Дороти Кумсън
Когато бях невидима (37)

Ника

Брайтън, 2016 г.

През повечето време не стигаме до спалнята. Едва влизам в апартамента на Маршал и започваме: дърпаме дрехите си; целуваме се по устните, по врата, по лицето, по тялото; докосваме се, притискаме се един в друг, той навлиза в мен, аз го прегръщам с всички сили; стигаме до оргазъм; и после се смеем на себе си, че сме така обезумели от желание.

Тази вечер е особено интензивно: той вика силно, когато свършва, притиснал лице в шията ми; аз трябва да затворя плътно очи, за да не избухна в плач, докато вълните на екстаза минават по тялото ми. Правим го отново на дивана, вместо той да ми приготви спагети, както е обещал. Сега е късно и сме отпуснати и мързеливи. Седим на дивана, аз по потник и бикини, той гол до кръста, с разкопчани джинси. Ето така трябваше да се чувствам с Тод, но не се получи. Когато се прегръщахме, винаги го усещах изкуствено, насилено; винаги бях нащрек, очаквах мига, в който ще ми покаже, че съм го ядосала, че съм пукнала някоя от яйчените черупки, по които винаги вървях, и ще се наложи да се извинявам до края на вечерта, да се опитвам да оправя нещата.

— Спагетите са чудесни — казвам на Маршал.

— Трябва да се съглася с теб, че наистина са чудесни.

Побутвам го с крак и той се смее.

— У теб май няма и капка скромност, а, господин Маршал?

— Какво? Защо да отричам, когато нещо е хубаво?

— Е, сигурно няма защо.

— Стига де, госпожице Ника, трябва поне да се опитаме да се опознаем. За да има какво да си говорим между сеансите.

— Предполагам, че си прав. Откога си разведен?

— Три години, четири месеца и… пет дни.

— Знаеш го с такава точност?

— Да. Не беше по мое желание — тя не ме обичаше вече и поиска да се разделим. Затова аз се преместих тук от Уортинг и усилено се опитвахме да не си развалим отношенията. Така че сега сме нещо като приятели и се разбираме добре по отношение на детето.

— На колко години е синът ти?

— Девет. Почти девет. Много ми липсва. Това е най-трудното нещо при развода, с всичко друго мога да се справя, но не е лесно да съм далеч от него. Виждам го през уикенд и понякога през седмицата, ако поиска, защото има много занимания след училище и не мога да се вредя. Обажда ми се, ако реши да дойде. Има си стая тук и понякога остава за седмица-две. Но е трудно. И не се обиждай, но вече не допускам никого в отношенията си с него. Трябва да имам с някого много дълга връзка, за да си помисля да го представя на сина си.

— Това е много разумно — казвам аз.

— Аз, разумен. Еха, не вярвах, че ще го чуя. Твой ред е: кога беше последната ти по-значима връзка?

— Ами… за последно живях с един мъж преди пет години? Да, пет години. Боже, все забравям колко съм остаряла. Пет години. Е, сега си ти: кои са любимите ти желирани бонбони?

— Ехе, какво е това, разпит? Това е много личен въпрос. Ще трябва да ти го върна. Твой ред е: защо откачи така в ресторанта, когато излязохме за първи път?

Въздишам. Лесно е да съм откровена с Маршал, но колко откровеност може да понесе, преди да започне да се чуди дали е добра идея да има нещо общо с мен?

— Защото често ми се случва да не се чувствам на място в изискани заведения. Онази нощ се паникьосах, че всички ще разберат, че съм измамница, и ще ми се смеят, или дори по-лошо, ще ме накарат да напусна. Знам, знам, че е глупаво, но понякога не мога да се овладея.

— Ти не си измамница, Ника.

— Е, благодаря ти. Твой ред е: коя песен те е срам, че не можеш да спреш да слушаш отново и отново?

— Не се срамувам от музикалния си вкус. По душа съм рапър, но харесвам и соул, малко от „Могаун“, малко груув. Нищо срамно няма тук.

— Не ти вярвам. Всеки си има песен, от която го е срам — коя е твоята? Бъди честен.

— Ами добре, но не казвай на никого: Пол Маккартни, „Никога вече самотни нощи“.

Не очаквах това. Едва не изплювам спагетите, така ме напушва на смях.

