Джеймс Баркли
Мрак по пладне (9)

ГЛАВА 8

Ша-Каан не остана при другите в тихия Чоул, а отлетя към собствените си покои, които покорният му народ на вестарите построи по негово желание — огромния Волнокрил.

Тежката битка се бе проточила, но превъзходството на свикналите с реда и подчинението Каан ги спаси от многобройни жертви и ранени. Така им останаха достатъчно сили да охраняват разкъсването. Враговете обаче щяха да се връщат отново и отново, докато не победят неговото Люпило или пробивът между измеренията не бъде затворен. А Ша-Каан вече долавяше как той се разширява, сякаш гризе краищата на небето.

Изпрати най-пострадалите в Клена — убежищата между измеренията, които бяха свързани с Балея. Там маговете Драконани щяха да им помогнат, за да са здрави за следващата битка.

Вече нямаше свой Драконан. Откакто Серан намери смъртта си при кражбата на амулета, Ша-Каан не се бе замислял кого да избере.

Преди да си позволи отдих той полетя над територията на Каан, за да знае какво се случва. От края на опустошената област Кеол край сухите земи и покритите с белези планини на Бешара се понесе над заоблените хълмове и полята на Дормар, за да стигне до влажната горещина на горите в Терас. Такива владения подхождаха на най-могъщото Люпило, но скоро щяха да ги загубят, ако в Балея не откриеха как да затворят разкъсването.

Не винаги бяха притежавали тези земи, без никой да им ги оспорва. Началото на зрелостта си, преди повече от три поколения, Ша-Каан прекара в схватки с люпилото Скар за някога плодородния Кеол.

Още помнеше отвесните зъбери над прекрасните ливади, напоявани от чудни водопади. Помнеше полюшващите се високи стръкове в тучните равнини до угаснали вулкани и заравнените от ледници плата. Помнеше обширните гори, където Огнената трева избуяваше под сенките на гъстия листак и верните хора я косяха, за да подхранва пламъка на Каан. Но наситените й сини и червени оттенъци привличаха и други — драконите Скар.

В неспирните битки силата на Каан чезнеше, Люпилото намаляваше без поддържащо духа сродно измерение.

Скар и Каан влизаха в стълкновения из небесата, по земята, в езерата и реките, заличаваха всяка следа от живот в обгорената пръст и пресушените потоци. Хората в тези земи гинеха, ако не успееха да избягат към дивата пустош и отвъд нея. Рухналите скали променяха речните русла, земята почерняваше от неспирните пламъци, пропадаха тунели, докато враговете намираха и унищожаваха поредния Чоул.

Земята умираше и Каан щяха да я последват в забравата, ако Септерн, онзи велик човек, не се бе появил изневиделица върху напуканата пръст в доскоро толкова желания от всички Кеол.

И тъкмо Ша-Каан го намери. Ако го беше видял някой от Скар, историята на техните светове щеше да кривне в съвсем друга посока. Ша-Каан летеше ниско над повърхността, когато зърна човека — той крачеше, наглед безцелно, и зяпаше небето, гъмжащо от сражаващи се дракони. После изви глава и се опули към връхлитащия го Ша-Каан.

Септерн не показа страх, само чакаше с кротко примирение, както постъпи и Хирад Хладнокръвния в замъка Таранспайк.

Това възпря Ша-Каан да убие веднага необикновения човек. Обзе го любопитство — Септерн очевидно не принадлежеше към народа на вестарите, които служеха на Каан толкова предано. Всъщност личеше, че не е от никоя покорна на драконите раса.

И Ша-Каан реши да рискува въпреки битката горе — драконите може и да бяха господари на небесата, но на земята ставаха по-бавни и тромави. Неговото решение доведе до оцеляването на Люпилото, защото тутакси наклони везните в сраженията срещу Скар и дари на Каан сродно измерение, чрез което развиха съзнанието си до следващото равнище.

Щом кацна близо до Септерн, погледна какво има зад човека и веднага съзря причината за толкова неочакваната му поява — отчасти скрит зад жилави храсталаци, каквито още вирееха в Кеол, правоъгълник от преливащо се кафяво с бели петънца. Оставаше почти невидим на фона на скалите, ако не стоиш срещу него. Ша-Каан мигновено осъзна какво е това и докато припряно отвеждаше Септерн настрани, тревожно изръмжа към сродниците си.

