Джеймс Баркли
Мрак по пладне (13)

ГЛАВА 12

Гарваните вървяха бързо по дерето, където бяха спрели за няколко часа. Върколакът водеше, Незнайния вървеше до него, последен беше Хирад.

Имаше спорове за какви ли не идеи да се сдобият с лодка. Най-лесно би било маговете да се прикрият с Невидимо було, да откраднат една и да я откарат нагоре по брега. Отхвърлиха възможността по най-простата причина — и двамата трудно различаваха нос от кърма. Посмяха се, когато Илкар призна, че тъй и не се научил да плува и дори изпитвал страх от водата. А и Гарваните искаха да нанесат сериозни щети на враговете.

Накрая Дензър неохотно се съгласи с първия план на Илкар, но Хирад още се тревожеше. Тъмният маг не можеше да се справи със себе си и Илкар щеше да бъде в голяма опасност, когато се качат на наблюдателницата.

Трябваше да изчакат със саботажа, докато не си присвоят достатъчно голяма лодка. Все пак не се отказаха, Знаеха колко неотложна е главната им задача, но всички — и най-вече Илкар — се бяха настървили да прекъснат снабдяването на войската, застрашила Школите.

Спуснаха се по стръмен, но устойчив склон и се добраха до подножието на отвесните скали край водата. Внимаваха да остават в сенките, докато брегът се извиваше плавно към западняшкия лагер. Накрая Троун реши да спрат, за да не ги съзрат часовите. Оставаха малко повече от стотина крачки до първите палатки.

— Броим до триста и навлизаме след вас, ако не чуем преди това, че става нещо лошо — напомни върколакът. — Знаете къде ще се съберем отново. Готови ли сте?

Илкар кимна, Дензър вдигна рамене.

— Хайде да свършим тази работа най-сетне. Хирад навъсено се вторачи в него.

— Съсредоточи се. И с най-дребния пропуск може да си докарате белята.

— Не съм изгубил нито зрението си, нито разума… — намръщи се Дензър.

— Само дето не знаеш какво искаш — промърмори Илкар. — … нито пък уважението към своите приятели — довърши изречението тъмният маг, впил поглед в него.

— Радвам се да го чуя. Да вървим.

Двамата занареждаха тихо словата на заклинанието, дланите им се плъзгаха нагоре-надолу покрай телата. Дензър кимна отсечено, направи крачка и изчезна. След миг и Илкар се изгуби от погледите на останалите.

— Богове, дано не ме подведе… — въздъхна Хирад.

— Няма — обеща Ериан. — Поне не е глупак.

— Затова пък е упорит, несговорчив и вкиснат — изреди варваринът.

— Никой не е съвършен — усмихна се насила тя. Както се бяха разбрали, Илкар вървеше отпред, Дензър го следваше, пъхнал пръст под колана му, за да не се изгубят взаимно. Заклинанието обаче не заглушаваше звуците и елфът внимаваше да стъпва по гола земя, вместо да гази през високата до кръста трева, растяща на туфи.

— Започнем ли да се катерим по стълбата, не спирай — напомни Дензър.

— Няма — малко сопнато отвърна Илкар. — Известно ми е как действа заклинанието. А ти говори по-тихо.

— С удоволствие — изсъска тъмният маг.

— Какво става с теб, по дяволите?! — прошепна елфът, забравил гнева си.

— Не би ме разбрал.

— Нищо, опитай да ми обясниш.

— После.

В лагера беше тихо, когато доближиха крайните палатки около огнищата. Двамата забавиха крачка още малко. Зад най-близкото платнище някой похъркваше. Другаде изцвили кон, вятърът носеше тежката миризма на свинарник, опъваше въжета и подхвърляше откъслечна дума от разговор на кула или край големия огън.

Илкар умуваше над задачата си, докато мълчаливо доближаваха северната кула, висока двайсетина стъпки. Тя се състоеше от четири дебели стълба, вкопани дълбоко и укрепени с трамбован около тях чакъл. За здравина между стълбовете бяха заковани диагонални опори. Под навеса на площадката стояха на пост двама западняци. На една от гредите висеше хлопатар с привързан език, за да не го разлюлее вятърът или случайно побутване.

— Не забравяй — в гърлото или през окото направо в мозъка — прошепна Дензър. — Не бива да рискуваме някой от тях да извика.

— Знам — увери го Илкар, но стомахът му се свиваше на топка.

Той бе свикнал да убива с меч или нападателни заклинания, за пръв път се промъкваше така.

