Джеймс Баркли
Мрак по пладне (2)

ГЛАВА 1

Победата щеше да бъде славна. Владетелят Сенедай от племената Хейстрон стоеше върху площадката и гледаше пушеците, кълбящи се над Джулаца, докато пламваха сграда подир сграда. Лютивата миризма на дим беше наслада за ноздрите му, а дори през мътилката виждаше белите и черните пламъци, с които неговите шамани поразяваха чрез връзката си с Върховните вещери, за да доразкъсат сърцето на града. А жителите на Джулаца не можеха да ги възпрат.

Белият огън изскачаше от пръстите на стотина шамани и разяждаше камък и дърво в доскоро гордо извисявалото се средище на тази Школа, събаряше къщи, огради и барикади. А където мъже и жени бягаха в ужас, черният огън откъсваше плътта от костите им, изтръгваше очите от главите им, те падаха с писъци и умираха в мъки.

Сенедай беше равнодушен към страданието им. Скочи от площадката и гръмогласно повика помощниците си. На устрема му към самата Школа пречеха само маговете, които все още пазеха с щитовете си големи части от града, както и вражеските войници, бранещи маговете от мечовете на неговите бойци. Крайно време беше да смаже тази досадна съпротива.

Изреждаше заповедите си на бегом, докато тичаше към разгара на битката. Виждаше развети знамена, когато племената се втурваха, покорни на волята му. Пред него изригна стена от пламъци, а тътенът от заклинанието раздруса земята. Засегнати от магията шамани бяха погълнати от огъня и умряха, без да издадат нито звук.

— Притискайте ги! — изрева Сенедай.

Но тук шумотевицата, уж приглушена само на стотина крачки от сражението, беше непреодолима, макар че той различаваше звън на мечове, писъци от страх и болка. Чуваше й изкрещени заповеди, трескави или уверени, блъскане на метал по кожена броня, сгромолясване на зидове и дращене на греди.

Охраната му се бе подредила в полумесец пред него, за да го опази, а Сенедай внимаваше да не доближи толкова, че да го прострелят с лък. Така постъпваха всички шамани, освен най-неразумните. Редиците на бранителите изтъняваха и Сенедай знаеше, че ако ги разкъса, войската му ще пробие чак до стените на Школата.

Затръбиха рогове и неговите бойци отново се втурнаха напред. Зад вражеската отбрана черният огън разпиляваше магове на парчета още преди да са изрекли словата на защитните си заклинания. Той долавяше колко измъчени са враговете, а брадвите на подчинените му западняци се стоварваха и пръскаха към задименото небе фонтани от кръв.

— Искам онези магове вдясно да бъдат изтребени! — извика на свой помощник. — Предай заповедта незабавно.

Земята се разтърси от магията на Джулаца, студ нахлу в топлия ден, а от небето заваляха огнени капки. Сънародниците на Сенедай плащаха прескъпо всяка крачка от настъплението си.

Групичка шамани се отделиха и хукнаха надясно. Обсипваха ги със стрели и един падна с проникнало дълбоко в бедрото му острие. Другите го зарязаха да се гърчи. Сенедай настръхна от вълнение щом видя движенията на ръцете им и мърдането на устните им — те призоваваха огъня от дълбините в черните души на Върховните вещери, за да стоварят ужасната му мощ върху своите безпомощни жертви.

Но още докато ги гледаше Сенедай усети промяната. Пламъците, блъвнали от разперени пръсти, внезапно се накъсаха и угаснаха. Племенните отряди се стъписаха. Навсякъде се чуваха викове, а шаманите зяпаха ръцете си и се споглеждаха смаяно и уплашено.

А откъм враговете се разнесе тържествуващ вопъл, подхващаха го все по-силно всички защитници на града. Тутакси пороят от заклинания се засили, а войниците се хвърлиха към обърканите западняци, които заотстъпваха.

— Господарю… — повика го командир на отряд. Сенедай се обърна към мъжа, чието лице бе сковано от тревога, неподобаваща за племенен воин, и у него се разгоря ярост. Погледът му се плъзна по цялата дължина на провалената атака — магия погубваше хората му, а мечовете на изтощените защитници се впиваха с нова сила и решимост. Той избута командира от пътя си и изтича напред, без да го е грижа за опасността.

