Джеймс Баркли
Мрак по пладне (26)

ГЛАВА 25

За миг очите на Троун се замъглиха, когато усети, че животът изтича от човека брат. Почувства края му и във вълчата му душа зейна бездната на самотата. Заскимтя изтерзано, щом видя главата му да се килва настрана. Гръдният му кош застина. Той погледна нагоре към жената, която се бе грижила за човека брат. Тя остави нещото, с което бършеше досега лицето му, и покри неподвижното тяло с бяло платно.

Троун долови скръбта й, примесена с безпомощност, от която се породи гняв. Мигът отмина и у него също се надигна зверска ярост. Отвори уста и нададе вой към небето, скрито над човешката постройка, а жаждата за кръв напираше да намери жертви.

Сега жената бе обзета от страх, надушваше това, както надушваше гората отдалеч. Но тя се бе опитала да спаси човека брат, нямаше да я повали. Сянка на мисъл се мярна в обезумялото му съзнание, от муцуната му изригна поредният вой и той изскочи на открито.

Но навън спря като закован на бездушния камък. Наоколо имаше огън, мнозина викаха в мрака. Цареше хаос и объркване. Навсякъде търчаха хора, а тягостната миризма на онези, чиято плът бе вкусил, проникна в ноздрите му, смесена с гнилия дъх на смърт. Плътно наредени хора, които не миришеха омразно, тичаха към отвор в стените. А зад отвора беше плячката, която той жадуваше.

Троун затича натам бясно, свирепото му джафкане разпръскваше настрани хората, у които се обаждаше вроденият страх от вълци. Чувстваше как страхът се сменя с облекчение, докато ги подминаваше, устремен към плячката със силната миризма, чиято кръв искаше да вкуси отново. Трети, последен вой даде глас на мъката му по човека брат.

Напираше към променливата светлина на огън. Около него стояха омразни хора и той усещаше колко са смутени, как не разбират внезапната врява и пламъците, пратени по тях от хората, които Троун приемаше като приятели. Кафявото му тяло се забелязваше трудно в мрака, шумът скриваше стъпките му, а ръмженето затихна във вълчето гърло.

Плячка.

Нямаше желание да се прокрадва. Глутницата беше далеч, цветовете на гората бледнееха в паметта му, а в животинския мозък гореше гневът, че безвъзвратно му отнеха нещо скъпоценно.

Хвърли се стремглаво от сенките, скочи нависоко и захапа първата жертва за гърлото. Челюстите му се затвориха, лапите му блъснаха човека в гърдите. Поваленият се стовари и повече нямаше да се бори — животът му изтичаше през дупката под брадичката. Троун облиза жадно кръвта, без да го е еня, че пръска по козината му. Не чуваше как другите хора се струпват около него, но усети болезнения удар на острие, което обаче отскочи от кожата му, неуязвима за стомана.

Обърна се и четиримата се запрепъваха назад, от устите им излизаха думи на уплаха, ръцете сочеха озадачено мястото, където бе ударен. Троун се присви, в жълтите очи тлееше презрение към тяхното безсилие.

Те продължаваха до отстъпват, но не можеха да му избягат. Не всички. Скочи отново, лапите му блъснаха следващия в гърдите, зъбите щракнаха и разкъсаха едната буза. Мъжът изпищя. Другите налагаха и дърпаха Троун, той стъпи на земята и с един замах на предна лапа накара плячката да млъкне. Тръгна в кръг, провесил език.

Един се обърна и побягна с викове за помощ. Троун го остави да се махне. Другите си знаеха, че нито има надежда да победят в схватка, нито ще му се изплъзнат и двамата. Казаха си нещо и хукнаха в противоположни посоки, но Троун вече си бе избрал жертвата. Последва мъжа по тясна пътека между отвесни каменни стени и му отне живота далеч от светлините на огньовете.

