Дороти Кумсън
Когато бях невидима (35)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Толкова е забавно да целувам Маршал.

Целуваме се от седмица и е много забавно. Не мога да измисля по-подходяща дума. Забавно е. С Вини беше приятно, но не и такова. С Маршал е такова удоволствие, такава радост.

Елиза, която замина на дълъг великденски уикенд при родителите си, явно за да им каже, още я няма, затова не се тревожим, че ще се отбие, докато се целуваме.

Тази вечер дори не си направих труда да мина първо през апартамента си, за да сваля униформата на камериерка. Бях взела двойна смяна и ми предстоеше почивен ден, затова в главата ми, във фантазиите ми, това щеше да е ден, в който ще продължа напред, ще укрепя тази връзка. Чукам на вратата му, тя внезапно се отваря и той ме дърпа вътре.

— Липсваше ми — казва ми, опрял устни в моите.

— Не колкото ти на мен — отвръщам. И забавлението започва отново. Езикът му нежно изследва устата ми, ръцете ми са на лицето му, придърпват го към мен, докато гърбът ми опира в стената и той е притиснат в тялото ми. Забавлението преминава в удоволствие, което пък прелива в желание. Целувките му стават по-настоятелни, той се приближава, притиска се в мен. Пръстите ми посягат към колана му, разкопчават го и после разкопчават панталона.

Той се отдръпва леко.

— Сигурна ли си, Ника? — пита. — Няма защо да бързаме. Особено след като едва се познаваме.

— Това го прави само още по-забавно — прошепвам. — Можем да бъдем всякакви.

— Само ако си сигурна.

— О, да, сигурна съм.

Той отстъпва, хваща ръката ми и ме повежда по широкия коридор към дъното на апартамента. Подминаваме банята, открехнатата врата на друга спалня, обзаведена като стая за малко момче — очевидно стаята на сина му. Продължаваме и влизаме в неговата спалня. Той затваря вратата и сваля сакото от раменете ми. Разкопчавам ципа на панталоните му, копчетата на ризата и плъзгам ръце по късите къдрави косъмчета на гърдите му. Падаме на леглото и продължаваме, без да се целуваме, частично разсъблечени, докато той посяга към чекмеджето на нощното шкафче, за да извади презерватив. В мрака, в разгара на момента, се чувствам достатъчно сигурна, за да сваля очилата и да ги оставя на шкафчето. Пръстите му вдигат полага ми, свалят бельото ми. Той пак ме целува, този път по-дълбоко, по-настоятелно, обещание за това, което предстои. Стене до устните ми, докато аз му слагам презерватива. След това спираме за миг в тъмното, взираме се в очите на другия, и аз го насочвам, а после и двамата издаваме стон.

Всичко се разпада, всичко, което нося със себе си, в което съм се вкопчвала, се разпада и аз се наслаждавам на това. Аз съм тук. С някого. Той е в мен и е прекрасно. Аз съм с него и съм тук. Съществувам. По вените ми тече удоволствие. И аз съм тук, за да го усетя. Той се движи по-дълбоко в мен и е прекрасно, хиляди искри от неназовано чувство плъзват по вените ми; аз се движа под него и стонът му ме изпълва с радост. Пак започваме да се движим заедно, да стенем заедно, да се прегръщаме, докато се сливаме, екстазът ни отеква в стаята.

Откакто свършихме, не сме продумали. Лежим един до друг твърде изтощени, за да помръднем. Тялото му е прекрасно. Аз съм тук. Толкова често по време на такова нещо, и особено след това, не присъствам, не чувствам, опитвам се да го излича от ума си. А сега съм тук с Маршал и ми е… хубаво. Не мога да намеря точна дума, защото никога не ми се е случвало. Хубаво е, просто хубаво.

Хубаво е, че тялото ми ми принадлежеше, за да правя каквото ми харесва, хубаво е, че изпитах удоволствие от секса. Хубаво е, че за първи път се почувствах равна в секса, в инициативата, в участието и след това.

С Тод нямаше нужда да присъствам. Тялото ми беше там, за да може да съблича от него дрехите, които е купил, и да прави секс с него, ако пожелае. А с Вини го правех, защото имахме връзка. Вини ми показа, че сексът не е нещо, което трябва да изтърпяваш или да мразиш. Не беше неприятно, той се отнасяше с уважение, но аз пак отсъствах и после се завръщах, но не се чувствах зле, както се чувствах с Тод.

За първи път правя секс, присъствайки в тялото си. За първи път осъзнавам, че мога да изпитам удоволствие от секса.

— Добре ли си? — пита Маршал внезапно. Прегръща ме, притиска ме към себе си и ме целува по челото. Звучи загрижен; прегръдката му с някак по-успокояваща от обичайната прегръдка след секс. — Наистина ли го искаше?