— Стига де, не е честно. Не прави така. Бях откровен, каза ми да съм откровен.

Пак се хиля.

— Е, понякога се прекалява и с откровеността. И не се тревожи, никога няма да кажа на никого за това.

— Добре, а твоята?

— Имам много. Преди няколко години нямах компютър, но имах музикален плейър и една позната ми качваше музика. Безброй песни от осемдесетте. Да, знам, че повечето от тях са ужасни, но много харесвам тази музика. Ако не броим „Никога вече самотни нощи“, разбира се… Така че имах много песни и трябва да ме е срам, че ги слушах отново и отново, но не ме е срам. И все пак, ако трябва да избера една, тя ще е „Африка“ на „Тото“. Обичам музиката, неспокойния ритъм, но стиховете… Колкото и да се опитвам, не мога да разбера как са успели да вмъкнат думата „Серенгети“ в песен. Просто не мога.

— Серенгети ли? За резервата ли става дума?

— Да, Серенгети. Почти съм готова да си затворя очите пред това, че песента намеква, че Африка е страна, а не континент, но цял Серенгети…

Чук-чук, зън-зън.

Вилицата на Маршал спира пътуването си към устата му и нашият приятен разговор започва да се разпада, прогонен от завръщането на човека, за когото почти не сме говорили през последните три седмици. Когато тя удължи престоя си там със седмица, а после с още една, предположих, че вероятно е изгубила работата си и се опитва да измъкне пари от родителите си, макар че бе казала на Маршал, че ще търси помощ. (Никой не може да удължи годишния си отпуск така в последната минута, но все пак не бях съвсем сигурна.)

— Бях забравил, че се върна — прошепва той. — Тя ми се обади няколко пъти през деня, но я прогоних от ума си. Мислех си, че ще имаме поне още няколко дни.

Чук-чук, зън-зън.

— Предполагам, че няма да приеме гледката много добре — казвам аз.

— Да, няма да го приеме добре. Звучеше толкова овладяна по телефона — ами ако това попречи на възстановяването й? Все се питах дали не трябваше да й кажа още по телефона. Сега съм убеден, че трябваше.

Чук-чук, зън-зън.

— Искаш ли да се скрия в банята?

Той поема дъх, събира кураж.

— Не. Тя все някога ще разбере, не пречи да е сега.

Той оставя чинията си на ниската масичка за кафе пред нас, става бавно, като човек, тръгнал към ешафода. След като излиза от стаята, се връща, грабва тениската си, облича я и си оправя джинсите. Аз също оставям чинията си. Взимам си панталоните и ги обувам. Бързо обувам чорапите, връзвам шала си на врата, обличам жилетката. Тъкмо ще седна отново, когато забелязвам сутиена си на пода и го грабвам. Чувам как входната врата се отваря. Чувам и поздрава на Елиза, сърдечния отговор на Маршал. Нямам време да обличам сутиена; ако го скрия зад възглавница, тя със сигурност ще го намери. Взирам се в черната дантела, все едно е бомба с часовников механизъм, после скръствам ръце на гърдите си, за да прикрия издутината и факта, че съм без сушен.

— Влез да пийнем нещо — казва той високо, за да ме предупреди. — Ника е тук, тъкмо хапвахме спагети. Не знаех, че ще се върнеш днес, иначе щях да направя и за теб.

— Здравей — казвам й бодро, когато се появяват на прага. — Маршал спомена, че си заминала. Добре ли прекара?

Елиза се взира в мен. Не продумва цели трийсет секунди, просто се взира, вероятно си мисли как си е „поговорила“ с мен и се чуди защо не е свършило работа като при останалите.

— Ника — заявява тя. — Радвам се да те видя.

Маршал тръгва към кухненския бокс, налива бяло вино в голяма чаша и я носи на Елиза. Тя сяда на креслото срещу мен, стиснала чашата в една ръка, а с другата стиска здраво подлакътника. Втренчва се в мен.

— Добре ли си? — пита Маршал, като я потупва по рамото, преди да прекоси стаята. — Много страшно се взираш в Ника.

— Така ли? — казва тя и го поглежда с обич, когато той сяда на дивана. — Съжалявам, без да искам. Мисля за друго. — След няколко секунди зеленият втренчен поглед отново се забива в мен.

