Джеймс Баркли
Мрак по пладне (25)

ГЛАВА 24

Дистран изтърси ругатня и захвърли книгата на пода. Облегна се на парапета в Кулата, която отне от Стилиан, и отправи молитва бившият Господар на хълма да се гърчи в адски мъки.

Дистран и сподвижниците му знаеха твърде добре колко важни са Закрилниците, за да запазят властта си в Школата, но ето че те стояха мълчаливо долу на широката, грижливо поддържана морава. Чакаха.

Отначало той не повярва на Стилиан и се унесе в неспокоен сън. Скоро обаче някой започна да тропа по вратата. И след малко Стилиан изтича на балкона, за да види как Закрилниците излизат от казармите си в хладната нощ. Невъзмутимо и решително се събираха в светлината на факлите, оранжевите отблясъци играеха по маските, по лъскавата кожа на броните и токите по ботушите и дрехите им.

Това се случи преди час, но той не остана навън да зяпа, а се втурна обратно в кабинета си, грабна сборника с Повелите от лавицата до бюрото и започна да го прелиства трескаво. Да, там си беше и Повелята за закрила, но замаян от гордост и самодоволство със заемането на новия пост, той просто не бе си направил труда да погледне.

Кодираните знания в Повелята бяха вписани съвсем наскоро от Стилиан, за да направят процедурата по отмяната й твърде дълга и сложна. Дистран пресметна, че докато проучи текста подробно, събере Съвета на Седемте и завърши процеса на медитация, ще са минали поне осем дни. Затова сборникът лежеше в краката му и един лист шумолеше в лекия повей.

— Трябва да ги спрем — промърмори той.

— И как възнамеряваш да го направиш? — попита старшият сред доверениците му, възрастен маг на име Ранил.

— Първо можем да заключим портите със заклинание.

— А те ще ги насекат на трески — увери го Ранил. — Няма заклинание, което би могло да ги усмири, а разберат ли, че са нападнати, ще атакуват на свой ред човека, който е издал заповедта. Тоест теб. — Старият маг говореше тихо, но уверено. — Долу има четиристотин и седемнадесет Закрилници, притежаващи устойчивост към магия. Знам на кого бих заложил в такъв сблъсък.

— И какво да сторим? — сприхаво попита Дистран.

— Пусни ги да тръгнат и отмени Повелята за закрила. Или изпрати убиец да се разправи със Стилиан. Това са начините да подчиниш Закрилниците на своята воля.

— Убиец ли? — прихна Дистран. — Около Стилиан скоро ще има над петстотин Закрилници. Всички западняшки орди накуп биха се затруднили да го докопат.

Ранил се наведе, вдигна сборника и го тикна в ръцете му.

— В такъв случай, господарю, най-смирено ви съветвам да започнете да четете — изрече язвително.

Под тях Закрилниците тръгнаха едновременно по безмълвна заповед. Дистран се сепна, сърцето му заблъска в гърдите. С всяка крачка и движение на ръцете те излъчваха мощ, когато напреднаха бързо към южната порта, съпроводени от погледите на всички б замръзналата Школа. Дистран завъртя глава и лицето му се изопна от безпокойство — забелязваше, че мнозина извиват глави нагоре да го погледнат със съмнение.

Вървящият отпред Закрилник отстрани пазача от пътя си с решителен жест, нави макарата за вдигане на резето и с помощта на още трима отвори тежките, обковани с желязо крила на портата. Без да се бавят, Закрилниците продължиха в лек бяг по тъмните улици на Ксетеск и Дистран лесно си представи смеха на Стилиан в този миг.

* * *

Владетелят Тесая гледаше, стиснал устни, как Стилиан и страшилищата му се отдалечават в нощта, докато неговите предводители се мъчеха с резки викове да въведат някакъв ред сред бойците си. Извика при себе си Адеселере, най-старшия сред пълководците си.

— Искам четири хиляди бойци да ги подгонят, преди небето да е просветляло. Не ги оставяйте да се изплъзнат. Изпратете вест на Риасу, че искам след един ден да прати тук подкрепление от пет хиляди бойци. А самият той да се яви пред мен незабавно. И накрая лично от теб искам да подготвиш отбраната на градчето и околностите му пред прохода. Внимавай за опасност от юг. Аз ще настъпя към Корина след два дни. Погрижи се всеки от предводителите да има птици вестоносци. Разбра ли всичките ми заповеди?