По-късно, уталожил яростта и отмъстил за края на човека брат, той облиза лапите и гърдите си и се върна тичешком към мястото, където лежеше тялото на Уил. Жаждата бе угаснала в съзнанието му, където проблясваше една дума.

Помни.

* * *

Отначало Илкар се боеше, че гълчавата няма да стихне. В склада бяха натъпкани мъже, жени и деца. Щом видяха, че влезлите през разбитата врата не са западняци, те пак се струпаха напред. И сякаш всички едновременно заговориха, заплакаха или се развикаха. Елфът дори си представи за миг как тълпата ги стъпква в слепия си устрем да излезе на открито. Заедно с Хирад и Незнайния крещеше до прегракване да млъкнат. Тримата прибраха мечовете, разчитаха Дензър да ги предупреди навреме за опасността.

Разпозна безпогрешно маг по аурата му и пристъпи към него. Хората наоколо се отдръпнаха по инстинкт, с което му подсказаха как са се отнасяли с тях западняците. При това дори не знаеха какво е сполетяло онези, които нашествениците са извеждали всеки ден оттук, за да не ги върнат никога. Стомахът му се сви, когато помисли за гледката, която щяха да заварят пред Школата. Това също беше сериозен риск за спасяването на оцелелите, ако не подбереше думите си правилно.

Магът, клонящ от средна възраст към старост, беше дребничък, от удължената му глава стърчеше червеникава коса. Вгледа се в Илкар и лицето му се отпусна, но елфът му даде знак да мълчи и го подкани с жест да излезе напред.

— Как е името ти?

— Дюър.

— Добре, Дюър, аз съм Илкар, с мен са други от Гарваните. Дойдохме да ви измъкнем оттук. Всички. Но нямаме много време.

Дюър се опули.

— Гарваните ли?!

— Да. Слушай, искам тишина тук. Западняците са наблизо, трябва да тръгваме по-скоро. Кой е старшият?

— Сега ще заръчам да утихнат. През това време поговори с Лалан.

Той посочи висок строен мъж, прехвърлил петдесетте. Носеше хубави тъмнозелени дрехи и виненочервена риза, вече оръфани и измърляни. По изпитото му лице бе изписана умора, но стоеше гордо. Илкар отиде при него, махна на Хирад и Незнайния да дойдат.

— Лалан — протегна ръка на мъжа, — аз съм Илкар, а с мен са Хирад и Незнайния воин.

— Познах ви щом влязохте — кимна Лалан.

— Много е важно твоите хора да ни изслушат и да изпълняват каквото им заръчаме. Ако не, може да паднат в истинска касапница.

— Колко души сте тук? — вметна Хирад.

— В момента сме три хиляди четиристотин седемдесет и осем — без запъване отвърна Лалан. — Бяхме доста повече, но западняците отведоха по-старите и най-малките, също и някои от жените.

— Знам, трябва да поговорим за това.

Около Илкар възбудената врява отслабна до почти пълна тишина.

— Чудесно — кимна Незнайния.

— Веднага се разбрахме, че дисциплината е важна — обясни Лалан. — Илкар, ще говоря пръв и ще те представя на хората. Ще те чуят, ако аз ги помоля.

Четиримата се дръпнаха към вратата, през която влетя Дензър, остави Ериан на пода, целуна я и пак отскочи към небето. Тълпата замърмори напрегнато, като видя как влезе жената.

— Какво става? — попита я Хирад.

— Зле сме. Големият отряд от запад свърна насам. Според Дензър имат способен командир, досетил се е какво става. Скоро ще ни налетят. Има свободен коридор до Школата, но западняците притискат стражата на десетина места. Хората на Кард измират по улиците, а са му нужни на стените.

— Ясно — промърмори Незнайния. — Лалан, започвай. Веднага!

Високият мъж се обърна към тълпата и всички млъкнаха при първата му дума.

