Дороти Кумсън
Когато бях невидима (21)

Ника

Брайтън, 2016 г.

В такива ситуации обикновено щях да развия слушалките на плейъра, да ги сложа в ушите си и да намеря какво да слушам.

Много песни успяват да ме отнесат далеч, да ме накарат да се чувствам в безопасност, да ме скрият от миговете на несигурност и страх. Апартаментът, в който се намирам, е голям като апартамента на Тод и се намира на последния етаж в луксозен комплекс, само на две преки от крайбрежната.

Щом получих работата, наех малък апартамент с една спалня на пет етажа под този. Този сигурно е с панорамни гледки към Брайтън. Не че ще имаме шанс да ги видим. Собственикът, Себастиан, почука на вратата ми преди три дни да ме покани на среща на съседите и не спря да настоява, докато не се съгласих. Всекидневната е огромна — колкото целия ми апартамент, и е обзаведена от хора, които очевидно имат много пари: дебели килими на пода, скъпи тапети, тъмни дървени мебели, които приличат на антики. На дългата маса са сервирани хапки, червено и бяло вино, сок и газирана вода.

Избрах червено вино и се настаних до масата, за да виждам как хората пристигат и вероятно да намеря с кого да си говоря. От толкова време не съм пила червено вино, че почти съм забравила вкуса му. Когато отивам от пластмасовата чаша, която внимателно напълних до средата, се изненадвам. Толкова се изненадвам, че го поглеждам, прилича на кръв в пластмасовия съд, после поглеждам бутилката. Червено вино, дори от бутилка, и то от бутилка с красив етикет и луксозно на вид име, но има вкус на оцет. За да се уверя, пак отпивам. То облива устата ми и я оставя чиста и кисела. Всъщност това червено вино прилича повече на оцет, отколкото повечето видове оцет, с които поръсвам картофките си.

Оглеждам другите гости: стоят на малки групички, говорят си тихо; почти като на погребение. Като че ли всички се познават, свързани са един с друг. Тревогата покрива езика и устата ми също като драскащия послевкус на виното. Трябва да го направя. Трябва да стоя тук и да бъда част от нещо. Трябва да се плъзна в този живот, ако искам да се скрия. Хората забелязват самотниците и тези, които все странят от другите, забелязват и говорят за онези, които не искат да са в компанията им. Ако се потопиш в тяхната среда, през повечето време няма да те виждат.

А ако искам да се получи, трябва да се държа нормално, да се присъединя достатъчно, да не привличам внимание към себе си като съм твърде приятелски настроена или пък дръпната.

— Впечатлена съм — казва женски глас вдясно от мен. Не съм видяла кога се е приближила, изобщо не съм я видяла, защото бях твърде заета да се оглеждам и да се опитвам да се впиша. Обръщам се към нея и усещам колко либерално се е отнесла с парфюма си, колко щедра е била с фондьотена и пудрата с прасковен цвят. Тя е малко по-висока от мен, облечена консервативно, с тъмен син костюм и бяла риза; косата й виси на руси завеси от двете страни на лицето й.

Усмихвам й се. Тя отвръща на усмивката, очевидно иска да кажа нещо.

— Извинете, но какво ви впечатли? — попитах.

Тя се навежда към мен, парфюмът й веднага изпълва пространството между нас, и казва тихо:

— Впечатлена съм, че пиете това. — Кима леко към чашата в ръката ми и прави физиономия. Навежда се още, снишава глас почти до шепот: — Астрид и Себастиян винаги купуват най-евтиното вино, което могат да намерят, за тези срещи. Толкова са стиснати, че се чудя защо си правят труда. Всички предлагат да донесат нещо, но те все настояват да осигурят „кетъринг“. Нищо против, но трябва да видите колко скъпа пиячка са натрупали в „килера“. Сякаш предполагат, че не оценяваме щедростта им да организират тези срещи в дома си, затова ни наказват с най-евтиното. Освен това явно държат да са на своя територия и да контролират нещата. — Усмихва се, става и пак прави физиономия. — О, това май беше клюкарстване, много се извинявам. — Протяга ръка и иска да я стисна. — Аз съм Елиза. Моля да забравите всичко, което казах, беше пристъп на лудост. Но вие сте още тук, говорите с мен и пиете виното, значи сте нова в сградата?

— Да, така е — отвръщам. Бутам очилата по носа си и поемам ръката й. — Аз съм… Ника. — Почти забравих кое име смятах да използвам. — Току-що се нанесох.

