Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на Гарваните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
NoonShade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
nedjalkov (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 18

Троун предусети пръв, но Хирад узна за това чак когато всичко мина. Дензър още беше в мисловна връзка, лицето му се кривеше, устните му шаваха беззвучно.

За другите Гарвани наглед нямаше нищо необичайно, вълкът обаче вдигна глава сепнато и издаде гърлен звук, който премина в скимтене. Разлюля едрата си муцуна, изправи се и започна да души въздуха настръхнал. Предните му лапи потръпваха леко.

Заотстъпва от печката, без да го успокоят докосването и гласът на Уил. Скимтенето секна отведнъж. Впи поглед в Хирад, който щеше да се засмее — вълкът май се тревожеше за него. Но в този миг болката обгори мозъка на варварина.

Кресна и се хвана за главата, напъна се да стане, обаче тутакси тупна по гръб, краката му се мятаха, а мускулите на лицето му се гърчеха в ужасни гримаси. Чуваше като през памук гласа на Илкар, нечии ръце го притиснаха да не се търкаля.

Нищо подобно не бе преживявал досега. Струваше му се, че назъбени чукове размазват мозъка му по вътрешната повърхност на черепа, а гигантски юмрук го смачква до размерите на ябълка. В тъмата, скрила света наоколо, проблясваха златисти и червени ивици, в ушите му гърмеше шумът на хиляди криле. За кратък миг съзнанието му се проясни и той усети, че от носа му тече кръв.

Това изтезание имаше глас. Хирад първо чу ехото — то налиташе като безмерно далечен шепот, плъзгаше се покрай вцепенения му ум преди да се вкопчи в него. Искаше да отвори очи, а не можеше. Ръцете и краката му тежаха като олово.

„Май това е смъртта…“ — Не, Хирад, лъжеш се. — Толкова познат глас, чуваше го неведнъж и в кошмарите си, но сега носеше чудат покой. — Съжалявам, че е толкова неприятно, но беше неизбежно. Първото свързване е трудно, после е по-леко. Ще те науча.

— Ша-Каан, нали?

— Прекрасно! Не съм ти навредил.

— А, не съм убеден, пък и „неприятно“ е доста слаба дума за това, което току-що ми стори.

Драконът се засмя благо.

— Притежаваш същото безстрашие, което открих у Септерн. Жалко че не си маг.

— Защо?

— Защото връзката между нас би станала могъща и пълноценна.

— Каква връзка?

У Хирад се пробудиха опасения. Чак сега се запита какво е подтикнало Ша-Каан да го потърси.

— Длъжен съм да те помоля за нещо, което ще допринесе за оцеляването на моето Люпило. Дори по мерките на Каан аз съм стар, но нямам свой Драконан след смъртта на Серан в замъка Таранспайк. Ти си единственият човек, чието съзнание е достатъчно силно да се отзове на моето повикване. Може би ще имам нужда от теб преди деня, когато ще се пренесете в моите владения.

Хирад се стъписа, но почувства неимоверна гордост, макар и сам да недоумяваше защо. За Драконаните не знаеше почти нищо друго, освен че до един са магове.

— Но какво мога да направя аз? Не владея дори едно заклинание. Защо избра точно мен?

— Други от Гарваните могат да насочват енергията в пространството между измеренията и да се погрижат за моите рани и изтощение. Но твоето съзнание е като ярък пламък за мен, а до приятелите ти не мога да стигна. Дори ако пострадам тежко, ще успея да те намеря и чрез теб да се добера до убежището. Моля те да дадеш съгласието си. Ще те науча на всичко необходимо.

— А аз ще мога ли да те търся?

— Да, при нужда, но не бих се зарекъл, че всеки път ще ти отговоря незабавно, нито обещавам, че винаги ще ми е по силите да ти помогна… макар че аз искам тъкмо това от теб.

— Ами ако съм в разгара на битка?

Хирад си представи как болката го поваля по-сигурно и от вражеска брадва. Не биваше да се случи — дългът му към Гарваните беше на първо място.

— Ако съзнанието ти е открито, ще доловя дали всичко около теб е спокойно преди да се свържа.