— Приятели, Гарваните са дошли да ни избавят. Ще бъде опасно и аз ви умолявам да слушате внимателно Илкар без никакви съмнения. Насам идват мнозина западняци и това е единственият ни шанс. Илкар, моля те…

— Навън е тъмно — започна елфът, — ще ви светят само стражеви огньове и магически пламъци. Западняците завладяха Джулаца, но имаме едничък шанс да ви измъкнем оттук. Ето какво искаме от вас — щом Лалан ви даде знак, тичайте колкото сила имате през южния пазар право към Школата. Не спирайте нито за миг, докато не влезете през портата. Ако можете да вземете оръжието на мъртъв западняк, приберете го — ще ви потрябва. Засега войници и граждани на Джулаца бранят главната улица, но вече ги нападат. Не се бавете или ще се простите с живота си. Още две неща. Първо, Школата още е под обсада, това не е свободата. Но поне ще можете да се биете за града си. Ако някой иска, нека си пробва късмета другаде. Второ, пред стените на Школата ви чака страшна гледка. Западняците са убили всички хора, които са извели оттук, така са изнудвали обсадените да се предадат. Те загубиха живота си, за да имате вие надежда сега. Не спирайте, за да ги оплаквате, иначе те ще са загинали напразно. Хайде, Лалан…

В тишината, породена от потрес, се чу задавено хлипане, някои започнаха да задават въпроси на висок глас. Лалан също заговори гръмко, за да ги надвика.

— Приятели, няма време за това. Бягайте и се молете боговете и нашите войници да ви опазят. Силните нека носят малчуганите и да помагат на слабите. Тръгвайте по азбучен ред. Не е нужно да подканям маговете, колкото са ни останали, да бранят другите с въздушни щитове. По-скоро!

Той плесна с ръце и в огромното помещение се вдигна шум, докато хората се подреждаха. Илкар се усмихна неволно, Хирад и Незнайния кимаха одобрително. Дисциплината даваше най-големия шанс на пленниците.

Дензър отново се спусна при избитата врата.

— Скоро ще влязат на площада. Нека се размърдаме, иначе ще ни смажат. — Пак обгърна Ериан с ръце. — Май ще е добре да опиташ с Горещ дъжд.

Тя кимна и двамата отлетяха.

— Тръгвайте, не се бавете! — кресна Лалан. — Взимайте оръжията на врага. Бягайте!

Последната дума заглъхна сред тропот на хиляди крака и насърчителни викове. Пленниците се устремиха към свободата. Тримата Гарвани стояха до вратата, горе бавно кръжаха Дензър и Ериан, за да наблюдават настъпващите западняци. В Джулаца отекваха звън на стомана, грохот на заклинания и яростни вопли.

— Изобщо не можехме да се надяваме, че ще потръгне толкова добре — промълви Илкар.

— Но не съм убеден, че ще завърши добре — завъртя глава Незнайния. — Твърде бавни са, а я виж какво прави Дензър в момента.

Илкар веднага схвана положението. Дензър се понесе на запад, за да следи наближаващите пълчища. Сред пленниците бяха останали достатъчно деца и немощни хора, за да бавят цялата колона.

Над покривите засиленото с магия зрение на Дензър му позволяваше да види какво застрашава Гарваните. Защитниците на свободния коридор за пленниците удържаха все по-яростния натиск на разбудените и вбесени западняци. Засега нямаше слаби места в отбраната, но тъмният маг виждаше как от запад и от изток притичват нови племенни бойци.

Уязвимите зони бяха в края на коридора и на пазарния площад. За щастие западняците още не бяха събрали достатъчно сили там, възпираха ги настървените нападения във фланг откъм пресечки и отмереното използване на магически огън като преграда. Войниците и гражданите на Джулаца се възползваха докрай от факта, че познаваха всяка педя в своя град.

Но добре организираното подкрепление от около три хиляди западняци доближаваше зърнения склад и прекалено скоро щеше да застигне Гарваните и спасените от тях хора.