Незабавно цял рояк от Каан пикира към портала и профуча през него. Скар реагираха отчаяно. Цялото им Люпило прекъсна нападението, за да се устреми след враговете.

Поне дузина успяха да последват преминалия рояк, но Каан се построиха в отбранителна мрежа пред портала и отблъснаха останалите. Никога нямаше да забравят поуката от щастливата случайност. А и Ша-Каан нямаше да допусне първият му кратък разговор със Септерн да се заличи от неговия вече стар, но все тъй кристално ясен ум.

— Какво става? — попита човекът незнайно кого.

Очевидно не очакваше отговор от изненадващо стоварилия се до него страховит закрилник. Дори позата му издаваше колко е озадачен.

— Каан отлетяха да унищожат сродното измерение на Скар. Така ще победим в битката за Кеол.

Краката на Септерн омекнаха от смайващия отговор. Но той се опомни бързо… както и Хирад векове по-късно.

— Не разбирам…

— Порталът, през който ти мина, води към измерението, поддържащо духа на Люпилото Скар. Познахме го по присъщите му черти. Ще унищожим крепящата измерението структура и ще ги лишим от него. А след това ще ги разгромим над Кеол.

Лицето на Септерн пламна от ярост.

— Но там живеят безобидни крилати същества. Не можете да ги… Що за убийци сте вие!

Човекът хукна обратно към портала пред погледа на стъписания дракон.

— Няма да им попречиш. По такива закони живеем ние… Септерн обаче не го послуша. Не можа да попречи. И след време се върна. Ша-Каан го очакваше.

Ша-Каан прогони спомена и се издигна нависоко. Преди да направи салто във въздуха, нададе гърлено ръмжене към стражите пред разкъсването, за да ги извести, че отива във Волнокрил. После се спусна стремително към особено гъсто сплетени корони на дървета.

Макар за него да бяха минали почти четиристотин от годините в Балея, наслаждаваше се на тръпката от пикирането към това средище на Люпилото. Не се налагаше да фучи така, но пък иначе нямаше да е вълнуващо.

Шеметно доближаваше наглед непроницаемата стена от зеленина, но с единствено движение на крилете зае точната позиция във въздуха, после ги долепи до тялото си и светкавично се провря в пролуката. Долината се откри пред погледа му.

Покриваше я мъгла, меко искряща под безбройните копия зеленикава светлина между гъстите листа. Долината на Люпилото се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът на някой от вестарите. Влажните гори създаваха чудесния мек и топъл климат, толкова благоприятен за люспите и навяващ покой. Ша-Каан отправи кротък зов и му отвърнаха четири, може би и пет снасящи женски, скрити в мъглите.

Ромоленето на вода, полюшването на клоните и отзвукът па неговото приветствие вдъхнаха безметежност в душата му. С разперени криле забави полета си, превъртя се, за да окъпе умореното си тяло в топлата влага, и се спусна, изпънал шия. След още десетина маха с крилете проникна през мъглата и гледката под него му донесе ведрина сред тревогите.

Насред долината на Люпилото течаха мудните води на широката река Тере. Започваше от могъщ водопад в северния край, руслото се разстилаше все повече, запълвано от други водопади, и завършваше с южния пролом, където се шмугваше под земята. По клоните на дърветата, покрили склоновете, гнездяха птици, които се хранеха с Огнена трева и разпръскваха семената й по огромни ливади из долината. Тук-там стърчаха тежки камъни, а където почвата беше в най-тънък слой, вестарите строяха своите колиби от греди и тръстика.

Ша-Каан минаваше ту над един Родилен Чоул, ту над друг — обикновени ниски постройки с плоски покриви, където имаше най-добри условия за излюпване и укрепване на малките дракони. Във всеки пламтяха огньове под огромни казани с вода, по каменните стени се стичаха струйки и овлажняваха пръстта, в която бяха гнездата.

Той зави бавно и ловко, разпери криле, изви ги за бавно кацане и разтърси скалата под краката си. Неговите служители притичаха да го посрещнат.

