Дороти Кумсън
Когато бях невидима (55)

Рони

Лондон, 2016 г.

Мислих. Мислих, мислих, мислих.

Не се молих. Защото не мога да се моля за това, за което мисля. Мисля как да отмъстя на господин Дано. Но нищо не ми се струва достатъчно, нищо не ми се струва правилно. Чичо изчезна. Татко мисли, че е избягал в Испания, но е решен да го хване, ако това искам. Аз искам да отмъстя на господин Дано.

Би трябвало да се моля за това, да насоча тези мисли към бог, за да може той да ме води, да ми покаже пътя. Но съм твърде ядосана, за да го направя. Ядосана съм заради всичко. Ядосана съм и съм объркана. Двете чувства текат през мен като съседни реки; често едната прелива бреговете си и изпраща огромни вълни през мен, опустошителни, поглъщащи всички други чувства и всякаква разумна мисъл. Реката на гнева прелива най-често.

Татко поема най-голямото бреме на гнева ми, вероятно защото говоря предимно с него. Той ме слуша, прегръща ме, все ми повтаря, че съжалява. Приема какво му казвам; че не ни е обръщал достатъчно внимание, на мен и братята ми. Деймън и Брайън също признаха колко ужасени са били от чичо Уорън и казаха какво ги е карал да правят, когато са били сами с него. Не, не като това, което бе причинил на мен, но все неща, които уж ще ги направят „по-корави“, ще ги „научат как да станат мъже“. През повечето време криели раните си, защото знаели, че мама няма да направи нищо, по-скоро ще им се скара, че създават суматоха, отколкото да ги защити и да се опълчи на чичо. Татко трябваше да се изправи пред това, което бракът му с човек като мама бе причинил на децата му. Призна, че е знаел, че тя понякога е твърде равнодушна към нас и се налагало да се намесва, но не предполагал докъде може да стигне. Преди три дни каза на мама, че се развежда с нея и ще посочи като една от причините за развода, че не ме е защитила. Освен това започна да търси нова къща, защото не можел да понесе мисълта да остане тук след всичко, което се е случило.

Ядосана съм на мама, разбира се. Но като че ли няма голям смисъл, защото всичко, всичко пак се оказва свързано с нея. В цялата история явно тя е жертвата. Както казва: направила всичко по силите си за всички ни и не можем ли просто да спрем с тази ужасна суматоха? Постоянно иска да знае какво ще направя по отношение на господин Дано, защото ако отида в полицията, вероятно историята ще се появи във вестниците, а тя нямало да понесе да е майка на момиче, което обвинява такъв уважаван човек в педофилия. Какво щели да си помислят хората за нея? Какво щели да си помислят за нашето семейство? Ако някой спомене за чичо, тя се преструва, че не чува, преструва се, че не разбира за какво говорят. Една огромна част от живота ми и гневът ми отскачат от щита, който е издигнала около себе си.

Ника не отговаря на обажданията ми. Нямам сили да ида в Брайтън да я видя и от факта, че телефонът й е почти постоянно изключен, разбирам, че не иска да говори с мен. Тя направи това, което обеща — дойде с мен, — и сега, след като изпълни обещанието си, вече не иска да има нищо общо с мен. Не мога да я виня. Сигурно бе много болезнено за нея да види как татко веднага ми повярва, веднага ме прегърна. Тя не беше получила това. Никой никога не бе заставал на нейна страна.

Затова съм толкова ядосана на господин Дано. Затова мисля за отмъщение. Той я нарани и му се размина. Той я нарани и никой нищо няма да направи.

Поне чичо ми си получи заслуженото — вече не може да се върне и да се държи все едно нищо не е било. Живее с постоянния страх, че полицията ще го открие и не знае кога ще почукат на вратата му и ще го накарат да се изправи пред престъпленията си.

Чичо Уорън също кара реката на объркването в мен да прелива редовно. Той ме насилваше и в същото време се държеше мило с мен. Купуваше ми разни неща, даваше ми пари, слушаше ме. А после правеше онези ужасни неща и ме болеше, бях изплашена, а след това объркана — не знаех какво да чувствам. Той така ужасно обърка съзнанието ми, постара се да го обикна, преди да направи това, което направи. И въпреки това всичко започна така бавно и внимателно, че през повечето време не бях сигурна, че става нещо нередно. А когато разбрах, че е нередно, започнах да го мразя, но все пак още го харесвах. Той често се извиняваше след това, казваше, че съжалява, че не е искал, и аз не знаех какво да направя. Много пъти бях на ръба да кажа, но колелото на Деймън, кръвта, която се опитвах да почистя от коляното му, бледото му лице, докато се опитваше да изтърпи болката, се появяваха в ума ми и аз си спомнях на какво е способен чичо Уорън и че може да нарани братята ми. С времето обаче объркването ми отслабваше, а гневът и омразата ми към него нарастваха.

Както и омразата към господин Дано.

Мисля много за него. И как да му отмъстя.