— Собственик или наемател? — пита мъж, който се е присъединил към нас. По-висок е и от двете ни и има приятна усмивка, и от начина, по който Елиза леко, но видимо се премести към него, като към огънче, на което иска да се сгрее, предполагам, че е нейният мъж.

— Моля? — питам го.

— Не, не, аз се извинявам. Беше грубо от моя страна. Просто чух, че сте нова в сградата и се питах дали ще се застоите, с други думи, дали сте купили апартамента, или след шест месеца може да си отидете, защото сте под наем. А после осъзнах, че не ми влиза в работата. Аз съм Маршал, между другото. — Разбирам защо тези двамата са заедно. Питам се дали постоянно разговарят така, като все се отричат от думите си. Сигурно е изморително.

— Като при усилвателите, нали? — казвам на мъжа. — Започнете ли, винаги стигате до единайсет?

— Хм, не бях чувал този израз — казва той сериозно. — Никога.

— Вие наистина ли не сте чували най-популярния израз от „Спайнъл Тап“? — питам го.

— Само ако хората наистина очакват да извадя китарата и да завъртя усилвателя до единайсет — отвръща той. И аз разбирам — не се е обидил, само се шегува.

— За мен няма проблем, но пък всички си имаме своите ограничения.

Маршал понечва да заговори, а Елиза се прокашля, едно тихо хм, което ни напомня, че тя е тук и аз съм прекалено близо до границата на флирт с мъжа й.

— Аз съм Ника, накратко от Вероника — казвам. Искам да включа Елиза в разговора, да спре да си мисли, че съм заплаха за нея. — Откога сте заедно?

И двамата веднага се споглеждат и по лицата им се изписва шок. Гледам ту единия, ту другия: той леко е разширил очи, а тя е изкривила устни — това не е шок. Истинският шок се появява само за миг, това прилича повече на унижение.

— Ние… ние не сме заедно — заеква тя и бузите й се зачервяват така силно, че се вижда дори под грима. Ужасена е, че е толкова очевидно, дори за непозната, какво изпитва към него.

— Познаваме се от много време — добавя той. — Още от университета, всъщност, и пътищата ни все се пресичат, а накрая се оказа, че работим в една и съща сграда — за различни компании — и живеем тук, но в различни апартаменти. — Той е ужасен, защото не изпитва същото към нея, изобщо. Изглежда, сякаш иска земята да се отвори и да го погълне, и не се съмнявам, че никога не е имал други чувства към нея, освен платонични. Горката Елиза — мисля си. — Сигурно боли. Да виждаш обекта на любовта си всеки ден и да знаеш, че не те обича. Това трябва да е някакъв особен вид мъчение.

— Извинете — промърморвам и отливам голяма глътка от виното като наказание. — Извинете. Аз просто… предположих… извинете.

— Не, не — казва Елиза, — не се извинявайте. Всичко е наред. Нямаме нищо против хората да правят такива грешки, нали, Маршал? — Тя се смее и леко слага ръка на предмишницата му.

Той се усмихва малко по-напрегнато и внимателно отдръпва ръката си. Всъщност внимателно започна да се извръща от нея. В черно-кафявите му очи личи болка. Значи е много по-лошо от тайна любов: по някое време Елиза е признала любовта си и той е трябвало да я отблъсне. Маршал внезапно прави голяма крачка встрани, уж за да вземе чаша сок. Ужас. Значи не само веднъж се е налагало да й казва, че не я възприема по този начин.

Пресушавам чашата си — киселото вино ме задавя и усещам устата и езика си като току-що изстъргани. Господи, заслужи си го — мисля си. — Следващия път мисли, преди да говориш.

— Добър вечер на всички — казва домакинът ни. — Ако обичате, седнете, за да можем да започнем със срещата и да приключим възможно най-бързо, за да преминем към приятните разговори. — В думите му определено се усеща някакъв подтекст. Лъскавата му кестенява коса е разделена на съвършен път малко встрани, има силен тен и усмивката му изглежда така бляскава и бяла, че сигурно се вижда и от космоса. Говори с приятен тон, но в думите му се усеща някаква заплаха, лек намек, че всеки, който му се противопостави в собствения му дом, ще получи много сурово отношение. Разбирам какво имаше предвид Елиза: среща в неговия дом, но с буквално негодно за пиене вино, посрещане, което прилича повече на заплаха, отколкото на жест към съседите — всичко говори за човек със сериозни проблеми, който има доста странна представа за света.