Маршал ме поглежда, преди да каже:

— Всъщност Ника…

— Тъкмо си тръгваше. — Навеждам се напред и ставам, все още със скръстени на гърдите ръце. — Тъкмо си тръгвам. Изглежда имате да си поговорите за много неща, а аз трябва да свърша нещо, затова до скоро.

— Остани моли ме Маршал. — Довърши си поне спагетите. Тъкмо каза колко са вкусни.

— Вкусни са, но наистина трябва да тръгвам.

— Чао. Тогава — казва Елиза.

Не сдържам усмивката си: тя си мисли, че ме е сплашила, че съм водила толкова сигурен живот, че някакъв си неин поглед ще ме изхвърли от живота на Маршал. Дори не й хрумва, че го правя заради него. Той не може да го види, но тя е на някакво ново ниво на нестабилност, което я прави непредвидима и опасна. Все още не мога да преценя колко опасна, затова се оттеглям, за да се подготвя за нея.

— Радвам се, че се видяхме, Елиза, надявам се да се видим отново скоро.

— До скоро, Ника — казва Маршал.

Когато съм в коридора, скрита от вратата към стаята, прокарвам пръсти по гърлото си и клатя глава към него. Не й казвай, оформям само с устни.

Той отваря ръце. Защо?

Клатя глава. Просто недей.

Отваря ръце. Защо?

Аз размахвам ръце и клатя глава. Довери ми се, просто недей.

Той свива рамене. Добре.

Притискам пръсти към устните си и му изпращам въздушна целувка. Той прави същото.

Толкова много го харесвам. Не е просто заради секса и удоволствието от него, харесва ми, че сме свързани. Това ме кара да се чувствам, сякаш съм свързана със света, сякаш мога да говоря с хората и мога дори да опитам да спя цяла нощ. Това ми помага да вярвам, че в света има повече добро, отколкото лошо, и че някак ще намеря пътя си през него. За първи път от толкова време изпитвам нещо повече от мимолетни проблясъци на надежда. Имам начин за връзка със света; и имам надежда, че благодарение на това мога да остана свързана.

 

 

Бирмингам, 2016 г.

— Мразиш ли ме? — попитах Рийс четири дни след като Джъдж го нарани. Беше в безсъзнание цели два дни, а през следващите два идваше на себе си само понякога. Оперираха лявото му коляно, трябваше да наместят почти всичките му пръсти и да ги шинират, а торсът му беше бинтован, за да поддържа спуканите му ребра и натъртените органи. Синините по лицето не бяха много — те искаха да го наранят, да го накарат да пищи, а той пищеше повече, когато удряха тялото му, а не лицето. Беше много зле, вероятно щеше да остане още в болницата, защото раните му бяха сериозни, а нямаше друго подходящо място, където да се възстановява. Попитах го дали ме мрази, защото откакто пристигнах днес, не бе казал и дума, абсолютно нищо. Аз поговорих малко, но той само ме гледаше, сякаш не ме познаваше, и не бях сигурна дали се преструва заради другите пациенти, или наистина не знае коя съм. Или пък — по-вероятно — просто ме мразеше.

В отговор на въпроса ми, той се втренчи за миг в мен и превърна центъра на гърдите ми в мишена на гнева и отвращението си. После бавно извърна глава и погледна през прозореца на малкото отделение. В стаята имаше още седем легла, на равни разстояния, с нощни шкафчета, стол за посетители и дълга зелена завеса. Станах, дръпнах завесата около леглото, за да се скрием за малко и да можем да говорим по-свободно. Другите пациенти не ни обръщаха внимание, но никога не се знае кой слуша и какво може да научи.

— Съжалявам — казах му, когато седнах и преместих стола си по-близо до леглото. Повтарях го, откакто го докараха тук, преди и след операцията. Дори докато спеше, пак му го шепнех, надявах се да се просмуче в съзнанието му и да разбере, че съм там и че има при кого да се върне. Някой, който ужасно съжалява за случилото се с него. — Много съжалявам. Не знаех, че ще го направи.

— Не трябваше да ходиш с нея — каза той тихо. — Трябваше да я пуснеш сама, за да му даде парите тя, така той нямаше да разбере, че сме замесени.