— Да, повелителю — отвърна Адеселере, отдавнашен доверен помощник на Тесая, покрит с белези от битки, вече оплешивял, но настървен. — Значи искаш от мен да остана със защитниците на прохода?

Тесая кимна и отпусна длан на рамото му.

— Ти си сред малцината, на които се доверявам. Нека Беделао гони магьосника. Аз ще пратя вест на моите съгледвачи на север и на юг. Имам лошото предчувствие, че ще бъдем принудени да прекроим замислите си. Някои мои събратя владетели не се проявиха достойно досега.

— Аз няма да те подведа, Тесая.

— Никога не се е случвало.

Тесая отпрати Адеселере и го видя да притичва към сборното място, където заръмжа заповеди към своите помощници и те наложиха подобие на ред. Не всичко бе потръгнало според желанията на Тесая, той проклинаше и умуваше кога започна да не му върви.

Да, още с унищожаването на Върховните вещери, но не беше само това. Нападението срещу Джулаца се забави, а на юг Таомй явно се бе провалил. Уж жителите на източна Балея не би трябвало да имат никаква надежда, но и до ден-днешен племената не бяха успели да заловят онези, които набелязаха.

Ако не се заблуждаваше непростимо, генерал Дарик, барон Блекторн и Гарваните още си бяха живи и готови за битки. А сега трябваше да хванат Стилиан, иначе щеше да се върне в Ксетеск и да се превърне във вдъхновяващ символ за всички магове. Тесая действаше под натиска на обстоятелствата, което никак не му допадаше.

Знаеше какво му е необходимо — Сенедай да превземе градовете на Школите, Адеселере да възпира нападения от юг, неговият поход към Корина начело на десет хиляди бойци да протече бързо и безупречно. И сега би могъл да завладее града. Тази тънеща в благоденствие столица се опиваше от успехите и богатството си, там нехаеха за добрата отбрана. Вярно, щеше да срещне някаква съпротива, но ако Школите и южните армии не се притекат на помощ, нямаше съмнение, че би наложил надмощието си.

Но победата нямаше да е величава както в мечтите му, щом не е оставил зад себе си димящите развалини на онези прокълнати Школи. Искаше му се някой да плати прескъпо за това.

* * *

Малкият флот от лодки и корабчета бе преплавал три четвърти от разстоянието през Гиернатския залив, когато откъм единия край се развикаха. Дарик набързо огледа брега, който доближаваха — беше пуст. И все пак виждаше, че елфите сочат на юг.

Отначало очите му не различиха нищо, но щом една двумачтова гемия наблизо се отмести, изведнъж ги съзря. Платна. Показваха се иззад носа, отвъд който беше Гиернат. Две, после още четири. Наоколо всички млъкнаха, докато се обръщаха да гледат флота, напредващ през залива към тях. А Дарик виждаше все повече платна да се появяват като безшумни и смъртоносни призраци.

— Богове под водата… — промърмори той и се обърна към заместника си. — Искам от елфите и маговете по-скоро да ми кажат кои са онези там. — Офицерът извика име, което Дарик не чу добре. — Дай знак с флаговете, че променяме курса! — заповяда на адютанта си. — Север-североизток.

Ако са западняци, трябва да се отдалечим от тях.

Флотът се насочи към по-труднодостъпен бряг. И почти веднага големият флот, състоящ се предимно от тримачтови кораби, също промени курса си. Настигаха ги бързо. По такелажите се катереха миниатюрни фигурки, по палубите се трупаха други. Хиляди.

Прецени, че едва ще успеят да стъпят на брега преди другите да ги догонят. А корабите пред очите му бяха над две дузини. Ако се окажеха западняци, с остатъците от сборния ескадрон на Школите беше свършено.

Вляво една магьосница излетя стръмно нагоре, нагласила своите Сенчести криле за кръжене нависоко. Генералът не я изпускаше от поглед, боеше се към нея да не полетят стрели. В тишината се чуваше само проскърцването на корпусите, шумоленето на издутите платна и плискането на весла във водата. Дарик осъзна, че е затаил дъх.

От флагманския кораб се издигнаха три силуета и полетяха срещу магьосницата. Всички от отряда закрещяха радостно. Дарик се ухили до ушите. Значи срещнаха приятели.

