Джеймс Баркли
Мрак по пладне (33)

ГЛАВА 32

„Те нападат.“ Закрилниците споделиха тази мисъл в светлината на утрото. Западняците настъпваха с бойните кучета и стрелци пред първата редица. Още не се канеха да ударят настървено отвсякъде и Аеб мигновено обсъди тактиката със събратята си.

Всеки от маскираните мъже извади от ножницата и калъфа огромния си меч и тежката брадва.

„Достатъчно сме, за да бъде здрав въздушният щит — увери останалите Аеб. — Важно е да сме съсредоточени. Ние сме едно цяло. Така ще се сражаваме.“ Думите отекнаха във всички умове, напомниха им силата на слетите души, вярата, че са непобедими.

От всички посоки към тях литнаха стрели, водачите пуснаха кучетата, чийто вой заглъхна в свирепия рев на западняците. „Съсредоточете се в щита.“ Стрелите отскочиха. Ордите млъкнаха, но кучетата не спряха. Още един рояк стрели. Само пет проникнаха през щита, без да улучат никого. И тогава кучетата се хвърлиха към Закрилниците.

Западняците бяха довели седемдесет дестрана, насъскани да убиват. Скачаха да захапят гърла, крака или кореми, само че Закрилниците предугаждаха твърде добре всяка атака. Аеб разцепи черепа на звяр, налетял на стоящия до него събрат. Още две остриета се забиха едновременно в шията и гърба на кучето, което умря с пресекливо скимтене.

„Аеб, замахни наляво и надолу.“ Той удари, без изобщо да погледне, и усети как мечът разсече гръдния кош на куче. Брадвата строши челюстта на трето, докато мечът му още приковаваше към земята ужасеното животно отляво.

Само седемдесет дестрана… Трябваше да са три-четири пъти повече, за да застрашат Закрилниците. Няколко оцеляха и се скриха с квичене зад водачите си. Другите не успяха дори да захапят или одраскат някого, бяха твърде бавни и предсказуеми. Зверовете нямаха дори нищожен шанс срещу Закрилниците.

Огромната армия около тях притихна, предводителят й се поколеба преди да заповяда нов залп от стрели. И щитът издържа отново. Един-единствен събрат бе ранен в бедрото. Отдръпна се навътре в кръга, за да насочва останалите, докато превързва крака си. Рогове дадоха сигнал за нападение. Западняците не се хвърлиха презглава към противника, а запристъпяха предпазливо.

„Техният командир е разколебан. Плаши се от нас. Открийте старшите в редиците, убивайте първо тях.“ Никой Закрилник не се замисляше, че враговете са двайсетина пъти повече. Срещу тях господарите на посечените кучета вече знаеха, че първата редица е обречена. Това беше неизбежно.

„И нашата победа е неизбежна. Имаме Повереник, не можем да се провалим.“ Владетелят Сенедай напрегна волята си да остане безмълвен, докато гледаше изтреблението на бойните му кучета. Всички се страхуваха от дестраните, за тяхната кръвожадност и настървение се разказваха легенди. Но онези мъже… или каквото всъщност бяха, дори не трепнаха. Понякога правеха крачка назад с единствената цел да имат по-добра позиция за удар. Изглеждаше, че усещат предварително как и откъде ще бъдат нападнати. Не знаеше дали зрението не го подвежда, но му се стори, че някои дори не поглеждаха накъде замахват. И всеки път улучваха. Овладяна, точно насочвана мощ.

Това го плашеше повече от всичко друго.

Безмълвие и смут тегнеха над неговата армия. Не видяха дори един повален враг. И сега чакаха заповеди.

— Повелителю… — обади се помощник зад него. — Не бива да губим бойния дух.

— Знам! — озъби се Сенедай, но се овладя. — Знам. Дайте знак за нападение от всички страни. Бавно настъпление. Нека гледат как обръчът се стяга, нека се боят, че ще бъдат стъпкани. Изпратете само първите редици, другите да чакат следваща заповед.

Вдигнаха флаговете, роговете прозвучаха и западняците тръгнаха напред. Пулсът на Сенедай се ускори, докато вървеше зад предните редици, насърчаваше бойците си и крещеше да настъпват бавно и равномерно, сякаш някой искаше да се хвърли нетърпеливо към сигурната смърт.