— Невредим съм — успокои ги Ша-Каан. — Не се занимавайте с мен, искам да видя какво сте свършили.

Всички заповеди бяха изпълнени точно. Той въздъхна радостно. Волнокрил… Неговият дом.

Конструкцията от бял полиран камък се издигаше поне сто и петдесет стъпки. Ниските преддверия водеха към огромната зала, където Ша-Каан си почиваше и изслушваше покорните му хора. Куполът представляваше съвършено полукълбо и чак при четвъртия опит за изграждането му Ша-Каан остана доволен. На всяка от осемте стени бе гравиран собственият му лик, за да отблъсква злото от всички посоки.

От двете страни на купола се издигаха кули — сияещи колони от камък, чиито върхове се обвиваха в изпарения. И в техните основи имаше казани с вода над разпалени огньове. Ша-Каан също като малките дракончета се чувстваше най-добре сред топла влага, когато не беше при сродниците си в Чоула. Тя беше балсам за люспите, крилете и очите му.

Волнокрил дължеше името си на смайващото изваяние над купола, достигащо височина триста стъпки — крилете на Ша-Каан, пресъздадени от камък до последната подробност, извити нагоре и докосващи върховете си, забулени в мъгла. Подобаващ символ за властта му над Люпилото.

Той затвори очи, внимателно нагласи тялото си и се прехвърли под купола. Краткото проникване през измеренията беше възможно при пълна неподвижност и ставаше неизбежно, за да влезе в сграда, през чиито входове можеха да минат само помагащите му хора.

Влажният задух вътре тутакси облекчи умората му. Намести се, протегна шия върху мокрия под и разсеяно подъвка една от балите Огнена трева, струпани покрай стените, преди да схруска вързана до тях коза. Позволи си мигове на съзерцание, погледът му се плъзгаше по стенописите, напомнящи за отдавнашна прелест. Такава беше земята преди драконите да подхванат борбата си за надмощие. Сега тази красота можеше да бъде видяна на твърде малко места. Някога и Кеол изглеждаше така. Ша-Каан си рече, че картините още не са довършени, но паметта пак го пренесе в онзи съдбоносен ден на първата му среща със Септерн, довела неизбежно и до сегашната заплаха за Балея и разкъсването, зейнало в небето над Терас.

* * *

— Изборът пред нас е твърде ограничен — започна Кард. — Знам, че подчертавам очевидното, но искам да знаете точно в какво положение изпаднахме.

Керела бе свикала целия Съвет, за да изслушат пълководеца.

Седяха в покоите на Съвета — пръстен от стаи около Сърцето на Кулата. Трите прозореца във външната стена бяха отворени и пропускаха светлината на следобедното слънце и кроткия ветрец.

— Генерале, първо бихме искали да чуем колко войници и магове са ни останали — помоли Керела.

Кард кимна и разгърна парче пергамент.

— Възложих на един взвод да преброи всички в Школата. Уви, привършиха твърде бързо. — Той си пое дъх и продължи: — Между тези стени сега имаме сто осемдесет и седем магове, ако броим и вас. Вчера бяхте над петстотин. И с войската не сме по-добре. Сега командвам седемстотин и седемнадесет годни за битка мъже, имаме още трийсетина ходещи, куцукащи или лежащи ранени, а още дузина едва ли ще доживеят утрото. Тук се събраха четиристотин и осем деца — от пеленачета до тринадесетгодишни. С тях дойдоха шестстотин осемдесет и седем жени и триста и четиринадесет мъже с различна възраст и сили. Общо сме две хиляди триста петдесет и петима. Да, цяла тълпа, но за щастие кладенците са дълбоки и пълни, а вие обърнахте внимание на предупрежденията ми да струпате запаси. Разполагаме с храна за четири седмици, а после…

Барас чуваше оглушително ударите на сърцето си в смаяното мълчание. Никой не отместваше поглед от трицветния лакиран плот на масата.

— Земни богове… — ахна тихичко Торвис, прегърбил дългото си костеливо тяло над масата. — А колко жители имаше градът?

Всички отново се вторачиха в Кард, който неловко се размърда на стола си. Отбягваше погледите им.