* * *

Складът почти се опразни. Край тях притича мъж с дете на раменете и бебе в ръцете, две млади жени носеха на кръстосаните си ръце крехка старица, която май бе припаднала.

— Как сме, Лалан? — подвикна Илкар.

— Прекрасно. Малко остана.

Внезапно зарево зад тях хвърли резки сенки по камъните. Хирад се извъртя. Огнени капки падаха като тежък дъжд от небето над неголям район южно от склада. Над заклинанието черният силует на Дензър, понесъл Ериан, се стрелна нагоре, за да избяга от стрелите. Нито една не го улучи, но тракането на стрели по камъните се загуби в грохота, с който падаше пратеният от магьосницата огън.

Зад сградите отекнаха рогове, сред виковете се чуваха писъци на болка или изненада. Тътенът от краката на хиляди настъпващи мъже се разнасяше надалеч. Пред погледа на Хирад двамата магьосници пак пикираха, оставяйки след себе си дълга тясна ивица от Горещ дъжд. Още стрели литнаха напразно подир тях, но Дензър и Ериан вече се спускаха обратно към склада.

Стъпиха сред облак прахоляк, а последните пленници тичаха през вратата и гласът на Лалан ги подканяше да бързат. Дензър пусна Ериан и започна да разтрива ръцете си.

— Забавяме ги, но не можем да ги спрем…

С кръвожаден рев първите западняци изскочиха на площада, подобно на внезапен порой в долина, залята от проливен дъжд. Въздухът се разтресе от воплите им, щом най-после видяха бягащите си жертви.

Пленниците изпаднаха в неописуема паника, в края на колоната изчезна всякакъв ред, хората се препъваха, падаха, бутаха и си пробиваха път към изхода от площада.

— По-бързо, но спокойно! Помагайте на приятелите си, не ги избутвайте от пътя си! — увещаваше Лалан, но никой не му обръщаше внимание.

— И ти се махай оттук — посочи колоната Незнайния. — Не поглеждай назад. Хирад, време е да сторим нещо.

— Слушайте, вие тримата — обърна се варваринът към маговете. — Имаме нужда от малко отломки, за да ги забавим. Съжалявам, Илкар, но някои сгради трябва да рухнат.

Той посочи зданието на градската управа и казармите на градската стража, обграждащи от север площада.

— Какво да се прави… — промълви елфът. — Да вървим! Той хукна покрай все по-рехавата опашка на колоната, Ериан и Дензър го следваха упорито.

Хирад и Незнайния забързаха след последните пленници, подканяха ги да стигнат по-скоро до началото на главната улица, където се бяха наредили мнозина войници от Джулаца. Незнайния вдигна паднало дете, затича се и подаде плачещото момиченце на млада жена. Обърна се да погледне напиращите западняци и кресна на Хирад:

— Легни!

Стрелите свистяха над варварина и се забиваха в беззащитните бегълци. Поне десетина се строполиха, колоната се разпадна, хората се разбягваха на всички страни.

— Не натам! — викаше им Хирад. — Продължавайте напред.

Но и неговият глас потъна в бесния рев на западняците, тропотът им се усещаше през каменните плочи на площада.

— Илкар! — Хирад напрегна дробовете си и елфът се озърна. — Въздушен щит! Въздушен щит! Пази улицата!

Стрела изсвири край ухото му и се заби под рамото на старец. Други спряха да помогнат на ранения, но Хирад им махна да продължат.

— Нищо не можете да направите за него. Тичайте!

Двамата с Незнайния подканваха и побутваха хората да напуснат площада и на всяка крачка очакваха да ги надупчат със стрели. Стрелците обаче се целеха по-напред, в плътната колона, с надеждата да засилят паниката. Но онези, които не побягнаха безцелно, очевидно бяха решили да тичат презглава напред и да разчитат на късмета си, за което Хирад им беше безкрайно благодарен.