— В името на всички духове, не сме ли бойци? — загърмя гласът му в тътена на сражението. — Надуйте роговете, дайте сигнал за атака навсякъде. По дяволите магията, ще се бием със стомана! Нападайте, копелета проклети, нападайте!

И той се хвърли в битката, брадвата му съсече рамото на войник от Джулаца. Противникът се стовари на земята, Сенедай прегази трупа и изтръгна брадвата, за да халоса лицето на следващия враг. Около него сънародниците му се ободриха и заечаха бойните им песни, докато отблъскваха бранителите.

Роговете предаваха на всички заповедите, знамената се изправиха и знаменосците пак поеха напред. Западняците отново се настървиха да превземат Джулаца, без да се стряскат от заклинанията, които ги погубваха и осакатяваха. Знаеха, че врагът няма да устои на свирепостта им.

Владетелят Сенедай си позволи да поспре и да погледне наляво и надясно. Усмихна се. Каза си, че мнозина западняци ще умрат, лишени от подкрепата на шаманите, но накрая ще надделеят. Погледът му откри групичките магове, изричащи нападателни заклинания, той отби непохватен удар и отново се вряза в мелето.

* * *

Гарваните стояха безмълвно насред централния площад на Парве. Победиха. Използваха Крадеца на зората, унищожиха Върховните вещери и градът отново стана място на мъртвешки покой. Над тях последствието от заклинанието висеше в небето кафяво и променливо — чуждо, злокобно петно като хищна твар над земите на Балея. То беше пространствено разкъсване, водещо към нищото.

Дарик и остатъците от сборната кавалерия на четирите Школи изтикаха от площада и довършиха онези, които им се опълчиха. Сега събираха труповете на купчини, за да бъдат изгорени. На една страна трупаха поклонници на Върховните вещери, западняшки воини и Пазители. Почитта, с която пренасяха своите загинали съратници, рязко се различаваше от влаченето и хвърлянето на другите мъртъвци. Стилиан и неговите Закрилници бяха в разнебитената пирамида, тършуваха из отломките за следи от краткото, но катастрофално завръщане на древното могъщо зло.

Тишината тегнеше над площада. Никой от войниците на Дарик не продумваше, бяха заети с нерадостен труд. В небето под разкъсването нямаше птици, а повеите на вятъра сякаш стихваха до шепот около сградите.

А за Гарваните победата отново бе помрачена от скръб.

Дензър тежко се подпираше на Хирад, Ериан го крепеше от другата страна, обвила кръста му с ръка. Илкар стоеше до варварина. Отсреща до гроба бяха Уил, Троун и Незнайния воин. Всички бяха вперили погледи в покритото със саван тяло на Джандир. Лъкът на елфа бе положен до него, а мечът — върху мъртвеца.

Джандир падна в мига на победата. Съдбата се отнесе безмилостно с него, след като бе оцелял в толкова несгоди.

За Илкар загубата беше особено тежка. В Балея нямаше много елфи, те предпочитаха по-топлите южни земи. Малцина, освен посветените на магията, пътуваха до Северния континент, а дори техният брой намаляваше. Но най-непоносима беше мъката на Уил и Троун. Старият им приятел умря, за да опази Балея и да изпълни задачата, поверена на Гарваните. Тръгнаха да спасяват отвлечена жена, а пътят ги доведе до стъпалата пред гробницата на Върховните вещери в отчаяния устрем да извършат навреме заклинанието — Крадеца на зората. Единствено то можеше да избави земята им от прастарото зло. Джандир умря, без да знае дали са успели.

Незнайния изричаше прощалните слова на Гарваните:

— На север, на изток, на юг, на запад… Макар че ни напусна, ти завинаги оставаш един от Гарваните и ние винаги ще те помним. Балея никога няма да забрави саможертвата ти. Нека боговете посрещнат с усмивка душата ти. Нека сполуката е с теб във всичко, което те очаква във вечността.

Уил кимна.

— Благодаря ви, че го почетохте, но сега ние с Троун искаме да останем насаме с него.

