Дороти Кумсън
Когато бях невидима (16)

Рони

Лондон, 2016 г.

Пак съм пред куфара си, опитвам се да отгатна какво има вътре, вместо просто да го отворя и да видя. Ами ако съм сторила нещо по време на този забравен период на събирането на багажа? Ами ако съм „взела назаем“ голямото разпятие без Христовото тяло от стената? Ами ако съм решила да си присвоя някой псалтир, за да мога да продължа с Хваленията. Вечерните и Утринните молитви? Ако съм опаковала навика си? Малко се страхувам, че стресът от заминаването, комбиниран с тревогата, че се връщам в Чизуик (и от това на кого мога да попадна), са ме превърнали в клептоманка, която иска да се вкопчи във важните части от своя манастирски живот.

Това е старият ми голям червен куфар, който взех, когато тръгнах за манастира. Бяха го прибрали и ми го връщаха при всяко местене през годините, а те бяха няколко. Той се оказа най-големият от куфарите на послушниците и аз се тревожех, че майката игуменка и другите сестри няма да одобрят това, ще решат, че съм твърде привързана към земните си притежания, за да ме приемат сериозно, макар че тогава още бях само кандидатка, за да разбера дали манастирският живот е за мен.

Но не им направи впечатление, особено след като се оказа, че е почти празен при пристигането ми. Сигурна съм обаче, че ще си помислят съвсем друго, ако знаеха, че съществува възможност да открадна неща от обителта, когато си тръгвам, и да го скрия в дълбините на огромния си куфар. Не че съм откраднала нещо. Поне не мисля, че съм го направила. И наистина не си спомням събирането на багажа. Помня как си казвах да се държа, да не плача, да не се хвърля в краката на игуменката и да я моля да ме приеме обратно. Помня земетресението, което избухна в гърдите ми, когато бях откъсната от всичко, което познавах. Бях живяла в този манастир общо само около година, но точно в него отидох, когато напуснах дома. Сега се откъсвах не само от физическия си дом, но и от начина си на живот. Не спирах да плача на задната седалка, опитвах се да си повтарям думите, които игуменката ми прошепна, когато ме прегърна за довиждане: „Изпий едно питие заради мен, сестро Грейс. Това ще е подобаващо сбогуване.“.

Ковънтри, 2015 г.

— Сестро Грейс, много се радвам да те видя.

Усмихнах се на майката игуменка. Имах чувството, че съм обикаляла света, бях събрала толкова преживявания, толкова конфликти, толкова страхове и толкова мигове на радост, все благодарение на нейното решение да не ми позволи да остана тук още през две хилядната, когато ме изпрати да се обучавам за учител. Бях й благодарна, макар че навремето, ако трябва да съм честна като на изповед, изпитвах негодувание, задето си мисли, че знае кое е най-доброто за мен. Когато този път пожелах да се върна, защото бях решила, че искам да преживея следващите няколко години в манастир, далеч от шума и хаоса на външния свят, тя с радост ме прие обратно.

Кабинетът й не се беше променил след заминаването ми: беше уютен и топъл. Старо дърво, аромат на тамян и нещо друго, вече знаех какво е — уют и приемане. От усмивката й разбрах, че знае защо съм тук.

— Майко, мислих много за Юда — започнах аз. — За неговото предателство. Мислите ли, искам да кажа, като познавате този свят, Светото писание и толкова сте се молили, че Юда е предал Исус само заради пари?

— А ти вярваш ли? — отвърна тя.

Под масата кракът ми започна да потрепва. Не беше правил така от години. Не знаех какво ще каже игуменката. Как ще приеме тези новини. Още по-малко знаех защо изобщо започнах този разговор. Опит да бъда честна?

— Понякога вярвам, че можеш да си мислиш, че вършиш нещо по една причина, но дълбоко в себе си всъщност да го вършиш по друга причина. Мисля, че за да предадеш някого, когото обичаш много, трябва да има някакво по-силно основание от парите. Може би е страх от това, което се иска от теб. Може би Юда не е успял да се помири с онзи, който Исус е искал от него да бъде, и вместо да се опита да бъде този човек, като направи своята лична жертва, се е обърнал срещу нашия господ.

— Да не би да желаеш да бъдеш освободена от обетите си, сестро Грейс?

Това ли правех? Бях дошла тук, за да поискам да бъда освободена. Когато затворих кръга, когато пак заживях тук с пълната тишина извън главата ми, си спомних откъде дойдох. Животът, който водех преди, ме навестяваше в тихите часове. В мигове на покой и молитва усещах порива да бъда някъде другаде. Затварях очи и се опитвах да го прогоня. Тогава се появяваха мислите за Юда. Мислех за предателството на най-големия предател. Защо го беше направил? Юда. Името му беше синоним на предателство, на самия акт на предателство, на най-ужасното нещо, което можеш да сториш на човек, когото обичаш. Аз съм Юда. Аз съм предател. Тези мисли не напускаха ума ми. Трябваше да оправя нещата. Беше като привличане към този живот, болката и копнежът, които ме бяха довели на това място в търсене на тишината, ме караха да се върна. Може би завинаги, може би за месец-два. Може би беше това. Докато седях там, си мислех, че трябва да си ида завинаги, но вероятно имах нужда да си ида само за малко, да оправя нещата и после да се върна.