— Не можех. Знаеш го. Той нямаше просто да ги приеме. Щеше да наговори какво ли не и да я хване на въдицата отново. А нямаше да може да го направи пред свидетел, който ще разказва на всички как не е удържал на думата си. А и той не знае, че ти или някой друг е замесен. Само аз.

— Само ти? — рече той, като все още гледаше настрани. Бяха обръснали косата му, за да зашият скалпа на тила му, където го изритаха няколко пъти. — Погледни ме, Ейс. Виж какво ми направиха, защото ти искаше да помогнеш на някаква си тъпачка, която не разбира от дума. Всички й казаха да не взима нищо от него, не само ти. Всички й казаха, но тя не ни послуша. Ти й помогна и виж какво стана с мен.

Той също искаше да й помогне, беше видял в нея същото, което бе видял и в мен, и искаше да й помогне. Както и останалите. Всички се забъркахме в това, защото се опитвахме да върнем времето назад, да попречим на един човек да стане като нас и да изчезне от „нормалния“ живот. Той бе забравил тази отчаяна нужда да помогне, защото го болеше. Беше наранен. Светът му се бе преобърнал. И беше прав, нараниха го заради мен, той беше невинна жертва, защото аз се бях опълчила на един ужасен човек. Той беше като Франк, шофьора, който загуби работата си преди толкова години. Съпътстваща жертва. Франк и Рийс бяха все косвени жертви, жертви на изборите, които бях направила.

— На теб май наистина ти се умира, а? — каза Рийс тихо, но злобно, думите му бяха изпълнени с отрова и гняв. — Всичко, което ти наговори, беше вярно — не ти пука достатъчно за теб, затова си такава. Затова той нарани друг, защото така ще ти пука, нали? Откакто те познавам, Ейс, ти се разстройваш или плашиш само когато някой друг загази. Ти си ужасно бреме и адски опасна за всички, които те познават, особено когато някой като Джъдж се появи, защото той добре разбира хората и такива ситуации.

— Не е вярно — възразих, макар че вероятно беше вярно. Вероятно имаше нещо общо с изтръпването в мен. Със способността ми да потушавам всяко чувство.

С бързо, но внимателно движение, за да не размести нещо, Рийс пак се обърна, отвращението му се превърна в тих, тлеещ гняв, когато се втренчи в мен.

— Точно така е, мамка му. Как само го молеше, обещаваше му всичко, така ли щеше да направиш, ако го причиняваше на теб?

Не. Отговорът беше не.

— Аз щях. Докато ме караха натам, го молех, обещавах му всичко, но съм сигурен, че ти не си казала и дума, докато не ме видя. Тогава вече не млъкна. Не можеш да имаш приятели, когато не ти пука за теб самата, Ейс. Просто не можеш.

— Съжалявам. Ще си тръгвам. Ще те оставя. Съжалявам. Само това исках да ти кажа, че съжалявам. — Станах от стола.

— Не, не, не тръгвай — каза той тихо. Седни. Остани.

— Не, прав си. Не бива да имам приятели, щом съм такава.

— О, седни, глупава краво. Знаеш, че не исках да го кажа, просто си приказвам. — Лицето му се разкриви от болка, когато се опита да раздвижи ръка, за да ме накара да седна. — Седни. Дължиш ми го, сядай.

Направих го. Помнех нощта, когато се запознахме — как ми каза, че когато е в дупката, си събира всички дългове. Досега нищо не му бях дължала.

— Наистина ли те е накарал да се чукаш с шестима за една нощ? — попита Рийс.

Ръцете им, лицата им, телата им, звуците, които издаваха, онова, което ми причиняваха, ме връхлетя като потоп от образи, пълзящи в ума ми, гърчещи се из тялото ми. Веднага се сковах, втренчена в онази нощ. През повечето време я забравях; дори когато Джъдж я споменаваше и се опиташе да ме унижи, не успяваше да го направи. Но сега ме връхлетя. От много време не се бях чувствала така зле, така крехка и съсипана. Обичайните ми защити бяха свалени и не можах да спра образите, които се нижеха в главата ми, в тялото ми.