Стълбата бе закована откъм лагера, а двамата скучаещи часови се облягаха на външния парапет, мълчаха или разменяха по някоя дума.

Илкар се хвана за страничните пръти на стълбата, като се постара да не прекратява движенията си нито за миг. Каза си, че някой от воините в отряда трябваше да свърши тази работа, но те не владееха заклинанието.

На пет стъпенки от площадката късметът им изневери. Още суровото дърво проскърцваше. Елфът понечи да се придърпва по-бавно, но беше неизбежно над него да се надвеси главата на сепнат часови, който се взираше с недоумение в мрака и не откриваше нищо.

Илкар усети как Дензър се хвана за стъпенката, от която току-що бе вдигнал крак. Не биваше да са толкова близо един до друг, но другият маг под него не забелязваше опасността.

„Отдръпни се“ — безмълвно внушаваше елфът на западняка, без да спира. Ако станеше още по-муден, онзи горе би го видял и тогава всичко щеше да свърши. „Отдръпни се!“ Опитваше се да стъпва в самия край на напречниците, но пак се чу скърцане и за Илкар звукът беше оглушителен. Западнякът се провеси през парапета, вторачи се още по-неспокойно. Знаеше добре какво чува, но се обърка, защото не виждаше това, което очакваше.

Илкар не можеше да се спусне, без да събори Дензър, а и промяната в посоката на движение също би го издала. Ама че глупаво се насадиха…

Часовият се изправи, но стоеше пред пролуката в дъсчения парапет около площадката. Без да вдига очи към него, Илкар хвана последната стъпенка, а с другата ръка извади кинжал от ножницата. Вече нямаше избор.

— Богове… — прошепна беззвучно и се хвърли нагоре.

Острието потъна в слабините на западняка, който изпъшка от болка и смайване. Залитна назад и се свлече на дъските. Дръжката на ножа се изскубна от пръстите на Илкар.

Елфът стъпи в лявата половина на площадката, защото Дензър щеше да мине отдясно. Другият западняк се обръщаше, опулен пред неочакваната гледка. Отваряше уста, но кинжалът на Дензър се заби точно в гърлото му и раненият само изгъргори, впил пръсти в раната.

Илкар се наведе с втория си кинжал към мъжа, когото намушка между краката. Прекъсна скимтенето му, като заби острието в окото чак до мозъка. Вторият западняк още дърпаше втрещен ножа в гърлото си и отстъпваше заднешком.

Елфът забеляза опасността твърде късно, Дензър също не скочи навреме. Докопа дебелите кожи около тялото на жертвата си, но западнякът вече падаше и отметнатата настрани ръка цапардоса хлопатара. Стовари се мъртъв на пода, а хлопатарът се откъсна от въженцето и отлетя встрани от кулата.

— Дано ни провърви… — промърмори Илкар.

— Няма — отрезви го Дензър.

Хлопатарът издрънча гръмко на скалите и шумът сякаш отекна из целия лагер.

— Поне другите ще знаят, че сме на кулата — каза Дензър.

— Загазихме — прошепна елфът. — Как си със западняшките наречия?

— Никак.

От втората кула долетяха раздразнени гласове. И отдолу се чуваха неясни въпроси и подвиквания.

— Не се показвай над парапета — настоя тъмният маг.

— Благодаря за съвета. Имаш ли още някоя ценна идея?

— Ъхъ. Открадваме лодка, веднага се научаваме да движим платното и повече не се занимаваме с никакви наблюдателници.

Дензър изпълзя към пролуката в парапета. От близката кула викаха все по-настойчиво и сърдито. После млъкнаха и след миг техният хлопатар задрънча, за да вдигне на крак целия лагер.

— Богове, как се оплескахме…

Илкар надигна глава да погледне какво става, но Дензър го дръпна надолу. Очите му внезапно заискриха.

— Нали искахте саботаж? Ей сега ще ви изпълня желанието.

Затвори очи и се приготви за заклинание. Илкар се ухили.

Троун бе свалил раницата от гърба си и тъкмо събличаше кожените дрехи, когато Хирад настръхна от дрънченето на падналия хлопатар.

— Троун, може би няма нужда да го правиш… — нерешително каза Уил, бръчките се врязваха по дълбоко в челото му.

— Трябва да им отвлека вниманието, иначе ще убият Илкар и Дензър.

— Съмнявам се — отвърна Хирад.

— Ние сме седмина срещу триста. Нека имаме по-голям шанс в битката.

— Но не това е истинската причина, нали?

Уил вдигна поглед към обрамчените с жълто зеници на своя приятел. Те се разшириха от гняв преди Троун рязко да завърти глава.