— Щом е тъй, приемам — реши Хирад преди да е осъзнал какво прави.

— Великолепно! Сега ми кажи как напредвате в търсенето на начин да затворите разкъсването.

Хирад набързо сподели каквото бе разбрал за Покрова на демоните и колко път им оставаше до Джулаца.

— Трябва да науча повече за този Покров. Многоизмерно творение ли е?

— Изобщо не схващам за какво си мислиш — призна варваринът. — Знам само, че нищо живо не може да мине през него, простира се до небето и до дълбините на ада, а който опита да се промуши през него, дава душата си за храна на демоните.

Ша-Каан се смълча, но Хирад чувстваше тревогата му със същата сила. Останаха му миг-два да поумува за този обрат в живота си. Откри, че изобщо не се притеснява. Но нещо го човъркаше…

— Защо ме избра точно сега?

— Защото ми предстоят дела, заради които е вероятно да ме нападнат и ранят. Трябва да имам Драконан. А сега… Ще проверя каквото мога за този Покров. Вашите магове пак са прибегнали до средство, което нито разбират добре, нито владеят напълно. Ще обсъдя това с Люпилото, ще се опитам и да проуча пространството около града, към който сте се запътили. Все ще има начин да проникнете в него. Бъди готов да те потърся утре, когато вашето светило е в зенита си.

— Ще чакам.

— Благодаря ти, Хирад. Ти даде обвързващ обет, но не си единствен. Където има магове, има и Драконани. До утре.

Присъствието на дракона в ума му секна и Хирад се сети, че още не знае как на свой ред да потърси Великия Каан. Отвори очи.

— Земни богове!… Хирад, какво те прихвана?!

Илкар се бе навел над него, изопнатото му лице се отпускаше полека.

Хирад се усмихна, макар че още усещаше главата си обвита в памук, а стихващата тъпа болка напомняше, че не е сънувал. Лежеше по гръб с подложено под главата наметало. Женска ръка посегна с парцал и избърса кръвта под носа му.

— Колко дълго не бях на себе си?

— Две-три минути — пресметна Незнайния.

— Може и да са по-малко… — проточи Илкар.

Чу се тихо ръмжене, пред очите на Хирад внезапно изникна вълча муцуна. Жълтите очи се взряха в неговите. Вълкът явно остана доволен, близна бузата на варварина и се отдръпна.

— И на него му олекна, като гледам — подхвърли Хирад.

— Но преди малко хич не се радваше — поклати глава Незнайния.

Помогнаха на Хирад да седне. Дензър се бе настанил със скръстени крака малко по-надалеч, току-що запалил лулата си. Гледаше твърде мрачно. Уил стоеше до Троун и му чешеше гърба. Илкар подаде на варварина чаша кафе.

— Изтърва предишната.

— Не помня…

Хирад се бе окопитил, мисълта му се изостри заедно със зрението.

— Та какво стана? — попита отново елфът.

— Ша-Каан… поиска да говори с мен от своя свят. От Волнокрил.

— Откъде?! — учуди се Незнайния.

Хирад сви рамене. Не знаеше как изскочи думата в главата му. Драконът не я бе споменавал.

— Волнокрил. Дворецът на Ша-Каан или нещо подобно. Илкар го гледаше замислено, Незнайния — угрижено.

— Сигурно не е имал добри вести… — промълви елфът.

— По-интересно ми е как точно го направи — вметна Незнайния. — Ако можеше да се видиш — по-блед си от човек, споминал се завчера.

— Благодаря за комплимента — кимна варваринът. — Слушайте, за вестите не знам, ама той се бои да не пострада, затова имал нужда от нов Драконан. Тоест от мен.

— Какво?! — подскочиха и тримата магове.

— Ъхъ, и аз се сащисах. Но той си мисли, че аз мога да бъда връзката, пък вие тримата ще правите каквото му е потребно. Избрал ме, защото познавал съзнанието ми. Много силно било, тъй рече — поизпъчи се Хирад.

— Да, на твоето вироглавство може само да се завижда — ухили се Илкар.