Четиримата магове се събраха в небето и разговорът им сякаш продължи цяла вечност. Генералът скръцна със зъби, нямаше търпение да научи новините. Но най-сетне магьосницата стъпи на палубата със светнали очи, хубавото й поизцапано лице беше алено от вълнение.

Думите се изляха от устата й в радостен, но твърде слят поток. Дарик се засмя и я хвана за раменете.

— По-кротко.

Тя кимна, дълбоко си пое дъх и също се усмихна.

— Извинявай, но толкова ми олекна…

— Както на всички нас. Кажи кои са тези нови приятели.

— Армията на Гиернат. Командват ги бароните Блекторн и Гресе.

Този път смехът му се понесе надалеч над спокойните води на залива. Плесна с длан по мачтата.

— Не е за вярване! Голямо удоволствие ще бъде да си поприказваме с тях.

Нареди да бъде даден сигнал за връщане на предишния курс. Малко преди пладне двата флота хвърлиха котва колкото се може по-близо до брега, лодките и по-малките плоскодънни кораби започнаха да стоварват на сушата хора и коне под бдителните погледи на магове със Сенчести криле. Дарик закрачи по пясъка към бароните.

Стояха един до друг, гледаха как брегът се запълва с войска. И лицата им, и дори позите им показваха колко непреклонно са настроени. Щом ги доближи, прекъснаха разговора си и му протегнаха ръце.

— Каква щастлива случайност! — каза пълководецът от Листерн. — Мислех да стигна до Гиернат, за да видя какво става с войските им преди да се отправя към Подкаменния проход. И какво заварвам? Двама от нашите уж безгрижни барони ми спестиха седем дни път, а армията вече стои на брега.

— Чуваш ли го, Блекторн? — поклати глава Гресе. — „Безгрижни“, а?

— Често се срещат наперени млади пълководци с твърде много въздух в главата — отсъди Блекторн. — Хм… за щастие не стоим пред един от тях в момента.

— А и вие не сте от безгрижните, макар че не бих казал същото за мнозина с вашето положение — отвърна Дарик с лек поклон.

Бароните се спогледаха и Гресе присви очи.

— Щом се избавим от тази беда, трябва да направим нещо по въпроса… Има време дотогава. А сега, генерале, разкажи ни какво си извършил, след това ще обсъдим как да освободим град Блекторн.

— Да го освободим ли?! — Сърцето на Дарик се сви, той се взря в барон Блекторн, който изви вежди. — Не тръгнаха ли направо към Гиернат и Корина?

— Не. Явно моят град им беше нужен като опорен пункт на юг, а не Гиернат. После голяма част от силите им тръгнаха към Подкаменния проход, но тъй и не стигнаха дотам.

— Да не се занимаваме с обобщения, а да седнем и да помислим както трябва — предложи Гресе. — Искаме да бъдем пред портите на Блекторн преди свечеряване.

Дарик усети прилив на жизненост. Този неочакван подарък от съдбата промени всичко. Не само че Гиернат бе отблъснал западняците, но и пътищата им за снабдяване от юг бяха прекъснати. За пръв път, откакто потегли с отряда си от Подкаменния проход, за да помогне на Гарваните, той повярва напълно, че Балея ще бъде свободна от западняшко иго.

Но и тревогата му растеше. Макар да пресмяташе, че имат още двайсетина дни, сянката на кафявото петно в небето над Парве растеше и вещаеше гибел за всички, щом дракони закръжат над континента. И отново участта им зависеше от Гарваните, а Дарик смяташе, че и този път е длъжен да помогне, като разчисти западняците от пътя им. След като се върна на изток, време беше да се свърже с тях. Защото ако им се случеше нещо лошо, само той и Стилиан можеха да предадат на Школите вестта за заплахата. А Дарик за нищо не би се доверил на Стилиан.

* * *

Ша-Каан се отпусна тежко на пода в Залата на сливането, усещаше товара на преживените над четиристотин цикли. Елу-Каан, за когото се надяваше да го замести след време, лежеше между живота и смъртта в проход между измеренията. Най-сетне за младия дракон се грижеше и неговият Драконан, старият елф Барас. Ша-Каан се съмняваше дали неговата вещина или целебният поток енергия между измеренията ще са достатъчни, но щяха да направят всичко възможно, макар че и градът на Барас беше в отчаяно положение.