— Сега не му е времето за тези приказки. — Той се обърна към Хирад. — Не ме чакайте на брега. Мога да плувам и ще ви намеря.

Голият върколак легна на земята. Незнайния нагласи на гърба си печката и меча на Троун. Уил направи вързоп от дрехите и ризницата му и го нарами.

— Хайде, тръгвайте — настоя Троун. — Ще ви настигна. Нощта се огласи от ядосани викове и шумна бъркотия.

Хирад поведе тихо Гарваните покрай канарите. Скоро видяха наблюдателницата, брегът извиваше наляво, където беше лагерът. Нищо не помръдваше под навеса.

— Къде са?

Сякаш в отговор на площадката се изправи силуетът на Дензър. Разпери ръце и ги сви към гърдите си. Шест пламтящи стълба разцепиха с вой въздуха и заляха ненадейно лагера с ослепителна светлина. Всеки се заби в голяма шатра, за да сее страховитото си опустошение.

Стълбовете на Адския огън търсеха живи души, за да ги изпепелят. Догадката на Дензър се потвърди — в шатрите спяха пазачи и кучета и огънят прогори платнищата, за да ги достигне. Овъгляваше сандъци, пушени бутове, сушен зарзават, зърно, въжета, стопяваше остриета на оръжия. В три от шатрите избухнаха чували с брашно. Могъщата ударна вълна разхвърля горящи парцали, трески и късчета, пламъците блъвнаха встрани, цели огнени стени поглъщаха хората и палатките наоколо. Бдящата около лагерния огън стража беше обречена.

— Гарвани, напред! — кресна Хирад, щом в лагера настана хаос.

Стори му се, че дочу смях със следващия повей на вятъра, докато тичаше към кулата. И Илкар стоеше до Дензър, отгоре полетяха Огнени кълба, стоварваха се върху палатките в северния край и ги подпалваха заедно с неуспелите да излязат хора. Нови писъци се смесиха с яростните заповеди и тътена на двайсетина пожарища. Западняците се разтичаха — носеха кофи, спасяваха припаси, изнасяха обгорени хора.

Малка група се устреми да пресрещне Гарваните и да се разправи с маговете на кулата.

— Ериан, вдигни щита — бързо каза Хирад. — Трябва да ги ударим, и то веднага.

— Ей сега.

Той изрева свирепо и налетя на първия западняк. На три разкрача вдясно Незнайния пазеше никой да не ги заобиколи отзад.

Варваринът замахна от ляво на дясно, противникът отби и се дръпна. Хирад го притисна с удар към шията, който западнякът отклони, но не успя да реагира на третата атака — Хирад обърна меча във въздуха и разсече огромна рана в гърдите му. Кожите върху племенния боец се просмукаха с кръв, той се олюля. Варваринът пристъпи напред и го прободе в сърцето.

Обърна се — Незнайния се разправи с двама, като разпори хълбока на първия и заби ботуша си в корема на втория чак до гръбнака. Идваха обаче още западняци и Хирад прецени какво могат да направят в момента.

— Илкар, двамата сте ни нужни тук! — подвикна той.

— Хрумна ни нещо по-добро — отвърна елфът. — Идете на брега, ще се видим там.

Хирад пак се съсредоточи в схватката. Огънят бушуваше в средата на бивака, вятърът го разнасяше към все повече палатки, а уплашените животни в огражденията вдигаха ужасен шум. Двайсетина западняци тичаха към Гарваните. Незнайния почукваше с върха на меча по земята и ги чакаше.

— Ще поема онези отляво — подхвърли той, щом усети погледа на приятеля си.

— Уил, застани вдясно от мен — веднага нареди варваринът. Ериан обаче се промуши между него и Незнайния, присви колене и разпери ръце.

— Леден вятър…

И те усетиха внезапното изстиване на въздуха, когато конусът от магически студ излетя от пръстите на Ериан и се заби в средата на настъпващата група. Ядрото на заклинанието обхвана шестима — стовариха се на земята, впили пръсти в лицата си, устните им слепени от лед, очите замръзнали и напукани, а мъчителните писъци заглъхнаха в мънкане.

Но и другите покрай тях усетиха как кръвта замръзва в голата кожа, мечовете паднаха от изтръпналите им пръсти. Всички се поколебаха пред напора на вледеняващия въздух. Преди да се опомнят, Троун им скочи изневиделица. Огромният вълк бе приближил тихо, но сега виеше. Разкъса гърлото на един боец, с могъща лапа зашемети друг.