— Разбира се — кимна Илкар и отстъпи назад.

— Аз ще остана още малко — каза Ериан и се отдръпна от Дензър. — Той дойде да спаси мен и синовете ми.

Уил отново кимна и тя коленичи до него и Троун.

Незнайния, Хирад и Дензър отидоха да седнат при елфа до входа на тунела към пирамидата. Така разкъсването остана в небето зад тях, но усещаха огромното заплашително присъствие. Хората на Дарик още събираха из площада трупове за погребалните клади. Стилиан и Закрилниците не излизаха от пирамидата — явно разнищваха смисъла, скрит във всяка руна, картина и мозайка.

Пълководецът Рай Дарик се присъедини към Гарваните, когато Незнайния раздаваше чаши с кафе от котлето над огъня, който Уил бе запалил.

— Не ми е приятно да подхващам този разговор… — промълви Дарик. — Но колкото и величава да е победата, сега сме кажи-речи триста души, а между нас и домовете ни има петдесетина хиляди западняци.

— Забавно, а? — подхвърли Илкар. — Замислете се какво постигнахме, а се оказва, че само сме дали на Балея шанс да се спаси. Не се знае как ще завърши всичко.

— Значи стига сме се къпали в лъчите на славата — изсумтя Хирад.

— Не подценявайте направеното от нас — обади се Дензър, проснат по гръб и подпрял тила си с длани. — Предотвратихме неизбежната победа и господство на Върховните вещери над Балея. Унищожихме ги и така стигнахме до истинска надежда. Поне на това можем да се радваме.

— Ще се опитам — пак се усмихна варваринът.

— И помнете, че сега западняците са лишени от магия.

— Ние пък нямаме армии — напомни Илкар.

— Питам се ще има ли къде да се завърнем… — проточи Незнайния.

— Можем да научим какво става чрез мисловна връзка — предложи Дензър.

— Благодаря за напомнянето — сопна се Илкар. — Ти защо не поспиш, след като се изтощи?

— Селин вече направи каквото трябваше… — чу се зад тях гласът на Стилиан.

Господарят на Хълма в Ксетеск излезе сам от плътната сянка в тунела. Изглеждаше блед и уморен, косата му провисваше по раменете.

— Може ли? — посочи котлето.

Незнайния сви рамене и кимна. Стилиан си гребна кафе с чиста чаша и седна при Гарваните.

— Размишлявах… — започна той.

— Нямат край дарбите ти — промърмори Дензър. Очите на Стилиан блеснаха.

— Дензър, макар че катализаторите за Крадеца на зората бяха унищожени, аз си оставам твоят старши маг. Добре ще е да не забравяш това. — Той помълча. — Селин беше изкусна в мисловната връзка. Малко преди да проникне в града тя ми съобщи, че големи отряди от западняци напускат Парве и се отправят към Подкаменния проход. Все още са на път, значи ще бъдат препятствие за нас. — Той стисна зъби, сякаш за да произнесе против волята си следващите думи: — Засега трябва да бъдем единни.

Отговори му Незнайния:

— Скорошната ти намеса, макар и полезна за нас, едва ли се дължеше на искрено желание да помогнеш. А преди това се опита да убиеш всички ни. Опита се и да насъскаш Закрилниците срещу мен. Сега искаш да бъдем единни…

— Добрахме се дотук без помощта ти и ще се приберем без нея — добави Хирад.

Стилиан ги огледа невъзмутимо и устните му се извиха в подобие на усмивка.

— Бива си ви, признавам, но не проумявате докрай колко тежко е положението. Без помощ е немислимо да се върнете на изток. Спомнете си, че ви пробихме път през Подкаменния проход, но сега той отново е недостъпен. Аз обаче мога да достигам надалеч с мисловна връзка и да ръководя онези, които ще улеснят завръщането ни. Дарик също ми е подчинен като командир на сборната кавалерия на Школите.

— Както излиза, изобщо не сме ти притрябвали — подхвърли Хирад.

Стилиан се засмя.

— От Гарваните винаги може да има полза.

— Имаш някаква идея, така ли? — попита Незнайния.

— Да, намислил съм откъде да минем, но тактиката ще оставя на пълководеца.

