, че те не са били достатъчно основателни. Кошмарният живот на Ника се превърна в истински ад заради моята свободна воля. Знам го, защото господин Дано ми го каза.

— Не мога да ти обещая, че тя ще ти повярва — казвам на Гейл. Взимам ръката й. — Но ти обещавам, че аз ще бъда до теб толкова дълго, колкото имаш нужда. Ще те подкрепям, ще се застъпвам за теб и ще говоря с теб. И ще ти помогна да казваш истината, докато някой ти повярва.

— Наистина ли? — пита тя и подсмърча.

— Да, абсолютно. И ако не си готова да говориш, пак ще те подкрепя. Но, Гейл, мисля, че трябва да кажеш. Ако изборът е между живота и вярата, че трябва да мълчиш, за да защитиш майка си, твоят живот и твоята безопасност са по-важни. Винаги ще бъдат по-важни.

Завесата внезапно се отваря и пред нас се изправят двама души, объркани и гневни: майката на Гейл, която отблизо наистина е по-възрастна версия на дъщеря си, и вторият баща на Гейл, хористът, който се държи като човек, който е свикнал да командва.

— Коя сте вие? — пита Сесил Фрост. — Какво правите с дъщеря ми зад дръпната завеса?

Ставам и пускам ръката на Гейл. Очите на майка й се стрелват към моите ръце, после бързо и критично ме оглежда отново. Мисли си, че опасността идва отвън, от перверзници, които се спотайват по ъглите, опитват се да отвлекат деца от улиците. Тя не осъзнава, че перверзниците могат да живеят и в дома ти, да спят в леглото ти, да правят любов с тялото ти, да стоят до теб в болниците. — Попитах, коя сте вие?

— Казвам се Вероника Харпър, бях заместваш учител в училището на дъщеря ви. Взели сте номера ми оттам и сте ми се обадили? На мен сте оставили съобщения през последните дни, че Гейл иска да ме види.

— О, да, вие сте монахинята, нали?

Вече не съм монахиня — едва не казвам. Няма нужда някои неща да се изясняват точно сега.

— Точно така.

— Защо искаше да ви се обадя? Имам предвид какво означавате вие за дъщеря ми?

Мъжът до нея гледа ту Гейл, ту мен. Опитва се да разбере дали ми е казала и дали той трябва да започне да я описва като лоша, проблемна, човек, на когото не може да се има доверие, докато едновременно с това намеква, че някой явно е насадил фалшиви спомени в главата й. Да направи с Гейл това, което господин Дано правеше с Ника.

— Мисля, че заради предишното ми призвание Гейл е решила, че може да сподели с мен лични неща, които вероятно няма да иска да сподели с друг в момента. — Оставям Сесил да реши от думите ми, че съм обвързана от тайната на изповедта.

— Какви лични неща? — Вниманието й отлита веднага към дъщеря й. Тя тръгва към нея, хваща ръката й и се навежда. — Бременна ли си? — пита я. — Затова ли е всичко? Защото да знаеш, че не ми пука, не искам да те изгубя заради това.

— Не съм бременна — прошепва Гейл.

— О, Гейл и, какво е тогава? Защото вече не мога нищо да се сетя, а ти от три дни не си казала и дума на никого защо го направи. Каза ли на тази жена? Защото и аз трябва да знам. Каквото и да е, пак ще те обичам; нищо няма да промени обичта ми към теб. Ти и братята ти сте най-важното в живота ми. Можеш да ми кажеш всичко, всичко. Мислех си, че го знаеш. Всичко, по всяко време.

— Стига, Сесил, остави я на мира. Ще ти каже, когато реши — обажда се пастрокът на Гейл. Паника. Това, което жена му казва, не е това, което той иска да чуе, не е това, което той иска Гейл да чуе. За да му се размине, Гейл трябва да вярва, че майка й е като моята майка, като моя баща, като майката на Ника, като бащата на Ника — равнодушна, незаинтересована, готова да повярва по-скоро на възрастния, отколкото на детето. Той трябва да покаже на Гейл, че никой няма да й повярва, че никой не го е грижа особено, че е изолирана и сама.