— Да, разбира се.

— Надявам се, че не си се почувствала принудена или нещо такова — казва той внимателно. — Не исках да се чувстваш, все едно си длъжна. Щях да изчакам, особено след като не се познаваме особено добре.

— Не се почувствах принудена. — Сега съм объркана. За първи път от толкова години исках да правя секс с някого и за първи път изобщо присъствах достатъчно, за да му се насладя. Защо той ще си мисли друго? — Точно това исках и наистина, наистина ми хареса. Не личеше ли?

— О, да, но ти плачеш.

Плача ли? Докосвам лицето си, докосвам сълзите, които са изскочили от очите ми, сълзите, които дори не съзнавам, че съм проляла. Избърсвам ги, посягам и грабвам очилата си от шкафчето, за да ги сложа на носа си и да се скрия.

— Съжалявам — казвам му. — Не е заради теб, а заради мен и обърканата ми глава. — Сядам, вече мога да се обърна към него, нали съм с очилата. Той е сбърчил леко чело и се взира в мен. — Беше невероятно. — Посяга и отмята кичур от челото ми, явно не е убеден. — Просто се развълнувах. Аз не съм… Не съм го правила от много време и както ти казах, малко съм объркана. — Навеждам се и го целувам по устните. — Съжалявам, ако съм те притеснила, беше толкова хубаво.

— Просто ми се ще да съм сигурен, че това искаш.

— Е, май има само един начин да ти го докажа.

— О, така ли?

Качвам се върху него и започвам да разкопчавам униформата си.

— Можем да го направим отново, но с по-малко дрехи.

— Идеята ми харесва. Много ми харесва.

 

 

Бирмингам, 2016 г.

Пръстите ме боляха, докато търках зачервените си от умора очи на излизане от работа. Вървях по тихата пресечка след края на смяната и после по една от главните улици към дома.

Бях изморена, почти изтощена, но взимах много смени, за да събера достатъчно пари да си откупя плейъра. Освен това трябваше да спестя, за да покрия наема и сметките, когато се случеше неизбежното с Джъдж и нямаше да мога да работя известно време. Не мислех, че ще ме убие, но щеше да ме нарани много лошо. Вече донякъде се бях примирила. Приех го като неизбежно последствие от това, че изобщо се забърках с човек като него.

Разбира се, бях помислила за бягство, но тогава той щеше да нарани друг заради мен. Аз бях забъркала това, аз трябваше да си платя. Доколкото знаех, Лори вече беше на сигурно място. Онази нощ, когато му дадохме парите, аз взех спалния си чувал и двете спахме на улицата, но не скрити както обикновено, а на видно място. Аз легнах от другата страна на улицата, за да я наглеждам, но тя беше сама и когато служителите от благотворителните организации, които работеха с най-уязвимите бездомни хора, забележеха колко е млада, щяха да идат при нея. Бях го виждала и преди, знаех, че са искрени, затова, когато тя тръгна с тях, бях сигурна, че това е най-добрата помощ, която може да получи.

Тя ми помаха, преди да тръгнат, и се наложи да извърна очи. Исках да й помахам, искам да изтичам при нея, да я прегърна, да й кажа, че се надявам да я очакват хубави неща, но не можех. Тя трябваше да разбере, че няма път назад, че ние няма — не можем — да й помогнем отново. Ако се върнеше, щеше да е сама, щеше да е длъжница на хора, които са й давали пари, щеше да е в голяма беда и аз нямаше да мога да й помота. Не бях сигурна дали изобщо ще съм в състояние да помагам на някого, дори на себе си.

Тръгнах към главната улица и продължих към дома и тогава играта на светлината от отсрещните сгради ми напомни за другата Вероника.

Рони. Тя беше така жива в ума ми: лицето й, приятелството ни, предателството й, мъката ми по нея… всичко това преминаваше през мен като порив, като призрак, който минава през стени.

Спрях, почти замаяна от мисълта за нея. Защо сега? Защо така силно? Да не би да е умряла? Да не би да премина през мен, преди да се запъти към отвъдното? Това предупреждение ли беше, че ще се случи нещо ужасно? Продължих към дома с разтреперани крака, страхът от значението на този момент се разливаше в мен с всяка крачка.

Отначало не видях колата. Когато я забелязах — черна и лъскава, с тъмни прозорци, — реших, че това е поредният идиот, който ме бърка с проститутка. Но твърде дълго караше до мен, за да е такъв, и когато привлече напълно вниманието ми, продължи още малко, преди да спре. Задната врата се отвори и зейна като уста на чудовище, готово да ме погълне на една хапка.