Стилиан се озърна към Дарик, който ги слушаше безмълвно, само изражението му се промени едва забележимо щом чу твърдението, че му е подчинен.

— Господарю, може би е най-добре да споделите с нас този маршрут — рече генералът.

Главата на Хирад сякаш туптеше. Искаше му се да пийне и предпочиташе да е нещо със спирт, за да прогони болката поне временно. Изправи се тромаво и прекрачи към огъня.

— Добре ли си? — подвикна му Илкар.

— Не съвсем. Главата ме цепи.

По гърба на варварина плъзна студ, все едно го поръси сняг от клон на дърво, но усещането отмина веднага. Във въздуха настъпваше промяна, появи се движение, което нямаше нищо общо с топлия ветрец.

Хирад спря и вирна глава към небето, прозрачно синьо навсякъде около огромното разкъсване с непостоянни очертания. Видя как петнистата кафява повърхност рязко се нагъна, изду се, а после се разцепи за мъничко. Ръмжащ рев прогони краткия покой на следобеда. Ликуващ, прокобен, страховит рев.

Хирад изпищя, врътна се на пети и побягна слепешком към горите на изток, до които имаше много мили открита равнина. Всички страхове, които таеше в душата си след неволната среща с Ша-Каан, се бяха сбъднали в един миг.

Толкова скоро след победата ги спохождаше неизбежно и окончателно поражение и разруха. В небесата над Балея изскочи дракон.

* * *

Ето това му беше по сърце — пътят на меча. Западняците бяха бойци, а не магове. И макар че мощта на Върховните вещери им донесе бързи победи, на каквито владетелят Тесая не смееше и да се надява, той беше убеден, че щяха да наложат превъзходството си и без онези бели и черни пламъци.

А сега магията — взета назаем, открадната или дарена, наречи го както щеш — я нямаше. Шаманите вече не повеляваха и западняците отново се подчиняваха на своите племенни вождове. Това беше и ужасяващо, и прекрасно. Ако единството на племената рухнеше, щяха да бъдат пометени обратно отвъд планините Чернотрън от армиите на четирите школи. Но ако Тесая успееше да ги обедини и занапред, за него нямаше съмнение, че накрая ще превземат Корина, а паднеше ли столицата, щяха да държат в свои ръце и душата, и богатството на Източна Балея.

И все пак той се боеше от Школите, срещу чиято сила сега нямаха защита. Мечтата му да види как горят Кулите на Ксетеск се отдалечаваше в бъдещето… поне засега. Невесела усмивка озари загрубялото му мургаво лице. Имаше и други начини да се пребори с маговете.

Тесая никога не допускаше мисъл за поражение, особено когато се опияняваше от блясъка на скорошна победа. И то срещу магове.

Паниката заплашваше да обхване хилядите, които нахлуха в Подкаменния проход, щом плъзна мълвата, че шаманите са загубили връзката си с Върховните вещери. Но без да подозира, Тесая постъпи също като Сенедай в далечния Джулаца — потуши уплахата и избра да тича начело на колоната, която изскочи под огряното от слънцето небе на Изтока.

Отрядът на Школите знаеше, че идват, но безнадеждно отстъпваше по численост. Западняците заливаха на вълни редиците и във воя им се губеха заповедните викове, писъците на страх и хленченето на умиращите. Предвождани от Тесая, племенните бойци бяха неудържими, кръвта нахлуваше в главите им от предчувствието за разгром на врага, а мечовете и брадвите им съсичаха плът и трошаха кости. Предните редици се биеха упорито, но щом труповете им осеяха калта пред прохода, а маговете бяха избити, сражението се превърна в касапница и Тесая остана разочарован.

Седеше в разчистената странноприемница и си спомняше битката, глупавите грешки на бранителите и обърканите заповеди, които стигаха и до неговите уши. Но най-често мислите му се връщаха към онези, които побягнаха или захвърлиха оръжията си и се предадоха преди края. Това изобщо не приличаше на сражението при западния край на прохода. Там видя добре командван враг, готов да се бие до последния войник. Враг, който забави войската му повече, отколкото бе допустимо. Такъв враг беше способен да уважава.