Виждаше по напрежението на Илкар, че е вдигнал въздушен щит, а Ериан и Дензър се съсредоточаваха за заклинанието, с което щяха да сгромолясат здания пред настъпващите западняци. Пред тях войниците помагаха на бегълците да продължат по относително безопасния коридор към Школата, но Хирад знаеше, че западняците напират по цялата му дължина.

Двамата с Незнайния спряха при войниците. Хилядите нашественици изоставаха само на стотина крачки, нетърпеливи да убиват.

— Дензър, Ериан — сега!

— Чук — промълвиха едновременно двамата магове.

Под краката им земята забуча и се разтърси. Хирад усети как вълната плъзна все по-силна към площада. Предните редици на западняците, доближили само на четирийсетина крачки, се поколебаха. Под тях зейваха пукнатини, земята се тресеше и ги събаряше, принуждаваше ги с мъка да пазят равновесие. Другите зад тях не спираха, тъпчеха падналите, докато надутите рогове и гръмките заповеди не ги накараха да се отдръпнат.

Вляво и вдясно от Хирад сградите затрепериха, откъснати камъчета и прах размиваха очертанията им, разхвърчаха се строшени керемиди. Последва миг на затишие, Ериан и Дензър изпънаха ръце към небето и тутакси ги разпериха встрани. След това се обърнаха и побягнаха.

Без да губи време, Хирад стори същото и подхвърли на Илкар:

— Да се махаме! Поддържай щита, ако можеш.

Елфът кимна, варваринът го дърпаше за ръката и се озърташе.

На двайсетина места от земята изскочиха каменни плочи, двойно по-високи от човек, парчета калдъръм и буци пръст се разлетяха на всички страни. Трусовете се засилваха, докато се насочваха към набелязаните сгради.

С глухо пращене, отекнало под светлеещото небе, зданието на градската управа се килна наляво. Хиляди зидани камъни изригнаха и препречиха улицата, по която бягаха пленниците. Мигове по-късно казармите се разклатиха, каменните блокове на основите им се изстрелваха, запращаха греди и керемиди и смазваха западняците. На улицата се отвори нова пукнатина, тук-там широка три стъпки.

— Това ни е спасението! — викаше Хирад. — Продължавайте право към Школата. По-живо!

Войниците от градската стража спазваха предварителните заповеди и започнаха бавно да скъсяват коридора, като усилваха защитата от двете му страни. Години наред се бяха подготвяли тъкмо за такива сражения по улиците на града. Хирад и Незнайния неуморно притичваха покрай колоната, насърчаваха бегълците и ги молеха да бързат. Дензър и Ериан също вдигнаха въздушни щитове и пазеха всички от нарядко падащите стрели.

Хирад знаеше, че срутените сгради няма да забавят много западняците. Те вече заобикаляха по успоредни улички, но още не се събираха достатъчно, за да прегазят коравите войници, които успяваха да ги отблъснат. Имаше обаче място, където отбраната беше уязвима. Варваринът се увери, че отстъплението продължава успешно, и реши какво да прави.

— Незнаен! — надвика писъците на тълпата и заповедите на командирите. — Към южния пазар.

Огромният воин кимна.

— Гарвани, с мен!

Маговете премахнаха щитовете и се втурнаха след двамата към широкото открито пространство, където в мирни времена се продаваха зърно, зеленчуци и плодове.

Тук западняците се хвърляха яростно към тънките редици на защитниците, без да се стряскат от заклинанията, обсипващи ги със смърт.

Хирад свърна наляво, където враговете полека изтласкваха войниците. Нямаше нужда да се оглежда дали останалите са с него. По-нататък стотици западняци тичаха по широка улица към площада, за да се подсилят атаката. Срещу тях стояха две дузини стражници и двама магове, единият от които поддържаше въздушен щит.

— Дензър, тук ни трябват Огнени кълба. Илкар, вдигни щит вместо онзи маг. Ериан, направи каквото още можеш, за да ги възпреш. Незнаен, с мен.

