Дороти Кумсън
Когато бях невидима (47)

Рони

Лондон, 2016 г.

Наложи се да моля Ника четири пъти, преди да ми даде телефонния си номер. Третия път просто не ми обърна внимание и продължи да прави каквото там правеше, а на четвъртия застанах пред нея, докато тя прибираше пакета с обяда си и музикалния плейър в джоба на палтото си, и я попитах.

Тя ме изгледа много дълго, сякаш преценяваше дали да ми откаже, после въздъхна примирено, написа номера на листче и ми го подаде, без да ме поглежда. Онова, което имахме предишния ден, си беше отишло, отново ставахме непознати.

— Може ли да ти се обадя? — попитах я, когато стигнахме до мястото, където щяхме да се разделим — тя щеше да продължи към хотела, където ми каза, че работи, а аз — към гарата.

— Ако се налага — отвърна тя. Не ме погледна и ме заболя. Пак гордостта ми, или просто чувствата ми? Бях се надявала, че леко сме разчупили преградата, която времето и моето предателство бяха издигнали между нас, но не — тя се отдръпна от мен, може би дори по-далече от преди.

— Налага се. — Надявах се да прозвучи смешно. — Наистина се налага. Намерих те отново; не искам да те изгубя пак. Не и когато трябва да ти се извиня подобаващо.

Погледът й най-сетне намира моя и се взираме една в друга. Внезапно я виждам каквато беше в деня, когато я забелязах в балетното студио. Имаше две опашчици с розови панделки в края и в погледа й се четеше, че ще стане балерина, че това е единственото, което иска да бъде. В този поглед видях най-добра приятелка и сродна душа. Тя също, ако се съди по това, което ми бе казвала през годините. Исках пак да я целуна. Да се свържа с нея без думи, както правехме, когато бяхме малки. След като се взира в мен още няколко секунди тази сутрин, тя клати глава, подразнена.

— Чао, Рони.

— Само да попитам — не си ли искаш бикините и сутиена, които ми зае? — Опитвах се да я задържа още малко. Щом не можех да хвана ръката й, да я прегърна, да я целуна, исках да постои още мъничко до мен.

— Не, не си ги искам. Чао.

— Чао — казах. Разочарованието ме заля. Не го бях осъзнала, докато не я видях на стълбите — тишината беше там, където беше Ника. С нея дойде покоят. Може би защото тя можеше да разбере, тя беше моята друга половина, липсващата част, която потушаваше бурята в мен. Ако успеех да намеря начин да й се извиня, може би тишината щеше да се завърне и аз щях да мога да я пусна да си отиде. Тя сама щеше да реши дали да бъде моя приятелка и аз щях да мога да приема това.

Тя се отдалечи бързо, преди да мога да кажа още нещо, за да удължа времето ни заедно, и аз неохотно поех към дома.

Още щом пристъпвам прага на дома на родителите си, потискащото усещане да съм тук и цялата тайна история на къщата се стоварват върху мен почти непоносимо. Не мога да си поема дъх; налага се да присвия очи няколко пъти, защото шумът в главата ми се покачва с няколко октави.

До телефона има бележник и химикалка и дори от вратата виждам как пасивната агресия на мама чака да ми се нахвърли. Тя е използвала червено мастило, буквите са огромни и подчертани няколко пъти. Съобщението покрива цялата страница. Тръгвам към него с трепет. Обзалагам се, че Клиф се е обадил отново и това я е вбесило. В моя защита ще кажа, че всъщност му се обадих, но той не отговори, затова оставих съобщение, в което казвах в общи линии. Да, добре, разбрах, че е готов да ми зададе онзи въпрос, но както вече съм обяснила, в момента не съм готова за срещи, ще му се обадя по някое време, когато направя онова, което трябва да сторя. Не съм виновна аз, че той не е схванал това като „спри да ми звъниш“.

Взимам бележника, когато виждам, че има четири страници със съобщения. Четири страници с червено мастило, всяко изписано все по-агресивно, подчертано и завършено с удивителни. Не знаех, че някой ще си направи труда да изпише половин ред с !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!, но ето, пред мен се разкрива още едно от лицата на майка ми.

Отгръщам на последното съобщение, за да видя кога е дошло, тъй като ме нямаше по-малко от четирийсет и осем часа. В дъното на листа е написала с главни букви и е подчертала шест пъти:

ВЗЕМИ СИ МОБИЛЕН!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

И без това щях да го направя. Всичко съм измислила: ще си взема мобилен и с него ще осъществя връзка с Ника. Ще й изпращам съобщения, ще й се обаждам веднъж седмично, бавно ще изграждам контакт, за да станем отново приятелки. А когато станем приятелки, ще се извиня. Ще обясня всичко, защо излъгах полицията, и да се надяваме, че ще разбере. Дори да не ми прости, просто да разбере колко съжалявам. Колко много съжалявам. Колко много винаги ще съжалявам.

Отгръщам на първата страница и започвам да чета съобщенията. С всяко чета по-бързо и по-бързо, прелиствам страниците, докато стигам до последното. Всички са от един човек. Свалям си палтото, хвърлям го на пода и взимам стълбите по две. Трябва да се изкъпя, да се преоблека и да изляза.

Съобщенията са от госпожа Сесил Фрост: Гейл е опитала да се самоубие.