Ша-Каан поне можа да му обясни как Елу е получил многобройните си рани, като се опираше на собствения си болезнен опит. Люспите на Великия Каан бяха изподраскани, очите му смъдяха от допира на нокти, а устата му още се бе смръзнала от ухапванията и не можеше да бълва пламъци с цялата си сила. Докато дъвчеше балите Огнена трева, той си каза, че му се размина леко, човешките заклинания омаломощиха същинското море от арахи, което се изля върху тях. Елу не бе имал такъв късмет и раните навътре в гърлото му бяха ужасни. Ша-Каан помоли Барас да се заеме първо с тях.

А самият той имаше нужда от отдих, най-добре в собствения проход между измеренията под грижите на Хирад Хладнокръвния и маговете на Гарваните, но колкото и да му тежеше, наложи се да признае, че засега е невъзможно. Задоволи се първо да възстанови енергията си в Залата на сливането, после се прехвърли в тишината и покоя на Волнокрил.

Схващаше се от неспирните усилия. Раните от битката с тримата Наик не бяха заздравели, мускулите, задвижващи крилете му, вече боляха. Огледа тялото си и с тъга забеляза как избледняват златистите му люспи — ясен признак и за възрастта, и за преумората. Още прилягаха плътно към кожата, крилете му бяха винаги покрити с мазнина, но нямаше да е така още дълго. Отчасти дори копнееше за деня, когато няма да носи на широкия си гръб бремето на решенията за съдбата на Каан. Но предстоеше толкова работа…

Преглътна последния сноп Огнена трева и сигналът за опасност прозвуча в главата му преди да се отпусне на влажната пръст. Издиша протяжно, от ъгълчетата на устата му се проточиха струйки дим — раздразнението му възбуди жлезите във венците. Някак предчувстваше, че няма да си почине, но толкова скоро… Челюстите му грабнаха още една бала Огнена трева преди да се пренесе извън Волнокрил и да призове Люпилото.

А гледката пред разкъсването го потресе. Макар че стражите пред кълбящата се кафява мътилка бяха удвоени, сега му се видяха твърде малко в сравнение с онези, на които трябваше да противостоят. Наик нападаха с цялата си сила, водеха и съюзници. Бдящите по-надалеч дракони от Каан разтърсиха със сигнала всички от Люпилото — и почиващи, и будни. Замисълът на Ша-Каан за отбрана срещу мощна атака вече бе в ход.

Но самият той едва прогонваше съмненията. Нежеланият портал растеше далеч по-бързо очакваното. В момента около него се събираха рехави облаци и той знаеше, че ще се струпат плътно — още едно затруднение за защитниците.

След време разкъсването щеше да се свие и да се затвори от собствената си неустойчивост. Но това би се случило дълго след унищожението на Каан и на Балея. А трусовете от затварянето му щяха да пратят мощни вълни през всяко измерение, най-разрушителни именно в Балея, която и без това щеше да бъде опустошена.

Прочисти съзнанието си от тези мисли. Засега Каан просто трябваше да оцелеят в предстоящата битка. Люпилото му се стичаше отвсякъде, за да брани своето сродно измерение и себе си, а от север нарастваше тъмното петно — огромните рояци на Наик и техните съюзници по неволя.

Когато доближи разкъсването и го усети да придърпва съзнанието му, сякаш го засмукваше, Великият Каан си рече, че това сражение трябва да бъде последно. Ако Гарваните не се доберат до Бешара преди следващата атака на Наик, всичко ще бъде загубено.

* * *

Изграденият от камък зърнен склад на Джулаца се извисяваше насред застлан с калдъръм площад, който го предпазваше от евентуални пожари в предимно дървените постройки наоколо. В отдавна отминали времена на недоимък се бе наложило складът да бъде яка твърдина. Кръвта на мъже, чиито семейства умираха от глад, бе попивала в пръстта около зидовете му. Масивната сграда напомняше за миналото, но и служеше добре на града.

Хванал здраво Ериан, Дензър кръжеше над другите Гарвани, спрели в сенките на края на уличка до площада. Тя беше успоредна на главната улица, водеща от площада през южния пазар чак до Школата. Троун бе млъкнал, но наблизо се разгаряха схватки, шумът навсякъде из Джулаца ставаше все по-силен. Хирад си мислеше, че няма време за губене, дано и войската, излязла от Школата, успее да им разчисти пътя.