Хирад понечи да се хвърли на помощ, но гласът на Незнайния го спря:

— Остави го да ги разпръсне. Не могат да му навредят. Да отидем на брега.

Минаваха край първите изгорени палатки, когато тъмна плетеница от крайници и тела прелетя над Хирад, който трепна и сгуши глава. Дензър спря във въздуха, разперил Сенчести криле и обгърнал с ръце Илкар.

— Ще направим още поразии. Качвайте се в лодка и се отдалечете навътре. Ще ви настигнем По въздуха.

Илкар не каза нищо, подготвяше заклинание, стиснал клепачи.

— Внимавай, Дензър… — помоли Ериан.

— Само за това ще си мисля.

Той изхвърча стремително нагоре и се зарея към южния край на лагера. След миг-два портите на огражденията за коне и крави се пръснаха и животните се втурнаха навън обезумели.

— Хайде, Гарвани! — подкани Хирад и хукна към брега.

* * *

Троун надушваше пожарите, страха и кръвта, смесени с миризмата на вкусни животни и на кучета. Провираше се ловко в тревата, с която кафеникавото му тяло се сливаше в нощта. Спря в края на земята, заета от хора, не обръщаше внимание на безбройните миризми. Пред човека побратим се събираха врагове, заплашваха го с лъскави оръжия. В паметта на вълка отекваше ръмженето на глутницата, мирисът на гора го завладя и той скочи, тласнат от инстинкта.

Първият враг дори не успя да се извърти към него. Челюстите на Троун се сключиха на оголеното гърло, лявата лапа събори жертвата на земята, а дясната отхвърли друг враг встрани. Кръв пръсна в устата на вълка и полепна по муцуната му.

Стъписаните врагове побягнаха. Троун изви глава. Мъжът брат и другите се отдалечаваха забързано. Водата… Мозъкът му се бореше да си спомни. Да, щеше да ги догони при водата. Вълкът нададе вой и тръгна след мъжа брат, потисна желанието да подгони някое от вкусните животни, пръснали се наоколо.

Троун мина до първата редица от платнени бърлоги, чиито обитатели бяха мъртви или се щураха насам-натам.

Чу вдясно тревожен вик. Трима врагове бяха тръгнали към мъжа брат. Вълкът се вряза в единия и го запрати в другите. Опиянен от кръвта, разкъсваше и дереше.

Някой враг го удари отгоре с остро оръжие. Хълбокът на вълка засмъдя и той изквича. Обърна се към мъчителя, който се блещеше тъпо в него. Макар да вложи цялата си ярост в удара, дори не бе порязал огромния вълк, който пристъпяше към него с блеснали зъби.

* * *

Дензър се издигна високо над догарящите шатри, за да огледа страшните поразии, които двамата с Илкар причиниха толкова зрелищно. Изпадналите в паника западняци се мъчеха да гасят по краищата на пожара, но макар че си подаваха пълни кофи с вода, бяха безпомощни пред адската опустошителна жега. А след Силовия конус, с който Илкар пусна на свобода животните, коне и крави газеха наред хора и палатки в стремежа да се отдалечат от пагубния огън.

По-наляво Троун прегриза ръката на окаян боец, който изтърва меча. Другите Гарвани тичаха към брега и засега никой не им налиташе.

Илкар започваше да натежава в ръцете на Дензър, колкото и силен да беше.

— Още какво можеш да направиш? — попита той.

— Огнени кълба или един Силов конус. Искам да ми останат запаси, за да вдигна щит над лодката. По-важно е ти колко ще издържиш.

— Ще научиш — обеща Дензър.

— Как?

— Като паднеш.

— Колко си остроумен…

— Хайде, направи ги тези Огнени кълба. Ако ударим и по онези, които носят вода, ще се измъкнем оттук невредими.

Илкар кимна и затвори очи, устните му помръднаха, пръстите му описваха сложни овали във въздуха. Дензър виждаше как опитният маг се подготвя с минимални движения, пръстите му създаваха формата едновременно със словата, Не прахосваше мана от запасите си. Елфът бе постигнал изключителна вещина с годините, през които бе прилагал магия в твърде опасни стълкновения.

И въпреки това започваше да го наляга умора, а Дензър се чувстваше свеж както преди мига, в който се прикри с Невидимо було. Нещо се бе случило с него, докато извършваше Крадеца на зората. Откриваше нова връзка с маната, вкоренена в самата му същност. Сега можеше да я оформя по непознати доскоро начини. Стигна до равнището, на което Стилиан използваше смайващо пестеливите си и светкавични похвати в заклинанията. Дензър обаче не само разбираше как да го прави, а се чувстваше слят с основата на магията.