— Да, Майко. Само за малко. Може би колкото да обмисля всичко и после ще се върна.

Тя ми се усмихна, по нейния начин, който казваше, че знае какво става в сърцето ми, дори аз да не го знам.

— Сестро Грейс, ще подам молба за постоянното ти освобождаване.

— Не съм сигурна, че искам да бъда освободена за постоянно.

— Аз съм. Ти ме изненада. Мислех, че няма да останеш и няма да положиш последните обети. Зарадвах се, когато го направи, но бях изненадана. Ти работи по-усилено от всички, но дойде тук, за да избягаш, и вярвам, че си достатъчно силна да се изправиш пред онова, от което бягаш, така че е време да си отидеш.

— Не съм сигурна, че искам да си отида.

— Моли се. Моли се известно време и после се върни. Моята врата е винаги отворена.

— Мислите, че ви губя времето ли, Майко?

— Не, сестро Грейс. Благословена съм, че си сред нас. Имай повече вяра в себе си, сестро, и в способността ти да постъпиш правилно. Ще подам молбата след пет дни, ако дотогава не дойдеш при мен.

Лондон, 2016 г.

Още гледам куфара.

Надявам се да не съм откраднала нещо. Разбира се, че не съм. Ставам смешна. Защо ще тръгна срещу себе си и ще започна да крада?

Но не ми се иска да се преоблека. Всъщност искам да падна на скърцащото легло и да заспя с дрехите, за да няма нужда да припарвам до куфара. Той може да си стои там неотворен още малко. Свалям чорапите си с пръстите на другия крак и лягам. Изключвам лампиона и се връщам в предишната си стая в мрака. Лунната светлина хвърля сенки от дъба до стената на градината. Страховит и красив едновременно. Като самия живот.

Затварям очи. Когато се учех да се моля, лягах на леглото и затварях очи. Мислех за всичко, което исках да кажа на Ника — за всички случки, предизвикателства, победи в деня ми, — и ги споделях с господ. Опитвах се да прогоня част от шума в мен. Все едно да се опитваш да изпразниш морето с детска кофичка, но все пак опитвах. Просто говорех на бог, както преди говорех с Ника, и се надявах, че той няма нищо против.

Когато отговарям на почукването на вратата, чичо Уорън накланя глава и ми се усмихна със затворена уста. Сега е съвсем различен.

— Чудесно е, че те видях отново, Вероника — казва чичо. — Просто исках да ти пожелая лека нощ. Скоро си тръгвам.

— Лека нощ — отвръщам.

— А за преди малко — добавя той, преди да отстъпя назад, за да затворя вратата. Извинявай, не беше много уместно. — Явно вижда скептицизма на лицето ми, защото добавя: — Е, да, добре де, никак не беше уместно. Понякога забравям, че никой не ме смята за забавен.

— Сигурна съм, че много хора те смятат за забавен — казвам в опит да бъда любезна. Животът на чичо ми не е особено богат. С напредването на вечерта стана ясно, че животът му е в застой: няма съпруга или приятелка, няма деца и ходи на почивка два или три пъти годишно в Испания, сам. Има приятели, разказа ни за тях тази вечер, но всъщност се усещаше, че няма нищо, наистина нищо.

Той пак ми се усмихва, макар че аз все така гледам над лявото му рамо, както правя, откакто влезе в къщата.

— Ти си добро момиче — кима ми. — Винаги съм смятал, че си добро момиче. Като дъщерята, която никога не съм имал.

Точно това е „проблемът“ с чичо Уорън. Може да е зъл, думите му да съдържат истинска отрова, но после се извинява и е мил. И тогава е особено трудно да продължиш да му се сърдиш. След инцидента с брат ми той се появи няколко дни по-късно с истинска кожена футболна топка и пълен футболен екип, за да се извини за случилото се. Деймън така хареса топката, че забрави ужасната болка, която бе изпитал.

Винаги ми се е струвало нередно да се сърдя на чичо Уорън, но още по-нередно ми се струваше това, след като научих за прошката и изкуплението. Особено след като се отказах от обета си, за да се опитам да намеря Ника, да се опитам да изкупя стореното преди толкова години. Всеки заслужава втори шанс. Или поне се надявам да е така.

— Лека нощ — казвам му.

— Лека нощ, Рони — отвръща той.

Затварям вратата. Стаята отново се изпълва с металическо скърцане, когато тежестта ми пак се отпуска на леглото. Тъкмо си мисля, че тази нощ ще е по-тихо, без бремето на Голямата тишина, и шумът в главата ми се засилва. Защо реших, че мога да направя това? Нали уж разбирам смирението, защо тогава ми се струва, че идеята да намеря Ника и да оправя нещата е една от най-големите ми прояви на суета?