Хирад се набута в средата на защитната линия, с лявата ръка издърпа назад един ранен войник, с дясната стовари меча в дъга над главата си и усети как металът строши рамото на противника. Зад него Незнайния властно заговори на взводния командир от Джулаца.

— Вземи половината си хора и укрепи ариергарда на отстъплението. Остави маговете при нас. Не позволявай на хората да се бавят. Добре се справяме, но не сме се отървали.

— Слушам, сър!

След миг Незнайния беше до варварина и острието му разчисти място — западнякът, който се опита да отбие удара, отлетя назад и събори още двама. Дръжката на брадвата му беше сцепена, а пръстите му — окървавени. Хирад фрасна с юмрук следващия враг и го намушка в корема.

— Сър значи? — поклати глава. — Ама той знаеше ли с кого говори?

Незнайния рискува да го погледне с крайчеца на окото, докато мечът му фучеше в дъга и не позволяваше на никого да доближи. Хирад забеляза, че устните му се поизвиха леко.

— Просто разбра, че говори с по-старши.

— Брей, че си нагъл! — ухили се варваринът.

— Мечът ми е голям — намигна Незнайния. — Това обикновено върши работа.

Натискът върху отбраната отслабна, с появата на Гарваните защитниците се ободриха, а западняците позагубиха настървението си. Бездруго стрелите им продължаваха да отскачат от въздушния щит, който Илкар поддържаше.

И в краткото затишие избухнаха Огнените кълба на Дензър. Прелетяха над главите на стоящите отпред племенни бойци и паднаха в плътните редици зад тях, за да сеят смърт, паника и хаос.

Хирад бе виждал това безброй пъти, но и досега понасяше гледката с усилие на волята. Магическият огън прояждаше броня и плът, неумолим като силна киселина и горещ като ковашка пещ, пък и също толкова труден за гасене. Невредимите западняци се разбягаха назад и оставиха своите съратници да късат дрехите си, да се въргалят по земята и да гинат в агония.

Хирад и Незнайния бяха готови, когато стоящите най-близо врагове неволно отскочиха към тях, за да се спасят. Поведоха войниците и съсякоха мнозина стъписани западняци.

А преди магическият огън на Дензър да угасне по разбъркания западняшки отряд заваля Горещ дъжд. Оцелелите се пръснаха назад, забравили ранените и мъртвите.

Хирад се разсмя.

— Я си вървете на запад! — подвикна след тях. — Никога няма да превземете източните земи.

— Тук спечелихме малко време — отбеляза Незнайния, — но виж какво става…

Посочи небрежно с тежкия си меч, сякаш държеше съчка. Западняците се престрояваха на трийсетина крачки от тях. Още мнозина идваха на бегом по улицата и се насочваха към Школата. Все още превъзходството им не беше смазващо, но сигурно същото ставаше и от другата страна на пазара.

— Не ни трябва да допускаме постоянни атаки преди да сме под защитата на маговете по стените на Школата — добави Незнайния.

Хирад се озърна. Площадът опустяваше бързо, скоро щяха да останат само войниците.

— По-добре да си ходим — кимна варваринът. — Иначе ще ни стъпчат, ако ще и да ни пазят със заклинания от стените.

Незнайния кимна и заговори по-силно:

— Слушайте ме! Щом кажа, започваме отстъпление. Дензър, Ериан, наглеждайте Илкар, докато поддържа щита.

Войниците се отдръпваха полека към изхода от площада, а западняците реагираха незабавно — закрачиха към тях, макар и предпазливо, все още спазваха разстоянието от трийсетина крачки.

Нямам щит — каза след миг Илкар. — Така няма да се отървем. Хвърлят ли се всички напред, ще ни изколят. Трябва да ги държим настрана. Нуждаем се от неподвижни Силови конуси на всеки изход от площада, който води към Школата. Всеки маг, който още има сили за заклинание, да се заеме с това.