— Не си се съгласил, нали… — отрони Дензър. Хирад изви вежда насреща му.

— Съгласих се, разбира се. Нямаше как иначе.

— Много съм ти признателен — озъби се тъмният маг.

— Какво те мъчи, а? — започна да се ядосва варваринът. — Да имах някакъв избор случайно?

— Имал си, да. Можеше да му откажеш. Ами ако не искам да бъда Драконан?

— Ти няма и да бъдеш Драконан. Аз ще бъда. А ти ще си нещо като… де да знам, помощник.

— Голям майтапчия си, Хирад. Помощник, значи. Я си го заври това в…

— Дензър, по-кротко с този твой глас — скастри го Незнайния. — Вдигаме такъв шум, че ще си докараме на главите всички западняшки племена. Ние сме Гарваните, спомняйте си това понякога.

— Ти не беше в главата ми… — разпалено каза варваринът на мага от Ксетеск.

— Хирад! — намръщи се Незнайния.

— Чуйте ме де! — заговори по-тихо Хирад. — Усещах, че аз… всички ние сме нужни на Ша-Каан колкото и той на нас. Дензър, нали не си забравил, че ако той и цялото му Люпило умрат, това ще е краят и за нас? Наш дълг е да му помогнем да се опази. Затова и аз се нуждая от вашата помощ. Нямаше време да питам искате ли или не. Направих каквото беше редно.

Дензър се премести до огъня и срещна укорния поглед на Ериан.

— Поне в едно си прав — промърмори тъмният маг. — Нямаме време.

Всички се обърнаха към него — едва сега се сетиха, че не знаят какво е научил от мисловната връзка.

— Добре, вече съм уплашен — процеди Илкар, след като се прокашля. — Защо нямаме време?

— Защото ни остават само осем дни да затворим разкъсването.

* * *

Дарик беше въодушевен. След осем дни неспирна, ободряваща духа му езда кавалерийският отряд се готвеше да удари по снабдителния лагер на западняците от западната страна на Гиернатския залив. Съгледвачите съобщиха, че няма много войници и работници, едва ли са повече от сто и петдесет. Понякога пристигали каруци е товари откъм река Южни сили — тя извираше от Гаранските планини, течеше към Южния океан и бележеше границите на древната родина на западняците.

Дарик знаеше, че конете няма да издържат дълго, но краят на похода наближаваше. След унищожаването на лагера предстоеше кратко плаване през залива и може би ден отдих.

Разполагаше със сто и деветдесет бойци и осемнадесет магове. Съставиха плана за атаката. Най-сериозна опасност представляваха трите наблюдателни кули с по трима часови на всяка. Дарик отдели за ликвидирането им всичките си стрелци с лък — общо четиринадесет, и достатъчно магове, които да ги пазят с въздушни щитове. Основните му сили щяха да ударят по големите складови шатри, заобиколени с палатки, след като останалите магове стоварят огнените си заклинания върху лагера.

Спря коня си начело на отряда и се обърна към своите войници.

— Те нападнаха земите ни, убиват наши сънародници. Колко от нашите загинаха при Подкаменния проход и в Джулаца досега? А само на боговете е известно какво става в Блекторн, Гиернат и Арлън, в Ерскан, Денебре и Еймот. Те не знаят що е милост. Забравете я и вие. Убийте ги, за да не ви убият. Искам този лагер да изгори, нека почернялата земя остане за спомен и за назидание. Изтокът няма да преклони глава пред Запада. Школите ще се съхранят. Западняците ще бъдат прогонени от нашите земи, домове и постели. С мен ли сте?

Дружният рев подплаши птиците наоколо. Дарик кимна.

— Тогава напред!

Кавалерията се понесе в галоп към залива.

* * *

Гарваните седяха притихнали около печката, всеки улисан в мислите си след чутото от Дензър. Уил се бе облегнал на лежащия вълк, който се ослушваше и оглеждаше тези нови земи за лов.