Най-разочароващ беше провалът на пълководеца, който според сведенията ръководеше отбраната. Не потвърди с нищо славата си. Колко жалко… Показа се същият страхливец като останалите. Западняците нямаше вече да се плашат от името на Дарик.

Вратата се отвори и влезе най-старият шаман от неговото племе. Без връзката с Върховните вещери старецът не беше човек, от когото Тесая, владетелят на племената Палеон, да се опасява, но знаеше, че и сега му дължи почит.

Наля на шамана питие и двамата се настаниха един срещу друг на маса в сенките на стаята отзад.

— Арноан, виждаш ми се уморен.

— Денят беше тежък, господарю.

— Но сега чуваме, че е свършил — напомни Тесая за все по-шумните празненства наоколо.

— Как понасяш раните?

— Ще оживея и този път.

Тесая се усмихна на бащинската му загриженост. Изгарянията по дясната предмишница го боляха, макар и намазани с мехлем и превързани. Той се хвърли навреме встрани от падащото Огнено кълбо и оцеля.

Раните от остриета по лицето, гърдите и краката не бяха просто поредните трофеи от свирепа схватка. На тази възраст и с такава власт външността нямаше значение, пък и Тесая вече се отегчаваше от влечението на жените към него. Родът му щеше да се съхрани, войната щеше да потръгне — имаше синове и в люлката, и вече мускулести воини. А техният баща поведе племената към победата при Подкаменния проход. И сега накъде? Очевидно този въпрос не даваше мира и на Арноан.

— Какво ще ни донесе утрото? — попита старият шаман.

— Отдих и градеж. Няма да загубя повторно прохода. — Изражението на Тесая стана сурово. — Владетелят Таоми и отрядите му ще се влеят в нашата войска до утре вечерта. И тогава ще помислим как да превземем Корина.

— Вярваш ли, че това ни е по силите?

— Те нямат армии — кимна вождът. — Само градска стража и запасняци. А ние разполагаме тук с десет хиляди, други петнадесет хиляди са на два дни път от прохода, а още двадесет и пет хиляди преплаваха Тривернския залив, за да нападнат Школите. Ще видим и колко ще дойдат от юг. Кой ще ни спре?

— Владетелю, никой не оспорва, че войските ни ги превъзхождат. Но маговете на Школите владеят сили, които не можем да пренебрегнем. Ще сбъркаме, ако ги подценим.

Тесая изпъна на масата изгорената си ръка и присви очи.

— Да не мислиш, че ще си го позволя? Арноан, аз съм най-възрастен сред вождовете и моят племенен съвет е най-многолюден. Доживях до тази власт, защото нямам навика да подценявам никой враг. Да, маговете са могъщи и Школите ще хвърлят срещу нас всичко, което имат. Но магът се уморява бързо и ако не го бранят, не е трудно да бъде заклан. Тежък удар е да загубим нашата магия, ние обаче сме родени да воюваме с мечове, не със заклинания. Западняците ще владеят Балея, а аз ще властвам над тях.

* * *

Тесая нямаше да дочака подкрепления от юг. Западняците бяха разпръснати и бягаха към Блекторн, а баронът, чието родово име носеше този град, възстановяваше силите си при скалите над бойното поле, където победи. До него беше замаяният от удара по главата, но щастлив барон Тресе, а близо петстотинте войници и магове около тях мечтаеха да се завърнат в домовете си.

Само че възторгът от победата при Ястребови зъбери щеше да избледнее бързо. Все още висяха на косъм. От огъня на шаманите оцеляха само десетина магове, ранените бяха повече от здравите, а западняците допуснаха този разгром, защото се слисаха, че са загубили магията на Върховните вещери. Блекторн и Гресе само доразпалиха паниката у тях. Ако прогонените отряди се върнеха да ги търсят, бароните едва ли биха доживели втора победа.

Но на Блекторн не му се вярваше врагът да се върне. В хаоса под Зъберите не можеше да се познае коя войска колко души наброява и на мястото на западняшкия предводител той би се оттеглил в града, за да си ближе раните и да обмисля стратегията си, докато не дойдат още отряди през Гиернатския залив.