Илкар даде знак с глава, че е готов. Сега се взираше в набелязаната мишена. Дензър прелетя над веригата от хора, подаващи си кофи.

— Огнени кълба…

Илкар плесна с ръце и разтвори длани, Между тях светнаха три оранжеви сфери, уголемиха се колкото портокали, преди елфът да ги запрати надолу с разперени ръце. Вече бяха колкото човешки глави, когато се врязаха в беззащитните западняци. Пламъците изригнаха, виковете на горящите хора заглушиха пукота на предишните пожари.

Дензър се спусна към брега, ръцете го боляха от раменете до китките.

* * *

Хирад подмина тичешком последните палатки до брега, а западняците се простиха с надеждата да опазят лагера си и се втурнаха да помагат на съплеменниците, чиито изтерзани писъци огласяха нощта.

Пред него Троун поспря да се убеди, че Уил е невредим, и се стрелна към Дензър и Илкар, стъпили на пясъка при лодките. Стовари се върху гърба на западняк, от чиято ръка се търкулна кофа, а виковете на другите бойци закъсняха да го спасят.

Врявата позаглъхна. Пожарът си бушуваше, но западняците грабнаха оръжия и погнаха нападателите, защото най-сетне проумяха какво се случва.

— Трябва да се махнем по-скоро — каза Незнайния до рамото на варварина, — Уил, пази маговете! — извика Хирад и връхлетя онези, които се скупчиха около Троун.

Вълкът ръмжеше, челюстите му щракаха, лапите цепеха въздуха. Враговете кръжаха наблизо, но се пазеха. Не можаха обаче да избегнат атаката на Гарваните.

Мечът на варварина пак проряза кожени дрехи и плът. До него острието на Незнайния блестеше в червено. Троун усети, че му помагат, и скочи, зъбите му схрускаха рамото на западняк.

Хирад спря с меча брадва, насочена към главата му, острието се плъзна по дръжката и отсече пръстите. Западнякът се разтресе от внезапната болка, а Хирад му разпори гърлото. От лагера прииждаха нови врагове. Троун прескочи последната си жертва и се вряза сред тях. Докато Хирад смазваше с юмрук носа на племенен боец, преди да забие меч в корема му, успя и да види, че въпреки настървено удрящите остриета по тялото на вълка няма рани.

Иззад гърба му блесна синя мълния, изгори очите на трима западняци и те се затъркаляха по пясъка, притиснали длани към димящите си лица. Напорът на останалите отслабна. Хирад се гмурна под непохватен удар, отхвърли с глава противника и го намушка в гърдите. До него мечът на Незнайния мина през гръден кош, от срязаните дробове пръсна кървав фонтан. Троун ръмжеше, около него се разнасяха викове на безсилна ярост.

Варваринът се озърна. Илкар и Ериан бяха избутали във водата лодка, дълга поне двайсетина стъпки, значи щеше да побере всички. Уил вече дърпаше въжетата, за да опъне платното. Време беше да отстъпят натам.

Западняците забравиха настървението си. Троун търчеше между тях и ги принуждаваше да се разбягват, за да стоят далеч от брега. Хирад и Незнайния доближаваха лодката заднешком.

От пръстите на Дензър се разклони нова мълния и още западняци се стовариха на земята с почернели лица.

— Качвайте се, ние ще бутаме навътре — заповяда Хирад.

Малкото стрели, долетели до лодката, тракаха по въздушния щит на Илкар. Варваринът се ухили. Гарваните както винаги даваха всичко от себе си.

Двамата с Незнайния тичешком нагазиха в плиткото, опряха ръце в кърмата и напънаха мускули. Още стрели отскочиха от щита. Лодката преодоляваше с лекота вълните, които не бяха високи близо до брега на залива. Чу се шумно плискане на вода, Уил се изправи в лодката със скок. Хирад изви глава — трима западняци напираха към тях, въртяха брадви над главите си и деряха гърла в бойни вопли. Тъй и не стигнаха до целта. Вдясно от тях сякаш изригна гейзер, един пльосна под тежестта на Троун, впил зъби в бедрото му. От брега се разкрещяха, другите двама се врътнаха и изтичаха към сушата.

Хирад се развика ликуващо, взрян за миг в пламъците над лагера. Незнайния го хвана за рамото.

— Да отплаваме.

Изджапаха последните крачки, Троун скочи в лодката едновременно с тях. Скоро вятърът изду тъмното платно и Гарваните се отправиха на изток. Към дома.