Ериан се озърна към двамата, които си оставаха приятели дори сега. А нейната близост с Дензър като че изчезна. Той стискаше в зъбите си отдавна угасналата лула и разсеяно побутваше изсъхнали листа по земята. Тя се намръщи и внимателно опита да достигне съзнанието му чрез маната, но както често се случваше напоследък, долови само плътна преграда. Не знаеше дали Дензър съзнава, че се е затворил за нея, дали мислеше за друго, освен за Крадеца па зората и какво му е причинило заклинанието.

Премести се до него и беше посрещната със слаба усмивка, от която цялото й тяло изтръпна.

— Искаш ли да отидем при реката? Притъмня, няма опасност да ни видят.

Дензър се вторачи в нея, челото му се набръчка.

— За какво да ходим там?

— Не се ли подразбира? — смънка под носа си Илкар.

— Не ни се бъркай! — сопна му се Ериан. — Дензър, моля те…

Той вдигна рамене и мудно се изправи с въздишка.

— След теб — посочи вяло. Ериан присви очи, но си замълча.

— Не се отдалечавайте — предупреди Хирад. — Не знаем кой може да е наблизо.

Тя се шмугна под провиснал клон и тръгна надясно по склона към реката. Лунната светлина й стигаше да вижда къде стъпва.

Над брега от заоблени камъчета и тиня надвисваха клони и тя свърна наляво, заобикаляше локви и накрая намери по-равно място встрани от реката, заобиколено от дървета. Седна на леко влажната земя и се загледа в широката бавна Три, която си течеше неизменно към Тривернския залив. В сумрака водата изглеждаше тъмносива като мръсна киша и гледката не я разведряваше.

След малко се появи и Дензър. Запали лулата си, защото май не знаеше какво друго да направи.

— Седни — потупа тя тревата до себе си.

Той пак сви рамене, но се постара да не е съвсем близо до нея.

— Защо не ми говориш? — попита Ериан.

Не знаеше как да подхване този разговор, но трябваше някак да го разприказва — не само заради себе си, а за доброто на всички Гарвани.

— Говорим си — отвърна Дензър. — О, да, много се радвам на тези „Как си?“ и „Добре съм“. Много смислени и приятни беседи водим.

— А за какво искаш да говорим?

— За теб! В името на боговете, Дензър, не разбираш ли какво ти се случи, след като извърши Крадеца на зората?

— Нищо не се е случило — защити се той. — Просто вникнах докрай в същината на магията.

— Ха, чудесно ти се е отразило. Откъсна те от нас… и от мен, започна да се държиш адски надменно. Все едно изведнъж станахме недостойни за теб.

— Не съм си го и помислял.

— Но така изглежда отстрани. Зъбиш се на Илкар, ядосваш Хирад, а мен почти не ме забелязваш.

Очите й се наляха със сълзи. Само преди няколко дни бе положил глава в скута й, а тя толкова се гордееше с него, щастлива да го види жив и слисана от успеха му. Но той издигна стена около чувствата си и сега беше толкова безпомощна…

— Какво се мъти в тази твоя глава?!

— Нищо — тихо отвърна Дензър.

— Именно! — изфуча Ериан. — Откакто си възвърна запасите от мана, сякаш нищо не те интересува. Нито аз, нито Гарваните, нито нашето дете.

— Не е вярно.

Още не искаше да я погледне. Понечи да го докосне, но сърцето й се сви, щом си представи как той ще се отдръпне.

— Добре, тогава говори с мен. Моля те…

Дензър въздъхна и малко оставаше Ериан да го шамароса. А после погледите им се срещнаха най-сетне и тя прозря, че му е трудно да намери думи.

— Не знам как да започна…

— Имаме цялата нощ.

— Не бих казал. — Устните му трепнаха в усмивка. — Ти разбираш магията, знаеш колко енергия изсмуква контролът над маната и как запасите от мана се изчерпват при заклинание. Знаеш и че всеки маг търси нови начини да намали това изчерпване. А на мен почти всичко ми бе дадено наготово. Но не е само това…

Ериан се сдържаше да не го прекъсне. Не знаеше имат ли неговите мисли нещо общо с онова, което я мъчеше, но поне й олекна, че чува гласа му.