Баронът излезе изпод скалния навес, където бе разположил командния си пункт. В плитката ниша имаше само огън отпред и място за неколцина от свитата. Гресе се бе подпрял на стената в дъното. Блекторн знаеше от собствен опит, че болката в главата му пламва и го мъчи гадене щом посмее да шавне.

Пред него Зъберите се простираха на север и на юг. След победата той поведе войниците и маговете си на юг, по-далеч от смрадта на долината, където бяха намерили смъртта си мнозина. Изгориха своите мъртъвци на клади, а убитите западняци оставиха на лешоядите. Навесът стърчеше над полегат склон встрани от коварните свлачища на Ястребови зъбери. На малкото плато хората на двамата барони се бяха разположили за отдих под облачното небе в топлата вечер. Позволиха си да накладат огньове, но на часовите наоколо бе наредено да не се обръщат нито за миг към тях. На най-важните места зорките очи на елфи щяха навреме да открият прокрадващ се враг, затова другите можеха да си починат спокойно.

Вдясно от барона някой се прокашля.

— Господарю…

Блекторн изви глава да погледне Люк, стеснителния младеж, когото прати да преброи живите.

— Казвай, момко. — Баронът се постара да смекчи привичния си строг тон и отпусна длан на рамото му. — Откъде си, Люк?

— Стопанството ни е на три мили от града, господарю. — Люк бе забол поглед в краката си. — Сега аз ще съм мъжът там… ако нещо е останало.

Блекторн виждаше, че момчето, което май нямаше и шестнайсет години, едва преглъща сълзите си. Стисна рамото му и дръпна ръката си.

— Всички загубихме любими хора. Но ще си върнем каквото можем, а който остана редом с мен, за да спаси Изтока от племената, ще бъде прочут герой. Ще прославим и живите, и покойниците. — Баронът помълча и леко вдигна брадичката му, за да го погледне в блесналите очи. — Добре ли живеехте в стопанството? Кажи ми истината.

— Животът там е труден, господарю — отвърна Люк, вторачил се с възхищение в Блекторн. — Няма да си кривя душата, понякога не е весело. Земята не е щедра всяка година, а и боговете понякога не ни благославят с телета и агнета.

Баронът кимаше.

— Значи съм пренебрегвал дълга си към теб и другите като вас. Но вие бяхте готови да дадете живота си, предвождани от мен. Когато отново се разпореждаме в мир на земите си, ще си поговорим за това. А сега кажи какво научи.

Люк се подвоуми, но Блекторн го подкани с жест.

— Тук сме петстотин тридесет и двама. Маговете са осемнадесет, но петима са пострадали твърде зле, за да извършват заклинания. Значи остават петстотин и четиринадесет войници, от които над четиристотин са по-леко или по-тежко ранени. Сто и пет не могат да се бият. Не включих в бройката онези, които ще умрат до сутринта… Баронът сви вежди.

— Защо си сигурен, че ще умрат?

— Нагледах се на смърт в стопанството, господарю — отвърна Люк по-уверено. — Телесно не се различаваме чак толкова от добичетата, затова го виждам в очите им и го чувам в дишането им. Всеки от нас знае в душата си, когато му дойде времето. Личи и при животните.

— Тогава ще се доверя на думите ти. Да, убедих се, че още има да си говорим с тебе. Но сега намери къде да легнеш. Тепърва предстоят тежки дни и искам мъжете като теб да бъдат силни, за да ги посрещнат.

— Лека нощ, господарю.

— Лека нощ, Люк.

Блекторн забеляза, че момчето стъпва малко по-напето и не провесва глава, и усмивката се върна на лицето му. Но нямаше как да пренебрегне числата, които чу от него. Значи по-малко от четиристотин и петдесет души в отряда са годни за сражение, а мнозинството са слаби заради рана. Предполагаше, че оцелелите западняци все още са двойно повече. Нямаше представа и какви резерви са оставили в града или на брега, не знаеше дали някои отряди са потеглили към Гиернат или към друга област на изток. Прехапа устни. Тежки дни, да. И трябваше да бъде по-непреклонен от всякога.