Малкият отряд около развалините чакаше, от мечовете и брадвите капеше кръв, изражението на лицата под маските не можеше да бъде отгатнато. Зад Сенедай се разнесе заповед към стрелците. И пак само похабиха стотина стрели, отблъснати от невидимата преграда. Но сред загадъчните воини нямаше магове!

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа Сенедай. — И що за твари са тези? — промърмори на себе си, поддал се на страха.

На четирийсетина крачки от враговете племенните бойци подхванаха бойния напев. Затътна навсякъде из армията, Сенедай настръхна и си възвърна чезнещата увереност. С тази песен племенните бойци се изправяха срещу стоманата в ръцете на врага, с нея посрещаха смъртта, с нея се обвързваха завинаги с духовете.

Двайсетината изръмжани думи звучаха отново и отново, по-силно дори от стъпките на хиляди мъже. Бойците пееха задъхано и забравиха за заповедта, накрая диво се устремиха напред. А маскираните чакаха с вдигнати брадви, наклонили върховете на мечовете към земята, готови да отблъснат стената от западняци, която се сви около тях.

* * *

Утрото тъмнееше под облаците и от тях още се сипеше дъждец, който заплашваше всеки миг да премине в порой.

Дарик бе повел армията си право към чакащите пълчища, настояваше да спазват строя колкото и да бързат. Знаеше, че западняците ги наблюдават, както и неговите съгледвачи държаха под око противника. Искаше западняците да се уверят в тяхната решимост и самочувствие.

Той спря походната колона в широко поле, до армията на Тесая оставаше малко повече от миля. След дрезгавия сигнал на рог последваха заповеди от стотина усти, всеки знаеше какво да прави. Определиха позициите, които щяха да отбраняват, разположиха часови, избраха място за щаба и очертаха позиция за всеки полк. Зорките очи на елфи се взираха в Гретернската гора на юг и голите възвишения на север. Започнаха да копаят огнища и помийни ями, скоро опънаха палатките, събраха животните под охрана. Интендантите и оръжейниците разтовариха каруците. Складовете и ковачниците бяха готови само час по-късно.

— Кога искаш да отидеш при Тесая? — попита Гресе, седнал в командирската палатка до масата с картите.

— Обядваме и тръгвам под флага за примирие с десетина конници.

— И с нас двамата — добави Блекторн.

— Моля? — смръщи се Дарик.

— Познавам Тесая. Купуваше от най-скъпото ми вино. Може би ще се вслуша в моите думи.

— А ти, Гресе?

— Ще Дойда с моя приятел Блекторн и с теб, за да изглеждаме по-внушително. Тесая не бива да си мисли, че се опитваме да го измамим. Ако говори с трима видни представители на Източна Балея, може да се отнесе сериозно към това, което имаме да му кажем.

— Така да бъде — съгласи се Дарик. — Ще се радвам да придадете по-голяма тежест на думите ми. Трудно ще е да намерим общ език с Тесая, след като е навлязъл толкова навътре в нашите земи. Дали ще зачете флага за примирие?

— Да — веднага го увери Блекторн. — Не защото чак толкова държи на честта си. Все пак той е умен мъж и не иска да губи твърде много от бойците си, ако надушва възможност да си осигури победата, като ни убеди да се предадем.

— Но май е склонен да взема прибързани решения — напомни Дарик. — Можеше да ни се опълчи пред Подкаменния проход в много по-изгодна за него позиция. Струва ми се, че е слушал повече страха си.

— Нищо чудно — кимна Блекторн. — Не очаквай обаче да повтори грешката си.

След два часа потеглиха от бивака, охраната им ги следваше в колона, а най-отпред ездач носеше бяло-зелен флаг — знак за желанието им да преговарят.

На четвърт миля от позициите на западняците тридесет племенни бойци с брадви тръгнаха покрай тях. Излязоха бързо и безшумно между дърветата наоколо. Те бяха почетна стража и макар че беше странно, Дарик се успокои от появата им. Но не забрави да даде знак на двамата магове, че трябва да поддържат въздушния щит.

Скоро изкачиха полегат склон и бивакът на западняците се откри пред очите им. Десетки огньове горяха във влажния следобед, знамената висяха в безветрието, палатките бяха подредени старателно. Западняците нямаха време за любимите си дървени укрепления, затова часовите бяха многократно повече от обичайното. Тесая като че искаше те да се уверят колко е нелепо да го нападнат изневиделица.

С навлизането в лагера спокойствието на Дарик се позагуби.