— Аз ще остана с него — веднага се обади Хирад. — Вие намерете още магове и им кажете какво да правят.

— Чухте го — погледна Незнайния към взводния командир. — Трябва да спечелим още време. На бегом! — Той застана до другото рамо на Илкар, Дензър и Ериан спряха зад тримата. — Сега не е моментът да се делим. Ние сме Гарваните.

До него тихите напевни думи на елфа секнаха и той изрече заповедното слово. Невидим и непробиваем, Силовият конус се проточи към настъпващите западняци.

— Имаме въздушен щит — обади се Ериан.

Макар и със закъснение, западняците осъзнаха огромното си превъзходство и забравиха страха от магията. Втурнаха се с гневни вопли, остриетата на брадвите и мечовете им се обагриха в червено от първите лъчи на слънцето. Но само след няколко крачки се блъснаха в недостъпната за зрението преграда. Отскачаха, залитаха назад или се просваха на земята с окървавени носове и паднали от ръцете им брадви.

Гневът отстъпи пред недоумението. Надигаха се, прибираха си оръжията и бавно протягаха ръце, докато не усетиха Силовия конус на Илкар.

Хирад ги наблюдаваше развеселен, напълно разчиташе на маговете. Долавяше, че Незнайния непрекъснато оглежда площада и несъмнено преценява защитата и на другите улици, за да пресметне кога ще настъпи мигът да си плюят на петите.

А западняците пред тях скоро проумяха какво им се е изпречило. Рискуваха само няколко удара, завършили с навехнати китки. Стрелите се чупеха или отскачаха към все по-многобройните племенни бойци пред преградата.

Стрелците обаче решиха да проверят докъде се простира Силовият конус. Целеха се все по-нависоко и накрая стрелите преодоляха препятствието, обаче се натъкнаха на въздушния щит, поддържан от Ериан. Радостните викове заглъхнаха след миг. Но западняците знаеха, че имат едно сигурно оръжие срещу магията. Времето. Никое заклинание не трае вечно.

— Какво има? — попита Хирад, щом видя, че Незнайния си дъвче устните.

— Маговете на площада не стигат. Падат стрели там, където щитовете не се припокриват. Въпрос на време е някой от Силовите конуси да изчезне.

— А пленниците?

— Вече са отвъд площада, но са мудни. По-нататък по коридора сраженията продължават.

— Колко ни остава според теб?

— Колко точни са техните стрелци? — отвърна с въпрос Незнайния.

Оказа се, че са точни.

По площада отекна гърлен рев, миг по-късно първите войници от Джулаца притичаха покрай Гарваните към Школата.

— Забавим ли се тук, ще умрем — промърмори Хирад. Пред него западняците дебнеха напрегнато. Незнайния се наведе към ухото на Илкар.

— Трябва да се махаме. Щом стисна рамото ти, зарязвай конуса и бягай, без да се озърташ.

Елфът кимна сдържано, Дензър повтори заповедта в ухото на Ериан.

— Готов ли си, Хирад? Дензър?

Двамата потвърдиха с жестове, Незнайния хвана рамото на Илкар. Елфът изпъна ръце напред и Силовият конус се заби в изненаданите западняци преди да изчезне. Събори десетина и за миг разбърка редиците. Това стигаше на Гарваните.

— Бягайте! — кресна Хирад.

Дензър грабна по-бавната Ериан и излетя със Сенчести криле, нагласени за тежестта на двамата. Докато тичаше лудешки наляво през площада, Хирад погледна надясно — шепа войници и магове се опитваха да изпреварят напиращите като жива приливна вълна западняци.

А отпред в колоната бегълци бе изчезнал всякакъв ред, те също се напъваха да стигнат до Школата, докато от двете им страни войниците отбиваха яростните атаки на западняците, които се стремяха да ги притиснат като с клещи.