Сълзите, появили се в очите ми, докато Рийс „само си приказваше“, се откъснаха и започнаха да се стичат по лицето ми. Вдигнах ръка да ги избърша, да скрия болката си от него, и това като че ли прекъсна потока от образи. Пак можех да се движа, можех да прогоня онази нощ в дъното на съзнанието си, където й беше мястото.

— Всъщност бяха четирима. Той си мисли, че са шестима, но двама не искаха, обичаха жените си, смятаха всичко това за отвратително, но въртяха бизнес с него и това бе едно от условията. Само поседяхме и си поговорихме малко, но ме накараха да обещая, че няма да му кажа.

Рийс поклати леко глава в нещо като отчаяние.

— Защо изобщо се забърка с него? Мислех те за по-умна. Ти си по-умна.

— Той се появи, когато бях много отчаяна — свих рамене. — Тогава всичко ми изглеждаше безнадеждно и се случи така, че той просто седна пред мен в този момент.

Погледът му вече не е изпълнен с гняв, той свърза казаното от Джъдж с казаното от мен, спомни си кога точно се забърках и като че ли му просветна, че и той има някаква роля в това.

Трябваше да заговаря, преди да си е спомнил добре и да започне да се обвинява за нещо, за което не беше виновен.

— Освен това ми харесваха парите — признах. — Харесваше ми да мога да спя в хостел или в пансион със седмици. — Прокарах ръце по лицето си. — И да се обличам с хубави рокли, да пия питиета… За известно време се чувствах почти нормална. Сега ми се струва ужасно, и тогава ми се струваше ужасно, дори преди да спя с онези мъже. Знам, че е ужасно, и ме е срам, но беше така.

— Нищо срамно няма.

Не искам да ме мразиш, Рийс — признах аз. Можех да понеса много, но не и той да ме мрази. Беше детинско, но той ми беше най-добрият приятел. След Вероника не бях имала много приятели, хора, на които да разчитам, с които да прекарвам време без никакви очаквания. — Не мисля, че ще го понеса. Мислиш си, че не ми пука за мен, но не е така. Ще се чувствам толкова… изгубена, ужасена и не знам, вероятно наистина ще искам да се самоубия, ако вече не си ми приятел.

Той пое дълбоко дъх, като се взираше в мен, очите му ме изследваха като микроскоп.

Какво ли вижда? — питах се.

В огледалото аз виждах очи, нос, уста, бузи, чело, брадичка, дългите масури на косата, навити на кок на тила. Не виждах съчетанието на чертите, не виждах недостатъците на кожата, които й придаваха дълбочина и сенки. Никога не забелязвах дали тази комбинация е красива или хубава, или просто приятна. Взирах се в огледалото и не виждах нищо повече от черти.

— Каква искаше да станеш, когато беше малка? — попита той.

— Това начин да ме успокоиш ли е? Аз, която според теб нямам чувства, току-що си казах всичко, а ти сменяш темата.

— Сериозно питам: каква искаше да станеш като малка?

— Балерина — признах. — Не балерина с розова рокля и коронка. Исках да стана истинска балерина, да си изкарвам хляба с това. Не исках винаги да получавам главните роли, нито пък да бъда звезда или нещо такова, просто исках да стана балерина. А ако наистина се превърнех в прима, това щеше да е просто черешката на тортата, а тортата бе — че ще танцувам цял живот.

— И защо не стана? Не беше достатъчно добра ли?

— Напротив, бях. Оказах се роден талант. Аз и още едно момиче бяхме много надарени. Но се наложи да спра, после избягах от дома и повече не съм танцувала.

О… видях го как си мисли. Всичко си идваше на мястото: бе чакал повече от десет години, за да разбере коя съм, и сега си мислеше, че знае. Погледна ръцете ми. Някак успявах да ги поддържам относително меки и в добро състояние. Вече нямах крем за двайсет лири, но бяха горе-долу добре. Краката ми в обувките обаче бяха грозни. Грозни, с деформирани, изкривени пръсти, и твърди, почти вечни мазоли на стъпалата, защото бях искала да стана балерина. Тренирах толкова усилено, наказвах краката си по-страшно от другите части на тялото си, за да го постигна. Дори аз да забравех мечтата си, краката ми щяха да ми я напомнят.