— Преди нападението на западняците в града имаше петдесетина хиляди души, но е трудно да се каже точно — някои бяха дошли по работа или на гости, ние пък пратихме магове и войници за отряда на Дарик. Както и да броим, в Школата се приюти само една двадесета част от населението.

Керела притисна длани към лицето си и бавно завъртя глава. Кард вдигна ръка.

— Разбирам колко наскърбени, стъписани и безпомощни се чувствате, но не забравяйте, че мнозина от съгражданите ни са избягали в околните земи. Вярвам, че ще се доберат до Дордовер и останалите Школи. И все пак… Загубихме мнозина доблестни бойци при отбраната на града, несъмнено има и голям брой пленници. Точно те са най-тежкият ни проблем.

— И какво всъщност можем да направим? — попита Ендор с крива усмивка.

— Изборът е ясен — предаваме се, като премахнем Покрова и отворим портите пред западняците, или чакаме избавление от Дордовер и други, незнайни засега сили.

— Немислимо е да се предадем — веднага каза Керела. — Отворим ли портите, свършено е с Джулаца като средище на магията, а може би и с всички ни. Нека ви попитам колко от вас се доверяват на думите на владетеля Сенедай?

— Ако му повярваме, значи избираме смъртта — поклати глава Селдейн. — Знаем как са настроени западняците към нашата магия.

— А ако никой не ни помогне през следващите четири седмици? — подхвърли Торвис.

— Разбира се, заедно със старшите си помощници ще подготвя план за измъкване от обсадата — подчерта Кард, — но би трябвало да знаете отсега, че ще дадем много жертви, защото ще бъдем всички заедно в това последно усилие.

— Тоест ще опитаме пробив.

— Да — кимна по-ведро пълководецът. — Важно е да ударим с цялата си сила там, където според нас обръчът е най-рехав. Това също е причина да се стремим към унищожаването на обсадната им кула. Каквото и да правим, трябва да остане в тайна до мига, когато отворим портите. Ще оставя гази задача на вас. Предстои ни обаче по-скорошно затруднение, което вероятно ще промени напълно желанията на кората от града, които са при нас.

— Мислех, че те се радват на спасението си — промълви Селдейн.

— Вярно, но повечето имат близки извън тези стени — мъртви, избягали в пущинака или пленени. А Сенедай ни заплаши, че ще засили принудата да се предадем и да махнем Покрова. Вече е загубил достатъчно воини при досег с Покрова, за да се убеди, че е непристъпен и смъртоносен. Душа не ми дава аз да изрека тези думи, затова ще ви задам въпрос — ако вие искахте да се отървете от Покрова и разполагахте с няколко хиляди пленници, как бихте изнудили обсадените?

* * *

Септерн се бе върнал през разкъсването, тласкан от необуздан гняв, и този спомен до ден-днешен изпълваше Ша-Каан с веселие, толкова нелепа беше случката. Магът не беше от най-високите хора — малко над пет стъпки и половина по мерките на Балея. А драконът, макар и млад по онова време, се простираше на поне осемдесет и пет стъпки от върха на муцуната до края на опашката. Оттогава Ша-Каан достигна дължина сто и двадесет стъпки и беше сред най-едрите дракони, които още летяха в небесата. Имаше и нещо по-важно — почти не бе загубил бързината си.

Септерн се претърколи през прохода, изтръска дрехите си, веднага зърна Ша-Каан и се захвана да хули и него, и цялата му раса. Ако някой от вестарите бе постъпил така, щеше да бъде или убит, или поне прогонен заради своята непочтителност. Човекът размахваше ръце и начесто сочеше зад себе си.

— Защо не отидеш да видиш какво стори твоето любимо… Люпило ли беше? Съсипахте мирна и красива цивилизация с проклетите си пламъци и челюсти. Как смеете да си присвоявате властта на живота и смъртта на същества от друго измерение?! Е, аз обаче се погрижих никога да не сторите същото на моя свят. И никой от гнусното ви Люпило на убийци не ще проникне отново по моя вина в измерението на хората птици. Дано са оцелели достатъчно от тях, за да съградят наново онова, което им отнехте. Вие не сте повелители на целия свят, а само на своето измерение… Впрочем щом унищожавате всичко, което ви се изпречи на пътя, не сте нищо повече от безмозъчни зверове. И как по-точно си помогнахте, като изтребихте невинна раса? Ти да не загуби дар слово, а?