Илкар поддържаше въздушен щит в движение и тримата Гарвани на земята тичаха последни. Над тях Дензър пикираше и се издигаше, Ериан пръскаше Горещ дъжд, за да разколебае западняците и да даде още време на защитниците. При всяка пресечка, където войници още бранеха коридора, Хирад и Незнайния им крещяха да се оттеглят на мига.

Скоро настигнаха бегълците недалеч от стените на Школата. Огромни завеси от магически огън преграждаха достъпа отстрани към портата и за щастие скриваха камарите трупове, около които се стелеше гъста воня.

Толкова малко оставаше до жадуваното убежище, но бранителите на последната пресечка не издържаха напора на стотиците западняци пред тях. Враговете нахлуха на главната улица и оръжията им се врязаха в края на тълпата от ужасени бегълци.

— Дензър, запуши пробива! — изрева Незнайния и се метна към опасността.

Хирад изпсува, скочи насред мелето и мечът му скърши гръбнака на западняк, чиято брадва току-що бе сцепила черепа на старец.

Дензър и Ериан прелетяха над главата му. Този път Горещият дъжд се изля като порой, оранжево, червено и жълто подпалваха камъни, тухли и тела.

Вляво от варварина Незнайния стисна за врата западняк и го запрати на много крачки от жертвите му.

— Бягайте! — крещеше на освободените пленници. — Трябва да стигнете до портата!

Ордите се тълпяха плътно по главната улица, облаци стрели тракаха по стените или се забиваха в изостаналите. Хирад съсече още един враг през бедрата, наведе се, взе детето, което се бе препънало до него, и се втурна към Школата.

Илкар разпръсна въздушния щит и се понесе напред до Незнайния. А над тях маговете по стените на Школата най-сетне имаха свободно пространство за заклинанията си. Огън и лед разкъсваха предните редици на западняците, които забавиха устрема си и накрая спряха, беззащитни срещу магията.

— Затворете портата! — извика Хирад, щом доближи.

Чакащите войници се подчиниха и Гарваните се промушиха през оставената за тях тясна пролука. Огромната, обкована с желязо порта се затръшна с трясък, по дървото се разстла със съскане укрепващо заклинание, а последните стрели паднаха отпред, без да причинят вреда.

Хирад остави малчугана, който веднага се вкопчи в крака му и се разциври гръмогласно, от очите му потекоха сълзи на струйки. Варваринът избърса меча си и го прибра в ножницата. Усещаше, че приятелите му го зяпат и макар да се задъхваха, започнаха да му се присмиват. Вдигна рамене и погали момчето по главата, но без полза. Плачът се засили.

— Сега си в безопасност, можеш вече да млъкнеш — каза му Хирад.

Дензър кацна до него и Ериан се изтръгна от ръцете му. След миг прегръщаше детето, притискаше го към гърдите си и го галеше по гърба, а то обви ръчички около шията й.

— На нищо ли не си се научил? — обърна се тя към Хирад, но в гласа й звучеше възхищение.

— Ами трудно е да ми влезе нещо в главата — ухили се варваринът. — Благодарско за помощта.

Той огледа двора. Гъмжеше от зашеметени, но радостни граждани на Джулаца. Някои бързо проявиха силата на духа си и се сетиха да благодарят на своите спасители преди войниците да ги разпределят по сгради, за да не ги застрашава обстрелът отвън.

Чуваше се гълчавата на западняците, които засега не припарваха до Школата, защото нейната магия ги плашеше. Скоро обаче измамното спокойствие щеше да изчезне. Слънцето още не се бе издигнало в небето, имаше много загинали в битка, маговете черпеха от запасите си от мана.

Преди да влязат отново в бой Гарваните трябваше да търсят ценните книжа, а имаха и по-важен дълг, който не можеха да отлагат.

Хирад посочи лазарета.

— Хайде, чака ни Помен.

Тръгнаха помръкнали през двора. Троун не се мяркаше никъде.