— И последната точка от дневния ред, не че тази среща е толкова официална — казва Себастиян и се смее кухо, — е проблемът с „хората“, които се събират пред сградата. — Има доста особен маниер да вкарва „въздушни кавички“ в съвсем обикновени думи, като само вдига пръст.

— Честно да ви кажа — обажда се Маршал от другата страна на масата, — откакто отвориха хостела през няколко улици, те вече не са толкова много, както преди.

— Да, не са толкова много, но все още ги има, нали. Маршал? — казва Себастиян. — Ние искаме да сведем броя на хората, които се събират пред нашата сграда и около нея, до нула, нали. А? — Казва ни го, не ни пита. И точно затова продължава да говори, преди някой да е прегрешил като Маршал и да се е обадил. — Проучих методите, които като че ли са ефикасни за мирно и лишено от конфронтации справяне с тези „хора“. Изглежда, че повечето представителни сгради в Лондон, сгради, които не са много по-различни от нашата, трябва да добавя, са инсталирали такива възпиращи способи пред имотите си. — В този миг Астрид, съпругата на Себастиян, се активира. Донякъде ми заприлича на асистентка в телевизионна игра от седемдесетте, когато стана рязко от мястото си и започна да раздава листове А5 със снимка на нещо като уред за мъчение от седемнайсети век метална плоскост с шипове на равни разстояния, поставена на прага на сграда.

Стаята притихна от смущение, докато хората се взираха в снимката и усърдно избягваха да установят зрителен контакт с останалите.

— Възпиращи способи? — попита небрежно Маршал. Явно единствено той има смелост да каже нещо. — Това ли са така наречените шипове срещу бездомници, с които напоследък започнаха да се въоръжават в Лондон?

— Аз давам пари на вестникарите по улиците — заяви внезапно Себастиян. Бузите му се зачервиха, очите му се ококориха и тялото му се скова, готово да се защити срещу всякакви атаки. — Разбирам, че сигурно е трудно да си навън във всякакво време, когато си пиян или пък си друсан и няма никаква надежда да се изчистиш, но нека бъдем честни, повечето от тези „хора“ не искат помощ. Те искат да живеят навън, искат да могат да пият, където си поискат, да се друсат, където си поискат — е, хубаво. Аз съм либерален човек. Мога да разбера нуждата им от свобода и живот без правила. Но защо трябва да го правят на моя праг? На нашия праг? — Той вдига своя лист и го размята пламенно. — Аз не се страхувам да кажа онова, което никой не смее да каже днес заради скъпата ни политическа коректност. Но нещо трябва да се направи. И тъй като полицията няма да ни помогне, трябва да се справим сами. Това е просто една идея. За онези от нас, които ги е грижа за дома им, които искат да защитят и запазят собствеността си. Просто идея, която да премислят и да преценят доколко правата на тези „хора“ да бъдат свободни натежават срещу нашите права да живеем в приятни домове.

— Човече, аз само попитах дали това са така наречените шипове срещу бездомници. Нищо повече — казва Маршал. Не е само това и той го знае. Всички го знаем, освен може би Себастиян, който току-що се простреля сам най-зрелищно. Въпросът на Маршал показа, че основният мотив на Себастиян е да утоли дълбоката си омраза към онази група от човечеството, която той слага в кавички.

Всъщност това, което Маршал стори, е да покаже на другите, че да, сигурно имат притеснения заради бездомните хора, които се събират около сградата — те се събират около повечето сгради, честно казано — и че са в правото си да са ядосани заради това и дори да извикат полиция, за да видят какво може да се направи, но да се съгласиш на подобни шипове би означавало да подложиш на съмнение способността си за състрадание и човечността си по принцип.

— Вижте, не е нужно да се реши сега — казва бързо Себастиян. Той е разстроен от липсата на подкрепа, никой не кима на думите му, никой не ги аплодира. Може и да са съгласни, но неговото дърдорене кара всички да си мълчат и да не показват и най-малкото съгласие. — Искам само да помислите за това и да ми кажете какво сте решили. Когато вземем решение, винаги можем да попитаме за цени, за да знаете какви са възможностите.

Оглеждам стаята, израженията по лицата. Питам се какво ли мислят, какво биха казали, ако сега стана и заявя: „През последните десет години живях като бездомна.“.