— Там е работата, че всички имаме дело на живота си и съкровени мечти. А аз открих, че разковничето е никога да не сбъдваш най-великата си мечта.

Дензър пак се зазяпа в реката.

— Обърках се — промълви Ериан. — За какво му е на човек да преследва цел, която всъщност не иска да постигне?

— А какво ще прави, когато е преодолял най-голямото предизвикателство в живота си? — попита на свой ред Дензър.

Тя не можа да измисли отговор веднага.

— Винаги има нещо друго за вършене…

— И аз си мислех същото. Но ако то не може да се мери по значение с вече направеното?

— Аз…

Стори й се, че го разбира по-добре. За миг късчетата като че се наместиха в пълна картина… но не съвпадаха.

— Как тъй не ти е останало нищо? Тук сме, защото трябва да затворим онова разкъсване и защото никой друг не може да го направи. Как е възможно това да не е важно за теб?

— Не знам.

— Ако се провалим, ще умрем. Ти също.

— Но смъртта вече не ме плаши. Аз извърших Крадеца на зората. Постигнах нещо, което уж беше непосилно за мен. Единственото, за което можех да си мечтая, защото знаех, че никога не бих успял да го направя. Само че успях и сега съм опустошен. И ако умра сега, ще знам, че съм си свършил работата.

Този път Ериан го зашлеви с все сила и плесницата отекна в нощната тишина. Знаеше, че другите може да дотичат всеки миг, но не я засягаше. Всички мигове на униние, всички негови равнодушни погледи, всяко обидно подминавана сякаш изригнаха от нея. Но и от това не й олекна.

— Направи го за другите! Какво ще кажеш да е заради мен? Или заради твоето дете? Себичен мръсник…

Дензър хвана ръката й.

— Извърших заклинанието, за да спася всички.

— Не, направи го за себе си — изръмжа Ериан, смръзнала се от внезапно презрение. — Току-що го каза без увъртане. — Издърпа ръката си от пръстите му. — Изненадвам се обаче, че не отприщи цялата мощ в Крадеца на зората. Защо да не стигнеш до върховната себичност и да отнесеш всичко със себе си в забравата? Поне щеше да си спестиш това самосъжаление.

Тя се надигна, но следващите му думи я спряха.

— Едва не го отприщих. Но не можах, защото те обичам. Тя се извъртя. Рече си, че заслужава още един шамар, щом си позволяваше тази гавра с чувствата й. Нещо в гласа му я разколеба.

— Какви необичайни слова! — каза студено.

— Затова пък верни.

— По твърде странен начин показваше любовта си след заклинанието…

Дензър вдигна глава към нея, очите му блеснаха в мрака.

— Сега не съм такъв, какъвто ти се иска. Откровено казано, убеден съм, че направих огромна саможертва. Не само за теб, а за всички Гарвани. В последните мигове не можах да предам доверието ви. И макар че Крадеца на зората ме подлъгваше да отнеса света със себе си, не можах да го сторя. — Той пак се вторачи в тревата пред себе си. — Чудно… Не си помислях, че ще доживея да извърша заклинанието, а когато вече го правех, неистовото желание ти да живееш надделя дори над ужасната съблазън да видя как делото на живота ми е завършено в целия си размах.

Ериан седна до него и обви с ръка шията му.

— Любими мой, сега пък имаш шанса да успееш в ново велико начинание. Цял живот си се учил да разрушаваш, но двамата с теб създадохме нещо. Погрижи се то да не погине.

Дензър трепереше, но дали от нощния хлад или от чувствата си? Когато се обърна към нея и стисна ръцете й, лицето му беше мокро от сълзи.

— Това искам повече от всичко, но се чувствам изигран. Не разбираш ли? Откакто се помня, останалото в живота ми беше второстепенно пред проклетото заклинание. Набиваха ми го в главата толкова упорито, че не оставаше място за нищо друго. А сега го няма и се лиших от опора, у мен го няма онова ядро, което позволява да устоя в несгодите и да ги надмогна. — Дланта му се плъзна по бузата й. — Знам, че сигурно ти е тежко да ме слушаш. Знам и че не е добре да се чувствам така. Но какво ще стане, ако никога не се почувствам както преди? Ако не поискам нищо със същата сила, както исках Крадеца на зората?