Късата страна на сградата беше над деветдесет стъпки, дългата — двойно повече. Западняците бяха поставили шестима стражи пред главния вход, точно срещу Гарваните. Пред четирите по-широки улици, които се вливаха в площада, имаше още стражи около огньове.

Хирад веднага се възползва от сгодния случай — наблизо се стовари огнено заклинание, пламъците блъвнаха към небето. Племенните бойци около два от огньовете наскачаха и се втурнаха към мелето недалеч от площада и вляво от Гарваните. Онези пред вратата се озъртаха притеснени, не знаеха как да постъпят.

— Гарвани, сега! — изрева Хирад и лудешки се втурна напред.

Незнайния не изоставаше, Илкар беше на крачка от него, също с меч в ръка. Дензър прелетя вихрено над калдъръма и върху стражата се посипаха огнени капки. Кожените им дрехи пламнаха. Западняците побягнаха в дива паника, без дори да видят нападащите мъже.

Както се тупаше с ръце да угаси дрехите си, най-чевръстият сред тях налетя на Незнайния, който отстъпи пъргаво, подложи крак и щом западнякът пльосна по лице, той му преряза гърлото. Хирад се нахвърли срещу двама. Единият зяпаше уплашено към небето, другият припряно го дърпаше за димящия ръкав.

— Кой ще е пръв? — дрезгаво попита варваринът, скочи напред и сцепи бузата на стоящия отляво. — Явно ти.

Гмурна се под бесния замах с брадва и разпори червата на жертвата си. Измъкна острието и се претърколи встрани, за да не го съсече вторият, който обаче се обърна с гръб към Незнайния. Последната грешка в живота му. Преди трупът да се е свлякъл на камъните, Незнайния се извъртя към тримата оцелели западняци, а Илкар тичаше към вратата на склада.

Хирад се притече да подкрепи стария си приятел, но едва ли беше нужно. С наведен наляво и надолу меч Незнайния отклони първия удар на брадва и мигновено завъртя меча нагоре. Брадвата отлетя нанякъде, а мечът разсече гърдите на обезоръжения противник. Хирад чу хрущенето на ребра, докато разменяше удари с втория западняк. Накрая здравата го ритна в корема. Якият мъж изгрухтя мъчително, но го изтласка назад. Варваринът се усмихна. Прекрачи напред, направи лъжливо движение надясно и прехвърли меча в лявата си ръка. Безнадеждно муден, западнякът тепърва завърташе своя меч накъдето трябва, когато острието на Хирад сряза шията му до прешлените. Изви глава към Незнайния, който бършеше меча си в трупа на последния.

— Бива си ни, а?

— Като знаеш, защо питаш? — отвърна Незнайния с подобие на усмивка.

Изтичаха да пазят Илкар, който се подготвяше за заклинание. Дензър и Ериан кръжаха над него.

— Засега няма никой наблизо — извика отгоре тъмният маг. — Войниците на Джулаца си имат малко неприятности южно от пазара, но западняците още не са се организирали. Побързайте, защото видях голям отряд, може би две-три хиляди. Тичат насам от запад.

Хирад кимна и заудря с дръжката на меча по вратата, заключена с големи катинари и здрави вериги. Вътре се надигаше гълчава, но беше длъжен да опита, за да не пострадат пленниците.

— Дръпнете се назад! — разкрещя се оглушително. — Няма време да ви обяснявам, просто се дръпнете навътре в склада.

Илкар изопна рамене, отстъпи назад и помръдна глава, за да даде знак на Хирад. Лицето на елфа беше сгърчено от напрежение, ръцете му сякаш държаха невидима топка пред гърдите. Варваринът се отмести припряно.

— Силов конус — изрече тихо Илкар.

Оформеното поле се заби в тежката двукрила врата. Можеше да устои на оръжия, но не и на Силов конус, сътворен от майстор. Дебелите дъски се огънаха навътре, катинарите и веригите се разкъсаха, парче цапардоса стената до главата на Хирад.

— По-кротко, Илкар — укори той приятеля си.

— Исках да съм сигурен — сви рамене елфът. Тримата влязоха тичешком и спряха пред гъмжило, чуваха хиляди уплашени гласове.

— Това е твоя работа, струва ми се. — Хирад потупа Илкар по гърба. — Все пак си местен.

Елфът го изгледа косо и отвори уста да призове за тишина.