Септерн вече се бе изпречил пред муцуната на Ша-Каан, който положи глава на листата и тревата, с прибрани криле и свита опашка по дължината на тялото му. Пребори се с желанието да накаже този нагъл човек — помнеше колко безценен може да се окаже за оцеляването и благоденствието на Каан.

А зад Септерн от кафявата петниста мембрана на разкъсването изскочиха четирима дракони Каан — само те бяха оцелели в битката със Скар. Победните им възгласи заехтяха над опустошените земи на Кеол.

Ша-Каан помнеше последвалия разговор, сякаш беше вчера.

Изчака другите от Каан да се отдалечат, внимателно огледа небето, подуши въздуха за миризмата на някой от Скар и се обърна към човека, но първо прати мислена заповед на най-доверените си вестари.

— Ще ти кажа три неща. Името ми е Ша-Каан от Лишилото Каан. Ние изобщо не сме заплаха за твоя свят. А ти трябва да си мериш приказките, защото други мои сродници не са снизходителни като мен.

— Снизходителен?! Я не ме разсмивай. И онази касапница отвъд портала ли беше проява на снизхождение?

— Не, борба за оцеляване — поправи го Ша-Каан с благия тон, който уталожваше безпокойството у вестарите.

— Тъй ли било? Разрушихте домовете им, изгорихте крилете и телата им, изпълнихте небето им с мрак и мълнии посред бял ден. Не ми се вярва, че щяха да се примирят с оправданието ти, че това е борба за вашето оцеляване, защото доскоро сигурно не бяха чували за Люпилото Каан.

— Затова пък познаваха Люпилото Скар. И му служеха. Значи бяха срещу нас, дори и неволно. Не бяха на наша страна.

Ако Ша-Каан можеше да вдигне рамене като човек, би го направил, но вместо това размърда твърдите дъги над очите си. Видя, че Септерн пристъпи от крак на крак, вече не беше толкова наежен.

— Но дали те… тоест хората птици знаеха това?

— Скар би трябвало да са им обяснили всичко за драконите заедно с причините да ги направят свои служители. Както ще бъде обяснено и на теб.

— О, премного съм ти благодарен — присмя се Септерн. — Но първо ми кажи как тъй хората птици са били съюзници на дракони. Не виждам смисъл в това.

Ша-Каан се надигна от земята.

— Не е толкова лесно да се отговори на твоя въпрос. По-добре да отидем на сигурно място. Моите помощници ще ти донесат храна и ще те придружат. Ще те чакам в земите на Люпилото.

— Кой ти е казал, че отивам някъде, а няма да се върна веднага през разкъсването? — сопна се човекът.

Най-сетне очите на дракона блеснаха и дъхът му събори Септерн, макар и без да блъвне огън.

— Аз ти казвам! — натърти гръмогласно. Човекът трепна и притисна длани към ушите си, лицето му се изопна от прах. — Ти и твоето измерение може да бъдете много по-полезни на Каан, а в отплата ние ще ви пазим от други, не толкова благосклонни Люпила. Повярвай ми, крехко човече, все някой ден щяхте да бъдете открити от друго Люпилото, ако щастливата случайност не те бе изтърсила точно пред мен. Сега ме чуй — ще те чакам в нашите земи и ти ще се представиш на Старейшините на Каан. Вестарите ще ти помогнат, те обаче не говорят твоя език, а ти не си способен да проникваш в мислите им. През времето до новата ни среща успокой ума си и му дай свобода за нови знания, защото светът е несравнимо по-голям от представите ти.

Тогава Ша-Каан разпери криле и отлетя. Усещаше погледа на Септерн, но не си позволи да прочете мислите му. Нямаше съмнение, че е велик човек. Разбираше магията на преходите между измеренията, владееше създаването им, а това го превръщаше в безценна находка за Каан. Изви шия за миг да види какво става долу. Вестарите бяха пристигнали. Те щяха да опазят Септерн.

Ша-Каан огласи небето с рев на задоволство и полетя към земите на Каан.