Ако от хаоса покрай планините Чернотрън не възникнеше някаква съгласуваност, западняците като нищо щяха да стигнат до Корина дори без магията си. Налагаше се Школите да се намесят по-решително. Да поемат властта. Това не му харесваше, но иначе…

Школите обаче бяха далеч оттук и едва ли знаеха колко е загазил Блекторн. Не можеше да очаква почти никаква помощ от север, но поне имаше възможност да опита мисловна връзка с Ксетеск. Светкавичното общуване на големи разстояния даваше предимство на хората от Изтока и беше задължително да го използват, ако искаха да победят.

Баронът се прозя. Време беше да провери как е Гресе и да поспи. На другия ден предстояха нови решения. Трябваше да разбере какво става наоколо — при Подкаменния проход, в Гиернат, из селата по брега и във вътрешността на страната. Искаше да узнае ще го подкрепи ли някой, за да изтласкат западняците обратно през Гиернатския залив. Искаше да си върне града и замъка. И да спи в собствената си постеля. Потисна напиращия гняв и се пъхна под каменната издатина.

* * *

Западняците не се отказваха. Хиляди нахлуваха в Джулаца, катереха се по труповете на загиналите си сродници и налитаха към губещата увереност стража на Школата. От Кулата Барас се взираше в бъркотията, виждаше как заклинанията опустошават вражеските пълчища, но устремът им не спираше.

Следобедът клонеше към здрач, а единствените мигове на затишие досега бяха онези, в които шаманите загубиха магията си. Тогава на Барас му олекна — разбра, че Гарваните са унищожили Върховните вещери. Провикна се от радост, а сега му идеше да се разкрещи от безсилие.

Злополучният обрат не само не разколеба западняците, а като че подклаждаше яростта им. Нападаха още по-бясно, пробиваха си път с мечове, брадви и боен дух.

Отначало гинеха на тълпи и стражата удържаше на напора, защото заклинанията неспирно поваляха вражеските редици. Хиляди бяха изтребени от могъщата магия на Джулаца, беззащитни пред Огнените кълба, Ледения вятър, Земния чук, Смъртната градушка, Горещия дъжд и Костолома.

Но запасите от мана на всеки маг не са безпределни и той има нужда от възстановяване. Западняците бяха наясно с това. Маговете бездруго се бяха изтощили, докато прикриваха хора и сгради от огъня на шаманите.

Сега заклинанията крепяха от време на време най-слабите позиции и западняците настъпваха със страховита самонадеяност, врязваха се в редиците на стражата и опълчението, не се бояха от поредния буен изблик на мана.

Вляво от Барас командирът на войските в Джулаца хапеше устни и ругаеше.

— Колко са тези гадини? — попита незнайно кого. Вече бе проличало, че отрядите на племената около града наброяват поне десетина хиляди.

— Твърде много — отвърна Барас.

— Известно ми е! — озъби се пълководецът. — Ако се опитваш да хвърлиш съмнение върху…

— Успокой се, драги ми Кард. В никого не съм се усъмнил. Просто подчертавам един факт. Докога ще ги удържим?

— Три часа, може би и по-малко — рязко отвърна Кард. — Без крепостни стени друго няма как да обещая. Какво научи от мисловната връзка?

— В отговор на молбата ни от Дордовер вчера са изпратили три хиляди души. Ще бъдат тук до свечеряване.

— Щом е тъй, кажи им да се връщат — още по-горчиво промълви Кард и лицето му сякаш се състари за миг. — Дотогава Джулаца ще бъде превзета.

— Те никога няма да завладеят Школата! Кард изви вежди насреща му.

— И кой ще ги спре?

Барас отвори уста, но размисли. Кард беше войник, нямаше да разбере.

А за Барас беше немислимо враг да нахлуе в Школата. Самата мисъл го погнусяваше така, че в гърлото му се надигаше жлъч. Имаше начин да отнемат плячката от протегнатите ръце на западняците.

Но щом се загледа пак в битката из покрайнините на града и видя своите съграждани да падат под остриетата на враговете, той се помоли да не се стига дотам. Защото не би пожелал това да се случи на никого. Дори на западняците, напиращи към портата на любимата му Школа.