Значи това беше. Затова ме беше навестила Рони. Не тя бе умряла — аз щях да умра. И тогава вече щеше да има само една Вероника Харпър, израснала в Чизуик, която имаше талант да стане истинска балерина и чийто живот завинаги беше променен заради обичта й към танца. Бавно тръгнах към очакващата ме уста и се наведох да надникна вътре. Рубинът на Джъдж проблесна срещу мен, когато той се усмихна.

— Здрасти, Ейс. Хайде да се повозим.

 

 

Брайтън, 2016 г.

Маршал ме гледа как се обличам в тъмното и мълчи. Знам, че иска да ме помоли да остана. Но това би било глупаво, след като си имам легло, само на пет етажа по-нагоре, и ние наистина не се познаваме особено добре. Когато съм готова, се навеждам над него и го целувам. Отдръпвам се, той не казва нищо, нито пък аз. Внимателно прибира косата от челото ми и за миг изглежда тъжен. Ако ме помоли да остана, сигурно ще го направя, но се надявам да не го направи. Надявам се да остави това да се развие естествено, бавно. Надявам се и аз да го направя. Маршал ми маха за довиждане, обръща се, затваря очи и се преструва, че спи. Аз излизам от апартамента му с мисълта, че ще се върна отново на следващия ден.

 

 

Бирмингам, 2006 г.

В ума ми звучеше „Африка“ на „Тото“, отново и отново, докато пътувахме към старата индустриалната зона. Възстановяваха я — преди беше толкова пуста и грозна, откакто живеех в града, но сега я обновяваха. Красотата, така очевидна в центъра, започваше да се появява и тук. Щеше да отнеме години, но накрая щеше да изглежда впечатляващо.

Опитвах се да не се тревожа какво е намислил Джъдж, дали ще ме остави жива, дали ще е толкова ужасно, че няма да мога да се справя с последствията. Той не би станал такъв и не би наложил властта си, ако не бе способен да причинява на хората немислими неща. Нямаше смисъл да гадая какво ми е приготвил, какво ще бъде моето мъчение. Вместо това съчинявах писмо до родителите си.

Скъпи мамо и татко,

Пиша ви, защото в живота ми настъпи такъв момент, че вероятно няма да ви видя отново. Искам да ви кажа, че съжалявам, задето не поговорихме отново. Ще ми се да не беше станало така. И ми се ще… ще ми се да ми бяхте повярвали. Знам, че е трудно да чуеш такова нещо, но ми се ще… Предполагам, че вече няма значение. Моля ви да кажете на Марлон и Саша, че съжалявам, че нямах възможност да ги опозная по-добре.

Докато мислено пишех прощалното писмо до родителите си, писмо, което никой никога нямаше да види, думите ми започнаха да се смесват с думите от „Африка“, която звучеше в ушите ми: Нуждата да бързаш, колко е трудно да се откъснеш от истинската любов, дъждът е като…

Колата спря в празното хале на стара фабрика, изоставена преди много време. Покривът още се държеше, но имаше големи дупки, през които надничаше небето; стените изглеждаха стабилни. Никой нямаше да ме намери тук, разбира се. Много, много време. Мислех си за Рийс. Той не се появи в кафенето предната нощ, нито по-предната и никой не го беше виждал, когато тръгнах да го търся. Нямаше да го видя отново. Той щеше да иде в кафенето, но аз нямаше да се появя. И той щеше да разбере, че Джъдж вероятно ме е докопал и никой няма да открие тялото ми.

Откопчах колана, Джъдж също. Фактът, че си бях сложила предпазен колан, когато се качих в колата, която щеше да ме отведе към смъртта ми, почти ме накара да се усмихна. Бях се постарала да съм в добро състояние за онова, на което щяха да ме подложат.

Джъдж се взира в мен през целия път. Бяхме сами в задната част на колата и очите му, онзи заплашителен син поглед, не се откъснаха от мен през цялото време. Вероятно очакваше да се опитам да говоря с него, да го умолявам. Не го направих. Нямаше да му доставя допълнително удоволствие, като го моля, преди да ме измъчва.

Дебелите му пръсти пригладиха внимателно лявата му вежда и той изглеждаше сякаш наистина му е много, много неприятно, че трябва да прави това. Знаех, че е човек, който предпочита тихия контрол на заплахата, властта, при която няма нужда да осъществява изречената заплаха.

— Така и не можах да те разбера, Ейс — каза той. — Още от самото начало не можах да разбера що за човек си. Не беше наркоманка, не пиеше, като че ли не искаше нищо конкретно. А не можеш да работиш с човек, който не иска нищо конкретно.