— Ще поискаш, довери ми се. Просто не се предавай.

Тя го целуна кротко, езикът й се плъзна по устните му. Неговата целувка се разгорещи, ръцете му изведнъж се притиснаха в гърба й. Ериан знаеше колко го желае, но го бутна настрани.

— Не е толкова лесно…

В лицето й нахлу топлина. Той я гледаше отблизо с онази искрена усмивка, която я привлече още при първата им среща, а тя се бе страхувала, че няма да я види повече.

— Виж как се е погрижила за нас случайността — мека тревичка, ромоленето на реката, луна в небето. Неучтиво е да пренебрегнем усилията й.

— Толкова дни се правиш, че не ме виждаш, а сега ти се прииска?

— Все отнякъде трябва да започна…

Дланта му се спря на гръдта й. Ериан пак искаше да се отмести, но не й стигна воля. Позволи на Дензър да я положи на тревата и целувките му я потопиха в страстта, но й се стори, че някой тихо се отдалечава към бивака.

Ша-Каан отдели време за почивка. Омръзна му да дъвче Огнена трева и погълна цяла коза, заклана наскоро, за да утоли поне малко глада си.

Размишляваше над разговора си с Хирад Хладнокръвния — силата на духа му го впечатли, но още се питаше дали постъпи разумно. Ако опитът за връзка се бе провалил, Ша-Каан би продължил да търси Драконан, Хирад обаче щеше да умре неизбежно. Драконът не обичаше да си позволява подобни рискове.

Настъпи и времето за действие. Съсредоточи се и прехвърли тялото си извън Волнокрил насред реката. Пи дълго от хладната вода. Над него през мъглите се спусна много едър млад дракон, разпери криле да забави движението си и малко тромаво намери опора в плоска скала, в която ноктите му оставиха дълбоки драскотини.

Ша-Каан изви шия като ченгел и изпъна предни крака в поза на учтивост. Младият дракон наподоби позата му, но сведе глава почтително.

Елу-Каан приличаше на самия него в младостта му — силен, голям, убеден в способностите си, но неуверен пред по-старшите.

— Небесата да бъдат гостоприемни за теб, Елу-Каан — поздрави Ша-Каан.

— Твоят зов е чест за мен, Велики Каан.

— Ще ти възложа работа. Доколкото знам, твоят Драконан е в град Джулаца в Балея?

— Да, Велики Каан, но не съм се свързвал с него от няколко цикъла. Имах късмет в битките.

Младият дракон наведе глава още малко, макар да изпитваше гордост.

— Не е било късмет. Спасило те е умението. Но сега искам да се пренесеш в пространството между измеренията, за да говориш със своя Драконан… ако успееш. Маговете са защитили града си с енергия, извлечена от измерението на арахите. Опасявам се, че пробивът в небето може би дава допълнителна мощ на арахите, а не мога да допусна те да имат свободен достъп до Балея. Провери дали твоят портал ще ти позволи да проникнеш през защитата, но не излагай на опасност живота си. Задачата е рискована. Оттегли се в мига, когато ги усетиш да напират, те са труден противник.

— Ще се заема веднага.

— Елу, нуждая се от отговор, когато изгрее нощното светило.

— Да, Велики Каан.

— Ще напусна земите на Люпилото за малко. Трябва да говоря с Верет. Ако не се завърна, постарай се да запомниш отличителните белези на Хирад Хладнокръвния от отряда на Гарваните. Ще ги намериш съхранени в паметта на Волнокрил, а само ти имаш разрешението ми да влезеш там, ако умра.

— Пак ми оказваш чест, Велики Каан.

— Още си млад, Елу, но има величие в душата, ума и крилете ти. Учи се от мен и след време ти ще бъдеш Великият Каан. Небесата да бъдат свободни за теб!

— И за теб, Велики Каан. Пази се. Люпилото се нуждае от теб.