Хиляди очи се взираха в малкия конен отряд с безмерна враждебност. Племенни бойци се събираха постепенно от всички страни, тук-там мъж с наметало на шаман вдигаше ръце и проклинаше зло.

Никой обаче не понечи да се промуши през почетната стража. Доближиха шатра, пред която бяха забити в земята десет племенни знамена. Стражата спря и подкани с жестове конниците да се спешат.

— Стойте при конете — заповяда Дарик на командващия отряда елф. — Не гледайте никого в очите и поддържайте щитовете.

Дарик огледа гъмжилото и си рече, че ако преговорите потръгнат зле, няма да се изплъзнат.

— Я по-напето! — изръмжа Блекторн, разгадал мислите му. — Дори да умрем тук, в армията има способни офицери, които също ще я поведат към победа.

— Колко, ми олекна, че не съм им нужен! — ухили се пълководецът.

Бойци от стражата дръпнаха настрана платнището на входа и стар шаман им посочи да влязат.

Вътре нямаше никакъв разкош — отляво нисък походен нар, застлан прилежно, отдясно поставка, на която имаше съдове с месо и хляб, кани и чаши. От двете страни на входа стояха часови, а зад масата в средата седеше Тесая. Шаманът, облечен в проста кафява роба, застана зад вожда, който поздрави враговете с хищна усмивка на загорялото си лице:

— Добре дошли в моите земи!

— Благодаря, че ни прие — започна Дарик, без да се поддава на грубата закачка. — Искаме да обсъдим с теб извънредно важен въпрос и за твоя, и за нашия народ.

— Да — кимна Тесая. — Нека обсъдим как ще ми се предадете, за да потвърдите нашето господство в Балея. Така ще спрем ненужното кръвопролитие. Барон Блекторн, новата ни среща е удоволствие за мен.

— Дано скоро седнем да пийнем от най-доброто ми вино — отвърна баронът. — Стига твоите бойци, избягали от моя град, да не са опустошили избите ми на тръгване. Но ако откажеш да изслушаш генерал Дарик, едва ли ще имаме този шанс.

Шаманът се наведе и зашепна нещо на Тесая. Старшият вожд на всички западняшки племена, кимна.

— Вече ми е известно, че отчаяно търсите помощ извън нашия свят. Дори ако си мислите, че ме бавите тук с празните си приказки, владетелят Сенедай ще унищожи онази прокълната къща и ще се разправи с Гарваните, на които толкова разчитате. Скоро ще смаже съпротивата на нечовеците, сътворени в Ксетеск, а тогава не само Балея, но и другият свят ще бъде достъпен за победоносното ни нашествие. Говори, генерал Дарик. Искам да чуя дали твоето красноречие е равно на уменията ти като пълководец.

Тесая се облегна на стола и отпи от чашата си. Щракна с пръсти и един от бойците в шатрата се втурна да вземе каната, за да я напълни отново.

— Цяла Балея е в опасност — твърдо изрече Дарик. — В небето над Парве зейна дупка, свързваща нашия свят с друг. Трябва да бъде затворена, за да не нахлуят дракони през нея. Гарваните се заеха с тази задача. Ако владетелят Сенедай им попречи, всички ще умрем. Дойдох да те помоля да го възпреш, иначе ще извърши непоправимо злодеяние.

Дарик се взря в Тесая и омърлушен видя как лицето на вожда се изопна от презрение.

— Явно ме смяташ за глупак и аз никак не съм доволен от това — неприветливо каза Тесая. — Очаквах да проявиш уважение след всичко, което постигнах досега в тази война. А ти ме залъгваш с измислици, с които няма да убедиш дори слабоумно дете.

— Той казва истината — натърти барон Блекторн. — А ти ме познаваш. Аз държа на достойнството си. Не бих те лъгал.

— Знам и друго — сопна се вождът. — Дори достойни мъже забравят всякакви правила, когато спазването им носи само смърт. Аз ще ви кажа каква е истината. Да, тук ще долетят дракони, за да сбъднат прастара прокоба… ако аз не им попреча. Погрижил съм се обаче това да не ни сполети. От вестоносци знам, че белегът в небето над Парве е дим от пожарищата, които вие сте запалили в града. Няма да ви слушам, за да не дам време на вашите съюзници да стигнат до единствената сила, която може да спре племената по пътя към Корина. Но ще проявя към вас уважението, което вие ми отказвате. Щом искате да спрете тази армия на племената, направете го на бойното поле… ако ви стига доблест. Дойдохте под флаг за примирие, затова ще броя до триста. Толкова време ви давам да напуснете нашия бивак.