— Мислиш ли, че щеше да ме погледнеш, ако беше станала балерина? — попита Рийс. Ох! Този удар от приятел, от този приятел, беше като нещо твърдо и тежко, което се заби право в сърцето ми. Предизвика дори повече болка, защото бе използвал признанието ми срещу мен.

— Да — казах. — Абсолютно.

— Не, нямаше. Знаеш го. Кога ще спреш да водиш този живот и ще се върнеш там, където ти е мястото?

— Това е моят живот, Рийс. В случай че не си разбрал, не е лесно да се махнеш от улицата. И не ми ги приказвай тия, че „ако работиш усилено, ще станеш ценен член на обществото“, нито че ти живееш на улицата, защото така си решил. Истината е, че аз нямах избор, когато се появих тук преди десет години. Може би всички са си мислели, че имам, че можех да отида в полицията, но никой нямаше да ме чуе. Знам, че ти и много от другите смятате, че не съм като нас и не съм истинска бездомница, но съм точно такава. И то от десет години. Вероятно ще бъда такава още десет, или дори двайсет. Аз съм тази, която съм, и това е животът ми. И затова те познавам, затова си мой приятел.

— Как е истинското ти име, Грейс Картър? Щом сме такива големи приятели, кажи ми истинското си име.

Сега бе мой ред да го погледна с отвращение, докато се облягах в стола си.

— Все забравям, че си гадняр не само когато се друсаш, нали?

— Работата е там, приятелко, че ние с теб сме вредни един за друг. Ние се държим взаимно тук. Заклещени. Отдавна трябваше да съм пукнал от свръхдоза, това беше моята съдба. А ти трябваше да си намерила друг Вини и да живееш някъде другаде. Но ти ме държиш тук, даваш ми причина да живея. Понякога обаче аз не искам да съм тука, знаеш ли? А ти ми пречиш. Благодарен съм, не ме разбирай грешно, но има сутрини, когато вдигам поглед, виждам онази дупка, от която трябва да изпълзя, и просто не мога, но трябва, защото мисълта как седиш там и ме чакаш и после кръстосваш улиците да ме търсиш… Не мога.

— Това е добре. Добре е, че имаш причина да продължаваш. Това е хубаво.

— Погледни ме, Ейс. Хората, с които си имам работа всеки ден, ми причиняват това, защото могат. Това е животът ми. Но ти не бива да си тук. Когато се събра с Вини, това беше шансът ти да се махнеш, да ме напуснеш и да оставиш всичко зад себе си. Но ти не го направи заради откачената си лоялност, защото ти пука за мен повече, отколкото за теб самата… По възможно най-милия начин, Ейс, ти трябва да бъдеш разкарана, далече. Върви си живей живота, който трябва да водиш.

— Това е моят живот.

— И си мислиш, че Джъдж ще спре? Мислиш, че това беше и е приключил с теб? Наистина ли си мислиш, че няма да използва всеки, когото някога погледнеш, за да ти даде още уроци? Когато напада нас, за да ти отмъсти, ние какво трябва да правим?

— Всичко ще е наред, защото аз ще отида в полицията.

Той затвори очи, сгърчи лице, сякаш злите пръсти на болката се забиха в нервните му окончания.

— Мамка му! Не знаеш кога да спреш, нали? Ченгетата? Ти откачи ли?

— Не, това е единственият начин да го спра.

— Аз вече им казах, че не помня нищо, че съм нямал нищо общо и е можело да бъде всеки. Какво, ти ще се върнеш и ще им кажеш друго?

— Просто ще им кажа какво видях, какво се случи.

— Ти си тръгна, преди да дойде линейката, и ми остави мобилния си, за да могат да ме намерят — сега ще се върнеш и ще признаеш всичко? Дори да ти повярват, каква полза ще има според теб?

— Не исках да си тръгвам, ти ме накара. Щях да остана и да им кажа всичко още тогава. И не става дума само за случилото се с теб, нали? Ходила съм на много техни „партита“, говорила съм с много хора, слушала съм разговорите им. Всички тези „контакти“ на Джъдж, който обича да говори за бизнес и да се хвали пред жените, защото ние не съществувахме за тях — аз чух всичко. Всичко е в главата ми. Знам, че беше преди години, но той не се е променил, все още върши същото, защото му се разминава от много време.

— Ейс, погледни ме. Погледни ме.