Вятърът бе стихнал в небето, имаше само високи облаци и въздушните течения подпомагаха полета на Ша-Каан. Издигна се над облаците и се наслади на светилото и красотата на света. Тук поне за миг можеше, да повярва, че има мир. Топла жълтооранжева светлина изпълваше света, отразяваше се от облаците и искреше в очите му. Той затвори вътрешните мембрани на очите си и потърси със съзнанието си.

Нямаше рояци дракони, които да раздвижват въздуха, нито пък сблъсък на умове запълваше пустотата е шума си. Нямаше предизвикателен рев преди битка, нито вопли на болка след поражение. Успокои се и размаха по-силно криле.

Океанът Шедара заемаше голяма част от северното полукълбо. Започваше от бреговете на земите Дормар и Кеол, осеян тук-там с острови, рифове и пясъчни плитчини. Но драконите имаха нужда и от суша, затова приспособилите се към морския живот Верет предпочитаха да живеят и да се плодят в пещери и кухини.

Ша-Каан знаеше къде се събираха и нарочно влетя в мрежата на общата им бдителност, спусна се стремително и зачака неизбежната реакция, която не закъсня.

Рояк от шест дракона разпори влажния въздух с нескрита враждебност. Ша-Каан уталожи гнева им преди да го доближат за атака.

— Желая да говоря с Танис-Верет. Аз съм Ша-Каан.

Те се издигнаха по спирала и сурово го предупредиха да не доближава техните владения под водата. Морскосините им люспи блестяха влажно, обтекаемите им тела не срещаха съпротива от въздуха. Ша-Каан прецени изяществото на полета им и си каза, че стигне ли се до схватка, вероятно ще го убият. Те се подредиха да го придружат — по един от всяка страна, отдолу и отгоре. Долавяше, че им вдъхва страхопочитание, но се гневяха, а летящият отдясно явно го мразеше.

— Няма да се откъсваш от нас, докато се спускаме. Няма да призоваваш никого с мисълта си — предупреди драконът, който изпитваше омраза.

— Разбирам. Ясно ви е, че не съм заплаха за вас. Дойдох сам, за да преговарям.

— Така е прието при нас — отвърна онзи по-почтително. — Всички гости трябва да бъдат съпроводени до площадката за кацане.

— Предпазливостта никога не е излишна.

Роякът сдържаше привичната си бързина, за да остане наравно с не толкова маневрения Ша-Каан. Насочиха се към малък скалист остров, в чийто край стърчаха пет високи скални шипа.

— Кацни в средата — заповядаха му придружителите. Отдръпнаха се, а Ша-Каан разпери огромните си криле и слезе право надолу между скалите. Почти в същия миг водата пред него се разлюля и в нея изригна фонтан. Танис-Верет изхвърча над повърхността, от тялото му се стекоха пенести струи, а той прониза като стрела въздуха, докато надаваше приветствен вик. Превъртя се и кацна в края на острова, потопил опашка в океана.

— Колко приятен е вятърът по мокрите люспи! — подхвърли Танис. — Далеч си от дома си, Ша-Каан.

— Но и положението, в което се озовахме, е необичайно — отвърна гостът.

Късата шия на Танис-Верет не можеше да се извие подобаващо, но и той се опря на изправените си предни крака, оголил по-меките люспи на корема си.

Над тях драконите от рояка се раздалечиха и се гмурнаха безупречно под вълните.

— Няма нужда да ни наглеждат, нали? — каза Танис-Верет. Ша-Каан наклони глава.

— Радвам се на доверието ти и отвръщам със същото.

— Говори, Ша-Каан, макар да ми се струва, че знам за какво си дошъл.

— Ще говоря направо. Досещам се, че сте се съюзили с Иаик за битка, която не ви засяга, нито пък може да донесе някакво благо на вашето Люпило.

Танис се извърна, пристъп на кашлица сви гърдите му, помътняващите люспи издаваха напредналата му възраст.

Той беше много по-стар от Ша-Каан, но Верет спазваха строги обичаи и никой не би оспорил властта и способността му да води. Едва след смъртта му щяха да решат кой да го замени. А за Каан силата на съзнанието беше определяща. Ша-Каан знаеше, че някой ден Елу-Каан ще го надмине и тогава щеше да се оттегли, за да заеме мястото си сред Старейшините.