Зад Дарик пак дръпнаха настрана платнището, но той пристъпи напред, стовари тежко дланите си на масата и събори чашата.

— Ами ако ти казваме истината и твоите сънародници попречат на Гарваните да затворят онази дупка? Твърде късно ще бъде да искаш прошка от някого, докато драконите опустошават Балея, а те ще прелетят първо над западняшките земи… — Дарик не можеше да овладее гнева си, макар че зад гърба му изсъска меч, изваден от ножница. — Тогава какво ще правиш?

Тесая срещна погледа му и отпрати с жест бойците си.

— Щом си вярваш, моли се Гарваните да надхитрят северната армия. Броенето започна.

Блекторн и Гресе хванаха Дарик за раменете и го дръпнаха.

— Разбирам недоверието ти — обърна се Блекторн към Тесая, — но то не променя истината. Предлагам ти в знак на добра воля аз и Гресе да останем при теб като заложници. Ако се окаже, че сме те излъгали, животът ни ще бъде в твоите ръце.

— Ти си храбрец, бароне, и мога само да се възхитя на победата ти над южната ни армия. Дори щях да съжалявам, че градът ти е разрушен, ако войната не го налагаше. Щедро предложение… Но що за жалко удоволствие ще бъде да набуча две благородни глави на копия, докато съюзените с вас дракони изтребват племенните бойци? Не можеш ли да проумееш? Победя ли ви тук, ще настъпя към Корина. И ще властвам над Балея. Както виждаш, животът ви бездруго е в мои ръце. Арноан ще ви изпроводи до края на бивака. Ще се видим пак на бойното поле.

Тримата парламентьори се спогледаха. В пристъп на бяс Дарик се зачуди дали да не погази честта си и да убие Тесая още сега. Но бароните не биха допуснали това.

Ако Сенедай победи Закрилниците, какво щеше да стане с Гарваните? Докато излизаше от шатрата, той против волята си се помоли изчадията на Ксетеск да оправдаят напълно мрачната си слава.

* * *

Когато светилото започна да се спуска от небето, Ша-Каан излетя от Волнокрил. Умората пак тегнеше на крилете му — Хирад беше тук, в неговите земи, и Великият Каан нямаше проход към сродното измерение. И все пак се устреми към океана Шедара, за да намери Танис-Верет… ако още беше жив.

Студеният въздух, изпълващ дробовете му, уталожи полека гнева, който думите на Хирад Хладнокръвния събудиха. Най-сетне можеше да помисли спокойно какво всъщност искаше да му каже неговият Драконан.

И сега преживяваше нещо непознато. Ша-Каан бе свикнал заповедите му да се изпълняват безпрекословно и точно. Гарваните обаче твърдяха, че успехът не е предрешен. Хирад му обясни разпространено в Балея убеждение — ако човек е сторил всичко, което е по силите му, не може да се иска повече от него, дори когато неуспехът означава всеобща гибел. Ша-Каан не скри презрението си, Хирад обаче не отстъпваше от неоспоримата си логика.

Устремен към среща, която не биваше да остане напразна, Ша-Каан разбираше по-добре неистовите усилия на Гарваните. Долавяше неотклонния им стремеж да преодолеят пречките, пък и знаеше, че те си представят не по-зле от него цената на провала — и за Балея, и за Каан.

И друго чувство се промъкна у него. Безграничен страх. Отдавна познаваше уплахата — от рани, от гнева на близки дракони, от преждевременна смърт на току-що излюпени малки. Но този път трябваше да приеме и възможността цялото Люпило Каан да изчезне. А те не разполагаха с оръжията да се опазят от заплахата. Тези оръжия бяха в ръцете на Гарваните.

Значи беше длъжен да ги опази на всяка цена, да отделя още дракони от защитата на разкъсването. А здравите и годни за битка Каан оставаха все по-малко. Елу-Каан още беше на крачка от смъртта — вече нямаше Драконан, който да го изцели, и само вестарите се грижеха за него. Всеки коридор в Залата на сливането беше зает от ранен дракон. Нямаше друг път, освен отново да отиде при Верет, макар че тъкмо тях бяха убивали най-ожесточено в последната битка.

Когато се спусна над океана, Ша-Каан започна да се опасява, че са си свършили твърде добре работата. Никой не излетя насреща, нямаше жадни за мъст дракони от Верет. Нищо не нарушаваше покоя на водата.