Бъркаше, разбира се. Исках много неща, но те не се купуваха. Исках много неща постоянно, но тях никой не можеше да ми ги даде.

— Част от проблема беше, че личеше, че не ти пука особено за теб самата. — Той отвори вратата и слезе. Бавно го последвах, не бързах да се изправя пред неизбежното.

И тогава го видях: Рийс.

Обърнах се рязко към Джъдж, после пак към Рийс. Приятелят ми стоеше на няколко метра от нас, обграден от двама здравеняци. Стомахът ми се преобърна и внезапно разбрах какво е да се страхуваш. Бях си мислила, че ме е страх, бях си мислила, че съм изплашена по пътя дотук, но сега бях ужасена — за Рийс. Цялото ми тяло пламна от ужас.

Дебелият вълнен пуловер на Рийс, дългото зимно палто и дебелият елек над него не можеха да скрият колко слаб и крехък е. Когато го срещнах за първи път, изглеждаше жилав; но през последните години беше станал слаб и опустошен от навика си, от начина си на живот. Сега беше чист, беше започнал да напълнява и да изглежда нормално, но притиснат между двамата мъже изглеждаше крехък.

Когато не се появи в кафенето последните две нощи, си помислих, че отново е паднал в дупката след толкова време на въздържание, че пак се е озовал в началото.

— Помниш ли деня на първата ни среща, Ейс? — каза Джъдж. — Когато онзи там дойде при теб в кафенето, крещя ти и те обижда, а ти само седеше и гледаше. Всеки друг би му казал да се разкара, но не и ти, ти седеше и търпеше, защото те беше грижа за него. Да те е грижа за хората е чудесно, достойно за възхищение. Но и глупаво. Тогава разбрах, че съм те пипнал. Трябваше само да поговоря с теб, докато бе така разстроена от човек, за когото те е грижа, и за нула време щеше да започнеш да работиш за мен.

Рийс се взираше в мен, аз в него.

— Съжалявам — прошепнах.

— Мислеше се за много корава, а, Ейс? — продължи Джъдж. — Погрижих се да те изчукат шестима за една нощ и двама добре да те наранят, и все пак това не те разубеди, защото си мислеше, че си нещо повече. Е, оставих да ти се размине тогава. А после ти отведе Лори, моето красиво мъниче. Знаеш ли колко мъже се бяха наредили на опашка за нея? Колко пари можеше да ми изкара такова младо момиче? Извратеняците са голови на всичко за девойки. Всичко бях планирал, така се бях постарал, но ти си навря носа.

— Много съжалявам — оформям пак с устни към най-добрия си приятел.

— И тогава осъзнах, че няма да ти дам урок, като те нараня, нали, Ейс? Може да ми достави моментно удовлетворение, но ти няма да си вземеш поука, нали? — Той вдигна ръка, за да посочи Рийс с дебелия си пръст. — Помислих си обаче, че ако се погрижа той да кара цял живот на кашички, ако се лиши от някой крайник и от други неща това ще те убеди да не се ебаваш повече с мен. — Засмя се; нащърбен смях, който режеше като трион. — Какво ще кажеш?

— Съжалявам, Джъдж — казах му. — Съжалявам. Моля те не го прави. Съжалявам. Много съжалявам. Ще направя всичко, всичко. Искаш да работя за теб? Ще работя, ще работя за теб и няма да се оплаквам. Дори няма да ми плащаш, ще направя каквото кажеш, но моля те не го прави. Моля те, моля те.

Точно това искаше той. Това бе искал и Тод. Тод беше най-доволен, когато молех за обичта му, когато се извинявах, че съм го разстроила, опитвах се да го умилостивя, като правех онова, което искаше; всичко това му показваше, че си знам мястото и той има абсолютен контрол. Това искаше и Джъдж, в общи линии. Да знае, че притежава абсолютен контрол, че никой не би си помислил да му възрази. Щом се налагаше — да се моля, да се унижавам, да спя, с когото ми каже, за да спася Рийс, щях да го направя. Абсолютно.

— Радвам се да видя, че най-сетне си знаеш мястото, Ейс — каза Джъдж. — Но е малко късничко за това. Не мога да оставя да ти се размине. Ще дам лош пример на останалите. — Кимна ми. — Виждаш ли? Ти си виновна за това. Ти. Ти му го причини. Не аз.

— О, моля те, моля те, моля те — замолих се отчаяно. — О, моля те… — Звукът, който издаде Рийс, ме накара да си запуша ушите с длани, защото той разкъсваше всяка фибра на тялото ми. Не спираше, викът, агонията, гледката. И над всичко това думите на Джъдж: Ти си виновна за това. Ти. Ти. Ти. Ти.