Люпилото се прекланяше пред тях, но Великият Каан беше начело.

— Ша-Каан, дойде време на страшна заплаха за Верет. Все по-рядко се излюпват малки дракони и най-голямата ни грижа е да опазим снасящите женски. Малко сме и не можем да защитим границите си от нападение.

— Значи съм познал… — Гневът на Ша-Каан се разгоря. Съжали за миг Танис, но презрението надделя. — Защо не дойде при мен?

— Наик вече бяха тук. Имаха сила да ни довършат. Не ни оставиха избор.

— Наик! — Устата на Ша-Каан блъвна дим. — А после… Защо не долетяхте при мен после?

— Щяха да научат. Вече знаеха колко сме затруднени и не се съмняваха, че ще свием криле пред тях.

Ша-Каан се взря в Танис-Верет и презрението отстъпи пред разочарование. Старейшината на Верет беше сломен и покорен. Нямаше сила дори да направи опит да върне свободата на своето Люпило. Наик нямаше да ги пощадят накрая. Каза това на Танис.

— Може би. Принуден съм да вярвам, че няма да го направят.

— Позволяваш Люпилото ти да измре — ядоса се Ша-Каан. — Дойдох да ти предложа помощ. Но защо ли не си отида, за да ви оставя да изчезнете в миналото…

— Как ще ни помогнете? Вашето Люпило е на края на силите си, всички виждат пробива в небето, водещ към сродното ви измерение. Самите вие се сражавате за оцеляването си.

— А вие правите борбата още по-тежка за нас, като подкрепяте Наик. Не виждаш ли?

— Длъжен съм да опазя своето Люпило, не другите. Моля те да ме разбереш.

Танис огледа небето неспокойно.

— Няма никой наблизо.

— Те винаги са наблизо.

— Отминалият светъл период беше най-болезненият за мен от много цикли насам — каза Ша-Каан. — Убих дракон от вашето Люпило, който подгони и погуби с пламъците си един от моите вестари. Друг от вашия рояк отрови с шиповете си женска от Каан, но тя го отнесе със себе си в смъртта. Дракони от Каан преследваха и убиха още дракони от Верет. Танис, ние не сме във война с вас, защо ни се опълчвате?

— Защото иначе ще бъдем изтребени.

— Разбирам колко ти е трудно и защо си объркан. Но сега аз съм пред теб и казвам: моето Люпило ще ви брани, ако нарушите този съюз на страха с Наик.

Ша-Каан помръдна за пръв път, откакто бе кацнал на острова — разпери криле и се облегна на задните си крака в знак за нерушимо обещание.

— Вашето Люпило няма силата да ни защити от Наик.

— Време е да проумееш какво става — съвсем спокойно му отвърна Ша-Каан. — Ние сме във война с Наик, както и с другите по-дребни Люпила, които искат да нахлуят през пробива над нашите земи. Сключили са съюз с вас, очакваме да успеят със заплахите си и към други. Нямаме друг избор, освен да воюваме и със съюзниците на Наик. Откажете се от съюза. Доверете се на мен. Доверете се на Каан.

— Не мога.

— Тогава ще продължим да убиваме дракони от твоето Люпило, когато са заплаха за нас. А ако заплахата от вас нарасне, следващия път ще ме видиш тук начело на огромен рояк. Опитайте се да стоите настрана от нас. Няма да допусна Каан да бъдат победени.

— Съжалявам, че всичко се обърна така.

— В твоята власт е да го промениш, Танис-Верет. Ако решиш, ще те изслушам, знаеш това.

Най-сетне Танис срещна погледа му.

— Време е да си тръгнеш. Няма да предам твоето послание на другите, докато не се отдалечиш от нашите небеса.

— Нека ветровете и теченията са благоприятни за теб.

— Победете Наик.

— Това и ще направя — изрече Ша-Каан. — Колко тъжно е, че нямаш вяра в мен!

Той излетя и се понесе нависоко, където беше по-безопасно, а вятърът му помогна да се отърси от гнева.