— Господин Фрост, мисля, че трябва да оставим Гейл и майка й насаме. Вероятно Гейл не би искала да говори пред публика. Какво ще кажете да излезем за малко в коридора? — И аз да мога да реша дали искам да ме арестуват за нападение.

— Не, не, ще остана. Сесил и Гейл се нуждаят от мен.

— Всичко е наред, скъпи, върви — отвръща Сесил. — Мисля, че тази жена е права, твърде много сме. Искам да поговоря с нея, за да разбера какво става. Това е най-важното сега. Ти ще ме подкрепиш после, както винаги правиш.

Той ме поглежда кръвнишки, взира се заплашително в Гейл, опитва се да й каже да си затваря устата. Тя се взира в мен и не го вижда. Аз й се усмихвам и кимам леко. Това може да е нейният единствен шанс засега. Казах й истината — ще бъда до нея на всяка стъпка от пътя. Тя само трябва да говори. Това не мога да сторя вместо нея. И ако не е готова, значи не е готова и аз просто ще чакам.

В коридора пастрокът й започва да крачи напред-назад, като човек в клетка, който се опитва да се измъкне, да се върне на арената, където може да контролира кои от лъвовете на истината ще бъдат освободени.

— Тази Гейл, понякога е такава лисица — казва ми. — Трябва да й се скарам, че причинява на майка си всичко това. — Клати глава, пак крачи, напред-назад, напред-назад, пред мен. — Прави го само за да я тревожи. През цялото време пие, пуши, друса се, вероятно. Сигурен съм, че вече излиза и с момчета. — Спира, за да прецени как върви кампанията по очернянето й, дали му вярвам. Тези неща биха били шокиращи за всеки, особено за една монахиня. Вероятно си мисли, че трябва да се обърна срещу нея, да не вярвам и на дума, която излиза от мръсната й малка уста.

Аз мълча.

— Аз, аз… аз искам да кажа, знам, че трябва да проявя повече разбиране към ситуацията й, израснала е без бащинска фигура, но вярвам, че младите хора се нуждаят от дисциплина. Те се нуждаят от твърди граници, от някой, който ще ги държи на правия път. Аз съм активен член на местната църква. В днешно време много хора са се откъснали от Църквата, но аз мисля, че е важна част от живота на семейството. Гейл не проявява голямо желание да идва с нас, но ние смятаме, че е важно. Може би ще я посъветвате колко важно е бог да е част от живота й. Ще й помогне да се откаже от лъжите, от пиенето и обикалянето. Мисля, че присъствието ви наистина ще й е от полза. — Спира и ме гледа одобрително.

Не знам защо си мисли, че съм на негова страна, или защо трябва да ми пука за одобрението му, но той го потвърждава с кимане и с изражението си. Стоя съвсем неподвижно и го наблюдавам. Той ожесточено се сражава с моето мълчание, с несигурността дали се връзвам на думите му.

Ще може ли Гейл да го направи? — питам се, докато мъжът, който е превърнал живота на едно четиринайсетгодишно момиче в ад, крачи напред-назад пред мен.

Ясно ми е какво прави: с всяка дума се опитва да намери слабо място у мен, нещо, което ще ме помести от позицията ми — която е неизвестна величина, — за да застана твърдо на негова страна. Отчаяно иска да се обърна срещу Гейл и майка й, когато истината започне да излиза наяве.

— Не сте много приказлива, нали? — казва ми.

Клатя глава.

Лицето му се набръчква в разбираща усмивка. Той се успокоява, преценява това ново късче информация и мисли за нов начин да спечели подкрепата ми. Следваща тактика: чар. Ако някой не говори много, по-вероятно е да реагира на някой по-спокоен, по-тих, по-овладян; по-вероятно е да го подкрепя, ако видя своите особености у него. Спира да крачи, обляга се на отсрещната стена, подражава на моята поза — леко изпънати напред крака, ръце зад гърба.

И наистина:

— Много съжалявам за преди малко — казва ми тихо. — Аз по принцип не говоря така. Просто толкова се тревожа за Гейл и, разбира се, как всичко това се отразява на майка й. Влудява ме. Извинете.