Кацна на скалата, потопи глава в океана и изрева своя зов за среща. Потърси и с мисълта си Танис-Верет, излъчваше съжаление за случилото се в небето над Терас. Трябваше да се надява, че старият дракон ще го чуе.

Излегна се на скалата, протегнал шия напред. Такава поза показваше, че се отнася почтително към събеседника, но и позволяваше да усеща по-добре вибрациите във водата наоколо.

Чакаше цяла вечност във владенията на друго Люпило, уязвим за нападатели. Търпението му бе възнаградено. Трептенето на скалата под него го увери, че голям дракон се е устремил бързо към повърхността.

Танис-Верет изскочи, потоци вода се стичаха от белязаното с черни петна тяло, разперените криле бяха разръфани тук-там по краищата. Той изрева недоволно и тежко стъпи на камъните, но продължи да полива с опашка раните по хълбоците си.

Очите му се взираха ядно в Ша-Каан.

— Дойде да се насладиш на края ни ли? Танис-Верет се озърна към небето, като че очакваше да види и други дракони.

— Не. Дойдох да предложа на Верет шанс за спасение.

— Кухи слова — изсъска по-дребният дракон. — Дори не знаеш какво ни причинихте. Под нас остатъците от Верет са се вкопчили в слабичката надежда Наик да спазят обещанието си и да ни оставят на мира, когато унищожат Каан. Сега сме по-малко от седемдесет, но може би още от нас ще умрат, дори проходите към сродното измерение няма да им помогнат да се изцелят. Аз пострадах най-малко, макар че люспите по гърба ми никога няма да заздравеят напълно. Ето какво ни сториха огънят, ноктите и зъбите на Каан. — Гласът на Танис-Верет с всяка дума ставаше по-глух и безнадежден. — Дори няма кой да пази владенията ни. Не ни дотягай, Ша-Каан.

Великият Каан обаче не помръдна и събеседникът му можеше да сметне това за открито предизвикателство. Раненият дракон само тръсна глава.

— Разбирам…

— Не, Танис-Верет, небесата виждат, че нищо не разбираш! — загърмя гласът на Ша-Каан. — Умолявах те да не сключвате съюз с Наик, да се доверите на нас. Ти не ме чу. Принудихте ни да се бием, затова се хвърлихме най-яростно срещу вас — вие бяхте по-слабите нападатели. Не се радвахме на поражението ви. А сега искаме да ви помогнем… за да оцелеете.

Гърдите на Танис-Верет изхъркаха от смеха.

— Да ни помогнете? И с Каан е свършено. Среща на двама мъртъвци, които още дишат. Разкъсването нарасна, вече нямате сили да го браните. Когато Наик доведат следващите си съюзници, вие и сродното ви измерение ще бъдете унищожени.

— Но сега можем да затворим прохода, искаме от вас да ни дадете време за това.

— Не виждам защо трябва да ти вярвам.

— Чуй какво ти предлагам, Танис-Верет. И решавай дали приемаш. Не те принуждавам с нищо. Дойдох сам, изложих се на голяма опасност, за да говоря с теб. За мен е чест, че се съгласи. Хора от моето сродно измерение се прехвърлиха при нас, ще използват знанията и дарбите си, за да затворят разкъсването. Създадено е от тяхната магия и ще бъде премахнато пак от нея. Но те ще бъдат на земята, напълно уязвими. Ако влезете в битката на страната на Каан, можем да опазим хората. Успеят ли, Каан бързо ще си върнат силата. Не очаквам Наик да ви оставят намира, ако победят. Но обещавам — знаеш, че на мен може да се разчита, — да ви закриляме след нашата победа. Няма да допускаме врагове във владенията ви, докато се наплодите отново. Верет и Каан никога няма да се сражават помежду си. Нямаме какво да делим или оспорваме. Не искам отговор сега. Ти помисли каква да бъде участта на твоето Люпило. Каан се нуждаят от вашата помощ. Тръгвам си, за да се подготвя за битката. Дано видя как нападате Наик, а не летите заедно с тях.

— Небесата да бъдат с теб, Ша-Каан — замислено го изпрати Танис-Верет. — Когато Наик ме повикат, ще се отзова. Друго не им дължа.

— Както желаеш.

Ша-Каан разпери криле и полетя към земите на своето Люпило. Сега му беше по-леко на душата и започна да обмисля предстоящото сражение.