Направих го, погледнах го. Синините, превръзките, развалината, останала след онзи, който бе решил да ми даде урок.

— Следващия път това ще си ти и ще си мъртва, само ако разбере, че говориш с ченгетата. Ще убие и мен. Този човек не си поплюва, знаеш го. Отведе ни насред нищото, защото не вярваше, че ще дочакам линейката. Хората като нас нямат значение за него. Ако идеш при ченгетата, няма да има полза, само ще стане по-лошо.

— Трябва, Рийс. Нека поне веднъж лошият бъде наказан. Поне веднъж.

— В живота не става така, не и за такива като теб и мен.

— Е, може би е време да се случи. Може би този път ще получим справедливост и лошите ще отидат в затвора.

Той се мръщеше, гледаше ме, сякаш говорех на непонятен език. Може би наистина бях твърде идеалистична и глупава, въпреки всичко, което бях преживяла, но трябваше поне веднъж да се получи. Трябваше поне веднъж лошият да си получи заслуженото; поне веднъж някой, който цял живот е наранявал другите, да получи възмездие, вместо да продължава, сякаш е пазен от някакво специално покритие, което му позволява да извършва престъпления срещу другите отново и отново, година след година.

— Няма смисъл да говоря с теб. Ти просто ще го направиш, без да ти пука за последствията. Виж какво направи с мен, само погледни, и после ми кажи, че си е струвало заради „справедливостта“, че „справедливостта“ не е само за онези, за които някой го е грижа.

Замълчах.

— Ако го направиш, не искам да те виждам отново, да говоря с теб, вероятно просто ще изляза и при първа възможност ще взема свръхдоза, защото вече няма да има за какво да живея; защото ти ще си мъртва, мамка му. Всъщност, да, върви, направи го. Нека и двамата се отървем от този свят.

Искаше ми се да го накарам да разбере защо трябва да го направя.

— Рийс, ти заслужаваш някой да се погрижи за теб заради това, което ти се случи. И заради онова, което ти се е случило преди толкова години, което те е накарало да излезеш на улицата. Ти си човешко същество, ти си важен като всеки друг, който е бич нападнат. Ти заслужаваш някой да се погрижи за теб.

Той не спираше да клати глава и с всяко движение очите му ставаха все по-студени, по-далечни, докато накрая сякаш гледаше непозната, сякаш се взираше в нищото.

— До скоро, Ейс — рече накрая. Помръдна, измъчван от болката, извърна се от мен и се престори, че ме няма.

Това беше: край. Всъщност, ако трябва да съм честна, свърши още преди да седна на този стол. Вероятно още когато поиска да го оставя сам в онзи стар склад. Бях решила, че е размислил, но не, моето нехайство към мен самата явно винаги ме водеше дотук — до преданост към някой като него. Аз бях опасна за него. Ако не отидех в полицията, той сигурно пак щеше да говори с мен, щеше пак да се вижда с мен, за да има на кого да излива болката си, когато дрогата развърже езика му, но вече нямаше да е същото. Нямаше да идва на кафе при Бърни. Нямаше да си говорим до канала, нямаше да гледаме как листата се носят по водата. Нямаше да седим пред вратите на магазините и да гледаме звездите, да си представяме, че живеем така, както искаме. Няма да ме поглежда, сякаш иска да ми каже нещо, но не намира думи. Джъдж добре е знаел какво прави, когато е решил да нарани Рийс вместо мен. Знаел е, че това е краят на приятелството ни и че така ще накара всички останали — хората, с които бяхме свързани по различни начини — да се пазят от мен. Той ме беше изолирал и това означаваше, че когато замисли следващото си отмъщение, няма да има кой да ми помогне.

— Обичам те, Рийс — казах му. Трябваше да го кажа — вероятно това бе последната ми възможност да говоря с него. Той трябваше да знае, че каквото и да мисли за решението ми, това е самата истина. Той имаше значение; някой наистина го обичаше.

Исках да чуя същото в отговор, отчаяно исках да знам, че и той ме обича, но щях да чакам до края на света, ако си мислех, че Рийс ще го произнесе, особено сега, след като бях решила да ида в полицията.

— До скоро — прошепнах в тишината, преди да започна дългото си пътуване към полицейския участък.