Слушам го и се чудя какво ще последва след чара, каква ще е следващата тактика. За жалост няма да разбера: майката на Гейл изфучава покрай мен към съпруга си. Той има време само да се изправи леко от стената, преди тя да го удари така силно, че чувам как ръката й, или пък челюстта му, изпукват. Толкова съм смаяна, че не мога да реагирам. Той залита пак към стената и притиска лицето си, объркан и втрещен. Втрещен е, защото си е мислил, че е сплашил Гейл достатъчно, за да не каже, че е влязъл под кожата на майка й достатъчно, за да не реагира, че е довел до съвършенство образа си, за да не може никой да повярва на какво е способен. Майката на Гейл пак налита към него, сграбчва го за раменете и забива коляно между краката му. Този път вече реагирам: издърпвам я от него и я държа, докато той се смъква на колене, като дърво, отсечено само с един удар на правилното място.

Тя просто пръска отрова, тялото й е готово за атака, трудно ми е да я удържам, да я спра да не го удари отново.

— Копеле мръсно — съска тя. Предполагам, че не иска да притеснява другите млади пациенти, като му крещи, макар че не проумявам как успява да се сдържа, когато е същински вихър от гняв. — Имаш късмет, че няма да ти го отрежа. Обадих се в полицията, вече идват. Исках само да те изритам така, че да видиш звезди посред бял ден, преди да те разкарат оттук. Копеле мръсно! Тя е моето детенце, моето детенце. И най-добре да те затворят за дълго, защото докопам ли те отново, няма да спра, докато не те очистя. Разбра ли, разбра ли?

— Не, госпожо Фрост — казвам. Едва успявам да я удържам. Част от мен не иска да я удържам, разбира се. Част от мен иска да я пусна и тя да му даде това, което заслужава. Но Гейл не заслужава майка й да влезе в затвора, или дори да я отведат за кратко. — Спрете. Върнете се при Гейл, моля ви. Тя е най-важна сега. Наистина, тя е единствената, за която трябва да се тревожите. Върнете се при нея, моля ви. Моля ви.

Това като че ли има ефект и тя се успокоява достатъчно, за да се освободи от мен.

— А ти — озъбва ми се. Приближава лице към мен. Аз се свивам. — Наричаш се божия жена — тя е дете. Тя. Е. Дете. Трябваше да ми кажеш още щом си разбрала.

— Опитвах се да я подкрепя, да й позволя да реши какво да направи.

— Тя е дете — отвръща тя с отвращение. — Не оставяме децата да взимат такива решения. Казваме на някого. Ти казваш на мен, а аз казвам на полицията. Не я оставяш просто да се прибере в къща, където един перверзник я тормози. Тя можеше да умре. Ако беше направила нещо, това нямаше да се случи. Сега нямаше да сме тук. Тя можеше да си увреди черния дроб завинаги от тези хапчета. Можеше да умре, и то само защото те е страх да кажеш. Ти си истински позор. Не знам на кой бог си мислиш, че служиш, но не е на моя.

Всяка дума, всяка сричка, всеки звук на нейното отвращение са напълно основателни и аз свеждам засрамена глава. Сбърках, като се опитвах да постъпя правилно. Трябваше да отида право при нея, при директора на училището, в полицията. Трябваше да направя нещо. Моето бездействие тласна Гейл към това. Майка й се връща при нея. Сестри, лекари, санитари и пациенти се взират в нас. Чули са всяка дума и вероятно също ме осъждат. Знам, че само бог може да съди, но как да не се осъдя в тази ситуация? Как да го прехвърля на бог и да намеря прошка и разбиране у него? Това, което направих — това, че нищо не направих — е непростимо.

Внезапно шумът в главата ми става много силен. Ужасно силен. Едва успявам да мисля, толкова е силен. Когато тя си тръгва, аз притискам ръце към ушите си, макар да знам, че шумът е в главата ми. Може би, ако успея да спра поне външният шум, няма да е чак толкова зле. Но не, той не спира. Тръгвам бързо към изхода, шумът е толкова силен, че не само ме оглушава, но ме и ослепява. Имам нужда от тишина. Трябва да намеря тишината. Трябва ми нещо, което ще накара шума и болката да спрат.

Трябва ми Ника.